Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fourth Estate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джефри Арчър. Четвъртата власт

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корицата: Петър Христов

ISBN: 954-585-068-X

История

  1. — Добавяне

37.

Дейли Мейл

2 юли 1991

Чарлз и Даяна: причини за безпокойство

— На първа линия ви търсят от Швейцария, господин Армстронг — съобщи временната секретарка, чието име не можеше да си спомни. — Някой си Жак Лакроа. На втора линия звънят от Лондон.

— Кой се обажда от Лондон? — попита Армстронг.

— Господин Питър Уейкъм.

— Помоли го да изчака и незабавно ме свържи с Швейцария.

— Ти ли си, Дик?

— Да, Жак. Как си, приятелю?

— Малко обезпокоен, Дик — чу се тихият отговор от Женева.

— Защо? — попита Армстронг. — Миналата седмица депозирах чек за петдесет милиона долара в твоя нюйоркски клон. Дори имам разписка.

— Не оспорвам този факт — отвърна Лакроа. — Обаждам се, за да ти съобщя, че днес го върнаха в банката с надпис „Невалиден“.

— Трябва да има някаква грешка — каза Армстронг. — В сметката има повече от достатъчно, за да покрие въпросната сума.

— Възможно е. Но въпреки това някой отказва да ни я преведе, а по обичайните канали стана ясно, че в бъдеще няма да осребряват никакви чекове от тази сметка.

— Веднага ще им позвъня — рече Армстронг — и ще ти се обадя.

— Ще съм ти много задължен — отвърна Лакроа.

Армстронг затвори и забеляза, че лампичката на телефона премигва. Спомни си, че на втора линия го чака Уейкъм, и отново вдигна слушалката.

— Питър, какво става, по дяволите?

— И аз не съм съвсем сигурен — призна Уейкъм. — Късно снощи вкъщи дойдоха Пол Мейтланд и Ерик Чапмън и ме попитаха дали съм подписвал чекове на сметката на пенсионния фонд. Отговорих им точно каквото ти ми поръча, но останах с впечатлението, че Мейтланд е дал заповед да не осребряват чекове с моя подпис.

— За какви се мислят, по дяволите? — извика Армстронг. — Компанията е моя и ще правя каквото намеря за нужно.

— Сър Пол твърди, че миналата седмица постоянно се опитвал да влезе във връзка с теб, но ти не си пожелал да му се обадиш. На последното съвещание на финансовата комисия той заяви, че ако не присъстваш на заседанието на борда идващия месец, нямало да има друг избор, освен да подаде оставка.

— Да се маха — на кой му пука? Мога да назнача на негово място когото поискам.

— Можеш, разбира се — съгласи се Питър. — Но неговата секретарка ми каза, че през последните няколко дни той подготвял изявление за пресата във връзка с оставката си.

— И какво от това? — попита Армстронг. — Никой няма да си направи труда да го прочете.

— Не съм толкова сигурен.

— Какво искаш да кажеш?

— След като секретарката му си тръгна тази вечер, аз останах и успях да отворя изявлението на нейния компютър.

— И какво пише?

— Освен всичко останало, че щял да помоли Комисията по ценните книжа и валутата да наложи запор върху нашите акции, докато не бъдело проведено пълно разследване.

— Той няма право! — изкрещя Армстронг. — Трябва да получи разрешение от директорския борд.

— Струва ми се, че възнамерява да поиска такова разрешение на следващото заседание на борда — отвърна Питър.

— Тогава му дай да разбере, че ще присъствам на заседанието — изрева Армстронг, — и че единственото ни изявление за пресата ще се отнася за причините, поради които се налага сър Пол Мейтланд да бъде заменен като председател на борда.

— Може би ще е най-добре ти лично да му го кажеш — тихо рече Питър. — Аз само ще му съобщя, че възнамеряваш да присъстваш на заседанието.

— Съобщи му каквото искаш, по дяволите! Но се погрижи да не дава никакви изявления, докато в края на месеца не се върна.

— Ще направя всичко възможно, Дик, но… — В слушалката се разнесе изщракване.

Армстронг се опита да се съсредоточи. Сър Пол можеше да почака. Първо трябваше да намери петдесет милиона преди Жак Лакроа да разкрие тайната му на целия свят. Въпреки всичките му усилия „Трибюн“ продължаваше да потъва. Дори след второто споразумение с профсъюзите компанията търпеше катастрофални загуби. Вече бе изтеглил над 300 000 долара от пенсионния фонд без знанието на борда, за да успокои профсъюзите и да задържи сравнително стабилни цените на акциите, като купува огромни количества от тях. Но ако през следващите няколко дни не успееше да върне парите на швейцарците, на борсата щеше да последва нов срив и този път той нямаше да разполага с източник на средства, за да закрепи положението.

В момента в Москва минаваше шест часа. Ала той подозираше, че човекът, с когото трябваше да разговаря, все още е в службата си. Вдигна слушалката и помоли секретарката да го свърже с руската столица.

Никой не се беше зарадвал повече от него, когато назначиха маршал Тюлпанов за шеф на КГБ. Оттогава няколко пъти бе ходил в Москва и беше сключил големи договори с различни източноевропейски страни. Но в последно време бе установил, че Тюлпанов вече не се отзовава с такава готовност.

Докато чакаше да го свържат, Армстронг започна да се поти. Преди години често се беше срещал с Михаил Горбачов, който, изглежда, с радост приемаше идеите му. Но после на власт дойде Борис Елцин. Тюлпанов го запозна с новия президент, но Армстронг остана с впечатлението, че нито един от двамата не го смята за важна фигура.

Той прелисти бележника си и потърси имена на хора, които можеха да му помогнат. Стигна до „К“ — Сали Кар — когато телефонът иззвъня. Някой го попита на руски кой желае да разговаря с маршал Тюлпанов.

— Луби, лондонски сектор — отвърна Дик.

Последва прещракване и в слушалката се разнесе познатият глас на началника на КГБ.

— Какво мога да направя за теб, Луби?

— Нуждая се от помощ, Сергей — каза Армстронг.

Отговори му продължително мълчание.

— И в каква форма би трябвало да е тази помощ? — сдържано попита Тюлпанов накрая.

— Краткосрочен заем от петдесет милиона долара. Ще си ги получиш след месец, обещавам ти.

— Но, другарю, ти вече ни дължиш седем милиона долара. Докладваха ми, че не си ни превел печалбите от публикуването на последната ни книга.

Устата на Армстронг пресъхна.

— Зная, зная, Сергей — умолително рече той. — Но просто ми трябва още малко време и ще ти върна всичко.

— Не съм сигурен, че мога да поема този риск — след нова пауза отвърна Тюлпанов. — Не е зле да имаш предвид, Луби, че „Файненшъл Таймс“ не се чете само в Лондон и Ню Йорк, а и в Москва. Мисля, че ще изчакам, докато не видя своите седем милиона, депозирани на съответните банкови сметки, преди да реша дали да ти заема повече. Ясен ли съм?

— Да — промълви Армстронг.

— Добре. Давам ти срок до края на месеца да изпълниш задължението си. Боя се, че после ще се наложи да прибегнем до по-строги мерки. Струва ми се, преди много години те предупредих, Луби, че все някога ще трябва да решиш на коя страна да застанеш. Напомням ти го само защото в момента, както гласи английската поговорка, играеш и за двете страни срещу центъра.

— Не, не си справедлив — възрази Армстронг. — На твоя страна съм, Сергей, винаги съм бил на твоя страна.

— Чувам те, Луби, но ако не ни върнеш парите до края на месеца, няма да съм в състояние да ти помогна. А след толкова дълга дружба това ще е много жалко. Убеден съм, че разбираш позицията, в която ме поставяш.

Връзката прекъсна. По челото на Армстронг се стичаше пот. Гадеше му се. Няколко секунди по-късно отново вдигна слушалката.

— Свържи ме с министър-председателя на Израел.

— Номерът в Манхатън ли е? — попита временната секретарка.

— По дяволите, аз ли съм единственият човек в тази сграда, който може да изпълни съвсем проста задача?

— Извинете… — заекна тя.

— Не си прави труда, сам ще се свържа — извика Армстронг.

Той намери номера и го набра. Докато чакаше, продължаваше да прелиства бележника си. Стигна до „Х“ — Юлиус Хан — когато му отговориха:

— Кабинетът на министър-председателя.

— Тук е Дик Армстронг. Трябва спешно да се чуя с премиера.

— Ще видя дали мога да го прекъсна, господине.

Ново изщракване, ново чакане, още няколко прелистени страници. Отвори на „Ш“ — Шарън.

— Ти ли си, Дик? — попита Шамир.

— Да, Ицхак.

— Как си, приятелю?

— Добре, а ти?

— И аз, благодаря. — Той замълча за миг. — Имам всички обичайни проблеми, разбира се, но поне съм в добро здраве. Как е Шарлот?

— Чудесно — отвърна Армстронг. Не можеше да си спомни кога я е виждал за последен път. — В Оксфорд е, грижи се за внуците.

— Колко станаха вече? — попита Шамир.

Дик трябваше да се замисли.

— Трима — рече той и едва не прибави: „Или бяха четирима?“.

— Късметлия. Още ли помагаш на нюйоркските евреи?

— Винаги могат да разчитат на мен.

— Зная, приятелю. Е, казвай, какво мога да направя за теб?

— Въпросът е личен, Ицхак. И се надявах, че ще можеш да ме посъветваш.

— Ще направя всичко по силите си. Израел винаги ще ти остане длъжник за помощта, която оказа на нашия народ, приятелю.

— Имам съвсем проста молба — отвърна Армстронг. — Трябва ми краткосрочен заем от петдесет милиона долара за не повече от един месец. Чудех се дали би могъл да ми помогнеш по някакъв начин.

Последва продължително мълчание.

— Правителството не се занимава със заеми, разбира се, но бих могъл да поговоря с председателя на банка „Люми“.

Армстронг реши да не му съобщава, че вече дължи на тази банка 20 милиона долара. Те ясно му бяха дали да разбере, че няма да получи нищо повече.

— Отлична идея, Ицхак. Но не си прави труда, мога и сам да се свържа — с престорена бодрост отвърна той.

— Между другото, Дик — рече министър-председателят, — относно другата ти молба…

— Да? — внезапно обнадежден, попита Армстронг.

— Миналата седмица кнесетът гласува да бъдеш погребан на Маслиновия хълм, чест, оказвана само на онези евреи, които имат огромни заслуги към Израел. Моите поздравления. Нали знаеш, дори не всеки министър-председател може да се надява да го погребат там. — Той се засмя. — Не че очаквам да се възползваш от това преимущество още дълги години.

— Дано си прав — отвърна Дик.

— Е, ще ви видя ли с Шарлот на банкета в лондонското кметство идващия месец?

— Да, с нетърпение го очакваме — каза Армстронг. — Няма да те задържам повече. Дочуване.

Той затвори и с изненада забеляза, че ризата му е подгизнала от пот и е залепнала за тялото му. Изправи се и се запъти към банята, като в движение си свали сакото. Вътре се избърса с хавлия и си облече третата чиста риза за деня.

Върна се на бюрото си и продължи да преглежда телефонните номера в бележника си. На вече отворената страница забеляза името на Арно Шулц. Вдигна слушалката и помоли секретарката да го свърже с адвоката му.

— На кой номер да го потърся?

След поредното избухване Армстронг сам набра номера на Ръсел, после, без да се замисля, продължи да прелиства бележника си, докато не чу гласа на Кричли.

— Случайно да имам някъде по света заделени петдесет милиона долара? — попита Дик.

— За какво са ти?

— Швейцарците започват да ме заплашват.

— Мислех, че си уредил въпроса още миналата седмица.

— Аз също смятах така.

— Какво стана с онзи бездънен извор на пари?

— Пресъхна.

— Разбирам. Колко каза?

— Петдесет милиона.

— Добре, със сигурност ще измисля начин да събереш поне тази сума.

— Как? — като се мъчеше да скрие отчаянието в гласа си, попита Армстронг.

Ръсел се поколеба.

— Винаги можеш да продадеш своите четирийсет и шест процента от „Ню Йорк Стар“.

— Но кой ще намери толкова много пари в такъв кратък срок?

— Кийт Таунсенд. — Адвокатът отдръпна слушалката от ухото си и зачака по линията да изкънти думата „никога“. Ала не се случи нищо и той продължи: — Предполагам, че ще се съгласи да даде над пазарната цена, защото така ще си гарантира пълен контрол над компанията.

Ръсел отново отдръпна слушалката в очакване на порой от ругатни. Но Армстронг само попита:

— Защо не се свържеш с адвокатите му?

— Не съм сигурен, че това ще е най-подходящият начин. Така Таунсенд ще реши, че си останал без никакви средства.

— Което не е вярно! — извика Армстронг.

— Никой не твърди такова нещо — отвърна Кричли. — Ще присъстваш ли на вечерята на банкерите във „Фор Сизънс“?

— На вечерята на банкерите ли? Каква вечеря?

— Годишната среща на главните играчи във финансовия свят и техните гости. Зная, че си поканен, защото прочетох в „Трибюн“, че ще седиш между губернатора и кмета.

Дик погледна дневния си график.

— Прав си, би трябвало да отида. Но какво от това?

— Имам предчувствието, че Таунсенд също ще се появи, макар и само за да покаже на финансовия свят, че все още е на повърхността след онази злощастна статия във „Файненшъл Таймс“.

— Предполагам, че същото се отнася и за мен — необичайно мрачно отбеляза Армстронг.

— Това може да се окаже идеалният шанс небрежно да повдигнеш въпроса и да видиш каква реакция ще получиш.

В този момент иззвъня друг от телефоните на бюрото му.

— Почакай малко, Ръсел — каза Армстронг и вдигна слушалката. Беше секретарката. — Какво искаш? — изрева Дик толкова силно, че Кричли се зачуди дали все още не говори на него.

— Извинете, че ви прекъсвам, господин Армстронг — отвърна тя, — но току-що пак телефонира онзи човек от Швейцария.

— Кажи му, че ще му се обадя.

— Той настоява, господине. Да ви свържа ли?

— Ще се наложи да ти позвъня след малко, Ръсел — рече Армстронг.

Той пак погледна бележника си, този път отворен на буквата „Т“.

— Жак, мисля, че реших нашия малък проблем.