Юлиус Хан нервно закрачи из стаята и започна да разказва за поредицата беди, сполетели компанията му през последните два месеца. Армстронг внимателно слушаше.

— Смятате ли, че може да се направи нещо? — попита накрая Хан.

— Много би ми се искало, Юлиус. Но както отлично разбираш, американският и руският сектор си имат свои закони.

— Боях се, че ще ми отговорите така — каза Хан. — Но Арно често ми е повтарял, че вашето влияние излиза далеч извън границите на британския сектор. Нямаше да ви безпокоя, ако не бях в толкова отчаяно положение.

— Отчаяно ли? — попита Армстронг.

— Опасявам се, че не може да се опише по друг начин. Ако проблемите продължат още един месец, някои от най-старите ми клиенти ще изгубят доверие в мен и може да се наложи да затворя една, дори две от печатниците си.

— Нямах представа, че е чак толкова тежко — каза Армстронг.

— Не мога да го докажа, но имам чувството, че зад всичко това стои капитан Саквил — знаете, че никога не съм се разбирал с него. — Хан замълча за миг. — Мислите ли, че е възможно просто да е антисемит?

— Едва ли — отвърна Дик. — Но пък аз не го познавам много добре. Ще се опитам да използвам връзките си, за да видя дали не мога да ви помогна с нещо.

— Много мило от ваша страна, капитан Армстронг. Ако ми помогнете, ще съм ви вечно благодарен.

— Убеден съм в това, Юлиус.

Дик нареди на шофьора да го откара във френския сектор, където размени дванайсет бутилки „Джони Уокър“ с черен етикет за каса бордо, каквото по време на неотдавнашното си посещение не беше опитал дори фелдмаршал Окинлек.

По обратния път към британския сектор реши да се отбие при Арно Шулц и да провери дали Хан му е казал всичко. Когато влезе в редакцията на „Телеграф“, с изненада откри, че редакторът не е в кабинета си. Неговият заместник, чието име Армстронг все не можеше да запомни, обясни, че господин Шулц получил разрешение да посети за едно денонощие брат си в руския сектор.

— А, капитан Армстронг — каза заместникът, — сигурно ще се зарадвате да научите, че снощи отново трябваше да отпечатаме четиристотин хиляди броя.

Дик кимна и си тръгна, убеден, че всичко върви по плана му. Ако искаше да остане в бизнеса, след месец Хан трябваше да приеме условията му. Той си погледна часовника и нареди на шофьора да кара към кабинета на капитан Холит. И там, още преди капитанът да успее да отвори уста, Армстронг остави на бюрото му касата бордо.

— Не зная как го постигаш — рече Холит, отвори горното чекмедже на бюрото си и извади някакъв документ.

— Всекиму своето — отвърна Дик с израза, който предния ден бе чул да използва полковник Оукшот.

През следващия час Холит подробно му обясни клаузите на подготвения от него проектодоговор, докато не се увери, че го е разбрал и че договорът напълно го удовлетворява.

— И ако Хан се съгласи да го подпише — накрая каза Армстронг, — мога ли да съм сигурен, че този документ ще е валиден в Англия?

— Несъмнено — потвърди Стивън.

— Ами в Германия?

— Също. Уверявам те, няма да имаш никакви проблеми, макар че все още се чудя… чудя се защо Хан ще се раздели с толкова голяма част от империята си в замяна на „Телеграф“.

— Да речем, че съм в състояние да реша някои от затрудненията му — като постави ръка върху касата вино, отвърна Армстронг.

— Добре. — Холит се изправи от стола си. — Между другото, Дик, документите за демобилизирането ми най-после пристигнаха. Съвсем скоро си заминавам.

— Поздравления, приятелю — каза Армстронг. — Това е прекрасна новина.

— Нали? И разбира се, ако някога ти потрябва адвокат…

Когато влезе в офиса си, Сали го предупреди, че го очаква посетител, който твърдял, че му е близък приятел, макар тя никога да не го била виждала.

Армстронг отвори вратата и видя Макс Саквил. Американецът изглеждаше изнервен. Първите му думи бяха:

— Разваляме баса, приятелю.

— Какво искаш да кажеш? — попита Армстронг, като прибра договора в горното чекмедже на бюрото си и го заключи.

— Каквото ти казах — разваляме баса. Документите за демобилизирането ми най-после пристигнаха. В края на месеца ме връщат в Северна Каролина. Чудесна новина, нали?

— Определено — отвърна Дик. — Защото след като си заминеш, Хан ще оцелее и тогава нищо няма да ми попречи да получа своите хиляда долара.

Саквил го зяпна.

— Нали няма да държиш на някакъв си бас със стар приятел, след като обстоятелствата са се променили?

— Напротив, приятелю — каза Армстронг. — Нещо повече, ако не ми платиш, до това време утре ще научи целият американски сектор. — Той седна зад бюрото си и видя, че по челото на Саквил избиват капки пот. — Знаеш ли какво ще направя, Макс? Ще се съглася на седемстотин и петдесет долара, но само ако ми ги платиш днес.

Изтече почти цяла минути преди Саквил да оближе устни.

— Няма начин — отвърна той. — Все още мога да разоря Хан до края на месеца. Просто ще трябва да поускоря нещата… приятелю.

Американецът изхвърча от стаята и остави Армстронг да се чуди дали ще успее сам. Може би беше дошло време да му протегне ръка за помощ. Той вдигна слушалката и каза на Сали, че не желае да го безпокоят поне час.

Когато напечата на пишещата машина двете статии, Дик внимателно ги провери и поправи няколко малки грешки. После пъхна първия лист в бежов плик без надпис и го запечата. Втория сгъна и го прибра в горния джоб на сакото си. Накрая нареди на Сали да му прати шофьора и обясни на Бенсън какво иска от него, като го накара да повтори заповедта, за да се увери, че го е разбрал правилно — особено това, че трябва да е в цивилно облекло.

— И не споменавай за този разговор на никого, Рег — на никого. Ясен ли съм?

— Тъй вярно, господин капитан — отвърна Бенсън, взе плика, отдаде чест и напусна стаята.

Армстронг се усмихна, натисна бутона на интеркома, за да повика Сали, и й нареди да му донесе пощата. Знаеше, че сутрешното издание на „Телеграф“ ще се появи по будките едва към полунощ. Нито един брой нямаше да стигне до американския и руския сектор поне до един часа.

През остатъка от деня остана на бюрото си и двамата с лейтенант Уейкъм провериха последните данни за тиража. Освен това позвъни на полковник Оукшот и му прочете статията. Полковникът не промени нито дума и се съгласи да я публикуват на първа страница.

В шест часа редник Бенсън — вече отново униформен — го откара до жилището му, където прекара спокойна вечер с Шарлот. Тя се изненада и се зарадва, че се прибира толкова рано. След като Дик приспа Дейвид, двамата вечеряха заедно. Той изяде три порции от любимото си задушено и Шарлот реши да не споменава, че според нея напоследък е понапълнял.

Доста след единайсет тя предложи да си легнат. Дик се съгласи.

— Само ще се отбия да взема сутрешния вестник. Връщам се след няколко минути. — Той си погледна часовника. Беше дванайсет без десет. Излезе на улицата, бавно се запъти към гарата и пристигна точно преди да доставят броя на „Телеграф“.

Вече бе почти дванайсет. Закъсняваха. Но може би просто се дължеше на отсъствието на Арно. Наложи се да почака няколко минути преди иззад ъгъла да се появи познатият червен бус. Дик се скри зад една голяма колона. На паважа шумно тупна пакет вестници, после бусът изчезна по посока на руския сектор.

От гарата излезе мъж, който се наведе и развърза пакета. Армстронг се приближи до него. Когато вдигна поглед и го позна, човекът кимна и му подаде най-горния брой.

Дик бързо прегледа статията на първа страница, за да се увери, че не са променили нито дума. Не бяха.

Известен издател, заплашен от банкрут

Снощи Юлиус Хан, председател на директорския борд на прочутото издателство, което носи неговото име, беше подложен на постоянно усилващ се натиск да даде публично изявление за бъдещето на компанията.

Основният му вестник „Берлинер“ от шест дни не се е появявал по улиците на столицата. Няколко от списанията му закъсняват със седмици. Снощи един от водещите разпространители заяви: „Повече не можем да разчитаме на изданията на Хан. Разполагаме с други възможности“.

Хер Хан, който прекара деня с адвокатите и счетоводителите си, не беше открит за коментар, но говорителят на компанията призна, че няма да изпълнят предвижданията си за идващата година. Когато снощи успяхме да се свържем с него, хер Хан не пожела да говори за съдбата на компанията.

Армстронг се усмихна и си погледна часовника. Второто издание вече трябваше да излиза от пресите, но още не бе готово за разпространение. Той решително закрачи към „Телеграф“ и бе там след седемнайсет минути. Влезе и с все сила извика, че иска незабавно да види заместника на хер Шулц. Към него припряно се приближи някакъв мъж, когото изобщо нямаше да познае, ако го срещнеше на улицата.

— Кой е отговорен за това? — изкрещя Дик и хвърли вестника на бюрото.

— Вие, господине — изненадано отвърна заместник главният редактор.

— Какво искате да кажете? — викна Армстронг. — Аз нямам нищо общо с това.

— Но ние получихме статията направо от вашия офис, господине.

— Но не и от мен.

— Човекът, който я донесе, каза, че лично сте му наредили да я донесе.

— Какъв човек? Виждали ли сте го преди? — попита Армстронг.

— Не, господине, но той ме увери, че идва от вашия офис.

— Как беше облечен?

Заместник главният редактор замълча за миг, после каза:

— В сив костюм, доколкото си спомням.

— Но всички мои служители носят униформа — каза Армстронг.

— Зная, господине, но…

— Съобщи ли ви името си? Показа ли ви някакъв документ за самоличност?

— Не, господине. Просто реших…

— Значи „просто сте решили“, така ли? Защо не позвънихте да проверите дали наистина съм ви пратил статия?

— Не ми дойде наум…

— Господи! След като прочетохте материала, не ви ли хрумна да го редактирате?

— Никой не редактира вашите статии, господине — отвърна заместник главният редактор. — Просто веднага ги отпечатваме.

— И дори не проверявате съдържанието им, така ли?

— Не, господине. — Мъжът сведе глава.

— Значи не е виновен никой друг.

— Не, господине — с разтреперан глас потвърди немецът.

— Тогава сте уволнен — извика Армстронг. — Искам незабавно да се махнете оттук. Незабавно, разбрахте ли ме?

Заместник главният редактор понечи да възрази, но Дик изрева:

— Ако до петнайсет минути не си изнесете вещите от кабинета, ще повикам военната полиция.

Мъжът безмълвно напусна стаята.

Армстронг се усмихна, съблече си сакото и го провеси на стола зад бюрото на Арно. Погледна си часовника и видя, че е изминало достатъчно време. Нави си ръкавите, излезе от стаята и натисна червения бутон на стената. Всички преси спряха.

Когато се убеди, че е привлякъл вниманието, Дик викна:

— Шофьорите веднага да ми донесат всеки брой от първото издание, който успеят да открият. — Шефът на транспортния отдел се втурна навън и Армстронг се обърна към управителя на печатницата.

— Искам да махнете материала за Хан от първа страница. — Той извади от джоба си лист хартия и го подаде на смаяния печатар, който незабавно се зае да набира текста, като остави място в горния десен ъгъл за снимката на херцог Глостър.

Дик се завъртя към група работници, които чакаха следващото издание да излезе от пресите.

— Вие там! — извика той. — Унищожете и последния екземпляр от първото издание, който още не е напуснал сградата. — Мъжете се пръснаха и започнаха да събират всеки вестник, който им попаднеше, дори да бе отпреди няколко дни.

След четирийсет минути му донесоха в кабинета на Шулц макет на новата първа страница. Армстронг проучи втората статия, която беше написал сутринта — за вероятното посещение на херцог Глостър.

— Добре — след като провери макета, каза той. — Да започваме с отпечатването на второто издание.

Близо час по-късно Арно се втурна запъхтян в печатницата и с изненада завари капитан Армстронг с навити ръкави да помага при товаренето на второто издание. Дик посочи с показалец към кабинета му и след като отидоха там и затвориха вратата, му разказа какво е направил веднага щом е видял статията на първа страница.

— Успях да иззема повечето от първите броеве и да ги унищожа — рече Армстронг накрая. — Но не можах да направя нищо за двайсетината хиляди броя, откарани в руския и американския сектор.

— Какъв късмет, че сте реагирали толкова бързо — отвърна Арно. — Аз съм виновен, че не се върнах по-рано.

— Няма за какво да се самообвиняваш — каза Дик. — Но твоят заместник е надвишил правомощията си, като е отпечатал статията, без да си направи труда да я съгласува с мен.

— Удивен съм. Обикновено на него може да се разчита.

— Нямах друг избор, освен незабавно да го уволня. — Армстронг го погледна право в очите.

— Не сте имали друг избор — повтори Шулц. — Естествено. Но се боя, че злото вече е сторено.

— Не съм сигурен, че те разбирам — каза Дик. — Успях да събера почти всички вестници.

— Да, ясно. Всъщност не бихте могли да направите повече. Но точно преди да мина през контролния пункт си купих „Телеграф“ в руския сектор. Едва се бях прибрал вкъщи, когато ми се обади Юлиус и ми каза, че през последния час телефонът му не преставал да звъни — търсели го най-вече уплашени разпространители. Обещах му веднага да дойда и да проверя какво се е случило.

— Можеш да предадеш на приятеля си, че на сутринта лично ще проведа пълно разследване — отвърна Армстронг, спусна ръкавите си и си облече сакото. — Тъкмо товарех второто издание, когато ти пристигна, Арно. Ще бъдеш ли така добър да поемеш нещата в свои ръце? Жена ми…

— Разбира се, разбира се — рече редакторът.

На излизане от сградата в ушите на Дик отекваха думите на Шулц: „Не бихте могли да направите повече, капитан Армстронг, не бихте могли да направите повече“.

Беше съгласен с него.

Не се изненада, когато рано на следващата сутрин му се обади Юлиус Хан.

— Ужасно съжалявам за първото ни издание — каза Армстронг.

— Вие не сте виновен — отвърна издателят. — Арно ми обясни, че без вашата намеса положението е щяло да бъде още по-ужасно. Но се опасявам, че се нуждая от нова услуга.

— Ще направя всичко по силите си, Юлиус.

— Много любезно от ваша страна, капитан Армстронг. Възможно ли е да се срещнем?

— Другата седмица устройва ли те? — като небрежно прелистваше страниците на бележника си, попита Дик.

— Боя се, че въпросът е неотложен. Мислите ли, че бихте могли да ми отделите време днес?

— Хм, моментът не е много удобен — погледна към празната страница Армстронг, — но следобед имам друга среща в американския сектор. Предполагам, че ще успея да се отбия някъде към пет — но само за петнайсет минути, нали разбираш?

— Разбирам, капитан Армстронг. Ще съм ви много признателен, ако ми отделите дори само десет.

Дик усмихнато затвори слушалката, отключи горното чекмедже на бюрото си и извади договора. През следващия час провери клаузите, за да се убеди, че са предвидени всички възможности. Прекъсна го само полковник Оукшот, който го поздрави за статията относно предстоящата визита на херцог Глостър.

— Първокласна работа — похвали го той. — Първокласна.

След продължителен обяд в офицерския стол Армстронг разчисти бюрото си от писмата, на които Сали от седмици го молеше да отговори. В четири и половина нареди на редник Бенсън да го откара в американския сектор. Джипът спря пред редакцията на „Берлинер“ в пет и нещо. Нервният Хан го очакваше на стъпалата пред сградата и бързо го отведе в кабинета си.

— Отново се извинявам за снощното ни първо издание — започна Армстронг. — Вечерях с един генерал от американския сектор, а Арно за съжаление беше при брат си в руския, така че нито един от двама ни нямаше представа какво е направил неговият заместник. Веднага го уволних, разбира се, и наредих пълно разследване на случая. Ако към полунощ не бях минал през гарата…

— Не, не, вие по никакъв начин не сте виновен, капитан Армстронг. — Хан замълча за миг. — Но няколкото броя, които стигнаха до американския и руския сектор, бяха повече от достатъчно, за да предизвикат паника сред някои от най-старите ми клиенти.

— Много съжалявам — отвърна Дик.

— Боя се, че са попаднали в лоши ръце. Днес ми позвъниха един-двама от най-сигурните ми доставчици и поискаха в бъдеще да им се плаща предварително, а след извънредните разходи през последните два месеца това няма да е лесно. И двамата знаем, че зад всичко това стои капитан Саквил.

— Послушай съвета ми, Юлиус — каза Армстронг. — Изобщо не споменавай името му във връзка с този инцидент. Нямаш доказателства, абсолютно никакви доказателства, а той няма да се поколебае да затвори компанията ти, ако му дадеш и най-малкия повод.

— Но капитан Саквил систематично съсипва компанията ми — възрази Хан. — И не зная нито какво съм му направил, нито как да го спра.

— Не се притеснявай толкова, приятелю. От известно време работя в твоя полза и може би успях да намеря изход.

Издателят се помъчи да се усмихне, но не изглеждаше убеден.

— Как би се чувствал — продължи Дик, — ако до края на месеца успея да уредя да върнат капитан Саквил в Америка?

— Това ще реши всичките ми проблеми — въздъхна Хан. Но скептичното му изражение не се промени. — Само да можеше да го върнат…

— До края на този месец — повтори Армстронг. — Трябва да отбележа, Юлиус, че това ще изисква много маневриране на най-високо равнище, да не споменавам…

— Всичко. Готов съм на всичко. Само ми кажете какво искате.

Дик извади договора от вътрешния си джоб и го постави на бюрото.

— Подпиши това, Юлиус, и аз ще се погрижа да върнат Саквил в Щатите.

Хан прочете четирите страници, първо бегло, после по-бавно. Накрая вдигна поглед и тихо каза:

— Нека се уверя, че правилно съм разбрал последствията от този договор. — Той пак замълча и взе документа. — Вие получавате правата върху разпространението на всичките ми издания в чужбина.

— Да — лаконично потвърди Армстронг.

— Предполагам, че имате предвид Великобритания. — Издателят се поколеба. — И доминионите.

— Не, Юлиус. Целият свят.

Хан отново прочете договора и като стигна до съответната клауза, мрачно кимна.

— И в замяна ще получавам петдесет процента от приходите.

— Да — отвърна Дик. — В края на краищата, нали самият ти ми каза, Юлиус, че се готвиш да потърсиш британска компания, която да те представлява след изтичането на сегашния ти договор.

— Вярно е, но тогава не знаех, че сте в издателския бранш.

— През целия си живот съм бил. И след като ме демобилизират, ще се върна в Англия, за да се заема със семейния бизнес.

Хан се озадачи.

— И в замяна на тези права аз ще стана единствен собственик на „Телеграф“. — Той отново замълча. — Нямах представа, че вестникът е ваш.

— Нито пък Арно, затова трябва да те помоля да го запазиш в най-строга тайна. Дадох за акциите му много над пазарната им цена.

Хан кимна, после свъси вежди.

— Но ако подпиша този документ, вие можете да станете милионер.

— А ако не го подпишеш — рече Армстронг, — може да фалираш до края на месеца.

Двамата се спогледаха.

— Явно сериозно сте обмислили проблема ми, капитан Армстронг — каза накрая издателят.

— Само за да защитя интересите ти — отвърна Дик.

Хан не отговори и Армстронг продължи:

— Нека ти докажа добрата си воля, Юлиус. Ако на първи идващия месец капитан Саквил все още е в страната, няма да те карам да подписваш договора. Ако дотогава го върнат в Америка, ще очаквам да поставиш името си отдолу на същия ден. Засега, Юлиус, ще ми е достатъчно да си стиснем ръцете.

Хан помълча още няколко секунди.

— Съгласен съм — накрая рече той. — Ако до края на месеца този човек напусне Германия, ще подпиша договора във ваша полза.

Двамата се изправиха и тържествено си стиснаха ръцете.

— Трябва да тръгвам — каза Армстронг. — Ще се наложи да се срещна с доста хора, за да уредя да демобилизират Саквил за три седмици.

Хан само кимна.

Дик освободи шофьора и измина пеш деветте преки до жилището на Макс за обичайния им покер в петък вечер. Студеният въздух проясни мислите му и когато пристигна, той вече беше готов да изпълни втората част от плана си.

Американецът нетърпеливо размесваше колодата.

— Налей си бира, приятелю — каза той, когато Армстронг зае мястото си на масата, — защото тази вечер ще загубиш.

Два часа по-късно Армстронг водеше с около осемдесет долара и Макс нито веднъж не бе облизал устни. Той отпи голяма глътка от бирата си.

— Не ми е приятно да мисля — рече Саквил, — че ако до края на месеца Хан все още е в бизнеса, ще ти дължа още хиляда — това направо ще ме съсипе.

— В момента шансът, изглежда, е на моя страна, трябва да го призная. — Дик му подаде първата карта. — Но има обстоятелства, при които бих могъл да се съглася да развалим баса.

— Само ми кажи какво да направя! — Макс хвърли картите си на масата.

Армстронг се престори, че съсредоточено разглежда своите.

— Всичко, Дик. Готов съм на всичко. — Саквил замълча за миг. — Освен да убия проклетия шваба.

— Какво ще кажеш да му помогнеш пак да се върне в бизнеса?

— Не съм сигурен, че те разбирам.

Армстронг сложи картите си на масата и погледна американеца в очите.

— Искам да се погрижиш Хан да получава достатъчно електричество и хартия и да му помагаш за всичко, за което се обърне към теб.

— Каква е причината за тази внезапна промяна? — подозрително попита Макс.

— Всъщност е съвсем просто. Хванах се на бас с едни будали от британския сектор, че след месец Хан няма да е фалирал. Така че ако се съгласиш, ще спечеля много повече от хиляда долара.

— Хитро копеле си ти! — Саквил облиза устни за пръв път тази вечер. — Нямаш проблеми. — И му протегна ръка.

Армстронг я пое и сключи втория си договор за деня.

След три седмици капитан Макс Саквил се качи на самолета за Северна Каролина. Не му се бе наложило да плати повече от няколкото долара, които загуби в последната им игра на покер. На първи следващия месец го замени майор Бърни Гудман.

Същия следобед Армстронг отиде в американския сектор, за да се срещне с Юлиус Хан, който му подаде подписания договор.

— Не съм съвсем сигурен как сте успели да го постигнете — каза издателят, — но трябва да призная — от вашата уста в божиите уши.

Стиснаха си ръцете.

— Надявам се да имаме дълго и плодотворно сътрудничество — бяха прощалните думи на Дик.

Хан не отговори.

Армстронг се прибра в жилището си рано и съобщи на Шарлот, че документите за демобилизацията му най-после са готови и че до края на месеца ще напуснат Берлин. Каза й също, че са му предложили правата върху изданията на Юлиус Хан в чужбина, което означавало, че започва работа още от момента, в който самолетът кацне в Лондон. И закрачи из стаята, като излагаше идея след идея, ала Шарлот не възрази, защото се радваше, че заминават. Когато накрая съпругът й замълча, тя го погледна и рече:

— Моля те, седни, Дик, защото и аз имам да ти казвам нещо.

Армстронг съобщи на лейтенант Уейкъм, редник Бенсън и Сали, че с радост ще ги приеме на работа след като напуснат армията, и тримата отговориха, че ще го потърсят веднага щом се уволнят.

— Страхотно се справи в Берлин, Дик — каза му полковник Оукшот. — Всъщност не зная как ще те заменим. Нещо повече, след блестящото ти предложение за сливане на „Телеграф“ и „Берлинер“ навярно изобщо няма да се наложи.

— Това беше очевидното решение — отвърна Армстронг. — Ще си позволя да прибавя, че за мен беше удоволствие да работя при вас, господин полковник.

— Много мило от твоя страна, Дик — рече Оукшот, после сниши глас. — Самият аз съвсем скоро трябва да се демобилизирам. Когато се върнеш в цивилния живот, съобщи ми, ако ти попадне нещо подходящо за стар войник като мен.

Армстронг не си направи труда да се отбие при Арно Шулц, но Сали му каза, че Хан му предложил да стане главен редактор на новия вестник.

Последното му посещение преди да предаде униформата си на интенданта бе в кабинета на майор Тюлпанов в руския сектор и по този случай разузнавачът го покани на обяд.

— За мен беше истинско удоволствие да следя успеха ти с Хан, Луби — каза Тюлпанов.

Ординарецът им наля водка и руснакът вдигна чашата си.

— Благодаря — каза Дик. — Постигнах го с ваша помощ.

— Не бъди скромен — отвърна майорът. — Но невинаги ще е така, Луби. — Армстронг повдигна вежди. — Може и да си успял да си осигуриш правата за разпространение в чужбина на по-голямата част от немската научна продукция, но не след дълго тя ще остарее и тогава ще ти трябват най-новите руски проучвания. Разбира се, ако искаш да запазиш челните си позиции.

— И какво очаквате в замяна? — като загреба лъжичка хайвер, попита Дик.

— Засега нека просто кажем, Луби, че от време на време ще поддържам връзка с теб.

Към следващата част или към съдържанието

Джефри Арчър Четвъртата власт (18)

Метаданни

Данни

Четвъртата власт

Информация

История

Сваляне / Връзки

17.

Известен издател, заплашен от банкрут

Джефри Арчър
Четвъртата власт (18)