Джефри Арчър
Четвъртата власт (4)

3.

Таймс

6 юли 1923

Комунистически сили в действие

Да си роден като евреин в Рутения^[1] има известни преимущества и много недостатъци, но щеше да мине доста време, докато Луби Хох открие някои от преимуществата.

Луби беше роден в малка каменна къща в предградията на Дуски, град, разположен на чешката, румънската и полската граница. Нямаше представа за точната си рождена дата, тъй като семейството не пазеше никакви документи, но можеше да се каже, че е приблизително с година по-голям от брат си и също толкова по-малък от сестра си.

Докато държеше детето в ръцете си, майка му се усмихваше. То бе съвършено, чак до яркочервеното рождено петно под дясната лопатка — същото като на баща му.

Къщичката, в която живееха, бе принадлежала на чичото на майка му, равин. Равинът беше молил Зелта да не се омъжва за Сергей Хох, син на местен търговец на добитък. Момичето бе прекалено свенливо, за да признае на чичо си, че носи детето на Сергей. Макар че тя наруши волята му, равинът подари къщата на новобрачните.

Когато Луби се появи на бял свят, четирите стаи вече бяха претъпкани. Когато прохождаше, семейството се увеличи с нов брат и втора сестра.

Баща му, когото почти не виждаха, всяка сутрин излизаше малко след изгрев-слънце и се прибираше чак след залез.

Майката обясни на Луби, че ходел на работа.

— А какво работи? — попита момчето.

— Грижи се за добитъка, който му остави дядо ти. — Майка му не се преструваше, че няколкото крави и телета са стадо.

— И къде работи татко? — настоя Луби.

— На полето от другата страна на града.

— Какво е „град“? — не преставаше детето.

Зелта продължи да отговаря на въпросите му, докато най-после то не заспа в ръцете й.

Равинът никога не споменаваше пред него за баща му, но често му обясняваше, че като млада майка му била ухажвана от много почитатели, тъй като била не само най-красивото, но и най-умното момиче в града. С такова начало в живота тя можела да стане учителка, казваше равинът, ала сега трябвало да се задоволи да предаде знанията си на постоянно увеличаващото й се семейство.

Но единствено Луби от всичките й деца отговаряше на усилията й, седеше в краката й и поглъщаше всяка нейна дума и отговорите на въпросите, които й задаваше. Равинът бе заинтригуван от неговите успехи — и се безпокоеше коя страна от рода ще вземе връх в характера на момчето.

Страховете му се появиха, когато Луби започна да пълзи и откри входната врата: от този момент той отклони вниманието си от прикованата за кухненската печка Зелта и го насочи към баща си и мястото, на което той отиваше всяка сутрин.

Когато се изправи на два крака, Луби натисна бравата, а щом проходи, излезе навън, в по-големия свят, обитаван от баща му. В продължение на няколко седмици той се задоволяваше да го държи за ръка по павираните улици на спящия град на път за полето, където таткото се грижеше за добитъка.

Но скоро се отегчи от кравите, които просто се мотаеха наоколо в очакване да ги издоят и по-късно да родят телетата си. Искаше да открие какво става в града, който тъкмо се събуждаше, докато го прекосяваха.

Да се нарече Дуски „град“ навярно е преувеличение, защото се състоеше само от няколко реда каменни къщи, пет-шест магазина, кръчма, малка синагога, в която всяка събота майката на Луби водеше цялото семейство, и градски съвет. Но за момчето това бе най-вълнуващото място на земята.

Една сутрин без никакви обяснения баща му завърза две крави и ги поведе обратно към града. Луби весело подтичваше край него и изстрелваше въпрос след въпрос за намеренията му. Но за разлика от въпросите, които задаваше на майка си, невинаги получаваше отговори. Баща му просто казваше: „Почакай и ще видиш“. Когато стигнаха в предградията на Дуски, поведоха кравите към пазара.

Баща му спря на едно не особено оживено място. Луби реши, че няма смисъл да го пита защо е избрал точно това място, тъй като знаеше, че едва ли ще получи отговор. Баща и син дълго стояха в мълчание. Изтече доста време, докато някой прояви интерес към стоката им.

Момчето очаровано гледаше хората, които започнаха да обикалят около кравите. Някои ги побутваха, други просто даваха мнението си за цената им на езици, каквито той никога не беше чувал. Луби осъзна недостатъка на това, че баща му говори само един език в град, разположен на границите на три държави. Той зяпаше с неразбиращ поглед повечето от онези, които му обясняваха нещо, след като бяха разгледали мършавите животни.

Когато най-после получи предложение на познат му език, баща му незабавно го прие, без да се опитва да се пазари. Бяха разменени няколко пъстри хартийки, кравите бяха предадени на новия им собственик и баща му закрачи към пазара, където купи чувал жито, щайга картофи, малко пържени рибени кюфтенца, дрехи, чифт обувки втора ръка, които ужасно се нуждаеха от обущар, и още някои неща, включително шейна и голяма пиринчена тока, навярно според него необходима на някой от семейството. На Луби му се стори странно, че докато другите се пазарят с продавачите, татко му винаги дава колкото му поискат.

На връщане баща му се отби в единствената градска кръчма и остави момчето да пази покупките отвън. Едва след залез-слънце, пресушил поне две бутилки сливовица, той се появи отново и с радост позволи на Луби да тегли натоварената шейна с една ръка и да го подкрепя с другата.

Когато майка му отвори вратата, баща му със залитане мина покрай нея и се просна на дюшека. Захърка само след секунди.

Луби помогна на майка си да внесат покупките. Но колкото и топло да говореше за тях нейният най-голям син, тя изобщо не изглеждаше доволна от резултатите на едногодишния труд на съпруга си и само клатеше глава, докато решаваше какво трябва да се направи с всяка от стоките.

Подпряха чувала с жито в един от кухненските ъгли, оставиха картофите в щайгата, рибените кюфтенца намериха място до прозореца. След като прецени размера на дрехите, майка му ги раздаде на децата си. Обувките бяха захвърлени до вратата за всеки, който би имал нужда от тях. Накрая токата беше прибрана в малка картонена кутия, която Зелта скри под една разхлабена дъска до дюшека на съпруга си.

През нощта, докато останалите от семейството спяха, Луби реши, че повече никога няма да отиде на полето с баща си. На следващата сутрин, когато татко му се събуди, момчето нахлузи оставените до вратата обувки и откри, че са му прекалено големи. Последва баща си навън, но този път стигна само до предградията, където се скри зад едно от крайпътните дървета. Баща му продължи, без изобщо да се обръща назад, за да види дали наследникът на царството му го следва.

Луби се затича към пазара. През остатъка от деня обикаляше сергиите и разглеждаше стоките — плодове и зеленчуци, мебели и домакински принадлежности. Повечето продавачи бяха готови да търгуват с каквото и да е, стига да смятаха, че ще имат печалба. Момчето с опиянение наблюдаваше различните прилагани от търговците методи на пазарене с клиентите: някои се караха, други увещаваха, почти всички лъжеха за произхода на стоката си. Още по-вълнуващи бяха различните езици, на които говореха. Луби бързо откри, че подобно на баща му, повечето купувачи се провалят в пазарлъка. Целият следобед той внимателно слушаше и започна да разбира няколко думи на чужди езици.

Когато вечерта се прибра вкъщи, в главата му се рояха стотици въпроси към майка му и той за пръв път установи, че даже тя не е способна да отговори на някои. Накрая тя му каза: „Време е да тръгнеш на училище, малкият ми“. Единственият проблем бе, че в Дуски нямаше училище за толкова малки деца. Зелта реши веднага щом има възможност да сподели проблема с чичо си. В крайна сметка, с такъв блестящ ум синът й можеше да стане дори равин.

На следващата сутрин Луби стана преди баща си, нахлузи вехтите обувки и се измъкна от къщата, без да буди братята и сестрите си. Тича чак до пазара и отново започна да обикаля сергиите и да наблюдава търговците, които подреждаха стоките си за новия ден. Внимателно ги слушаше и постепенно разбираше все повече от думите им. Започна да осъзнава какво е имала предвид майка му с това, че Господ му е дал дарба за езици. Ала тя не можеше да знае, че синът й притежава и търговски гений.

Луби хипнотизирано зяпаше, докато хората разменяха дузина свещи за пиле, скрин за два чувала картофи, коза за изтъркан килим или количка дърва за дюшек. Как му се искаше да е в състояние да купи дюшека, по-широк и дебел от онзи, на който спеше цялото семейство!

Продължи да ходи на пазара всяка сутрин. Научи, че умението на търговеца не зависи единствено от стоките, които продава, но и от способността му да убеди клиента, че се нуждае от тях. Трябваха му само няколко дни, за да разбере, че онези, които използват пъстри хартийки, са по-хубаво облечени и в определено по-добра позиция да сключат добра сделка.

 

 

Когато баща му реши, че е дошло време да отведе на пазара следващите две крави, шестгодишното момче беше повече от готово да се заеме с пазарлъка. Тази вечер малкият търговец отново трябваше да замъкне татко си вкъщи. Но след като пияният мъж се стовари на дюшека, жена му просто зяпна огромната камара вещи, които синът й натрупа пред нея.

Луби прекара повече от час, за да й помогне да ги разпредели между членовете на семейството, но не й каза, че му е останала една пъстра хартийка, на която е отпечатано числото „10“. Искаше да открие какво друго може да купи с нея.

На следващата сутрин не се насочи направо към пазара, а за пръв път пое по улица „Шул“, за да проучи какво се продава в дюкяните, които понякога посещаваше. Спря пред фурна, месарница, грънчарница, магазин за дрехи и накрая пред бижутера господин Лекски — единственият магазин с табела на вратата, при това написана със златни букви. Загледа се в една брошка, поставена в средата на витрината. Беше по-красива дори от онази, която майка му носеше веднъж годишно, на Рош Ашана^[2]. Когато вечерта се прибра вкъщи, Луби застана до огъня, докато майка му готвеше скромната им вечеря, и й каза, че магазините не били нищо повече, освен неподвижни сергии с витрини и че когато си притискал носа към стъклото, виждал, че почти всички клиенти вътре плащат с хартийки и не се опитват да се пазарят с продавача.

На другия ден Луби се върна на улица „Шул“. Извади хартийката от джоба си и известно време я разглежда. Все още нямаше представа какво биха могли да му дадат за нея. След като цял час зяпа през витрините, уверено влезе във фурната и подаде банкнотата на мъжа зад щанда. Хлебарят я взе и го погледна въпросително. Луби с надежда посочи един хляб на лавицата зад него и човекът му го подаде. Доволно от сделката, момчето понечи да си тръгне, но хлебарят му извика:

— Да не си забравиш рестото.

Луби се обърна. Не разбираше какво му говори. После видя, че мъжът прибира банкнотата в една тенекиена кутия и вади няколко монети и му ги подава.

Щом излезе на улицата, шестгодишният хлапак с огромен интерес разгледа монетите. От едната им страна имаше цифри, от другата — глава на човек, когото не познаваше.

Насърчен, той отиде в грънчарницата и за половината от монетите купи паница — надяваше се, че майка му ще може да я използва за нещо.

След това се отби при бижутера господин Лекски и пак загледа красивата брошка, изложена в центъра на витрината. Луби отвори вратата и се приближи до щанда, зад който стоеше възрастен мъж с костюм и вратовръзка.

— Какво обичаш, малкия? — като се наведе, попита господин Лекски.

— Искам да купя онази брошка за майка ми — отвърна Луби и посочи към витрината с надеждата, че думите му звучат уверено. После разтвори юмрук и показа трите монети, останали от сутрешните му сделки.

Старецът не се засмя, а внимателно му обясни, че му трябват много повече пари. Момчето се изчерви, стисна пръсти и бързо се отправи към вратата.

— Но защо не дойдеш пак утре? — предложи му бижутерът. — Може би ще открия нещо за теб. — Лицето на Луби беше съвсем червено; той изтича на улицата, без да поглежда назад.

Тази нощ не успя да заспи. Постоянно си повтаряше думите на господин Лекски. На следващата сутрин стоеше пред магазина много преди старецът да пристигне. И научи от него първия си урок: хората, които можеха да си позволят да купуват бижута, не ставаха рано.

Господин Лекски, градски съветник, бе толкова впечатлен от невероятната смелост на шестгодишното момче да влезе в магазина му само с шепа дребни монети, че през следващите няколко седмици отговаряше на постоянния му поток от въпроси. Не след дълго Луби започна всяка сутрин да се отбива при него за няколко минути. Ала винаги изчакваше навън, ако старецът обслужваше някого. Влизаше едва след като клиентът си тръгнеше, заставаше до щанда и изстрелваше въпросите, които беше измислил предишната вечер.

Господин Лекски с одобрение забеляза, че момчето никога не задава повторно един и същ въпрос и че винаги щом в магазина влезе някой, бързо отстъпва в ъгъла и се скрива зад неговия вестник. Макар че разлистваше страниците, старецът не знаеше дали чете, или просто гледа снимките.

Една вечер, след като заключи магазина, господин Лекски отведе Луби отзад и му показа автомобила си. Очите на момчето се разшириха, когато чу, че това великолепно нещо можело да се движи само, без да го тегли кон.

— Но той няма крака — възкликна Луби, отвори вратата и се качи до бижутера. Когато старецът запали двигателя, хлапето се уплаши и му се пригади. Но въпреки факта, че едва виждаше над таблото, след секунди вече искаше да седне на мястото на шофьора.

Господин Лекски подкара през града и го остави пред дома му. Луби незабавно се втурна в кухнята и извика на майка си:

— Някой ден ще си имам мой автомобил. — Зелта се усмихна и не спомена, че дори равинът има само велосипед. Тя продължи да кърми най-малкото си дете и за кой ли път мислено се закле, че ще й е последното. Бързо растящият Луби вече не можеше да се смества на дюшека при сестрите и братята си. В последно време се налагаше да се задоволи със старите вестници на равина, постлани край огнището.

Почти веднага след здрачаване децата започваха да се борят за място на дюшека: семейство Хох не можеше да си позволи да разхищава малкия си запас от свещи, за да удължава деня. Вечер след вечер Луби лягаше край огъня, като си мислеше за автомобила на господин Лекски и се опитваше да докаже, че майка му греши. После си спомни за брошката, която Зелта носеше на Рош Ашана. Започна да брои на пръсти и пресметна, че ще трябва да почака още месец и половина, за да изпълни вече оформящия се в главата му план.

 

 

Луби не спа почти цялата нощ преди Рош Ашана. На следващата сутрин очите му рядко се откъсваха от Зелта — или по-точно от брошката, която носеше. След службата я изненада, като на излизане от синагогата се вкопчи в ръката й, нещо, което не беше правил от третия си рожден ден. Когато се прибраха, той седна на пода и проследи с поглед майка си, докато тя откопчаваше малкия накит от роклята си. За миг Зелта впери очи в наследствената брошка, извади разхлабената дъска на пода и внимателно прибра бижуто в старата картонена кутия.

Луби седеше толкова неподвижно, че майка му се уплаши и го попита дали не му е зле.

— Добре съм, мамо — отвърна той. — Но тъй като е Рош Ашана, си мисля какво трябва да направя през новата година. — Зелта се усмихна. Все още хранеше надеждата, че е родила дете, което може да стане равин. Луби замълча и се съсредоточи върху проблема с кутията. Не изпитваше угризения, че ще извърши нещо, което майка му би определила като грях, защото вече се беше убедил, че ще върне всичко на мястото му много преди края на годината.

Тази нощ момчето се престори на заспало, докато не се увери, че всички са се унесли. После предпазливо запълзя към целта си. Баща му хъркаше силно и Луби се боеше, че всеки момент някой от братята и сестрите му може да се събуди и да го разкрие.

 

Момчето затаи дъх и заопипва пода.

Секундите се превърнаха в минути. После внезапно дъската помръдна. Той натисна единия й край с дясната си длан и бавно я повдигна. Пъхна лявата си ръка в дупката и докосна някакъв ръб. Хвана го и внимателно извади картонената кутия, после върна дъската на мястото й.

Остана абсолютно неподвижен, докато не се убеди, че никой не го е забелязал. Един от по-малките му братя се размърда, сестрите му запъшкаха и го последваха. Луби използва шума и бързо запълзя покрай стената към вратата на стаята.

Изправи се и опипом потърси бравата. Потната му длан я откри и бавно я натисна. Тя високо изскърца, нещо, което никога не му бе правило впечатление. Луби спря навън и остави картонената кутия на земята, затаи дъх и предпазливо затвори вратата.

После се затича, притиснал кутията към гърдите си. Не поглеждаше назад, но ако го беше направил, щеше да види, че старият равин го наблюдава от по-голямата си къща зад тяхната.

— Точно както се страхувах — измърмори равинът. — В него надделява бащината му кръв.

Щом се отдалечи, Луби за пръв път погледна в кутията, ала въпреки лунната светлина не успя да види съдържанието й. Продължи напред, защото се боеше, че някой може да го е забелязал. Когато стигна до центъра на града, седна на стъпалата на пресъхналия фонтан, целият разтреперан от възбуда. Но изтекоха минути преди да успее да види всички съкровища, които криеше кутията.

Имаше две пиринчени токи, няколко различни копчета, едно от които голямо и лъскаво, както и стара монета с главата на царя. И в ъгъла лежеше най-желаното богатство: малка кръгла сребърна брошка, заобиколена с искрящи камъчета.

Когато часовникът на градския съвет удари шест, Луби пъхна кутията под мишница и се запъти към пазара. Седна между две сергии и извади всичките си скъпоценности. После обърна кутията наопаки и нареди вещите върху равната сива повърхност, като постави брошката в средата. Едва беше свършил, когато някакъв мъж, помъкнал чувал с картофи, спря и погледна надолу към стоката му.

— Колко искаш за това? — попита той на чешки и посочи голямото лъскаво копче.

Момчето си спомни, че господин Лекски никога не отвръща на въпроса с отговор, а с друг въпрос.

— Ти какво предлагаш? — попита го на родния му език Луби.

Селянинът смъкна чувала на земята.

— Шест картофа — отвърна той.

Детето поклати глава.

— Толкова скъпо нещо струва поне дванайсет картофа — отвърна Луби и повдигна копчето към слънцето, за да позволи на потенциалния си клиент да го разгледа по-отблизо.

Селянинът свъси вежди.

— Девет — накрая отстъпи той.

— Не — отсече Луби. — Първото ми предложение е и последно. — Надяваше се, че звучи като господин Лекски, увещаващ някой намръщен купувач.

Мъжът поклати глава, вдигна чувала, преметна го през рамо и се отдалечи. Луби се зачуди дали не е допуснал ужасна грешка, като е отказал деветте картофа. Той изруга и пренареди стоката си, като пак остави брошката в средата.

— Колко искаш за това? — посочи към накита друг клиент.

— Ти какво предлагаш? — попита Луби този път на унгарски.

— Чувал от най-доброто ми жито — отвърна селянинът, гордо свали дисагите от магарето си и ги стовари пред момчето.

— А защо ти е брошката? — спомнило си друг метод на стария бижутер, попита то.

— Утре жена ми има рожден ден — поясни той, — а миналата година забравих да й купя подарък.

— Ще разменя този прекрасен наследствен накит, който е собственост на семейството ми от няколко поколения — като протегна брошката към него, отвърна Луби — за пръстена на ръката ти…

— Но пръстенът ми е златен — засмя се селянинът, — а твоята брошка е от обикновено сребро.

— … и за чувал жито — прибави момчето.

— Ти си луд — каза мъжът.

— Някога тази брошка е била носена от прочута аристократка, затова трябва да те попитам: нима тя не е достойна за жената, която е родила децата ти? — Нямаше представа дали човекът има деца, но въпреки това продължи: — Или и тази година ще я пренебрегнеш?

Унгарецът замълча и се замисли над думите на детето. Луби остави брошката в средата на кутията и впери очи в нея, без изобщо да поглежда към пръстена.

— За пръстена съм съгласен — накрая рече селянинът, — но не и с чувала жито.

Момчето се намръщи и се престори, че обмисля предложението. То взе брошката и отново я разгледа под слънчевите лъчи.

— Добре — въздъхна Луби. — Но само заради рождения ден на жена ти. — Господин Лекски го бе научил винаги да внушава на клиента чувството, че е спечелил в пазарлъка.

Селянинът бързо свали тежкия златен пръстен и грабна брошката.

Едва приключи с тази сделка, когато се върна първият му купувач, понесъл стара лопата. Той остави полупразния си чувал с картофи на земята пред Луби.

— Промених решението си — каза чехът. — Ще ти дам дванайсет картофа за копчето.

Но момчето поклати глава.

— Вече искам петнайсет — без да поглежда нагоре, отвърна то.

— Но сутринта искаше дванайсет!

— Да, но оттогава ти си продал половината си картофи за тази лопата — и подозирам, че това е била по-добрата половина.

Селянинът се поколеба.

— Ела пак утре — продължи Луби. — Само че тогава ще искам двайсет.

Чехът отново се намръщи, ала този път не нарами чувала си.

— Приемам — сърдито отвърна той и започна да вади картофите.

Луби за пореден път поклати глава.

— Сега пък какво искаш? — извика му селянинът. — Мислех, че сме се спазарили.

— Ти видя моето копче — каза Луби, — но аз не съм видял картофите ти. Редно е аз да ги избера, не ти.

Чехът сви рамене, разтвори чувала и му позволи да си избере петнайсет картофа.

Този ден Луби не сключи друга сделка и когато търговците започнаха да се разотиват, момчето събра вещите си, стари и нови, прибра ги в картонената кутия и за пръв път се разтревожи, че майка му ще открие какво е направило.

Бавно прекоси пазара към отсрещната страна на града и спря там, където пътят се раздвояваше на две тесни пътеки. Едната водеше към полето, другата — към гората. Луби се озърна назад, за да се увери, че никой не го е проследил, и се шмугна в гъсталака. Избра едно от дърветата, изкопа с голи ръце дупка в основата му и зарови кутията и дванайсет от картофите.

Накрая замаскира дупката и се върна обратно на пътя, като броеше крачките. Двеста и седем. Хвърли поглед назад към гората, после се затича, прекоси града и спря едва пред вратата на дома си. Изчака няколко секунди да си поеме дъх и влезе вътре.

Майка му вече пълнеше чиниите с рядка супа от ряпа и навярно щеше да му зададе много повече въпроси защо толкова се е забавил, ако светкавично не беше извадил трите картофа. Когато видяха какво им носи, братята и сестрите му нададоха радостни писъци.

Зелта остави черпака в тенджерата и го погледна право в очите.

— Откраднал ли си ги, Луби?

— Не, мамо — отвърна момчето.

На лицето й се изписа облекчение и тя взе картофите. Изми ги един по един в кофата, която течеше винаги, щом се напълнеше повече от половината, свари ги, после опитно ги обели и ги наряза на парченца, като отдели на мъжа си допълнителна порция. Сергей дори не си и помисли да попита сина си откъде е взел най-добрата храна, която ядяха от дни насам.

Изтощен от първия си ден като търговец, Луби заспа дълго преди да се смрачи.

На следващата сутрин излезе още преди баща му да се събуди. Тича чак до гората, преброи двеста и седем крачки, спря, когато стигна до дънера на дървото, и започна да копае. Изрови картонената кутия и се върна в града.

Този път се настани между две сергии в отсрещния край на пазара, но когато купувачите стигаха до него, повечето или бяха открили търсеното, или вече бяха изчерпали желанието си за пазарене. Вечерта господин Лекски му обясни трите основни правила на търговията: място, място и пак място.

На другата сутрин Луби разположи кутията си край входа на пазара. Бързо откри, че при него спират много повече хора, някои от които го питаха на различни езици колко иска за златния пръстен. Неколцина дори го премериха, но той не успя да сключи сделка, която да намери за изгодна.

Луби се опитваше да размени дванайсет картофа и три копчета за здрава кофа, когато осъзна, че до него е застанал изискан господин с дълго черно палто и търпеливо го чака да свърши с пазаренето.

В момента, в който вдигна очи и видя кой е, момчето скочи.

— Добро утро, господин Лекски — поздрави то и бързо отпрати другия си клиент.

Старецът пристъпи напред, наведе се и заразглежда подредените върху кутията предмети. Луби не можеше да повярва, че бижутерът се интересува от стоката му. Първо господин Лекски взе старата монета с главата на царя. Момчето разбираше, че всъщност не е заинтригуван от нея: често го бе виждал да се преструва така, преди да попита за цената на онова, което всъщност иска. „Никога не им показвай какво желаеш“ — стотици пъти му беше повтарял той.

Луби търпеливо изчака старецът да насочи вниманието си към средата на кутията.

— Колко предлагате? — започна собствената му игра момчето.

— Сто крони — отвърна господин Лекски.

Детето не бе съвсем сигурно как да реагира, тъй като до този момент не му бяха предлагали повече от десет крони. После си спомни максимата на наставника си: „Искай три пъти повече, за да получиш двойна цена“. Луби погледна стареца и каза:

— Триста.

Бижутерът се наведе и остави пръстена на мястото му.

— Двеста, и това е последното ми предложение — твърдо отвърна той.

— Двеста и петдесет — с надежда рече момчето.

Господин Лекски замълча. Продължаваше да гледа пръстена.

— Двеста двайсет и пет — накрая отстъпи той. — Но само ако прибавиш и старата монета.

Луби незабавно кимна, като се мъчеше да скрие радостта си от сделката.

Бижутерът извади портфейл от вътрешния джоб на палтото си, подаде му двеста двайсет и пет крони и прибра монетата и тежкия златен пръстен. Детето погледна нагоре към стареца и се зачуди дали има още на какво да го научи.

Този следобед не успя да продаде нищо повече, затова събра стоката си рано и доволен от успеха си, се запъти към центъра на града. Когато стигна на улица „Шул“, купи чисто нова кофа за дванайсет крони, пиле за пет и пресен хляб от фурната за една.

Докато крачеше по главната улица, малкият търговец си свирукаше. Когато мина покрай магазина на господин Лекски, погледна към витрината, за да провери дали красивата брошка, която възнамеряваше да купи на майка си преди Рош Ашана, все още се продава.

И изпусна новата кофа на земята. Не можеше да повярва. Очите му се разшириха. На мястото на брошката лежеше стара монета с надпис, който съобщаваше, че е с лика на император Николай I и че е от 1829 година. Отдолу беше написана цената.

Хиляда и петстотин крони.