Джефри Арчър
Четвъртата власт (8)

7.

Таймс

21 ноември 1940

Унгария привлечена в мрежите на Оста: Рибентроп се хвали, че „ще последват и други“

Луби лежеше превит на земята и стискаше брадичката си. Войникът продължаваше да държи щика насочен между очите му и му даваше знак с глава да се присъедини към другите в камиона.

Опита се да преведе протеста си на унгарски, но знаеше, че е прекалено късно.

— Спести си усилията, чифутино — изсъска войникът. Щикът мръдна, разпра панталоните му и оголи кожата на десния му крак.

Луби колкото можеше по-бързо докуцука до камиона и се смеси с група зашеметени, безпомощни хора. Обединяваше ги едно-единствено нещо: смятаха всички за евреи. Господин и госпожа Серани бяха хвърлени в каросерията миг преди камионът да започне бавното си пътуване. След час стигнаха до местния затвор и Луби и спътниците му бяха разтоварени като добитък.

Строиха мъжете и ги вкараха в голяма каменна зала. Няколко минути по-късно се появи сержант от СС, следван от дванайсет немски войници. Той излая някаква заповед на родния си език.

— Казва, че трябвало да се съблечем — шепнешком преведе думите на унгарски Луби.

Всички свалиха дрехите си и войниците подредиха голите хора, повечето от които трепереха, а някои плачеха. Младежът плъзна поглед из залата в напразно търсене на път за бягство. Имаше само една врата, охранявана от войници, и три прозорчета, високо на стените.

След няколко минути влезе офицер от СС — пушеше тънка пура. Застана в средата на помещението и с кратка реч им съобщи, че вече са военнопленници.

— Хайл Хитлер — завърши немецът и се обърна към изхода.

Когато минаваше покрай Луби, момчето пристъпи напред и се усмихна.

— Добър ден, господине.

Офицерът спря и го изгледа с отвращение. Луби започна да обяснява на завален немски, че са допуснали ужасна грешка, и разтвори шепата си, в която стискаше пачката пари.

Немецът му се усмихна, взе пачката и доближи до парите огънчето на пурата си. Когато ги обгърнаха пламъци, той ги пусна на пода в краката на младежа и се отдалечи. Луби можеше да мисли само за това колко месеци му бяха трябвали, за да спести такава сума.

Затворниците трепереха в каменната зала. Пазачите не им обръщаха внимание — някои пушеха, други си приказваха, като че ли голите нещастници просто не съществуваха. Изтече още един час преди да се появи група мъже в дълги бели манти и с гумени ръкавици. Те започнаха да обикалят редиците, като спираха за секунди да погледнат пениса на всеки. Наредиха на трима от мъжете да се облекат и да си отиват вкъщи. Нямаше нужда от повече доказателства. Луби се зачуди на каква ли проверка подлагат жените.

След като мъжете с бели престилки си тръгнаха, войниците наредиха на затворниците да се облекат и ги изведоха от залата. Докато пресичаха двора, Луби отчаяно търсеше с поглед път за бягство, но щиковете на пушките бяха само на няколко крачки от него. Вкараха ги в дълъг коридор, после се заизкачваха по тясно каменно стълбище, тук-там осветено от слаби газени лампи. От двете страни имаше килии, претъпкани с хора. Младежът чуваше писъци и молби на най-различни езици. Изведнъж вратата на една от килиите се отвори, някой го сграбчи за яката и го блъсна вътре. Щеше да се строполи върху каменния под, ако не бе паднал върху камара човешки тела.

Той полежа неподвижно за миг, после се надигна и се опита да се огледа. Но тъй като имаше едно-единствено прозорче с желязна решетка, мина доста време, докато успя да различи лицата на съкилийниците си.

Един равин приглушено пееше псалм. Някакъв старец беше оповръщал всичко около себе си. Луби се отдръпна от зловонната миризма и се блъсна в друг затворник, седнал със свалени панталони в ъгъла с гръб към стената — по този начин никой не можеше да го изненада.

Когато вратата отново се отвори, младежът нямаше представа колко време е прекарал в изпълнената със смрад килия. Влезе група войници с факли, които заслепиха затворниците. Ако някой не премигваше, изнасяха трупа в коридора. Така за последен път видя господин Серани.

Освен да наблюдава редуването на светлина и мрак зад прозорчето и да брои колко пъти им носят мизерната храна, която им оставяха всяка сутрин, нямаше начин да брои дните. Войниците се връщаха на всеки няколко часа, за да отнасят нови трупове, докато накрая не се убедиха, че са останали само най-здравите. Луби реши, че след време и той трябва да умре, тъй като очевидно от затвора нямаше друг изход. С всеки следващ ден костюмът все повече провисваше на тялото му и се налагаше постоянно да затяга колана си.

Една сутрин в килията без предупреждение се появиха войници и измъкнаха навън онези, които все още бяха живи. Изкараха ги на двора. Когато застана под лъчите на утринното слънце, Луби заслони очите си с длан. След петнайсет, а може би дори двайсет дни в тъмния зандан не можеше да понася светлината.

А после чу чукането. Завъртя глава наляво и видя група затворници да издигат дървен ешафод. Преброи осем клупа. Ако в стомаха му имаше нещо, щеше да повърне. Войникът до него го побутна с щик и той бързо последва другарите си, които се строяваха в редици, готови да се качат в претъпканите камиони.

На път за града един от пазачите със смях им съобщи, че ще им окажат честта да ги изправят пред съд, преди да ги върнат в затвора и да ги обесят. Надеждата угасна. Луби разбра, че ще умре. За пръв път не знаеше дали това изобщо го вълнува.

Камионите спряха пред сградата на съда и затворниците бяха вкарани вътре. Казаха им да седнат на дървените пейки в ярко осветения коридор и дори им раздадоха филии хляб в тенекиени чинии. Изпълниха го подозрения и Луби се заслуша в разговорите на пазачите. Немците възнамерявали да „докажат“, че всички евреи са престъпници, защото тази сутрин в съда присъствал наблюдател от Червения кръст в Женева. Естествено, такъв човек щеше да открие истината — нали щеше да види, че всички подсъдими са евреи. Преди да успее да реши как да се възползва от това, някакъв ефрейтор го сграбчи за ръката и го задърпа в съдебната зала. Луби се изправи пред възрастен съдия, който седеше на висок стол. Процесът, ако изобщо можеше да се нарече така, продължи само няколко минути. Преди съдията да издаде смъртната присъда дори се наложи Луби да им припомни името си.

Високият измършавял младеж погледна наблюдателя от Червения кръст, който седеше от дясната страна на съдията. Очевидно отегчен, той зяпаше пода пред себе си и вдигна очи чак когато издадоха смъртната присъда.

Един войник хвана Луби за ръка и понечи да го изведе навън, за да бъде заменен от следващия затворник. Наблюдателят внезапно се изправи и зададе на съдията въпрос на език, който Луби не разбираше.

Съдията се намръщи и отново насочи вниманието си към младежа.

— На колко си години? — попита той на унгарски.

— На седемнайсет — отвърна Луби.

Прокурорът се приближи и прошепна нещо на съдията.

Съдията погледна момчето, свъси вежди и каза:

— Присъдата се заменя с доживотен затвор. — Той замълча за миг, усмихна се и прибави: — След година ще последва нов процес. — Наблюдателят, изглежда, остана доволен от сутрешната си работа и одобрително кимна.

Пазачът, който явно смяташе, че Луби се е разминал с прекалено снизходителна присъда, пристъпи напред, стисна го за рамото и го изведе в коридора. Сложиха му белезници, избутаха го на двора и го хвърлиха в един открит камион. В каросерията безмълвно чакаха други затворници.

Затръшнаха задния капак и след секунда камионът се понесе напред. Луби изгуби равновесие и се строполи на дъските.

После се изправи на колене и се огледа. Един срещу друг най-отзад седяха двама пазачи. И двамата стискаха пушки, но единият бе без дясна ръка и изглеждаше почти също толкова примирен със съдбата си, колкото самите затворници.

Луби изпълзя до задната част на каросерията, седна до пазача с двете ръце, сведе глава и се опита да се съсредоточи. Пътуването до затвора бе около четирийсетина минути. Беше убеден, че това е последната му възможност да не го качат на бесилото. Но как да избяга, чудеше се младежът, докато камионът намаляваше скоростта, за да мине през някакъв тунел. Когато излязоха навън, Луби се помъчи да си спомни още колко тунела има между затвора и съда. Три, може би четири. Не бе сигурен.

Когато след няколко минути стигнаха до следващия тунел, той бавно започна да брои. „Едно, две, три.“ Пътуваха в пълен мрак почти четири секунди. През това време имаше едно преимущество над пазачите — след трите седмици в килията те не можеха да виждат в тъмното като него. Но пък бяха двама. Луби хвърли поглед към другия пазач. Е, един и половина.

Момчето плъзна очи наоколо и пресметна, че трябва да са изминали приблизително половината разстояние между града и затвора. Отдясно на пътя течеше река. Навярно щеше да е трудно, ако не и невъзможно да я прекоси, тъй като нямаше представа колко е дълбока. Отляво имаше поле, а на триста-четиристотин метра нататък започваха дървета.

Колко време щяха да му отнемат триста метра след като трябваше да тича с оковани ръце? Той завъртя глава, за да провери дали не наближават друг тунел, но не видя нищо и започна да се бои, че предишният е бил последният. Можеше ли да рискува и да избяга на светло? Стигна до заключението, че ако скоро не стигнат до тунел, просто не му остава друг избор.

След още километър и половина осъзна, че на следващия завой трябва да вземе решение. Бавно сви крака под себе си и отпусна окованите си китки върху коленете си. Здраво притисна гръб към канатата и прехвърли тежестта си върху пръстите на краката си.

Докато завиваха, погледна към пътя. Едва не извика от радост, когато видя на петстотин метра пред тях следващия тунел. По точицата светлина в отсрещния му край прецени, че ще разполага поне с четири секунди.

Остана на пръсти, напрегнат и готов за скок. Сърцето му биеше толкова силно, че се страхуваше пазачите да не го чуят. Вдигна очи към този до себе си. Войникът извади цигара от вътрешния си джоб, лениво я захапа и започна да рови за кибрит. Луби насочи вниманието си към тунела, вече само на стотина метра пред тях. Знаеше, че щом навлязат в мрака, ще има само броени секунди.

Петдесет метра… четирийсет… трийсет… двайсет… десет. Дълбоко си пое дъх, после скочи, прехвърли окованите си ръце през шията на пазача и завъртя с такава сила, че немецът се преметна през капака и с вик се стовари на пътя.

Камионът излезе от тунела. Луби се хвърли на земята и незабавно се затича към временното убежище на тъмнината. Последваха го още двама-трима затворници. Прекоси тунела и без да се обръща, се втурна към полето. Измина почти стотина метра преди да чуе свистенето на първия куршум над главата си. Опита се да продължи, без да забавя ход, но на всеки няколко крачки покрай него свиреха нови куршуми. Трябваше постоянно да променя посоката. После чу вик. Обърна се и видя, че един от последвалите го затворници е паднал на земята. Друг тичаше непосредствено зад него. Луби се надяваше, че ги обстрелва едноръкият пазач.

Дърветата се извисяваха само на стотина метра отпред. Всеки куршум му действаше като стартов пистолет и тласкаше треперещото му тяло все по-бързо. След секунди чу втори вик. Този път не се обърна. Оставаха му петдесет метра. След шест-седем секунди щеше да е в безопасност. И изведнъж в рамото му се заби куршум. Силата на удара го понесе още няколко крачки напред, после той се строполи по очи в калта. Опита се да пълзи, но нямаше сили и се отпусна на земята. И остана неподвижен, примирен със смъртта.

Някой грубо го сграбчи за раменете. Друг чифт ръце го хвана за глезените. Единствената му мисъл бе как немците са успели да го настигнат толкова бързо. Щеше да разбере, ако не беше изгубил съзнание.

 

 

Когато се свести, нямаше представа колко време е минало. Тъй като цареше пълен мрак, можеше само да предполага, че отново е в килията и го очаква екзекуция. После усети мъчителна болка в рамото си. Опита се да се надигне, но не бе в състояние да помръдне. Размърда ръце и с изненада откри, че поне са му свалили белезниците.

Помъчи се да извика, но от устните му се изтръгна само стон като от ранено животно. Отново направи усилие да се надигне и за втори път не успя. Запремигва — не вярваше на очите си. Младо момиче стоеше на колене пред него и бършеше челото му с влажен парцал. Заговори й на няколко езика, но тя само поклати глава. Накрая му отвърна нещо, но младежът никога не беше чувал такъв език. Момичето се усмихна, посочи гърдите си и каза:

— Мари.

Той заспа. Когато се събуди, в очите му блестеше утринно слънце. Този път успя да повдигне глава. Лежеше сред дървета. Погледна наляво и видя кръг от пъстри каруци, натоварени с камари всевъзможни вещи. Край едно от дърветата зад тях пасяха три-четири коня. Завъртя се на другата страна и зърна момиче, което стоеше на няколко крачки и разговаряше с мъж с пушка на рамо. Много красиво момиче.

Луби го повика и двамата погледнаха към него. Мъжът бързо се приближи и го поздрави на родния му език.

— Казвам се Руди — рече той. После му обясни как преди няколко месеца заедно с малката си група пресякъл границата, само за да открие, че немците продължават да ги преследват. Трябвало да продължат бягството си, тъй като висшата раса смятала циганите за още по-нисши и от евреите.

Луби го обсипа с въпроси.

— Какви сте вие? Къде съм? — И най-важният: — Къде са немците? — Замълча едва когато Мари — сестрата на Руди — се върна с паница гореща супа и комат хляб. Тя коленичи до него и бавно започна да го храни. Изчакваше го да преглътне и от време на време слагаше в устата му хапка хляб, докато брат й продължаваше да му разказва как се е озовал при тях. Руди чул изстрелите и се втурнал към края на гората, като си мислел, че немците са ги разкрили. И после видял тичащите към него затворници. Всички били улучени, но Луби паднал достатъчно близо до гората, за да го спасят.

Когато видели, че го отнасят сред дърветата, немците не ги преследвали.

— Сигурно се уплашиха, че може да се сблъскат с въоръжени хора, но всъщност ние деветимата имаме само две пушки и един пистолет — е, и няколко ножа — засмя се циганинът. — Все пак май повече се страхуваха да не побегнат другите затворници. Едно обаче беше сигурно — че още при изгрев-слънце ще се върнат с подкрепления. Затова щом извадихме куршума от рамото ти, се махнахме оттам.

— Никога няма да мога да ви се отплатя — промълви Луби.

Когато Мари го нахрани, двама цигани внимателно го качиха в каруцата и малкият керван продължи пътуването си все по-дълбоко в гората. Избягваха селата, дори пътищата. Ден след ден момичето се грижеше за Луби, докато накрая той вече бе в състояние да се изправя сам. Тя с радост откри, че младежът бързо усвоява езика им. В продължение на няколко часа Луби упражнява изречението, което искаше да й каже. Вечерта, когато Мари дойде да го нахрани, той й обясни на чист цигански, че никога не е виждал по-красива жена от нея. Тя се изчерви и избяга и дойде пак едва на закуска.

Под постоянните й грижи Луби скоро оздравя и вечер започна да сяда при спасителите си край лагерния огън. Докато дните се превръщаха в седмици, той не само отново изпълни костюма си, но и се наложи постепенно да си отпуска колана.

Една вечер, когато се върна от лов с Руди, младежът му каза, че се налага скоро да ги напусне.

— Трябва да стигна до някое пристанище и да избягам колкото мога по-надалеч от немците — поясни той.

Циганинът кимна. Нито един от двамата не забеляза тъгата, блеснала в очите на Мари.

Когато отиде да си легне, тя го чакаше. Луби се качи при нея в каруцата и се опита да й обясни, че раната му е почти заздравяла и че вече не се нуждае от помощ, за да се съблече. Тя се усмихна и внимателно свали ризата от рамото му, махна превръзката и почисти раната. После свъси вежди, поколеба се за миг и откъсна парче плат от роклята си, за да го превърже пак.

Луби гледаше дългите й кафяви крака, докато тя бавно спускаше пръсти от гърдите към панталона му. Той притисна студената си длан към бедрото й и се изчерви, когато Мари повдигна роклята си. Не носеше бельо.

Тя го зачака да премести ръката си, но момчето продължаваше да стои, впило очи в нея. Тя се наведе напред и свали панталоните му, после легна отгоре му. Той остана неподвижен, докато Мари не започна бавно да се плъзга нагоре-надолу, отметнала глава назад. Хвана другата му ръка и я постави върху гърдите си. Луби не помръдваше, въпреки че движенията й ставаха все по-бързи. Едва когато му се дощя да извика, бързо я притегли към себе си и грубо я целуна по устните й. След няколко секунди изтощено се отпусна по гръб. Чудеше се дали не я е наранил, ала после отвори очи и видя изражението й. Мари се претърколи настрани и потъна в дълбок сън.

Той остана буден. Мислеше си, че би могло да умре, без да изпита такова удоволствие. Изтекоха часове преди да я събуди. Сега не остана неподвижен — ръцете му постоянно откриваха различни части на тялото й и този път той изживя още по-голямо блаженство. После и двамата заспаха.

На следващия ден Руди му каза, че призори са пресекли югославската граница.

— А как се казват онези заснежени хълмове? — попита Луби.

— От това разстояние може и да ти приличат на хълмове — отвърна циганинът, — но всъщност са коварните Динарски планини. Моят керван не може да ги пресече, за да излезе на крайбрежието. — Той замълча, после прибави: — Но един смел мъж може да го направи.

Продължиха да пътуват още три дни. Вечер спираха само за няколко часа, избягваха градовете и селата и накрая стигнаха в подножието на планините.

Тази нощ Луби лежа буден, докато Мари спеше на рамото му. Мислеше си за новия си живот и за щастието, което беше преживял през последните няколко седмици, чудеше се дали наистина е готов да напусне кервана и отново да поеме сам. Но реши, че ако иска да избяга от немската ярост, по някакъв начин трябва да прекоси планината и да открие кораб, който да го откара колкото се може по-надалеч. На следващата сутрин се облече още преди Мари да се събуди. След закуска обиколи лагера и се сбогува с всички.

Когато се върна при нейната каруца, Мари го чакаше. Той се наведе, прегърна я и я целуна за последен път. Момичето се притискаше към тялото му дълго след като бе отпуснал ръце. Когато най-после той се отдръпна, тя му подаде голям вързоп с храна. Луби се усмихна и бързо закрачи към планината. Нито веднъж не погледна назад.

Изкачва се, докато не стана толкова тъмно, че не виждаше къде стъпва. Заслони се от ледения вятър под една голяма скала, но въпреки че се сви на кълбо, едва не замръзна. Не можа да заспи. Ядеше храната, която му бе дала Мари, и си мислеше за топлината на тялото й.

При изгрев-слънце продължи и през целия ден не спря за повече от няколко минути. По залез се зачуди дали няма да замръзне, докато спи. Но сутринта видя лъчите на слънцето.

В края на третия ден свърши храната, а накъдето и да погледнеше, виждаше само планини. Започна да съжалява, че е напуснал Руди и неговите цигани.

На четвъртата сутрин едва можеше да върви: навярно гладът щеше да постигне онова, в което немците се бяха провалили. Вечерта на петия ден просто безцелно се мъкнеше напред, почти безразличен към участта си, когато му се стори, че в далечината се издига дим. Но трябваше да мръзне още една нощ преди мъждукащите светлинки да потвърдят онова, което виждаха очите му. Защото пред него се намираше село, а далеч зад него за пръв път зърна морето.

Спускането от планината може и да беше по-бързо от изкачването, но не и по-безопасно. На няколко пъти Луби падна и успя да стигне до зелените равнини едва когато луната се бе изкачила сред облаците и бледо осветяваше бавното му напредване.

Повечето лампи в малките къщи вече бяха угасени, но той влезе в селото с надеждата да открие някой, който все още е буден. Помисли си дали да не почука на вратата на първата къща, но се отказа, тъй като вътре не светеше. Изчака луната отново да се появи иззад облаците и зърна някакъв плевник. Бавно се приближи до паянтовата постройка. Сънени кокошки с кудкудякане отскачаха от пътя му, едва не се блъсна в черна крава, която изобщо нямаше намерение да се отмести. Той се стовари върху сеното и заспа.

На сутринта се събуди и откри, че не е в състояние да помръдне врата си — нещо го приковаваше плътно към земята. За миг си помисли, че сигурно пак е в затвора, после отвори очи и с удивление зяпна извисилата се над него едра фигура. Мъжът държеше дълга вила — тъкмо тя го приковаваше към земята.

Селянинът извика нещо и Луби с облекчение разбра, че не е немец. Преглътна и му каза, че е избягал от немците и е прекосил планината. Отначало селянинът не му повярва, докато не видя белега от куршум на рамото му. Никога не беше чувал някой да е успял да оцелее в тази планина.

Здраво стиснал вилата, той поведе Луби към къщата. Докато закусваше със сланина, яйца и дебели резени хляб, поднесени му от съпругата на селянина, младежът им разказа — повече с жестове, отколкото с думи — патилата си. Жената, изглежда, го съжали и неколкократно напълни празната му чиния. Селянинът почти не приказваше и явно продължаваше да се съмнява.

Когато Луби свърши разказа си, мъжът го предупреди, че въпреки смелите думи на партизанския водач Тито, според него немците скоро щели да окупират Югославия. Момчето се зачуди дали на земята изобщо има страна, която да е в безопасност от амбициите на фюрера. Може би щеше да прекара остатъка от живота си в постоянно бягство от него.

— Трябва да стигна до морето — каза Луби. — Ако успея да се кача на някой кораб…

— Няма значение къде ще идеш — отвърна селянинът, — стига да си далече от тази война. Ако пак те хванат, втори път няма да те изпуснат. Намери кораб — какъвто и да е кораб. Иди в Америка, в Мексико, дори в Африка.

— Как да стигна до най-близкото пристанище?

— Дубровник е на двеста километра югоизточно оттук — като палеше лулата си, отвърна мъжът. — Там има много кораби, които бързат да отплават от тази война.

— Трябва да тръгна веднага — Луби скочи.

— Не бързай толкова, момче — каза селянинът. — Има време, докато немците прекосят планината.

В чинията му бяха останали само трошички, когато Луби най-после стана от масата и последва домакина си навън. На сбогуване жената му даде ябълки, сирене и хляб. Той скочи на трактора на съпруга й, който го откара до края на селото и го остави на пътя за крайбрежието.

Луби закрачи напред, като се опитваше да спре всеки минаващ покрай него автомобил. Ала през първите два часа никой не му обърна внимание. Късно следобед на няколко метра пред него спря стара очукана татра.

Той се затича към прозореца на шофьора.

— За къде си? — попита го човекът.

— За Дубровник — с усмивка отвърна Луби.

Шофьорът сви рамене, затвори прозореца и потегли, без да каже нищо повече.

Подминаха го няколко трактора, две коли и камион, преди да спре друг автомобил и шофьорът да му зададе същия въпрос, за да получи същия отговор.

— Не съм чак дотам — каза той, — но мога да те откарам донякъде.

Тридневното му пътуване до Дубровник продължи с още една кола, два камиона, три конски каруци и мотоциклет. Дотогава Луби вече беше изял цялата си храна и бе разпитал как да открие кораб на пристанището, за да избяга от немците.

Когато го оставиха на оживеното пристанище, му трябваха само няколко минути, за да се увери в основателността на страховете на селянина: накъдето и да погледнеше, виждаше хора, готвещи се за немска окупация. Луби нямаше намерение да чака, за да посрещне за втори път нашествениците, маршируващи по улиците на поредния чужд град.

Той последва съвета на селянина и отиде на доковете. През следващите няколко часа обикаля в търсене на информация. Избра три подходящи кораба, но нямаше представа нито кога, нито за къде отплават. Младежът продължи търсенията си. Щом забележеше човек в униформа, бързо се скриваше в сенките на някоя от многобройните улички край кея и веднъж дори се вмъкна в една претъпкана кръчма, въпреки че нямаше пари.

Настани се в дъното с надеждата, че никой няма да го забележи, и се заслуша в разговорите наоколо. Научи къде може да си купи жена, къде плащат най-добре на огняри, дори къде може да си направи евтина татуировка на Нептун, но от шумния брътвеж също така разбра, че следващият кораб, който вдига котва, е „Аридин“, щял да отплава веднага щом напълнели трюмовете му с жито. Ала не успя да установи крайната му цел.

Един от моряците постоянно повтаряше думата „Египет“. Първата мисъл на Луби бе за Моисей и Обетованата земя.

Той излезе от кръчмата и се върна на доковете. Този път внимателно провери всеки кораб, преди да стигне до група мъже, които товареха жито в малък параход. На кърмата му пишеше „Аридин“. Луби вдигна очи към флага, който висеше на мачтата. Не духаше вятър и не можеше да го види, но беше сигурен в едно: на знамето нямаше свастика.

Младежът застана настрани и се загледа в мъжете, които мятаха чувалите жито на раменете си, качваха ги по трапа и ги хвърляха в един отвор на палубата. На кораба стоеше надзирател, който отмяташе всеки чувал. От време на време в колоната се отваряше пролука. Луби търпеливо изчака подходящ момент, за да се присъедини към товарачите, без да го забележат. Той се приближи, като се престори на случаен минувач, после внезапно се наведе, преметна един чувал на лявото си рамо и се запъти към кораба, като криеше лицето си от надзирателя.

След няколко курса получи представа за разположението на кораба. В главата му започна да се оформя идея. Постепенно откри, че ако ускори крачка, може да се приближи плътно до докера отпред и да се отдалечи от онзи зад себе си. Когато камарата чували на кея се смали, Луби разбра, че трябва да побърза.

Когато следващия път се качи на палубата, той хвърли чувала в отвора и без да се озърта назад, скочи вътре. Бързо изпълзя в най-далечния ъгъл и боязливо зачака докерите да се втурнат, за да му помогнат да излезе. Но човекът след него просто пусна чувала си дори без да си направи труда да погледне къде е паднал.

Луби се опита да се настани така, че да е скрит от очите на всеки, който надзърне в трюма, и в същото време да не бъде затрупан от някой чувал. Беше спарено и задушно. Когато товаренето приключи, Луби не само бе целият в синини, но и дишаше като давещ се плъх.

Вече си мислеше, че положението му не може да стане по-лошо, когато затръшнаха капака на трюма и пъхнаха дървено трупче между железните куки. Младежът отчаяно се покатери върху купчината чували и притисна уста към пролуките между дъските да си поеме свеж въздух.

Едва се беше наместил, когато двигателите зареваха и параходът започна да се полюшва. От палубата се носеха гласове, от време на време отгоре минаваха хора. Щом напуснаха пристанището и навлязоха в по-дълбоки води, полюшването се превърна в силно клатене и подскачане. Луби седна между два чувала и се хвана с две ръце за тях.

Накрая подмятането стана толкова нетърпимо, че му се прииска да закрещи за помощ, ала вече бе тъмно и над него бяха само звездите — сигурно всички моряци се бяха разотишли по каютите си. Съмняваше се, че някой ще чуе виковете му.

Нямаше представа колко ще отнеме пътуването до Египет и започна да се чуди дали ще оцелее в този трюм, ако се разрази буря. Когато слънцето изгря, Луби с радост откри, че все още е жив. До вечерта вече му се искаше да умре.

Когато най-после стигнаха до по-спокойни води, не знаеше колко дни са изтекли, но беше сигурен, че през повечето време е бодърствал. Дали влизаха в пристанище? Почти не се усещаше движение и двигателите едва бръмчаха. После чу спускането на котвата. Стомахът му се бунтуваше, сякаш все още бяха насред океана.

Изтече поне още час преди един от моряците да отвори трюма. Секунди по-късно Луби чу гласове на език, какъвто никога не бе чувал. Реши, че трябва да е египетски, и отново благодари на Господ, че не е немски. В следващия миг видя двама едри мъже.

— Я виж какво имало тук! — рече единият, докато младежът отчаяно протягаше ръце нагоре.

— Немски шпионин, запомни ми думите — с груб смях отвърна другарят му.

Първият се наведе напред, хвана Луби за ръцете и го изтегли на палубата, като че ли е чувал жито. Момчето седна пред тях, като си поемаше въздух и чакаше да го хвърлят в нов затвор.

Той погледна нагоре и запремигва към утринното слънце.

— Къде съм? — попита Луби на чешки.

Но докерите очевидно не го разбраха. Опита на унгарски, руски и неохотно на немски, но не получи друг отговор, освен свиване на рамене и смях. Накрая го вдигнаха и го повлякоха по трапа, а после към една бяла сграда в отсрещния край на дока. На вратата имаше думи, които не говореха нищо на незаконния емигрант: „ПРИСТАНИЩНА ПОЛИЦИЯ, ЛИВЪРПУЛ“.