Джефри Арчър
Четвъртата власт (6)

5.

Таймс

9 март 1936

Германски войски в Рейнска област

Луби за пръв път чу за Адолф Хитлер едва когато немците милитаризираха Рейнската област.

Майка му потръпваше, докато четеше в седмичния вестник на равина за подвизите на фюрера. Когато свършваше всяка страница, тя я подаваше на най-големия си син. Спря чак когато стана прекалено тъмно и вече не виждаше буквите. Луби продължи да чете още няколко минути.

— Всички ли ще трябва да носим жълта звезда, ако Хитлер пресече нашата граница? — попита той.

Зелта се престори на заспала.

От известно време майка му не можеше да крие от семейството факта, че Луби е станал неин любимец — макар да подозираше, че тъкмо той е виновен за изчезването на скъпоценната й брошка — и с гордост наблюдаваше как се превръща във висок красив младеж. Но оставаше непоколебима, че въпреки успехите си като търговец, от които имаше полза цялото семейство, той е предопределен за равин. Беше готова да даде живота си, та Луби да не пропилее своя.

През последните шест години той бе прекарвал всяка сутрин в дома на чичо й. По обяд се връщаше на пазара, където неотдавна си бе купил собствена сергия. Няколко седмици след неговия бар мицва^[1] старият равин предаде на племенницата си писмо, което го уведомяваше, че Луби е получил стипендия за академията в Острава. Това беше най-щастливият ден в живота на Зелта. Знаеше, че синът й е умен, навярно изключителен, но разбираше и че такова предложение е резултат единствено от репутацията на чичо й.

Когато научи новината, Луби се опита да не покаже стъписването си. Въпреки че му позволяваха да ходи на пазара само следобед, той вече печелеше достатъчно, за да осигурява на всеки член на семейството по две хранения на ден. Искаше му се да обясни на майка си, че няма смисъл да става равин, щом единственото му желание е да си построи магазин на празното място до бижутерията на господин Лекски.

Господин Лекски затвори магазина, за да го откара в академията. По време на дългото пътуване до Острава той му каза, че се надявал след завършването си Луби да поеме бизнеса му. Момчето искаше незабавно да се върне вкъщи и едва след много убеждения взе малката си кожена чанта — последната сделка от предишния ден — и мина под масивната каменна арка на входа на академията. Ако господин Лекски не беше прибавил, че няма да го приеме, ако не завърши петгодишното си учение, щеше да скочи обратно в автомобила.

Не след дълго Луби откри, че в академията няма други младежи с толкова скромен произход. Неколцина от съучениците му ясно му дадоха да разбере, пряко или косвено, че не е от хората, с които биха общували. С времето също установи, че уменията му на търговец са безсмислени на такова място — макар и най-предубедените да не можеха да отрекат, че има природна дарба за езици. А дългите часове, малкото сън и строгата дисциплина не плашеха момчето от Дуски.

В края на първата година в Острава Луби завърши с едни от най-добрите оценки в класа. Беше пръв по математика и трети по унгарски, който сега бе негов втори език. Но дори директорът забеляза, че даровитият ученик почти няма приятели и е станал самотник. Утешаваше го поне фактът, че никой не тормози младия здравеняк. Единственото момче, опитало се да го направи, трябваше да бъде откарано в стационара.

Когато се върна в Дуски, Луби с изненада откри колко малък е градът, колко бедно е семейството му и до каква степен е станало зависимо от него.

Всяка сутрин, след като баща му се отправеше за полето, той се изкачваше на хълма до къщата на равина и продължаваше учението си. Старецът се удиви на таланта му за езици и призна, че вече не е в състояние да го научи на нещо ново по математика. Следобед Луби се връщаше на пазара и в успешни дни носеше вкъщи достатъчно провизии, за да нахрани цялото семейство.

Опита се да научи братята си на занаята, за да продават на сергията сутрин и когато отсъства. Бързо заключи, че това е безнадеждна задача, и му се прииска майка му да му позволи да остане и да завърти бизнес, който да е от полза за всички. Но Зелта не проявяваше интерес към търговските му занимания и го разпитваше само за учението му. Тя постоянно препрочиташе бележника му и в края на ваканцията сигурно вече го знаеше наизуст. Това окончателно затвърди решението на Луби оценките му от следващата година да я зарадват още повече.

Когато ваканцията свърши, той неохотно събра багажа си в малката кожена чанта и господин Лекски отново го откара в Острава.

— Предложението ми все още е валидно — напомни на младежа той, — но едва след като завършиш учението си.

През втората му година в академията името на Адолф Хитлер се споменаваше почти също толкова често, колкото това на Моисей. Евреи, които бягаха през границата, ежедневно съобщаваха за ужасите в Германия и Луби можеше само да се чуди какви са плановете на фюрера. Четеше всички вестници, които му попадаха — на всички езици, които знаеше.

„Хитлер гледа на Изток“ — гласеше заглавието на първа страница на „Острава“. Когато потърси седма страница, за да прочете продължението на статията, Луби откри, че страницата липсва, но това не му попречи да се запита след колко време танковете на фюрера ще нахлуят в Чехословакия. Беше убеден в едно: във висшата раса на Хитлер нямаше да има място за такива като него.

По-късно същата сутрин сподели опасенията си с учителя по история, но той, изглежда, не можеше да разсъждава върху проблеми след времето на Ханибал и това, как все пак е успял да пресече Алпите. Луби затвори учебника си и без да мисли за последствията, излезе от стаята и тръгна към директорския кабинет. Спря пред врата, през която никога не бе влизал, поколеба се за миг и после смело почука.

— Влез — чу се гласът на директора.

Младежът бавно отвори вратата и влезе в кабинета. Благочестивият мъж беше в червено-сивата си академична тога, върху дългите си черни къдрици носеше черна шапчица. Той вдигна поглед от бюрото си.

— Предполагам, че е нещо от жизнена важност, а, Хох?

— Да, господине — уверено отвърна Луби. После изгуби куража си.

— Е? — след малко рече директорът.

— Трябва да се приготвим за бързо заминаване — каза Луби. — Скоро Хитлер ще…

Възрастният мъж се усмихна на петнайсетгодишното момче и небрежно махна с ръка.

— Хитлер стотици пъти е повтарял, че няма интерес да окупира чужди територии — заяви той, сякаш поправяше дребна грешка, допусната от Луби на изпит по история.

— Съжалявам, че ви обезпокоих, господине — рече младежът, осъзнал, че колкото и усърдно да излага тезата си, няма да успее да убеди толкова потънал в духовното човек.

Но с изтичането на седмиците първо възпитателят му, после учителите и накрая директорът трябваше да признаят, че историята се пише пред очите им.

В една топла септемврийска вечер директорът съобщи на учениците, че трябва да съберат вещите си, тъй като призори на следващия ден заминават. И не се изненада, когато откри стаята на Луби празна.

Няколко минути след полунощ немска танкова дивизия пресече границата и необезпокоявано продължи към Острава. Войниците нахлуха в академията още преди звънеца за закуска и завлякоха всички ученици в очакващите ги навън камиони. Само един ученик не отговори на последната проверка. Луби Хох беше заминал предишната вечер. След като прибра вещите си в малката кожена чанта, той се присъедини към потока бежанци, насочили се към унгарската граница. Молеше се майка му не само да е чела вестниците, но и да е предвидила намеренията на Хитлер и по някакъв начин да е избягала заедно с цялото семейство. Неотдавна бе чул слухове, че немците събират евреите и ги затварят в концентрационни лагери. Опитваше се да не мисли за това какво ще се случи с близките му, ако ги заловят.

Когато вечерта се измъкна от академията, Луби не спря да погледа местните, щуращи се от къща на къща в търсене на роднините си. Всички товареха багажа си на конски каруци. Това не беше нощ, в която да се безпокоиш за вещите си: не можеш да застреляш вещите, искаше му се да им каже. Но никой не желаеше да слуша високия як младеж с дълги черни пейсове, облечен в училищна униформа. Когато немските танкове обградиха академията, той бе изминал няколко километра по пътя, водещ на юг към границата.

Дори и не помисли за сън. Вече чуваше грохота на оръдията, докато врагът навлизаше в града откъм запад. Продължаваше да крачи напред покрай хора, забавени от бремето на събираните си цял живот вещи. Изпреварваше натоварени магарета, каруци със счупени колела и семейства с малки деца и престарели роднини. Видя майки, които режеха пейсовете на синовете си и изоставяха всичко, по което можеха да ги разпознаят като евреи. Би спрял да ги разубеди, но не искаше да губи ценно време. Закле се, че нищо няма да го накара да се откаже от религията си.

Усвоената през последните две години в академията дисциплина му помогна да продължи без храна и почивка чак до зори. Поспа в една от каруците и по-късно на предната седалка на някакъв камион. Бе решен да не позволи нищо да попречи на напредването му.

Макар че беше само на сто и осемдесет километра от свободата, Луби видя слънцето да изгрява и залязва три пъти, преди да чуе виковете на онези пред него — бяха стигнали до суверенната държава Унгария. Той застана на опашката от бъдещи имигранти. Три часа по-късно бе изминал само неколкостотин метра и хората отпред започнаха да се готвят за сън. Тревожни очи поглеждаха назад към издигащия се високо в небето дим. Чуваха се гърмежите на оръдията на безмилостно напредващите немци.

Изчака окончателно да се стъмни и безшумно се промъкна покрай спящите семейства, докато не видя светлините на граничния пост. Легна в канавката и отпусна глава върху кожената си чанта. Когато на следващата сутрин митничарят вдигна бариерата, той стоеше най-отпред на опашката. Когато онези зад него се събудиха и видяха момчето в ученическа униформа тихо да пее химн, никой не помисли да го попита как се е озовал там.

Митничарят не губи време да проверява багажа му. Щом пресече границата, Луби нито веднъж не се отклони от пътя за Будапеща, единствения унгарски град, за който бе чувал. След още две денонощия, на 23 септември 1939 година, стигна до предградията на столицата.

Не можеше да повярва на гледките, които видя. Това трябваше да е най-големият град на света. Първите няколко часа просто обикаляше улиците и с всяка следваща крачка все повече се опияняваше. Накрая се строполи на стъпалата пред една огромна синагога и когато на другата сутрин се събуди, първо попита за пазара.

Луби с благоговение зяпаше безбройните покрити сергии. Продаваха се зеленчуци и плодове, мебели и картини — и какво ли не още.

Но въпреки факта, че спокойно говореше езика им, когато предлагаше услугите си на търговците, единственият им въпрос беше „Имаш ли нещо за продан?“. За втори път в живота си той се сблъскваше с проблема, че няма нищо за размяна. Стоеше и гледаше бежанците, които продаваха безценното си имущество, понякога само за самун хляб или чувал картофи. Бързо му стана ясно, че войната позволява на някои хора да натрупат огромни богатства.

Ден след ден Луби търсеше работа. Вечер лягаше на паважа гладен и изтощен, но изпълнен с решителност. След като и последният търговец на пазара отказа да го наеме, беше принуден да проси по улиците.

Стигнал до ръба на отчаянието, един късен следобед той мина покрай старица във вестникарска будка, разположена на тиха уличка, и забеляза, че жената носи на шията си тънка златна верижка със звездата на Давид. Усмихна й се с надеждата, че може да го съжали, но тя не обърна внимание на мръсния млад емигрант.

Луби вече се канеше да продължи, когато до будката се приближи младеж, само с няколко години по-голям от него, избра си пакет цигари и кутия кибрит и се отдалечи, без да плати. Старицата изскочи навън, размаха ръце и се развика:

— Крадец! Крадец!

Но младежът просто сви рамене и запали една от цигарите. Луби се втурна след него и сложи ръка на рамото му. Когато непознатият се завъртя, той му каза:

— Забрави да си платиш.

— Разкарай се, гаден словак такъв — отвърна младежът, блъсна го и продължи по улицата.

Луби отново го настигна и този път го хвана за ръката. Младежът се обърна и без предупреждение замахна към него. Луби се приведе и юмрукът прелетя над рамото му. Докато младежът залиташе напред, момчето го удари в слънчевия сплит с такава сила, че го просна на земята. Силата и умението да се бие май бяха нещо, което бе наследил от баща си.

Собствената му сила толкова го удиви, че за миг се поколеба, преди да се наведе и да вдигне цигарите и кибрита. Остави противника си да се превива от болка и се втурна към будката.

— Благодаря ти — рече старицата, когато й върна откраднатото.

— Казвам се Луби Хох — представи се момчето и се поклони.

— Аз съм госпожа Серани.

Когато вечерта жената си тръгна, Луби спа на паважа зад будката. На следващата сутрин тя с изненада го завари да седи върху купчина вестници.

В момента, в който я видя да се приближава, той започна да разпечатва пакетите. Наблюдава я, докато старицата разпределяше вестниците и ги подреждаше на лавиците така, че да привличат вниманието на ранобудните работници. През деня госпожа Серани му разказа за различни издания и се удиви колко много езици знае Луби. Не след дълго жената откри и че той може да разговаря с всеки бежанец, дошъл в търсене на новини от родината.

На следващия ден Луби беше подредил всички вестници по лавиците дълго преди да дойде госпожа Серани. До края на седмицата тя често доволно задрямваше и само от време на време се налагаше да го съветва, когато момчето не можеше да отговори на въпроса на някой клиент.

Когато в петък вечер заключи будката, старицата му предложи да я последва. Известно време вървяха в мълчание и след около километър и половина стигнаха до малка къща. Тя го въведе вътре и го запозна със съпруга си. Господин Серани се удиви, когато видя мръсния млад гигант, но поомекна, щом научи, че Луби е еврейски бежанец от Острава. Поканиха го да остане на вечеря. Момчето сядаше на маса за пръв път откакто бе напуснало академията.

По време на вечерята научи, че господин Серани имал магазин за вестници, снабдяващ будката, в която работеше жена му. Луби започна да разпитва домакина за върнатите броеве, изгубените читатели и другите издавани в града вестници. Скоро вестникарят разбра защо тази седмица печалбите от будката са нараснали. Докато младежът се миеше, господин и госпожа Серани се посъветваха за нещо в ъгъла на кухнята. Щом свършиха, старицата повика Луби, който реши, че е дошло време да си върви. Но вместо да го изпрати до вратата, тя се заизкачва по стълбището и го повика. Той я последва. Госпожа Серани го въведе в стаичка без килим, с единично легло, стар скрин и нощно шкафче. Тъжно погледна пустото легло, посочи му го и бързо излезе, без да каже нищо повече.

 

 

С младежа, който като че ли четеше всички вестници, идваха да разговарят за новините от родината си толкова много емигранти от толкова много страни, че в края на първия месец Луби почти удвои приходите от будката. В последния ден от месеца господин Серани му даде първата заплата. По време на вечерята той съобщи на момчето, че в понеделник ще го вземе със себе си в магазина, за да научи повече за бизнеса. Госпожа Серани изглеждаше разочарована, въпреки уверенията на съпруга й, че това щяло да е само за седмица.

В магазина Луби бързо запомни имената на редовните клиенти, любимия им вестник и марка цигари. През втората седмица разбра за господин Фаркас, който имаше конкурентен магазин от отсрещната страна на улицата, но тъй като нито господин, нито госпожа Серани го споменаваха по име, младежът не повдигна въпроса. В неделя вечер господин Серани каза на жена си, че Луби ще остане за постоянно при него. Тя не изглеждаше изненадана.

Всяка сутрин Луби ставаше в четири и отиваше да отвори магазина. Започваше да разпределя вестниците за будката и да обслужва първите клиенти още преди господин и госпожа Серани да са привършили закуската си. С времето господин Серани пристигаше все по-късно на работа и след като вечер преброеше печалбата, често пъхаше по някоя и друга монета в ръката на Луби.

Момчето събираше монетите върху шкафчето до леглото си и щом станеха десет, ги обръщаше в малка зелена банкнота. Нощем лежеше будно и мечтаеше да поеме магазина и будката, когато господин и госпожа Серани се пенсионират. Напоследък те се отнасяха с него като с роден син, даваха му малки подаръци и госпожа Серани дори го прегръщаше, преди да си легне. Това му напомняше за майка му.

Луби реши, че амбициите му са разкрити, когато господин Серани си взе еднодневна, а по-късно и едноседмична почивка, след което откри, че по време на отсъствието му печалбите леко са се увеличили.

 

 

На връщане от синагогата в събота сутрин му се стори, че го следят. Той спря, обърна се и само на няколко крачки зад себе си видя господин Фаркас, техния конкурент.

— Добро утро, господин Фаркас — поздрави младежът и повдигна широкополата си черна шапка.

— Добро утро, господин Хох — отвърна мъжът.

До този момент Луби никога не беше мислил за себе си като за „господин Хох“. В крайна сметка съвсем наскоро бе станал на седемнайсет години.

— Да поговорим ли искате? — попита Луби.

— Да, господин Хох — потвърди господин Фаркас, приближи се до него и неспокойно запристъпва от крак на крак.

Момчето си спомни съвета на господин Лекски: „Не казвай нищо, когато клиентът ти се стори нервен“.

— Мислех си да ви предложа работа в един от моите магазини — каза господин Фаркас.

Луби чак сега разбра, че конкурентът им има повече от един магазин.

— Като какъв? — попита той.

— Като заместник-управител.

— С каква заплата? — Когато чу сумата, младежът не отговори, въпреки че сто пенгьо^[2] седмично бе почти два пъти повече от заплатата му при господин Серани.

— А къде ще живея?

— Над магазина има стая — отвърна господин Фаркас. — Доста по-голяма от тясната мансарда в дома на Серани.

— Ще обмисля предложението ви, господин Фаркас — рече Луби и отново докосна шапката си. По пътя реши да каже за разговора на господин Серани.

Когато му разказа всичко, старецът поглади гъстите си мустаци и въздъхна. Но не отговори.

— Естествено, ясно му дадох да разбере, че не желая да работя при него — в очакване на реакцията му прибави Луби.

Господин Серани продължаваше да мълчи и повдигна въпроса едва когато на следващата вечер тримата седнаха на масата. Луби научи, че в края на седмицата ще получи повишение на заплатата. Но когато в петък отвори малкия си кафяв плик, с разочарование откри колко скромно е това повишение.

Когато следващата събота господин Фаркас пак го настигна на улицата и попита дали вече е взел решение, Луби отвърна, че бил доволен от сегашното си възнаграждение. Преди да се отдалечи, се поклони ниско с надеждата, че е оставил впечатление за готовност да изслуша ново предложение.

Докато си вършеше работата през следващите няколко седмици, младежът от време на време хвърляше поглед към голямата стая над магазина на отсрещния тротоар. Нощем лежеше буден и се опитваше да си представи как изглежда отвътре.

 

 

За половин година работа при Серани Луби успя да спести почти всичките си заплати. Единствените му сериозни разходи бяха за двуреден костюм втора ръка, две ризи и вратовръзка на точки, неотдавна заменили ученическата му униформа. Но въпреки сравнително стабилното си положение той все повече започваше да се страхува от следващата атака на Хитлер. След окупирането на Полша фюрерът продължаваше да държи речи, които уверяваха унгарския народ, че го смята за съюзник. Но ако се съдеше по миналите събития, „съюзник“ не беше дума, която немецът бе търсил в полския речник.

Луби се мъчеше да не мисли за ново преместване, но с всеки следващ ден с болка виждаше хора, сочени като евреи, и не можеше да не забележи, че някои местни жители, изглежда, се готвят да посрещнат нацистите.

Една сутрин на път за работа някакъв минувач му изсъска. Той се изненада, но само след дни това стана нещо обичайно. После към витрината на господин Серани полетяха първите камъни и част от редовните клиенти започнаха да пресичат улицата към магазина на господин Фаркас. Ала господин Серани продължаваше да настоява, че Хитлер категорично бил заявил намерението си никога да не нарушава териториалната цялост на Унгария.

Луби напомняше на шефа си, че фюрерът е използвал абсолютно същите думи и преди да нападне Полша. И често му разказваше за британеца Чембърлейн, който само преди няколко месеца бе подал оставката си като премиер-министър.

Младежът знаеше, че все още не е спестил достатъчно пари, за да пресече друга граница, затова следващия понеделник, дълго преди семейство Серани да слязат за закуска, смело пресече улицата и влезе в конкурентния магазин. Когато го видя, господин Фаркас не успя да скрие изненадата си.

— Още ли е в сила предложението ви за заместник-управител? — незабавно попита Луби.

— Не и за евреин — погледна го право в очите господин Фаркас. — Колкото и за добър да се смяташ. Във всеки случай, аз ще взема вашия магазин веднага щом Хитлер премине границата.

Луби си тръгна, без да каже нищо повече. Когато след час господин Серани влезе в магазина, момчето го излъга, че господин Фаркас му е направил ново предложение.

— Но аз му отговорих, че не може да ме купи. — Господин Серани мълчаливо кимна. Когато в петък отвори плика със заплатата си, Луби не се изненада от поредното скромно повишение.

Продължи да спестява почти всичките си възнаграждения. Когато започнаха да арестуват евреи за незначителни провинения, той се замисли за бягство. Всяка нощ, след като старците си лягаха, Луби безшумно се прокрадваше долу и разглеждаше стария атлас в малкия кабинет на господин Серани. Неколкократно анализира възможностите. Нямаше да мине през Югославия: беше само въпрос на време да я сполети същата участ като Полша и Чехословакия. За Италия не можеше да става и дума, както и за Русия. Накрая се спря на Турция. Макар че нямаше официални документи, реши в края на седмицата да иде на гарата и да провери дали ще успее да вземе влак през Румъния и България за Истанбул. Точно след полунощ затвори старите карти на Европа и се върна в таванската си стаичка.

Разбираше, че бързо наближава моментът, в който трябва да разкаже плановете си на господин Серани, но реши да го отложи до следващата си петъчна заплата. Легна си и заспа, като се опитваше да си представи живота в Истанбул. Дали имаха пазар? Дали турците бяха народ, който обича да се пазари?

Събуди го силно тропане. Той скочи от леглото и се втурна към прозорчето, което гледаше към улицата. Улицата гъмжеше от въоръжени войници. Някои удряха по вратите с прикладите на пушките си. Съвсем скоро щяха да стигнат до къщата на Серани. Луби светкавично се облече, извади пачката банкноти изпод дюшека си и я натика в пояса си, после здраво стегна широкия кожен колан на панталона си.

Тичешком се спусна по стълбището, влезе в банята, взе бръснача на стареца и бързо отряза дългите черни къдрици, които се спускаха до раменете му. Хвърли ги в тоалетната чиния и пусна водата. После грижливо си зализа косата с надеждата да скрие факта, че току-що се е подстригал.

Накрая се погледна в огледалото и се помоли с този светлосив двуреден костюм с широки ревери, бяла риза и вратовръзка на точки войниците да го помислят за обикновен унгарски провинциалист. Поне вече говореше езика без никакъв акцент. Докато безшумно слизаше по стълбището, чу удари по вратата на съседната къща. Бързо провери в дневната, ала от господин и госпожа Серани нямаше и следа. Влезе в кухнята, където завари старците притиснати един до друг под масата. Докато в ъгъла стоеше седемсвещникът на Давид, нямаше лесно да скрият факта, че са евреи.

Без да каже нито дума, той се приближи на пръсти до прозореца, който гледаше към задния двор. Предпазливо го повдигна и подаде глава навън. Не се виждаха войници. Погледна надясно и зърна котка, която се катереше по едно от дърветата. Завъртя очи наляво и срещна погледа на войник. До него стоеше господин Фаркас, който кимна и каза:

— Той е.

Луби се усмихна, но войникът жестоко заби приклада на пушката си в брадичката му. Младежът падна през прозореца и се строполи на пътеката.

Вдигна глава и видя насочен между очите му щик.

— Аз не съм евреин! — извика той. — Не съм евреин!

И войникът може би щеше да му повярва, ако не го беше изкрещял на идиш.