Джефри Арчър
Четвъртата власт (39)

38.

Ню Йорк Стар

20 август 1991

Кметът казва на началника на полицията: „Килерът е празен“

Таунсенд не можеше да понесе мисълта, че се налага да продаде акциите си от „Стар“, при това тъкмо на Ричард Армстронг. Той отново изруга. Знаеше, че всичко, за което бе настояла Елизабет Бересфорд, навярно е единствената му надежда да оцелее.

Може би Армстронг нямаше да дойде на вечерята? Това поне щеше да му даде още няколко дни. Бересфорд просто не можеше да разбере, че след „Мелбърн Куриер“ „Стар“ е най-голямата му любов. Кийт потръпна при мисълта, че още не му е казала от какво според нея трябва да се освободи в Австралия.

Таунсенд затършува в най-долното чекмедже на скрина и с облекчение откри чиста риза в целофанов пакет. Облече я. По дяволите! Горното копче изхвърча, когато се опита да го закопчае. Кийт си спомни, че Кейт ще се върне от Сидни едва следващата седмица, и отново изруга. После внимателно пристегна вратовръзката си с надеждата, че тя ще скрие липсващото копче. Погледна се в огледалото. Не го скриваше. Нещо повече, яката на сакото му беше толкова лъскава, че приличаше на музикант от 50-те години. Кейт отдавна му повтаряше да си купи нов смокинг и навярно вече трябваше да послуша съвета й. После си спомни: вече нямаше кредитни карти.

Когато излезе от апартамента си и се спусна с асансьора, не можеше да не забележи, че шофьорът му за пръв път носи по-хубав костюм от целия му гардероб. Докато лимузината бавно пътуваше към „Фор Сизънс“, той седеше отзад и се мъчеше да реши как да повдигне въпроса за акциите си от „Стар“, ако остане насаме с Дик Армстронг.

 

 

Една от положителните страни на добре ушития смокинг, помисли си Армстронг, бе, че скрива действителната му дебелина. Тази вечер икономът внимателно му изсуши косата, след което прислужницата му направи маникюр. Когато се погледна в огледалото, той се изпълни с увереност, че малцина от гостите на вечерята ще му дадат седемдесет години.

Ръсел му се обади точно преди да излезе от кабинета си и му съобщи, че според неговите изчисления стойността на акциите му от „Стар“ била между шейсет и седемдесет милиона долара. Адвокатът смяташе, че Таунсенд с готовност щял да даде повече, за да получи акциите накуп.

В момента му трябваха само петдесет и седем милиона. Така щеше да реши проблемите си с швейцарците, руснаците и дори със сър Пол.

Когато лимузината му спря пред „Фор Сизънс“, един младеж с червено сако побърза да му отвори вратата, докосна периферията на шапката си и каза:

— Добър вечер, господин Армстронг.

— Добър вечер — отвърна Дик и му подаде десетдоларова банкнота. Поне един човек тази вечер все още щеше да вярва, че е мултимилионер.

Той се изкачи по широкото стълбище и се присъедини към прииждащите към трапезарията гости. Някои му се усмихваха, други го гледаха и си шушукаха. Какво ли? Дали предричаха провала му, или се възхищаваха на неговия гений?

Ръсел го очакваше пред трапезарията. Наведе се към него и прошепна:

— Таунсенд вече е тук. Седи на четиринайсета маса като гост на Дейвид Гренвил.

Армстронг кимна. Знаеше, че „Дж. П. Гренвил“ са негови банкери от над двайсет и пет години. Той запали дълга хаванска пура и си проби път сред нагъсто наредените кръгли маси — от време на време спираше да стисне някоя протегната ръка и да побъбри с всеки, който бе в състояние да му отпусне големи суми.

Таунсенд наблюдаваше бавното напредване на Армстронг към главната маса. Накрая съперникът му се настани между губернатора Куомо и кмета Дикинс. Винаги щом някой махнеше с ръка в тяхната посока, той се усмихваше — очевидно смяташе, че поздравяват него.

— Тази вечер може да се окаже вашият най-голям шанс — каза Елизабет Бересфорд, която също гледаше към главната маса.

Кийт кимна.

— Едва ли ще е толкова лесно да поговоря с него на четири очи.

— Ако искате да продадете акциите си, ще намерите начин.

Защо тази проклета жена винаги се оказваше права?

Церемониалмайсторът няколко пъти удари с чукче по масата и залата утихна, за да позволи на един равин да прочете молитва. Повече от половината от присъстващите сложиха на главите си шапчици, включително Армстронг — нещо, което Таунсенд никога не го беше виждал да прави в Лондон.

Когато гостите насядаха, сервитьорите започнаха да поднасят супата. Кийт скоро установи, че Дейвид Гренвил не греши в оценката си за приказливостта на Елизабет Бересфорд. Разговорът им бе приключил дълго преди да свършат с първото ястие. Веднага щом поднесоха основното блюдо, тя се обърна към него, сниши глас и започна да го разпитва за австралийските му активи. Той отговаряше колкото може по-подробно, защото съзнаваше, че Елизабет ще открие дори най-малката неточност и по-късно ще я използва срещу него. Без да обръща внимание на факта, че са на официален прием, финансистката премина на въпроса за това как Таунсенд възнамерява да повдигне въпроса за акциите пред Армстронг.

Първата възможност да избяга от разпита й — отговорите му винаги се записваха на гърба на две менюта — се появи, когато един от сервитьорите застана помежду им, за да напълни чашата му с вино. Той незабавно се обърна към Каръл Гренвил, съпругата на банковия директор, която седеше от лявата му страна. Единствените въпроси на Каръл бяха: „Как са Кейт и децата?“ и „Гледа ли римейка на «Хора и кукли»?“.

 

 

— Гледа ли римейка на „Хора и кукли“, Дик? — попита губернаторът.

— Не, Марио — отвърна Армстронг. — Опитвам се да управлявам най-добрите вестници в Ню Йорк и Лондон и напоследък не ми остава много време за развлечения. Пък и честно казано, точно преди изборите съм изненадан, че ти си успял.

— Не забравяй, Дик, че гласоподавателите също ходят на театър — отвърна губернаторът. — И ако седиш на петия ред, ще могат да те виждат три хиляди души. Винаги им доставя удоволствие да си мислят, че имаш същите вкусове като тях.

Армстронг се засмя.

— От мен никога няма да стане политик — отвърна той и вдигна ръка. След секунди до него се появи сервитьор. — Бихте ли ми донесли още малко? — прошепна Дик.

— Разбира се, господине — каза сервитьорът, макар да можеше да се закълне, че вече е поднесъл на господин Армстронг втора порция.

Армстронг погледна надясно към Дейвид Дикинс и забеляза, че едва докосва храната си — разпространен навик сред хората, които трябва да държат реч след вечеря. Свел глава, кметът преглеждаше написания си на машина текст и от време на време внасяше поправки с рекламна химикалка на „Фор Сизънс“.

Дик не го прекъсна и когато Дикинс отказа предложения му крем, нареди на сервитьора да го остави на масата в случай че кметът промени решението си. Когато Дикинс дочете речта си, Армстронг вече беше излапал десерта му. И се зарадва, когато с кафето им поднесоха петифури.

 

 

По време на последвалите речи мислите на Таунсенд блуждаеха. Опита се да остави проблемите си настрани, ала когато аплодисментите след благодарственото слово на президента на банкерската асоциация заглъхнаха, Кийт осъзна, че не може да си спомни за какво е ставало дума.

— Речите бяха великолепни, нали? — попита от отсрещната страна на масата Дейвид Гренвил.

— Да — отвърна Таунсенд. В момента единствената му мисъл беше още колко време ще трябва да остане тук, докато Елизабет Бересфорд му позволи да се прибере вкъщи. Финансистката не откъсваше поглед от главната маса.

— Кийт — повика го някой и той се обърна, за да попадне в мечешката прегръдка, с която бе прочут кметът на Ню Йорк. Да, да си собственик на „Стар“ си имаше своите недостатъци.

— Добър вечер, господин кмете — каза Таунсенд. — Много се радвам да ви видя. Поздравявам ви за прекрасната реч.

— Благодаря ти, Кийт, но не дойдох затова. Искам да ти кажа нещо. — Той насочи показалец към гърдите му. — Защо имам чувството, че твоят главен редактор не ме харесва? Зная, че е ирландец, но искам да го попиташ как да увелича заплатите на полицията, когато парите за тази година вече са изчерпани? Да не би да предлага пак да вдигна данъците или да допусна градът да банкрутира?

Искаше му се да препоръча на кмета да се възползва от услугите на Елизабет Бересфорд, за да реши проблема си с полицейското управление, ала когато Дейвид Дикинс най-после млъкна, се съгласи на сутринта да поговори с главния редактор. Макар да отбеляза, че никога не се намесвал в редакторските решения.

Госпожа Бересфорд повдигна вежди, което показваше колко внимателно е прегледала документацията му.

— Благодаря ти, Кийт — каза кметът. — Убеден съм, че след като обясних с какви затруднения се налага да се справям, ще оцениш позицията ми — въпреки че ти не би могъл да знаеш какво означава да не си в състояние да си плащаш сметките в края на месеца.

Дикинс погледна над рамото му и се провикна с цяло гърло:

— Виж, това е човек, с когото никога не съм си имал проблеми.

Таунсенд и Елизабет Бересфорд се обърнаха, за да видят за кого говори. Беше Ричард Армстронг — стоеше точно зад тях.

— Предполагам, че сте стари приятели — каза кметът и преди някой да му отговори, се отдалечи, за да продължи обиколката си.

Елизабет дискретно се отдръпна, но не чак толкова далеч, че да не може да чува всяка тяхна дума.

— Е, как си, Дик? — попита Таунсенд.

— Никога не съм бил по-добре — отвърна Армстронг и се обърна, за да издуха дима от пурата си към госпожа Бересфорд.

— Сигурно най-после се чувстваш облекчен след споразумението с профсъюзите.

— Накрая просто нямаха друг избор — каза Армстронг. — Или трябваше да приемат условията ми, или щях да спра вестника.

Ръсел тихо се приближи и застана зад тях.

— На известна цена — отбеляза Таунсенд.

— Цена, която спокойно мога да си позволя — рече Армстронг. — Особено сега, когато вестникът вече започна да носи печалба. Надявам се и ти да постигнеш същото с „Мулти Медия“. — Той силно дръпна от пурата си.

— „Мулти Медия“ е на печалба още от самото начало — отвърна Таунсенд. — С невероятните приходи от компанията, най-големият ми проблем е да намеря достатъчно хора, за да откарват парите до банката.

— Трябва да призная, че да кихнеш цели три милиарда говори за страхотна смелост. Аз предложих на Хенри Синклер само един и половина, при това след като счетоводителите ми бяха прегледали баланса му под лупа.

При други обстоятелства Таунсенд щеше да му напомни, че на вечерята в лондонското кметство предната година му е казал два и половина милиарда и че дори не са му дали да припари до счетоводните книги на „Мулти Медия“ — но не и докато Елизабет Бересфорд се намираше само на няколко крачки от тях.

Армстронг силно дръпна от пурата си и изрече следващите си, многократно репетирани думи:

— Все още ли имаш достатъчно време да следиш успехите ми?

— Повече от достатъчно — отвърна Кийт.

— Уверявам те — каза Армстронг, — че по това време догодина „Трибюн“ ще е изпреварил „Стар“.

Беше ред на Ръсел да повдигне вежди.

— Е, пак ще говорим на следващата годишна вечеря на банкерите — рече Таунсенд. — Дотогава всичко би трябвало да се изясни.

— Докато контролирам сто процента от „Трибюн“ и четирийсет и шест процента от „Стар“, аз така или иначе ще спечеля — заяви Армстронг.

Елизабет се намръщи.

— Всъщност, ако „Мулти Медия“ струва три милиарда долара — продължи Дик, — моите акции от „Стар“ трябва да струват поне сто милиона.

— В такъв случай — прекалено бързо отвърна Таунсенд, — моите трябва да струват много повече.

— Тогава навярно е дошло времето един от двама ни да изкупи акциите на другия.

Ръсел и Елизабет се спогледаха.

— Какво искаш да кажеш? — попита Кийт.

— С радост ще пожертвам своите четирийсет и шест процента от „Стар“ за… да речем, сто милиона.

Елизабет се зачуди как ли би отвърнал на такова предложение Таунсенд, ако тя не присъстваше на разговора.

— Предложението не ме интересува — рече той. — Но ще ти кажа какво ще направя. Ако смяташ, че акциите ти струват сто милиона, ще ти дам моите за абсолютно същата сума. Не бих могъл да ти направя по-добра оферта.

Трима души се опитваха да не премигват, докато чакаха реакцията на Армстронг. Той дълбоко си пое дъх, наведе се над масата и угаси пурата си в десерта на Елизабет.

— Не — накрая отвърна Дик, запали нова пура и изпусна няколко кълба дим преди да прибави: — Просто ще изчакам да пуснеш акциите си на борсата, защото тогава ще мога да ги купя на една трета от тази цена. Така ще контролирам и двата таблоида в града и няма съмнение кой от тях ще закрия първи. — Армстронг се засмя и за пръв път се обърна към адвоката си. — Хайде, Ръсел, време е да си вървим.

Таунсенд остана на мястото си. Едва успяваше да се овладее.

— Съобщи ми, ако промениш решението си — високо каза Дик, докато тръгваше към изхода. И в момента, в който се увери, че никой не може да го чуе, каза на Кричли: — Толкова я е закъсал, че се опита да ми пробута своите акции.

— Така изглежда — съгласи се Ръсел. — Трябва да призная, че никой не го очакваше.

— Имам ли някакъв шанс да продам акциите си от „Стар“?

— Не особено голям. След този разговор скоро всички в града ще знаят, че Таунсенд продава. Тогава другите потенциални купувачи ще решат, че и двамата се опитвате да се избавите от акциите си преди цената им да е паднала.

— А колко смяташ, че ще получа, ако пусна акциите си на борсата?

— Ако ги предложиш накуп, всички ще си помислят, че се мъчиш да смъкнеш цената им, и в такъв случай ще имаш късмет, ако получиш двайсет милиона. За успешна продажба трябва да има сигурен купувач и неохотен продавач. В момента, изглежда, има само двама отчаяни продавачи.

— Остава ли ми друг избор? — докато се приближаваха към лимузината, попита Армстронг.

 

 

— Не му остава никакъв избор — каза Елизабет Бересфорд. — Ще се наложи да намеря друг човек, който е готов да купи акциите ви от „Стар“, при това за предпочитане преди Армстронг да се избави от своите.

— Защо да го прави? — попита Таунсенд.

— Защото имам чувството, че господин Армстронг е в още по-затруднено положение от вас.

— Какво ви кара да смятате така?

— Изобщо не го изпуснах от поглед. След края на речите той веднага се запъти към нашата маса.

— Какво доказва това?

— Че е мислил за едно-единствено нещо — отвърна Елизабет. — Да ви продаде акциите си от „Стар“.

На устните на Таунсенд плъзна лека усмивка.

— Тогава защо не ги купим? — попита той. — Ако получа неговия дял, бих могъл да…

— Господин Таунсенд, дори не си и помисляйте за това.