Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fourth Estate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джефри Арчър. Четвъртата власт

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корицата: Петър Христов

ISBN: 954-585-068-X

История

  1. — Добавяне

Второ издание
Плячката остава за победителя

9.

Дейли Мирър

7 юни 1944

Десантът в Нормандия е успешен

Когато Луби Хох разказа историята си, съдиите просто го погледнаха недоверчиво. Или беше някакъв свръхчовек, или патологичен лъжец — не бяха в състояние да определят какъв точно.

Преводачът от чешки сви рамене.

— Някои неща се връзват — каза той на следователя. — Но много други ми се струват малко преувеличени.

Председателят на трибунала помисли малко и каза:

— Върнете го в лагера — и след шест месеца пак ще го повикаме. Тогава отново ще ни разкаже историята си и ще видим какво се е променило.

По време на процеса Луби седеше, без да разбира нито дума, но поне този път му бяха осигурили преводач. По обратния път до лагера той взе едно важно решение. Когато след шест месеца щяха да преразглеждат случая му, нямаше да се налага да превеждат думите му.

Не се оказа толкова лесно, колкото очакваше, защото сънародниците му в лагера не желаеха да говорят на друг език, освен на чешки. Всъщност единственото, на което го научиха, бе да играе покер и не след дълго той побеждаваше всички. Повечето от тях искаха да се приберат у дома веднага след края на войната.

Всяка сутрин Луби ставаше пръв и упорито досаждаше на другарите си със стремежа си винаги да ги надбягва и да ги изпреварва в работата. Чехите го възприемаха просто като селяндур, но тъй като вече бе над метър и осемдесет и продължаваше да расте, никой не смееше да каже мнението си в лицето му.

Луби я забеляза седмица след завръщането си в лагера — старицата буташе нагоре по склона натоварен с вестници велосипед. Не успя да види лицето й, защото носеше шал заради ледения вятър. Тя започна да разнася вестниците — първо в офицерския стол, после по къщичките на сержантския състав. Луби заобиколи плаца и я проследи с надеждата, че тя може да се окаже човекът, който да му помогне. Когато чантата й се изпразни, старицата се запъти обратно към портала. Докато минаваше покрай него, той я поздрави.

— Добро утро — отвърна жената, яхна велосипеда си и без да каже нищо повече, се спусна по хълма.

На следващата сутрин Луби не отиде на закуска, а застана до портала. Когато я видя да бута натовареното колело нагоре, се втурна да й помогне преди часовият да успее да го спре.

— Добро утро — рече младежът и пое велосипеда от нея.

— Добро утро — отговори старицата. — Аз съм госпожа Суитман. Как сте? — Луби с радост би й отговорил, стига да имаше представа какво го пита.

Докато госпожа Суитман правеше обиколката си, той с готовност носеше вързопите. Една от първите думи на английски, които научи, бе „вестник“. След това се зае със задачата да усвоява по десет думи на ден.

В края на месеца часовият на портала дори не премигваше, когато сутрин Луби минаваше покрай него, за да отиде при старицата в подножието на хълма.

След още един месец в шест часа всяка сутрин младежът седеше на стъпалата пред дома на госпожа Суитман, за да подреди вестниците и да потегли с натоварения велосипед към лагера. Когато в началото на третия месец жената поиска среща с лагерния началник, полковникът й каза, че не възразява Хох да й помага по няколко часа дневно в селския магазин, стига винаги да се прибира за проверка.

Госпожа Суитман скоро откри, че това не е първата вестникопродавница, в която работи Луби. Така че не се опита да му попречи, когато той пренареди лавиците, организира по нов начин графика за доставките, а месец по-късно се зае и със счетоводството. И не се изненада, когато след няколко седмици за пръв път от 1939 година печалбите й се увеличиха.

Когато нямаше клиенти, старицата му помагаше да учи английски, като му четеше на глас първата страница на „Ситизън“. После Луби също се опитваше да я прочете, което често я караше да избухва в смях.

До пролетта грешките му почти изчезнаха и скоро младежът тихо седеше в ъгъла и си четеше, като се консултираше с нея само когато срещаше непознати думи. Дълго преди да дойде време отново да се изправи пред трибунала, вече се справяше с първа страница на „Манчестър Гардиан“ и една сутрин, когато госпожа Суитман зяпна към непозната дори за нея дума, Луби реши в бъдеще да й спестява неудобството и да отваря оксфордския джобен речник, оставен да събира прах под тезгяха.

 

 

— Имате ли нужда от преводач? — попита председателят на трибунала.

— Не, господине, благодаря — незабавно отвърна Луби.

Председателят повдигна вежди. Беше сигурен, че когато само преди половин година бе разпитвал този гигант, той не разбираше нито дума английски. Не бе ли същият, който смая всички с невероятния разказ за преживелиците си, преди да стигне в Ливърпул? Сега повтаряше абсолютно същата история и освен с няколкото граматически грешки и ужасния си ливърпулски акцент, оказваше още по-силно въздействие върху трибунала, отколкото първия път.

— И какво бихте желали да правите в бъдеще, Хох? — попита председателят, когато младият чех стигна до края на разказа си.

— Искам да постъпя в армията, за да дам своя принос за победата — чу се отработеният отговор на Луби.

— Това може да не се окаже толкова лесно, Хох — благожелателно му се усмихна съдията.

— Ако не ми дадете пушка, ще убивам немците с голи ръце — предизвикателно отвърна младежът. — Само ми дайте възможност.

Председателят отново му се усмихна и кимна на дежурния сержант, който отдаде чест и енергично изведе Луби от залата.

Съобщиха му решението на съда едва след няколко дни. Носеше сутрешните вестници в офицерския стол, когато към него се приближи ефрейтор и без никакви обяснения му каза:

— Хох, началникът иска да те види.

— Кога? — попита Луби.

— Веднага — отвърна ефрейторът.

Младежът пусна останалите вестници на земята и двамата се втурнаха през плаца към служебната сграда.

Когато зад вратата на кабинета се чу „Влез“, ефрейторът отвори, застана мирно, отдаде чест и изрева така, като че ли все още се намираше на плаца:

— Доведох Хох, както наредихте, господин полковник.

Луби стоеше точно зад него и една не падна, когато ефрейторът направи крачка назад. Беше виждал британския офицер един-два пъти, но само отдалеч. Младежът застана мирно и вдигна длан към челото си, като се опита да подражава на ефрейтора. Началникът вдигна очи към него, после ги сведе към листа върху бюрото си.

— Хох — започна той. — Ще ви прехвърлят в тренировъчен лагер в Стафордшир, където ще постъпите в сапьорния корпус като редник.

— Слушам, господин полковник — радостно отвърна Луби.

Полковникът продължи да гледа към листа.

— Потегляте утре сутрин в седем нула нула.

— Слушам, господин полковник.

— Преди това ще идете при дежурния интендант, който ще ви даде всички необходими документи, включително билети за влака.

— Слушам, господин полковник.

— Имате ли някакви въпроси, Хох?

— Да, господин полковник. Сапьорният корпус убива ли немци?

— Не, Хох — засмя се офицерът. — Но там ще оказваш безценна помощ на онези, които ги убиват.

Луби знаеше какво означава думата „ценен“, но не бе съвсем сигурен за смисъла на „безценен“. Записа си я веднага щом се прибра в бараката си.

Както му бяха наредили, следобед младежът се яви при дежурния интендант и получи билети за влак и десет шилинга. След като събра малкото си вещи, той за последен път се спусна по хълма, за да благодари на госпожа Суитман. Потърси новата дума в речника под тезгяха и каза на старицата, че помощта й е била безценна. Тя не призна на високия млад чужденец, че вече говори родния й език по-добре от самата нея.

На следващата сутрин Луби взе автобус до гарата и в седем и двайсет хвана влака за Стафорд. Когато след три прехвърляния и няколко забавяния пристигна, бе изчел „Таймс“ от кора до кора.

В Стафорд го очакваше джип. Зад волана седеше войник от северностафордширския полк, който изглеждаше толкова спретнат, че Луби го нарече „господин ефрейтор“. По пътя за казармата войникът не остави у него съмнение, че „кулитата“ — младежът все още трудно се справяше с жаргона — са най-нисшата форма на живот.

— Те са просто шайка скатавки, готови на всичко, за да не участват в истински бойни действия.

— Аз искам да участвам в истински бойни действия — твърдо отвърна Луби — и не съм скатавка. — Той се поколеба. — Нали?

— Хората се познават по делата им — рече ефрейторът и спря джипа пред интендантството.

След като получи униформа с прекалено къси панталони, две тъмнозелени ризи, два чифта сиви чорапи, канче, нож, вилица и лъжица, както и две одеяла, Луби бе отведен в спалното помещение. Настаниха го при двайсет новобранци от района на Стафордшир, предимно бивши грънчари или миньори. Трябваше му известно време, за да разбере, че все пак говорят на същия език, на който го беше научила госпожа Суитман.

През следващите няколко седмици копаеше окопи, чистеше тоалетни и от време на време караше камиона с боклук, за да го изхвърли на сметището на пет километра от лагера. За огромно неудоволствие на другите новобранци, той винаги работеше по-усърдно и повече от тях. Скоро откри защо ефрейторът смята кулитата за скатавки.

Когато изпразваше кошчетата за смет зад офицерския стол, Луби събираше изхвърлените вестници, макар и вече остарели. Вечер лежеше на тясното си легло и бавно разлистваше страниците. Основно го интересуваха статии за войната, ала колкото повече четеше, толкова повече се страхуваше, че наближава краят на бойните действия и че последното сражение ще свърши дълго преди той да получи възможност да убие дори само един немец.

 

 

След около половин година една сутрин прочете заповед за провеждането на ежегодния боксов турнир в северностафордширския полк — трябвало да изберат представители за националния армейски шампионат. Неговата рота трябваше да подготви ринга и да нареди столове в гимнастическия салон. Заповедта носеше подписа на дежурния офицер лейтенант Уейкъм.

След като издигнаха ринга в средата на салона, Луби започна да разгъва столовете и да ги подрежда. В десет часа ротата получи петнайсетминутна почивка и повечето от другарите му се измъкнаха навън, за да изпушат по цигара. Но той остана вътре, за да наблюдава тренировките на боксьорите.

Когато шампионът на полка в тежка категория се прехвърли през въжетата, треньорът не успя да му открие подходящ спаринг-партньор, така че здравенякът трябваше да се задоволи с удари по чувал, държан от най-високия войник. Ала никой не можеше дълго да носи тежкия чувал и след като неколцина мъже се умориха, шампионът продължи с бой срещу въображаем съперник.

Докато Луби го гледаше със страхопочитание, в салона влезе слаб двайсетинагодишен мъж с една звездичка на рамото. Младежът бързо започна да разгъва столовете. Лейтенант Уейкъм застана до ринга и се намръщи, когато видя шампиона сам.

— Какъв е проблемът, сержант? Няма ли кой да излезе срещу Матюс?

— Не, господин лейтенант — незабавно отговори треньорът. — Никой не е достатъчно тежък, за да издържи повече от няколко минути.

— Жалко — каза офицерът. — Ако не тренира с истински противници, реакциите му със сигурност ще се притъпят. Опитай да намериш някой, който да се боксира с него поне няколко рунда.

Луби остави стола, който държеше, втурна се към ринга и отдаде чест.

— Аз ще изляза срещу него, колкото време желаете, господин лейтенант.

— Не се боксирам с кулита — изсмя се шампионът. — Да не говорим пък за дечица.

Луби светкавично прескочи въжетата, вдигна юмруци и пристъпи към него.

— Добре, добре — рече лейтенант Уейкъм. — Как се казваш?

— Редник Хох, господин лейтенант.

— Иди да си облечеш някакъв спортен екип и ще видим колко време ще издържиш срещу Матюс.

Когато след няколко минути Луби се върна, шампионът все още тренираше сам. Той продължи да нанася удари, като се правеше, че не забелязва бъдещия си съперник. Треньорът помогна на момчето да си сложи ръкавиците.

— Е, да видим сега колко струваш, Хох — каза лейтенант Уейкъм.

Луби смело се приближи към шампиона на полка и от една крачка разстояние замахна към носа му. Матюс се наведе надясно и силно заби ръкавицата си в лицето му.

Младежът отлетя назад, блъсна се във въжетата и отскочи обратно към него. Последва втори удар към рамото му, макар и не толкова успешен, колкото третият, който попадна в брадичката му. Луби издържа само още няколко секунди преди да се строполи на брезента. Завърши рунда със счупен нос и аркада. Това предизвика гръмогласен смях от страна на другарите му, които бяха престанали да редят столовете, за да погледат безплатното представление.

Когато най-после сложи край на мача, лейтенант Уейкъм попита Луби дали някога се е боксирал. Младежът поклати глава.

— Е, с малко тренировки можеш да се окажеш много полезен. Отменям всичките ти сегашни задължения. През следващите две седмици всяка сутрин в шест ще се явяваш в салона. Убеден съм, че ще можем да те използваме за нещо повече от редене на столове.

Когато наближи националният шампионат, другите кулита вече не му се присмиваха. Даже Матюс трябваше да признае, че Хох е много по-добър спаринг-партньор от тренировъчния чувал и че навярно тъкмо той е причината да стигне до полуфинала.

На сутринта след шампионата Луби трябваше да се върне към предишните си задължения. Помогна за демонтирането на ринга и връщането на столовете в лекционната зала.

Навиваше един от гумените тепихи, когато в салона влезе един сержант, огледа се и извика:

— Хох!

— Аз! — викна младежът и застана мирно.

— Не си ли чел ротните заповеди, Хох? — попита сержантът.

— Тъй вярно, господин сержант. Искам да кажа, съвсем не, господин сержант.

— Преди петнайсет минути трябваше да се явиш при лейтенант Уейкъм.

— Не знаех… — започна Луби.

— Не искам да слушам оправданията ти, Хох. По-добре се размърдай. Живо!

— Живо — повтори Луби. Първата му нова дума от няколко дни насам.

Сержантът бързо прекоси плаца и след две минути Луби стоеше задъхан пред лейтенанта.

— Хох — каза Уейкъм, след като Луби застана мирно и отдаде чест. — Препоръчах да те прехвърлят в полка като редник.

Луби стоеше неподвижно и се опитваше да си поеме дъх.

— Слушам, господин лейтенант. Благодаря, господин лейтенант — каза сержантът.

— Слушам, господин лейтенант. Благодаря, господин лейтенант — повтори младежът.

— Добре — отвърна Уейкъм. — Имаш ли въпроси?

— Съвсем не, господин лейтенант. Благодаря, господин лейтенант — незабавно изрецитира сержантът.

— Съвсем не, господин лейтенант. Благодаря, господин лейтенант — рече Луби. — Освен…

Сержантът свъси вежди.

— Да? — вдигна поглед Уейкъм.

— Това означава ли, че ще имам възможност да убивам немци?

— Ако преди това не те убия аз, Хох — изръмжа сержантът.

Младият офицер се усмихна.

— Да — потвърди той. — Сега остава единствено да попълним наборния формуляр. — Лейтенантът потопи писалката в мастилницата. — Как е пълното ти име?

Луби пристъпи напред и протегна ръка.

— Мога сам да го попълня, господин лейтенант.

Двамата мъже внимателно го наблюдаваха, докато попълваше малките графи. Накрая се подписа.

— Впечатлен съм, Хох — след като провери формуляра, каза Уейкъм. — Но ще ми позволиш ли да ти дам един съвет?

— Тъй вярно, господин лейтенант.

— Може би е дошло време да си смениш името. С име като Хох няма да стигнеш далече в северностафордширския полк.

Луби се поколеба и сведе поглед към бюрото. Очите му се спряха върху пакета цигари с прочутата емблема на брадат моряк. Той зачеркна името Луби Хох и го замени с Джон Плейър.

 

 

Веднага щом получи новата си униформа, редник Плейър от северностафордширския полк обиколи казармата, като отдаваше чест на всичко, което се движеше.

Следващия понеделник го пратиха на тримесечен тренировъчен курс в Олдършот. Всяка сутрин продължаваше да става в шест и макар че храната не бе по-добра, поне знаеше, че го обучават на нещо важно. Да убива немци. Научи се да използва автомат, ръчна граната, компас и карта. Можеше да марширува бавно и бързо, да плува километър и половина и да издържа три дни без провизии. Когато след три месеца се върна в лагера, лейтенант Уейкъм не можеше да не забележи доста напереното поведение на чешкия емигрант и не се изненада, че са го препоръчали за преждевременно повишение.

Пратиха редник Джон Плейър с втори батальон в Клифтънвил. Само няколко часа след като ги разквартируваха, той научи, че заедно с още дванайсет полка ги готвят за десант във Франция. Към пролетта на 1944 година южна Англия се превърна в огромен тренировъчен лагер и редник Плейър редовно участваше в учения заедно с американци, канадци и поляци.

Нямаше търпение генерал Айзенхауер да даде последната заповед, за да се изправи лице в лице с немците. Макар постоянно да му напомняха, че се готви за решителното сражение във войната, безкрайното чакане почти го побъркваше. В Клифтънвил научи историята на полка, географията на нормандското крайбрежие и дори правилата за игра на крикет, но бе прикован в казармата да чака заповедта, за която толкова жадуваше.

И после, без предупреждение, през нощта на 4 юни 1944 година го събуди ревът на хиляди камиони. По високоговорителя над плаца закънтяха заповеди и редник Плейър разбра, че започва последният десант.

Когато в дванайсет часа потеглиха, той си спомни първото си качване в камион. Вдигна поглед към звездите и видя, че се насочват на юг.

Малцина разговаряха — всички се чудеха дали след двайсет и четири часа все още ще са живи. Когато минаваха през Уинчестър, новопоставени знаци ги насочиха към брега. И други се готвеха за 5 юни. Той си погледна часовника. Минаваше три. Продължаваха да пътуват, все още без да имат представа за местоназначението си.

— Надявам се, че все някой знае къде отиваме — каза ефрейторът, който седеше срещу него.

След час конвоят спря на портсмутското пристанище. Войниците се изсипаха от камионите и бързо се строиха по дивизии в очакване на заповеди.

Неговата рота застана в три безмълвни редици. Някои трепереха от студения нощен въздух, други от страх, докато чакаха да се качат на корабите. Скоро щяха да стъпят на френска земя.

Предишния път се бе качил на кораб, спомни си редник Плейър, за да избяга колкото може по-надалеч от немците. Сега поне нямаше да се задушава в тесен трюм, пъден с чували жито.

Високоговорителят запращя, после се чу глас.

— Говори бригаден генерал Хампсън. Предстои ни да се отправим на операция „Овърлорд“, десанта във Франция. Събрали сме най-голямата флота в историята, за да ви преведем отвъд Ламанша. Ще ви поддържат девет линейни кораба, двайсет и три крайцера, сто и четири ескадрени миноносеца и седемдесет и една корвети, да не споменавам за безбройните кораби от търговския флот. Сега ще получите заповеди от преките си командири.

Слънцето тъкмо започваше да изгрява, когато лейтенант Уейкъм даде заповед на взвода да се качи на „Неустрашимий“. Минути след като стъпиха на борда на миноносеца, двигателите зареваха и войниците започнаха пътуването си през Ламанша.

През първия половин час от неспокойното им плаване — въпреки съветите на метеоролозите си Айзенхауер беше избрал бурна нощ — всички пееха, шегуваха се и си разказваха невероятни истории за още по-невероятни походи. Когато редник Плейър сподели с другарите си как изгубил девствеността си с една циганка, извадила немски куршум от рамото му, те избухнаха в смях и сержантът каза, че никога не бил чувал толкова неправдоподобна история.

Лейтенант Уейкъм, който стоеше на носа, внезапно вдигна дясната си ръка и всички утихнаха. До дебаркирането оставаха само минути. Редник Плейър провери снаряжението си. Носеше противогаз, автомат, два патрондаша, малко храна и манерка. Когато разрушителят спря, той последва командира в първата амфибия. Обсипаха ги куршуми и мини и мнозина от войниците в други лодки бяха убити още преди да са стигнали на сушата.

Когато най-после заораха в пясъка, Плейър скочи след лейтенант Уейкъм. От двете му страни другарите му се изкачваха по брега под постоянен обстрел. Първата гилза падна от лявата му страна, преди да е изминал и пет метра. Секунда по-късно видя някакъв ефрейтор да се строполява с пронизани гърди. Инстинктивно понечи да залегне, но нямаше къде да се скрие, затова се насили да продължи. Не преставаше да стреля, въпреки че нямаше представа къде е врагът.

Тичаше и пълзеше, тичаше и пак пълзеше, без да знае колко от другарите му са загинали — пясъкът вече беше покрит с трупове. Плейър не можеше да е сигурен колко часа са изтекли, но на всеки няколко метра, които пропълзяваше напред, прекарваше два пъти повече време залегнал, докато вражеските куршуми свистяха над главата му. С всеки следващ път, когато се изправеше, зърваше все по-малко от другарите си. Когато стигнаха до скалите, лейтенант Уейкъм най-после спря. Редник Плейър го следваше по петите. Младият офицер трепереше толкова силно, че трябваше да минат няколко минути преди да е в състояние да даде заповеди.

Накрая лейтенантът преброи единайсет от двайсет и осемте мъже, които бяха с него в десантната лодка. Радистът му съобщи, че имат заповед да продължат напред. Единствено Плейър изглеждаше доволен. През следващите два часа бавно се придвижваха напред, като често нямаха друго прикритие, освен плетове и канавки. На всяка крачка падаха хора. Позволиха им да направят почивка едва когато слънцето почти залезе. Набързо устроиха лагер, но малцина успяха да заспят, защото врагът продължаваше да ги обстрелва. Някои играеха карти, други почиваха, мъртвите лежаха неподвижно.

Редник Плейър искаше да е първият, изправил се лице в лице с немците. Когато се увери, че никой не го наблюдава, той се измъкна от палатката и запълзя към врага, като се насочваше по трасиращите куршуми. След четирийсет минути чу немски гласове. Заобиколи лагера им и забеляза войник, който се облекчаваше в храстите. Промъкна се зад него и точно когато немецът понечи да си вдигне панталоните, Плейър се хвърли върху него. Обви ръка около шията му и рязко завъртя главата му, после го остави проснат сред гъсталака. Свали от врата му плочката с личния му номер, взе каската му и запълзя обратно към своите.

Беше на стотина метра от британския лагер, когато чу:

— Стой! Кой е там?

— Червената шапчица — спомни си паролата той.

— Приближи се.

Плейър направи няколко крачки и внезапно усети, че в гърба му опира щик, после още един — в гърлото му. Без повече приказки го отведоха в палатката на лейтенант Уейкъм. Офицерът внимателно изслуша разказа му, като го прекъсваше само от време на време, за да провери някой неясен момент.

— Добре, Плейър — каза лейтенантът накрая. — Искам да скицираш карта с точното местоположение на вражеския лагер. Трябват ми особеностите на терена, разстоянието, всичко, което си спомняш. След като свършиш, опитай се да поспиш. Ще ни водиш, когато призори продължим напред.

— Да го накажа ли с непоряд, защото е напуснал лагера без разрешение? — попита дежурният сержант.

— Не — отвърна Уейкъм. — Произвеждам Плейър в ефрейтор. Заповедта влиза в сила от този момент.

Ефрейтор Плейър се усмихна, отдаде чест и се върна в палатката си. Но преди да заспи приши нашивките на ръкавите си.

 

 

Три месеца след като редник Джон Плейър дебаркира на нормандския бряг, северностафордширският полк тържествено мина по Шанз Елизе и новопроизведеният сержант Плейър мислеше само за едно: как да намери жена, с която да прекара тридневната си отпуска, или — ако извадеше невероятен късмет — три жени за по една нощ.

Но преди да ги освободят, всички сержанти получиха заповед да се явят пред комисията по посрещането на съюзническия личен състав, за да ги инструктират как да се ориентират в Париж. Не можеше да си представи по-голямо губене на време. Знаеше как да се грижи за себе си във всяка европейска столица. Единственото му желание бе да го пуснат преди американските войници да са окупирали всяка жена под четирийсет години.

Когато пристигна в сградата на комисията, сержант Плейър зае мястото си на опашката, за да получи папка с информация какво се очаква от него на съюзническа територия — как да открие Айфеловата кула, кои клубове и ресторанти са му по кесията, как да не се зарази с венерически болести. Съветите като че ли бяха измислени от почтени дами на средна възраст, които никога през живота си не са влизали в кръчма.

Когато най-после дойде неговият ред, той спря като хипнотизиран, абсолютно неспособен да промълви и дума — на какъвто и да било език. Зад масата стоеше стройно момиче с тъмнокафяви очи и къдрава тъмна коса. То се усмихна на високия смутен сержант и му подаде папката, но Плейър не я взе.

— Имате ли някакви въпроси? — на английски със силен френски акцент попита момичето.

— Да. Как се казвате?

— Шарлот — отвърна тя и се изчерви, макар че този ден вече десетки пъти й бяха задавали същия въпрос.

— Французойка ли сте?

Момичето кимна.

— Побързай, сержант — каза ефрейторът, който стоеше зад него.

— Заета ли сте през следващите три дни? — премина на родния й език той.

— Не особено. Но до края на дежурството ми остават още два часа.

— Тогава ще ви почакам. — Сержант Плейър се обърна и седна на една дървена пейка до стената.

През следващите сто и двайсет минути очите му се откъсваха от момичето с къдравата коса само за да погледнат към бавно напредващите стрелки на големия часовник на стената. Радваше се, че не й е предложил да се върне по-късно, защото през тези два часа чу още много войници да й задават абсолютно същия въпрос. Тя всеки път хвърляше поглед към него, усмихваше се и поклащаше глава. Когато най-после се освободи, Шарлот отиде при него и го попита:

— Какво би искал да направиш първо?

Той не й каза, но с готовност я остави да му покаже Париж.

През следващите три дни се отделяше от нея само късно вечер, когато Шарлот се прибираше в малкия си апартамент. Плейър се изкачи на Айфеловата кула, разхожда се по бреговете на Сена, посети Лувъра и последва повечето съвети от папката, което означаваше, че двамата почти винаги бяха придружавани поне от три полка самотни войници, неспособни да скрият завистта си.

Хранеха се в оживени ресторанти, танцуваха в нощни клубове, претъпкани с толкова народ, че можеха да се въртят само на едно място, разговаряха за всичко друго, освен за войната, която им бе дала само тези три безценни дни заедно. Той й разказа за семейството си в Дуски, което не беше виждал от четири години.

Разказа й и всички свои преживявания след бягството си от Чехословакия, като пропусна да спомене единствено за Мари. Тя му описа живота си в Лион, където родителите й имали малък магазин за зеленчуци, и изрази радостта си, че съюзниците най-после са в любимата й Франция. И че войната най-сетне щяла да свърши.

— Но не и преди да спечеля кръст за храброст — отвърна той.

Шарлот потръпна — бе чела, че мнозина са го получили посмъртно.

— Какво ще правиш, когато войната свърши? — попита го тя.

Сержант Плейър се поколеба — Шарлот най-после беше открила въпрос, на който не можеше да отговори веднага.

— Ще се върна в Англия — накрая отвърна той — и ще натрупам състояние.

— Как?

— Не и с продажба на вестници. Поне това е сигурно.

Докато се сбогуваше с Шарлот, той й обеща:

— Ще се върна веднага щом превземем Берлин.

Лицето й помръкна. Така казваха всички, преди да си тръгнат, за да не ги видиш никога вече. Така бе и в този случай: Шарлот Ревил никога вече не видя Джон Плейър.

 

 

Сержант Плейър се яви в казармата само минути преди установения час. Бързо се избръсна и си облече чиста риза, после провери ротните заповеди и откри, че командирът го вика в кабинета си в девет часа.

Той отвори вратата, застана мирно и отдаде чест. Сещаше се за безброй причини за тази среща, но нито една от тях не се оказа вярна.

Полковникът вдигна поглед от бюрото си.

— Съжалявам, Плейър — тихо каза той, — но се налага да напуснеш полка.

— Защо, господин полковник? — Не вярваше на ушите си. — Какво съм направил?

— Нищо — усмихна се командирът, — абсолютно нищо. Напротив. Върховното командване прие моята препоръка да бъдеш произведен в офицерски чин. Ето защо трябва да те прехвърлим в друг полк, за да не командваш хора, с които доскоро си служил.

Сержант Плейър зяпна.

— Просто изпълнявам военния устав — поясни полковникът. — Естествено, твоите умения и опит ще ни липсват. Но не се съмнявам, че в бъдеще пак ще чуем за теб. Пожелавам ти късмет в новия полк.

— Благодаря, господин полковник — отвърна той. — Много ви благодаря.

И тъкмо се канеше да отдаде чест, когато командирът прибави:

— Може ли да те посъветвам нещо?

— Разбира се, господин полковник — каза новопроизведеният лейтенант.

— Джон Плейър е малко смешно име. Смени го с нещо, което няма да кара подчинените ти да ти се подиграват зад гърба.

 

 

В седем часа на следващата сутрин младши лейтенант Ричард Иън Армстронг се яви в офицерския стол на Кралския полк.

Докато пресичаше плаца в новата си, ушита по поръчка униформа, му трябваха няколко минути, за да свикне с поздравите на войниците. Когато влезе в стола и седна на масата с другите офицери, той внимателно наблюдаваше как държат вилиците и ножовете си. След закуската, от която не успя да изяде почти нищо, се яви при полковник Оукшот, новия си командир. Оукшот беше румен, откровен, добродушен човек, който ясно му даде да разбере, че вече е чувал за бойната слава на младия лейтенант.

Ричард или Дик, както скоро стана известен сред колегите си, се радваше, че са го прехвърлили в толкова прочут стар полк. Ала още по-голямо удоволствие му доставяше фактът, че е британски офицер с ясен, правилен акцент, който скрива произхода му. Беше изминал дълъг път от двете претъпкани стаи в Дуски. И докато седеше край камината в клуба и пиеше с офицерите от Кралския полк, не виждаше причина да не стигне още по-надалеч.

 

 

Скоро всички офицери от Кралския полк научиха за подвизите на лейтенант Армстронг и докато напредваха към Германия, храбростта и личният му пример убедиха даже най-големите скептици, че не си е измислил всичко. Ала дори собствената му рота остана поразена от храбростта, която прояви в Ардените само три седмици след постъпването си в полка.

Водена от Армстронг, авангардната част предпазливо навлезе в планинско селце. Смяташе се, че немците вече са отстъпили и са се укрепили в съседните хълмове. Но взводът му успя да напредне само стотина метра по главната улица, когато го обсипа преграден огън. Въоръжен само с пистолет и ръчна граната, лейтенантът незабавно установи откъде стрелят немците и „без да мисли за собствения си живот“ — както по-късно описа действията му официалното комюнике — се хвърли към вражеските позиции.

Още преди сержантът му да го настигне, бе застрелял тримата немски войници в първия окоп. После се втурна към втория, хвърли вътре гранатата и уби още двама. От последния окоп се появи бяло знаме и трима млади войници бавно излязоха навън с вдигнати ръце. Единият пристъпи напред и се усмихна. Армстронг отвърна на усмивката му, след което го застреля в главата. Двамата оцелели немци се завъртяха към него с умолителни изражения, докато другарят им се свличаше на земята. Без да престава да се усмихва, той застреля и двамата в гърдите.

Задъханият сержант застана до него. Младият лейтенант го погледна. Сержантът впери очи в неподвижните тела. Армстронг прибра пистолета в кобура си и каза:

— Не трябва да поемаме рискове с тези копелета.

— Тъй вярно, господин лейтенант — тихо отвърна войникът.

 

 

Когато вечерта се установиха на лагер, Армстронг се качи на един немски мотоциклет и замина на четирийсет и осем часова отпуска в Париж. В седем на следващата сутрин беше пред вратата на Шарлот.

Когато портиерката й съобщи, че лейтенант Армстронг иска да я види, Шарлот отговори, че не познава такъв човек, и реши, че някой британски офицер се надява да го разведе из френската столица. Ала когато видя кой е, го прегърна и през остатъка от денонощието двамата не напуснаха стаята й. Дори портиерката бе шокирана.

— Разбирам, че е война — каза тя на мъжа си, — но те изобщо не се познаваха.

Когато в неделя вечер заминаваше обратно за фронта, Дик обеща на Шарлот, че при следващата им среща Берлин вече ще е превзет и че тогава ще се оженят. Скочи на мотоциклета си и потегли. Тя застана по нощница на прозореца и го проследи с поглед.

— Ако не те убият, преди да падне Берлин, скъпи.

 

 

Кралският полк бе избран за настъплението към Хамбург и Армстронг искаше да е първият офицер, влязъл в него. Градът падна след тридневна яростна съпротива.

На следващата сутрин фелдмаршал сър Бърнард Монтгомъри влезе в Хамбург и се обърна към съюзническите войски от задната седалка на джипа си. Той описа битката като решителна и ги увери, че скоро войната ще свърши и всички ще се приберат у дома. После слезе от джипа и връчи медали за храброст. Сред наградените с военен кръст беше капитан Ричард Армстронг.

Две седмици по-късно генерал Йодл подписа безусловната капитулация на Германия, приета от Айзенхауер. На другия ден капитан Ричард Армстронг получи едноседмичен отпуск. Дик отново подкара мотоциклета си към Париж и пристигна пред стария блок на Шарлот няколко минути след полунощ. Този път портиерката направо го отведе до стаята й.

На следващата сутрин Шарлот, в бял костюм, и Дик, в пълна униформа, отидоха в местната община. Половин час по-късно излязоха оттам като капитан и госпожа Армстронг. Кумува им портиерката. По-голямата част от тридневния им меден месец премина в стаята на Шарлот. Когато заминаваше за полка си, Дик й каза, че сега, след като войната вече била свършила, възнамерявал да напусне армията, да я отведе в Англия и да построи огромна бизнес империя.

 

 

— Имаш ли някакви планове за след войната, Дик? — попита полковник Оукшот.

— Да, господин полковник. Имам намерение да се върна в Англия и да си потърся работа — отвърна Армстронг.

Оукшот разтвори кафявата папка, която лежеше на бюрото пред него.

— Навярно ще мога да ти предложа нещо и тук, в Берлин.

— Какво, господин полковник?

— Върховното командване търси подходящ човек, който да оглави ВОКИУ, и ми си струва, че ти си идеалният кандидат за този пост.

— Какво е това ВОКИУ!

— Връзки с обществеността и контрол на информационните услуги. Тази работа е точно за теб. Нужен ни е някой, който убедително да представлява британските интереси и в същото време да се грижи за връзките с пресата. Едно е да спечелиш войната, съвсем друго — да убедиш външния свят, че се отнасяме както трябва с врага. Американците, руснаците и французите назначават собствени представители, затова ни трябва човек, който да държи под око и тях. Ти знаеш няколко езика и отговаряш на всички изисквания. Пък и да си кажем честно, Дик, ти нямаш семейство в Англия, при което да бързаш да се върнеш.

Армстронг кимна.

— Ще си позволя да цитирам Монтгомъри: какви оръжия ще ми дадете, за да си свърша работата?

— Вестник — отвърна Оукшот. — „Телеграф“ е един от градските ежедневници. В момента се ръководи от един немец, Арно Шулц. Той постоянно се оплаква, че имал проблеми с пресите, с недостига на хартия и с прекъсването на електричеството. Искаме „Телеграф“ да е на улицата всеки ден, за да изразява нашата гледна точка. Не се сещам за по-подходящ кандидат от теб.

— „Телеграф“ не е единственият вестник в Берлин — отвърна Армстронг.

— Не е — потвърди полковникът. — Друг немец държи „Берлинер“ в американския сектор — което е още една причина да направим „Телеграф“ популярен. В момента „Берлинер“ има двойно по-голям тираж, нещо, което бихме искали да се промени.

— Какви правомощия ще получа?

— Ще имаш картбланш. Можеш да събереш свой собствен екип с колкото хора смяташ, че ти трябват. Ще разполагаш и с апартамент, така че можеш да повикаш и жена си. — Оукшот замълча за миг. — Може би ще искаш да помислиш известно време, а, Дик?

— Не, господин полковник.

Оукшот повдигна вежди.

— С радост ще приема работата.

— Чудесно. Започни с установяване на контакти. Запознай се с всички, които мислиш за полезни. Ако се сблъскаш с някакви проблеми, просто казвай на хората да се обръщат към мен. Ако срещнеш сериозно препятствие, думите „Съюзническа контролна комисия“ обикновено отварят и най-тежките врати.

На капитан Армстронг му трябваше само седмица, за да реквизира подходящ офис в сърцето на британския сектор, отчасти защото постоянно използваше думите „Съюзническа контролна комисия“. Малко повече време му отне да събере единайсетчленен екип, защото най-опитните вече работеха за Комисията. Започна с привличането на Сали Кар, секретарка на един генерал, която преди войната беше работила в лондонския „Дейли Кроникъл“.

С постъпването на Сали офисът започна работа само след дни. Армстронг постигна следващия си успех, когато откри, че лейтенант Уейкъм работи в берлинската транспортна служба. Сали му каза, че на Уейкъм му било омръзнало да попълва пътни документи. Капитанът го покани за свой заместник и за негова изненада бившият му командир с готовност прие. Трябваха му няколко дни, за да свикне да го нарича Питър.

Армстронг попълни екипа си с един сержант, двама ефрейтори и шестима редници от Кралския полк, които отговаряха на съответните изисквания. Всички бяха бивши дребни търговци от лондонския Ийст Енд. Той избра най-умния от тях, редник Рег Бенсън, за свой шофьор. Следващата му стъпка бе да реквизира апартамент на Паулщрасе, по-рано заеман от бригаден генерал, завърнал се в Англия. Когато полковникът подписа необходимите документи, Армстронг каза на Сали да прати телеграма на Шарлот в Париж.

— Какво да й пиша? — попита тя.

— „Открих подходящо жилище. Вземи всичко и незабавно ела.“

Докато Сали записваше, той се изправи и каза:

— Отивам в „Телеграф“, за да се уверя, че всичко при Арно Шулц е наред.

— Какво да правя с това? — Сали му подаде някакво писмо.

— За какво се отнася?

— Праща го някакъв оксфордски журналист, който иска да посети Берлин и да разкаже как британците се отнасят с немците.

— Страхотно. — Армстронг се запъти към вратата. — Уреди му среща с мен.