Джефри Арчър
Четвъртата власт (13)

12.

Мелбърн Куриер

12 септември 1950

Почина сър Греъм Таунсенд

Кортежът спря пред катедралата. Кийт слезе от първия автомобил, пое ръката на майка си и следван от сестрите си, я поведе нагоре по стъпалата. Когато влязоха вътре, присъстващите станаха. Докато крачеха към празния първи ред, Кийт усещаше впиващите се в гърба му очи, които му задаваха един и същи въпрос: „Готов ли си?“. След минута внесоха ковчега и го поставиха пред олтара.

Службата водеше мелбърнският архиепископ, молитвите четеше преподобният Чарлз Дейвидсън. Избраните от лейди Таунсенд химни биха накарали сър Греъм да се изсмее. Реч произнесе бившият редактор на „Куриер“ Дейвид Джейкмън. Той говори за енергията на покойния, за неговата жизнерадост, искреност и привързаност към семейството, за това колко много щял да липсва на всички. Накрая припомни на опечалените, че сър Греъм оставял достоен наследник.

След благословията лейди Таунсенд отново пое ръката на сина си и последва ковчега към гробището.

Архиепископът произнесе заупокойната молитва и гробарите започнаха да зариват ямата. Кийт вдигна глава и плъзна поглед наоколо. Приятели, роднини, колеги, политици, конкуренти, букмейкъри — дори един лешояд, който, подозираше той, беше дошъл просто в търсене на мърша — гледаха надолу към зейналия гроб.

След като архиепископът ги прекръсти, Кийт бавно отведе майка си в лимузината. Точно преди да стигнат до нея, тя спря и се обърна към онези, които безмълвно ги следваха. И после цял час се ръкува с всеки поотделно, докато накрая не си тръгна и последният.

По време на обратния път до Турак Кийт и лейди Таунсенд мълчаха. Веднага щом пристигнаха, тя се изкачи по огромното мраморно стълбище и се оттегли в спалнята си. Кийт отиде в кухнята, където Флори приготвяше лек обяд, и отнесе табла с храна в стаята на майка си. Преди да влезе, тихо почука на вратата. Тя седеше на любимия си стол до прозореца и не помръдна, когато синът й остави подноса на масичката пред нея. Кийт я целуна по челото и си тръгна. После дълго се разхожда из имението, както толкова често бяха правили заедно със сър Греъм. Знаеше, че му предстои да повдигне въпроса, който преди погребението бе избягвал.

Лейди Таунсенд се появи малко преди осем и семейството седна на масата за вечеря. Тя отново говори само за баща му. Едва докосна храната си и още преди да са сервирали десерта без предупреждение се изправи и отиде в дневната.

Когато зае обичайното си място пред камината, Кийт остана прав за момент, преди да се настани на бащиното си кресло. Прислужницата им поднесе кафето. Майка му се наведе напред и му зададе въпроса, който толкова търпеливо очакваше да чуе:

— Какво възнамеряваш да правиш сега?

— Утре сутрин ще се срещна с главния редактор на „Куриер“. Ако искаме да конкурираме „Ейдж“, незабавно трябва да се направят някои промени. — И зачака реакцията й.

— Кийт — отвърна лейди Таунсенд, — съжалявам, но трябва да ти съобщя, че вече не сме собственици на „Куриер“.

Тази новина толкова го порази, че той онемя.

Майка му продължи да топли ръцете си на огъня.

— Както знаеш, баща ти ми завеща всичко, а аз винаги съм мразила всякакви видове дългове. Навярно, ако беше оставил вестниците на теб…

— Но, майко, аз… — започна той.

— Опитай се да не забравяш, Кийт, че те нямаше почти пет години. Когато те видях за последен път, ти беше момче. Нямах представа дали…

— Но татко не би желал да продаваш „Куриер“. Това беше първият му вестник.

— И винаги беше на загуба. Когато „Кенрайт Корпорейшън“ ми предложи възможност да се избавя от него и по този начин да уредя задълженията ни, директорският борд препоръча да приема.

— Но ти дори не ми даваш възможност да променя това положение. Много добре ми е известно, че тиражът на двата вестника намалява от години. Затова бях разработил план, който татко като че ли одобряваше.

— Боя се, че това няма да е възможно — отвърна майка му. — Председателят на директорския борд на „Аделейд Месинджър“ сър Колин Грант ми предложи сто и петдесет хиляди лири за „Газет“ и бордът ще обсъди офертата на следващото ни заседание.

— Но защо да продаваме „Газет“? — попита Кийт. Не вярваше на ушите си.

— Защото от няколко години водим предрешена битка с „Месинджър“ и при тези обстоятелства предложението им изглежда изключително щедро.

— Майко — Кийт се изправи, — не съм се прибрал у дома, за да продам „Газет“. Тъкмо обратното. Дългосрочната ми цел е да купя „Месинджър“.

— Кийт, при сегашното ни финансово състояние това просто не е реалистично. Във всеки случай бордът никога няма да се съгласи.

— Може би не в момента, но ще стане, когато започнем да продаваме повече броеве от тях.

— Толкова приличаш на баща си, Кийт… — вдигна очи към него лейди Таунсенд.

— Само ми дай възможност да ти го докажа — отвърна той. — Ще видиш, че през престоя си на Флийт стрийт съм научил адски много. И се върнах, за да приложа знанията си на практика.

Преди да отговори, майка му дълго гледа към огъня.

— Сър Колин ми даде деветдесет дни да обмисля предложението му. — Тя отново замълча. — Отпускам ти точно толкова време да ме убедиш, че трябва да му откажа.

 

 

Когато на следващата сутрин слезе от самолета в Аделаида, Таунсенд видя, че „Месинджър“ е поставен над „Газет“ на вестникарската лавица. Той остави куфарите си на пода и размени местата на вестниците, после си купи и двата броя.

Докато чакаше такси, забеляза, че дванайсет от седемдесетте и трима души, които излязоха от летището, носят „Месинджър“ и само седем — „Газет“. По пътя записа наблюденията си върху гърба на самолетния си билет с намерението веднага щом стигне в редакцията да ги съобщи на редактора на „Газет“ Франк Бейли. После прегледа двата вестника и трябваше да признае, че „Месинджър“ е по-интересен. Ала не смяташе, че е разумно да споделя това мнение още през първия си ден в града.

Франк Бейли изненадано се надигна иззад бюрото си и протегна ръка.

— Ужасно се радвам да те видя след толкова много време, Кийт.

— Аз също — отвърна Таунсенд.

— Очаквахме да пристигнеш утре. — Бейли погледна насядалите около бюрото му журналисти. — Това е синът на сър Греъм Кийт, който поема мястото на баща си като издател. Онези от вас, които са тук от няколко години, си спомнят, че предишния път дойде в редакцията като… — Той се поколеба.

— Като син на баща си — помогна му Таунсенд.

Забележката бе посрещната с бурен смях.

— Моля, продължавайте, все едно ме няма — каза той. — Не възнамерявам да се намесвам в редакторските решения. — Той отиде в ъгъла на стаята, седна на перваза на прозореца и мълчаливо проследи сутрешното съвещание. Не беше изгубил уменията си, нито желанието да използва вестника, за да защитава всички онеправдани.

— Добре, какво е водещото заглавие за утре? — попита Бейли.

Трима души вдигнаха ръце.

— Дейв — посочи с молива редакторът главния криминален репортер. — Да чуем твоето предложение.

— Изглежда, че днес ще бъде издадена присъдата срещу Сами Тейлър. Съдията би трябвало да вземе решение по-късно следобед.

— Е, ако се съди по начина, по който водеше процеса, нещастното копеле няма никаква надежда. При това положение съдията несъмнено ще прати Тейлър на бесилото.

— Зная — отвърна Дейв.

— Ако съдебните заседатели го обявят за виновен, ще пусна материала на първа страница и ще напиша уводна статия за пародията на правосъдие, която аборигените могат да очакват от нашите съдилища. Съдът още ли е обсаден от демонстранти?

— Естествено. Денонощно. Откакто публикувахме ония снимки как полицията влачи техните лидери, аборигените започнаха да спят на площада.

— Добре, ако издадат присъдата днес и го обявят за виновен, ти получаваш първа страница. Джейн — обърна се към друга журналистка той, — ще ми трябват хиляда думи за правата на аборигените и позорното провеждане на този процес. Пародия на правосъдие, расови предразсъдъци, ясно ти е какво искам.

— Ами ако съдебните заседатели го обявят за невинен? — попита Дейв.

— Това едва ли ще се случи, но тогава ти получаваш дясната колона на първа страница, а Джейн ще ми даде петстотин думи за седма страница — силата на нашата съдебна система, Австралия, която най-сетне излиза от тъмните векове, и така нататък.

Бейли посочи една жена, която вдигаше ръка.

— Морийн.

— Възможно е да се окаже, че в кралската болница на Аделаида има случай на загадъчна болест. През последните десет дни са починали три деца и колкото и да настоявах, административният директор на болницата Гайлс Дън отказа да направи каквото и да било изявление.

— Децата местни ли са?

— Да — отвърна Морийн. — Всички са от района на Аделаида.

— Възраст? — попита Франк.

— Едното на три, другите две — на по четири години. Две момичета и момче.

— Добре, свържи се с родителите им, особено с майките. Искам снимки, история на семействата, всичко, което успееш да откриеш. Провери дали между тях има някаква връзка, макар и далечна. Дали са роднини. Дали се познават, или работят на едно и също място. Имат ли общи интереси. Искам и някакво изявление от Гайлс Дън, даже да е „Без коментар“.

Морийн кимна и Бейли се обърна към шефа на фоторепортерите.

— Трябва ми снимка на Дън със загрижено изражение — качеството да е като за първа страница. Ако обявят Тейлър за невинен, ти получаваш водещото заглавие, Морийн, иначе ще ти дам четвърта страница с вероятно продължение на пета. Опитай се да намериш снимки на трите деца. Имам предвид семейните албуми — щастливи, здрави деца, за предпочитане снимани по време на някой празник. Искам да влезеш и в болницата. Ако Дън продължава да мълчи, потърси някой друг. Лекар, сестра, даже портиер, но се погрижи на изявлението или да присъства свидетел, или да го запишеш. Липсва ми само ново фиаско като онова предишния месец с госпожа Кендъл и нейните оплаквания от пожарникарите. И, Дейв — отново се обърна към криминалния репортер редакторът, — искам колкото може по-рано да ме информираш за вероятността да издадат присъда срещу Тейлър, за да подготвим първа страница. Някой да има други предложения?

— В единайсет часа тази сутрин Томас Плейфорд ще даде изявление. Би трябвало да е важно — отвърна Джим Уест, политически репортер.

Из стаята се разнесоха пъшкания.

— Това не ме интересува — каза Франк, — освен ако не обяви, че подава оставка. Ако е обичайното оправдание за агитация с типичните му измислици какво бил постигнал за местното общество, ще му отделим само една колона на единайсета страница. Какво е положението със спорта, Хари?

Дебелият мъж, който седеше в ъгъла срещу Таунсенд, запремигва и се завъртя към помощника си. Младежът прошепна нещо в ухото му.

— А, да — каза спортният редактор. — По някое време днес селекционерите ще обявят отбора ни за първата контрола срещу Англия, която започва в четвъртък.

— Има ли вероятност да изберат момчета от Аделаида?

Таунсенд остана по време на цялото едночасово съвещание, но не каза нищо, макар да смяташе, че няколко въпроса са останали без отговор. Когато свършиха, той изчака всички журналисти да излязат и подаде на Франк нахвърляните в таксито бележки. Редакторът прегледа цифрите и му обеща да ги проучи по-задълбочено веднага щом се освободи. После, без да се замисля, ги остави в кошничката с вече проверени материали.

— Отбивай се винаги, когато искаш информация за нещо, Кийт — каза той. Таунсенд кимна. — Знаеш ли, двамата с баща ти работехме добре заедно. Съвсем доскоро ме посещаваше поне веднъж месечно.

Таунсенд се усмихна и излезе. После взе асансьора и се качи на последния етаж.

Влезе в бащиния си кабинет и потръпна. Никога нямаше да има възможност да му докаже, че ще му бъде достоен наследник. Кийт се огледа и очите му се спряха върху поставената в средата на бюрото снимка на майка му. Той се усмихна. Лейди Таунсенд бе единственият човек тук, който нямаше нужда да се бои, че в близко бъдеще ще изгуби мястото си.

Чу тиха кашлица и се завъртя. На прага стоеше госпожица Бънтинг, секретарка на сър Греъм от трийсет и седем години. Като малък, Кийт често беше чувал майка му да описва Бънти като „дребосък“. Съмняваше се, че има метър и половина, даже да я измереха от върха на грижливо завързания й кок. Никога не я бе виждал с друга прическа, но пък и Бънти определено не гледаше на модата с добро око. Правата й пола и строгата й жилетка едва разкриваха глезените и шията й, не носеше бижута и очевидно никой не й беше споменавал за съществуването на фини чорапи.

— Добре дошъл, господин Кийт — поздрави го тя. Шотландският й акцент не се бе притъпил от близо четирийсет години в Аделаида. — Тъкмо подреждах нещата, така че всичко да е готово за завръщането ви. Скоро трябва да се пенсионирам, но ще ви разбера, ако поискате да ме замените по-рано.

Таунсенд съзнаваше, че възрастната жена е репетирала всяка дума от тази кратка реч и че е била решена да я произнесе, преди да му даде възможност да каже нещо.

— Не възнамерявам да ви търся заместничка, госпожице Бънтинг — усмихна се Кийт. Нямаше представа как е малкото й име. Баща му винаги я наричаше Бънти. — Единствената промяна, за която ще съм ви признателен, е пак да се обръщате към мен с Кийт.

Тя отвърна на усмивката му.

— С какво бихте желали да започнем?

— Днес ще прегледам старите папки. Ще започна утре рано сутринта.

Бънти понечи да каже нещо, но прехапа устни, после попита:

— „Рано сутринта“ същото като при баща ви ли означава?

— Боя се, че да — с широка усмивка отвърна той.

 

 

В седем часа на следващата сутрин Таунсенд се върна в „Газет“. Качи се с асансьора на втория етаж и обиколи празните бюра в рекламния отдел. Въпреки че нямаше никого, можеше да усети, че отделът не се ръководи както трябва. Навсякъде бяха разхвърляни документи, по бюрата лежаха зарязани разтворени папки, няколко лампи очевидно бяха светили цяла нощ. Едва сега започваше да разбира колко дълго е отсъствал баща му.

Първата служителка се появи в девет и десет.

— Коя сте вие? — попита я Таунсенд.

— Рут — отвърна тя. — А вие?

— Аз съм Кийт Таунсенд.

— А, да. Синът на сър Греъм — равнодушно рече жената и отиде на бюрото си.

— Кой ръководи отдела? — попита той.

— Господин Харис — каза тя и извади от чантата си пудриера.

— И кога бих могъл да се срещна с него?

— А, обикновено пристига към девет и половина, десет.

— Нима? Къде е работното му място?

Младата жена посочи към ъгъла на стаята. Господин Харис се появи в 09:47. До това време Таунсенд вече беше прегледал повечето от папките му.

— Какво правите, по дяволите? — бяха първите думи на Харис, когато го завари да седи зад бюрото му и да чете купчина документи.

— Чакам ви — отвърна Кийт. — Не очаквах шефът на моя рекламен отдел да пристигне на работа чак в десет.

— Никой вестникар не започва много преди десет. Знаят го даже момчетата за всичко — заяви Харис.

— Когато аз бях момче за всичко в „Дейли Експрес“, лорд Бивърбрук всяка сутрин сядаше зад бюрото си в осем часа.

— Но аз рядко си тръгвам по-рано от шест вечерта — възрази Харис.

— Добрият журналист рядко се прибира вкъщи преди осем, а служителите от поддържащия персонал трябва да се смятат за късметлии, ако си тръгнат преди полунощ. От утре всяка сутрин в осем и половина двамата с вас ще се срещаме в моя кабинет, а останалите от хората ви до девет ще са по местата си. Ако някой не е в състояние да се справи, може да се запознае с колоната с обяви за работа на последната страница на вестника. Ясен ли съм?

Харис прехапа устни и кимна.

— Добре. Първото, което искам от вас, е бюджетът за следващите три месеца с ясна разбивка на нашите цени в сравнение с тези на „Месинджър“. Утре сутрин да е на бюрото ми. — Той се изправи.

— Може би няма да успея да събера цялата тази информация до утре сутрин — отвърна Харис.

— В такъв случай и вие можете да се запознаете с колоната с обяви за работа. Но не в работно време.

Таунсенд го остави разтреперан, взе асансьора и се качи на следващия етаж в тиражния отдел, където без изненада завари абсолютно същото положение. Един час по-късно напусна отдела, оставил поредния разтреперан шеф, ала трябваше да признае, че неотдавна назначеният за заместник-управител младеж от Брисбейн на име Мел Картър го бе впечатлил.

Франк Бейли се учуди, когато „младият Кийт“ толкова скоро отново влезе в кабинета му. Още повече се удиви, когато се върна на мястото си до прозореца за следващото сутрешно съвещание. Редакторът беше облекчен, че Таунсенд не изразява никакво мнение, но все пак забеляза, че постоянно си води бележки.

Когато Кийт стигна до кабинета си, минаваше единайсет. С помощта на госпожица Бънтинг той веднага прегледа пощата си. Секретарката я бе подредила в отделни папки с различни на цвят разделители, чието предназначение, поясни тя, било да му позволи да се заеме с най-важното, в случай че няма време.

Два часа по-късно Таунсенд осъзна защо баща му е имал толкова високо мнение за Бънти и не се чудеше кога да я пенсионира, а още колко време ще се съгласи да работи при него.

— Оставих най-важния въпрос за накрая — каза госпожица Бънтинг. — Последното предложение от „Месинджър“. Сър Колин Грант позвъни сутринта, за да ви поздрави със завръщането и да провери дали сте получили писмото му.

— Нима? — усмихна се той, като отвори папката с надпис „Поверително“ и плъзна поглед по писмото от „Джарвис, Смит & Томас“, адвокатите, представляващи „Месинджър“, откакто се помнеше. Спря, когато стигна до сумата 150 хиляди лири, и се намръщи. После прочете протокола от предишното месечно заседание на борда, който ясно показваше, че директорите са останали доволни от предложението. Но това заседание се беше състояло преди майка му да получи деветдесетдневния срок за размисъл.

— Уважаеми господине — започна да диктува Таунсенд, когато Бънти отвори стенографския си бележник. — Получих вашето писмо от дванайсети този месец. Нов ред. За да не си губим взаимно времето, категорично заявявам, че „Газет“ не се продава, нито сега, нито в бъдеще. Искрено ваш…

Той се отпусна назад и си спомни последната си среща с председателя на директорския борд на „Месинджър“. Подобно на мнозина провалили се политици, сър Колин бе надут и самоуверен, особено с младежите. Чудеше се кога отново ще го чуе или види.

 

 

Два дни по-късно, докато проучваше доклада на Харис, Бънти му съобщи, че сър Колин го търси по телефона. Таунсенд кимна и вдигна слушалката.

— Добре дошъл, Кийт, момчето ми — започна старецът. — Току-що прочетох писмото ти и се чудя дали ти е известно, че имам устно споразумение с майка ти относно продажбата на „Газет“?

— Майка ми ви е отговорила, сър Колин, че сериозно ще обмисли предложението ви. Не е поемала устен ангажимент и всеки, който твърди обратното, е…

— Чакай малко, млади приятелю — прекъсна го сър Колин. — В случая аз проявявам добра воля. Както ти е известно, двамата с баща ти бяхме близки приятели.

— Но баща ми вече не е сред нас, сър Колин, така че в бъдеще ще трябва да си имате работа с мен. А с вас не сме близки приятели.

— Е, щом позицията ти е такава, явно няма смисъл да споменавам, че вече ви предлагам сто и седемдесет хиляди лири.

— Няма абсолютно никакъв смисъл, сър Колин, защото въпреки това не съм съгласен.

— Но ще се съгласиш — изръмжа старецът, — защото след половин година ще ви изтикам от пазара и тогава с радост ще приемеш петдесет хиляди лири за останките от вестника ви. — Сър Колин замълча за миг. — Обади ме се, когато промениш решението си.

Таунсенд затвори и помоли Бънти незабавно да повика главния редактор.

Госпожица Бънтинг се поколеба.

— Какво има, Бънти?

— Ами баща ви сам слизаше в кабинета му.

— Нима? — Таунсенд остана на мястото си.

— Веднага ще го повикам.

Докато чакаше, Кийт обърна на последната страница и разгледа колоната с апартаменти под наем. Вече бе решил, че ежеседмичното пътуване до Мелбърн го лишава от ценни часове. Чудеше се кога ще се наложи да съобщи на майка си.

След няколко минути Франк Бейли влетя в кабинета му, ала Таунсенд не вдигна глава и се престори, че е погълнат от вестника. После огради една от офертите, погледна редактора и му подаде един лист.

— Искам утре да отпечаташ това писмо от „Джарвис, Смит & Томас“ на първа страница. След час ще съм готов с триста думи за водещата статия.

— Но… — започна Франк.

— Освен това изрови най-отвратителната снимка на сър Колин Грант, която откриеш, и я пусни до писмото.

— Но за утре съм планирал да отразя процеса срещу Тейлър — възрази редакторът. — Той е невинен, а ние сме известни като вестник, защитаващ онеправданите.

— Освен това сме известни като губещ вестник — отвърна Таунсенд. — Във всеки случай процесът срещу Тейлър беше новина вчера. Можеш да му посветиш колкото искаш място, но утре няма да е на първа страница.

— Нещо друго? — саркастично попита Франк.

— Да — спокойно рече Таунсенд. — Преди да си тръгна довечера искам макета на първа страница да е на бюрото ми.

Бейли гневно изфуча от кабинета, без да каже нищо повече.

— Сега повикай шефа на рекламата — нареди Кейт на Бънти, отвори папката, пратена му с еднодневно закъснение от Харис, и погледна небрежно събраните цифри.

Тази среща продължи още по-кратко от предишната и докато Харис разчистваше бюрото си, Таунсенд повика заместник-управителя на тиражния отдел Мел Картър.

Когато младежът влезе в кабинета му, изражението му показваше, че и той очаква да го уволнят.

— Седни, Мел — покани го Кийт и погледна папката пред себе си. — Виждам, че неотдавна си постъпил при нас с едномесечен изпитателен срок. Нека сме наясно още от самото начало — интересуват ме единствено резултатите. Имаш деветдесет дни да докажеш качествата си като шеф на рекламата.

Младежът изглеждаше изненадан, но и облекчен.

— Ще те попитам нещо — продължи Таунсенд. — Ако можеш да промениш нещо в „Газет“, какво ще е то?

— Последната страница — без колебание отвърна Мел. — Щях да прехвърля малките обяви на вътрешна страница.

— Защо? — попита Кийт. — Тази страница ни носи най-много приходи: малко повече от три хиляди лири дневно, ако не греша.

— Известно ми е — каза Мел. — Но „Месинджър“ неотдавна премести на последна страница спорта и ни отмъкна още десет хиляди читатели. Те са проумели, че малките обяви могат да са където и да е, защото когато дават обява, хората повече се интересуват от тиража, отколкото от мястото. До шест вечерта бих могъл да ви дам по-подробна разбивка, ако това ще ви убеди.

— Определено — отвърна Таунсенд. — И ако имаш други идеи, Мел, не се колебай да ги споделиш с мен. Вратата ми винаги е отворена.

Най-после някой да излезе от кабинета му с усмивка на лице. Когато Бънти отново се появи, той си погледна часовника.

— Време е за обяда ви с шефа на отдел „Тиражи“ на „Месинджър“.

— Чудя се дали мога да си го позволя — каза Кийт.

— О, да — рече госпожица Бънтинг. — Баща ви винаги е смятал „Какстън Грил“ за ресторант с разумни цени. Според него екстравагантен е „Пилигрини“ и той водеше там само майка ви.

— Не се безпокоя за цената на обяда, Бънти, а за това колко ще ми поиска той, ако се съгласи да напусне „Месинджър“ и да постъпи при нас.

 

 

Таунсенд изчака една седмица преди да повика Бейли и да му каже, че малките обяви вече няма да са на последна страница.

— Но те са там от седемдесет години! — бе първата реакция на Франк.

— Ако това е истина, не бих могъл да измисля по-добър аргумент за преместването им — отвърна Кийт.

— Но читателите ни не обичат промени.

— А нима онези на „Месинджър“ обичат? Това е една от многобройните причини да продават повече броеве от нас.

— И си готов да пожертваш старата ни традиция само за да привлечеш неколцина читатели?

— Виждам, че най-после започваш да проумяваш — без да му мигне окото, каза Таунсенд.

— Но майка ти ме увери, че…

— Майка ми не се занимава с ръководството на вестника. Тя натовари с тази отговорност мен. — „Но само за деветдесет дни“ — въздържа се да прибави той.

Редакторът затаи дъх за миг, после спокойно попита:

— Да подам оставка ли се надяваш?

— Определено не — твърдо отвърна Таунсенд. — Но се надявам, че ще ми помагаш да ръководим печеливш вестник.

Следващият въпрос го изненада.

— Можеш ли да отложиш решението с две седмици?

— Защо?

— Защото спортният ми редактор ще се върне от отпуска в края на месеца.

— Спортен редактор, който отсъства три седмици насред сезона за крикет, навярно даже няма да забележи, ако сменят бюрото му — отсече Кийт.

Спортният редактор си подаде оставката в деня на завръщането си и по този начин го лиши от удоволствието да го уволни. След няколко часа Таунсенд назначи на негово място един двайсет и пет годишен спортен репортер.

Франк Бейли влетя в кабинета му само минути след като научи новината.

— Служителите се назначават от редактора — започна той още преди да е затворил вратата, — а не от…

— Вече не е така — прекъсна го Кийт.

Двамата продължително се изгледаха, после Франк се опита да продължи:

— Освен това той е прекалено млад, за да поеме такава отговорност.

— Той е три години по-голям от мен.

Редакторът прехапа устни.

— Нека ти напомня, че когато само преди месец влезе в кабинета ми, ти ме увери, че не възнамеряваш да се намесваш в редакторските решения.

Таунсенд вдигна поглед, леко се изчерви и каза:

— Съжалявам, Франк — отвърна той. — Излъгах.

 

 

Много преди деветдесетте дни да изтекат, разликата между тиражите на „Месинджър“ и „Газет“ започна да намалява и лейди Таунсенд съвсем забрави, че е дала срок, до края на който да решат дали да приемат предложените им 150 хиляди лири.

След като разгледа няколко апартамента, Кийт откри жилище с идеално разположение и незабавно сключи договор за наем. Същата вечер обясни по телефона на майка си, че заради напрегнатата си работа в бъдеще няма да може всяка седмица да я посещава в Турак. Това като че ли изобщо не я изненада.

Когато присъства на третото си заседание на борда, Таунсенд поиска да го изберат за генерален директор. Не искаше никой да си мисли, че той е просто син на баща си. Отхвърлиха искането му с малко мнозинство. Вечерта той се обади на майка си и я попита каква е причината. Лейди Таунсенд му каза, че според повечето от тях да е издател било напълно достатъчно за всеки, който съвсем наскоро е отпразнувал двайсет и третия си рожден ден.

Половин година след напускането си на „Месинджър“ новият управител на тиражния отдел докладва, че разликата между двата вестника е намаляла до 32 хиляди броя. Новината зарадва Таунсенд и на следващото заседание на борда той заяви на директорите, че е дошло време да обмислят въпроса за закупуване на „Месинджър“. Един-двама от по-възрастните членове едва успяха да сдържат усмивките си, но Кийт им показа цифрите и нещо, което нарече „графики на тенденциите“, и им съобщи, че банката се е съгласила да го подкрепи.

Щом успя да убеди повечето членове на борда да приемат идеята му, Таунсенд продиктува писмо до сър Колин, в което му предложи 750 хиляди лири за „Месинджър“. Макар че не получи официален отговор, адвокатите му го информираха, че издателят свикал извънредно заседание на директорския борд, което щяло да се състои следващия следобед.

Лампите в заседателната зала на „Месинджър“ светиха до късно през нощта. Таунсенд, който отказа да влезе в сградата, нервно крачеше отпред и чакаше да научи решението им. След два часа си купи хамбургер от едно кафене на съседната улица и когато се върна, откри, че в залата продължава да свети. Ако го беше забелязал полицейски патрул, щяха да го арестуват за скитничество.

Светлините най-после угаснаха — точно в един часа — и членовете на борда на „Месинджър“ започнаха да се разотиват. Таунсенд с надежда се вглеждаше в лицата им, ала те го подминаваха, без да му обръщат внимание.

Остана пред сградата докато не се убеди, че вътре са останали само чистачките. После бавно се запъти към „Газет“ и проследи отпечатването на сутрешното издание. Знаеше, че няма да успее да заспи, затова помогна за разнасянето на вестниците из града. Това му даде възможност да се увери, че „Газет“ е над „Месинджър“ на вестникарските лавици.

 

 

Два дни по-късно Бънти постави писмото в приоритетната папка:

Уважаеми господин Таунсенд,

Получих писмото Ви от двайсет и шести т.м.

За да не си губим взаимно времето, категорично заявявам, че „Месинджър“ не се продава, нито сега, нито в бъдеще.

Искрено ваш,

Колин Грант

Таунсенд се усмихна и хвърли писмото в кошчето.

 

 

През следващите няколко месеца Кийт поведе хората си на денонощна борба за победа. Постоянно им даваше да разберат, че всеки може да бъде уволнен — включително главният редактор. Ала оставките на онези, които не бяха в състояние да вървят в крак с промените в „Газет“, бяха по-малко от напусналите „Месинджър“, за да постъпят при него. Всички те бяха проумели, че ще се води „битка на живот и смърт“ — израз, който Таунсенд винаги използваше на ежемесечните редакционни съвещания.

Година след завръщането му от Англия тиражите на двата вестника се изравниха и той реши, че е настъпил моментът отново да се обади на председателя на директорския борд на „Месинджър“.

Когато сър Колин отговори, Таунсенд не си губи времето с обичайните любезности. Първите му думи бяха:

— Щом седемстотин и петдесет хиляди лири не са достатъчни, сър Колин, колко според вас струва вестникът ви?

— Далеч повече, отколкото можеш да си позволиш, младежо. Във всеки случай — прибави той, — вече ти обясних, че „Месинджър“ не се продава.

— Е, след половин година ще видим — каза Таунсенд.

— Никога! — извика сър Колин.

— В такъв случай просто ще трябва да ви изтикам от пазара — каза Кийт. — И тогава с радост ще приемете петдесет хиляди лири за останките от вестника ви. — Той замълча за миг. — Обадете ми се, когато промените решението си.

Бе ред на сър Колин да му затвори телефона.

 

 

В деня, в който „Газет“ за пръв път продаде повече броеве от „Месинджър“, Таунсенд устрои тържество на четвъртия етаж и обяви новината с голям надпис над снимка на сър Колин, направена предишната година на погребението на жена му. С месеците разликата между тиражите им постепенно се увеличаваше, за което Таунсенд никога не пропускаше възможност да информира читателите. Той не се изненада, когато сър Колин му позвъни и каза, че навярно е дошло време да се срещнат.

След неколкоседмични преговори се договориха двата вестника да се слеят, но не и преди Таунсенд да си осигури единствените две отстъпки, които го интересуваха. Новият вестник щеше да се печата на неговите преси и да се нарича „Газет Месинджър“.

Когато новият борд се събра на първото си заседание, избраха сър Колин за председател и Таунсенд — за генерален директор.

След още половин година думата „Месинджър“ изчезна от заглавието и всички основни решения се взимаха, без някой да се преструва, че се съветва с борда или неговия председател. Малцина се изненадаха от оставката на сър Колин и никой не се шокира, когато Таунсенд я прие.

Когато майка му го попита какво е накарало сър Колин да го направи, Таунсенд отговори, че станало по взаимно съгласие, защото старецът смятал, че е време да отстъпи мястото си на по-млад човек. Лейди Таунсенд изобщо не остана убедена.