Джефри Арчър
Четвъртата власт (11)

10.

Нюз Кроникъл

1 октомври 1946

Присъдата в Нюрнберг: Гьоринг — основен виновник

Когато Кийт Таунсенд пристигна в оксфордския колеж Уорчестър, за да учи политика, философия и икономика, първото му впечатление за Англия беше точно каквото очакваше: самодоволна, снобска, надута и все още живееща във викторианската епоха. Хората се деляха на офицери и други и тъй като Кийт идваше от колониите, ясно му даваха да разбере към коя от двете категории спада.

Почти всичките му състуденти приличаха на по-млади версии на господин Джесъп и до края на първата седмица той с радост би се върнал у дома, ако не бе наставникът му в колежа. Доктор Хауард се различаваше коренно от стария му директор и не показа никаква изненада, когато на чаша шери в стаята му младият австралиец му каза, че мрази британската класова система, все още поддържана от повечето студенти. Дори се въздържа да коментира бюста на Ленин, който Кийт беше поставил над камината на мястото на лорд Солсбъри.

Доктор Хауард нямаше непосредствено решение на класовия проблем. Всъщност единственият му съвет към Кийт бе да посети бюрото за новоприетите, където можел да научи всичко за студентските клубове и дружества и навярно да открие нещо по свой вкус.

Младежът го послуша и на следващата сутрин внимателно проследи обясненията защо трябвало да стане член на клуба по гребане, филателното дружество, драматичния кръжок, шахматния клуб, корпуса за запасни офицери и особено студентския вестник. Но след като се запозна с новия главен редактор на „Чаруел“ и чу възгледите му за ръководството на вестника, реши да се съсредоточи върху политиката. Напусна бюрото с купчина формуляри за Оксфордския профсъюз и лейбъристкия клуб.

Следващия вторник отиде в „Бриклейърс Армс“ и барманът го упъти към малката стая на втория етаж, в която се срещаха лейбъристите.

Председателят на клуба Рекс Сидънс веднага се изпълни с подозрения към брат Кийт, както още в самото начало настоя да се обръщат към него младежът. Таунсенд притежаваше всички особености на традиционен консерватор — баща с рицарски сан, образование в частно училище, рента и дори кабриолет „Ем Джи“ втора ръка.

Но всеки вторник вечер членовете на лейбъристкия клуб постепенно научаваха възгледите му за монархията, частните училища, титлите и елитаризма на Оксфорд и Кеймбридж и накрая той стана известен като „другаря Кийт“. След срещите някои дори отиваха в стаята му, за да обсъждат до ранни зори как да променят света, след като напуснат „това ужасно място“.

През първия семестър Кийт с изненада откри, че ако не се яви на лекция или дори пропусне упражнение, не получава автоматично наказание. Бяха му нужни няколко седмици, за да свикне със система, която разчиташе единствено на самодисциплина. В края на семестъра сър Греъм го заплаши, че ако не се стегне, ще спре издръжката му и ще го върне в Австралия.

През втория семестър Кийт всеки петък пишеше дълги писма на баща си и подробно описваше колко усърдно се учи. Това очевидно подейства и пороят от укори секна. Даже от време на време се появяваше на лекции и на упражнения, на които се мъчеше да не заспи.

През летния семестър откри Челтнам, Нюмаркет, Аскот, Донкастър и Епсъм^[1], в резултат на което никога нямаше достатъчно пари, за да си купи нова риза и дори чорапи.

През ваканцията често му се налагаше да се храни на гарата, която поради близостта й до Уорчестър някои студенти смятаха за университетска лавка. Една вечер, след като беше изпил прекалено много в „Бриклейърс Армс“, Кийт надраска на датираща от осемнайсети век уорчестърска стена: „C’est magnifique, mais ce n’est pas la gare“.

В края на първата година нямаше с какво толкова да се похвали от престоя си в университета, освен с малка група приятели, които също като него бяха решени да променят системата в полза на мнозинството.

Майка му, която редовно му пишеше, му предложи да използва ваканцията, за да обиколи Европа, тъй като можел да не получи друга възможност. Той послуша съвета й и разработи план за пътуването, който щеше да спази, ако в местната кръчма не се бе запознал с един от редакторите в „Оксфорд Мейл“.

Скъпа мамо,

Току-що получих твоето писмо с идеите ти за ваканцията. Отначало реших да ги последвам и да се отправя по френското крайбрежие, за да стигна до Довил, но после от „Оксфорд Мейл“ ми предложиха шанс да посетя Берлин.

Искат да напиша четири статии от по хиляда думи за живота в окупирана Германия под управлението на съюзническите сили, след което да отида в Дрезден и да им пратя репортаж за възстановяването на града. Предлагат ми по двайсет и една лири на статия. Поради несигурното ми финансово положение, вината за което е моя, не твоя, Берлин надделя над Довил.

Ако в Германия има такива неща като пощенски картички, ще ти пиша. Ще пратя и четирите статии на татко. Може пък „Куриер“ да прояви интерес към тях.

Съжалявам, че няма да се видим това лято.

Целувки,

Кийт

След края на семестъра Кийт потегли в същата посока като мнозина други студенти. Подкара колата си към Дувър и взе ферибота до Кале. Но докато другите се отправиха на пътуване из историческите градове на континента, той насочи малкия си кабриолет на североизток към Берлин. Времето беше толкова горещо, че за пръв път можеше да свали гюрука.

Докато шофираше по лъкатушните пътища на Франция и Белгия, Кийт постоянно виждаше следи от войната. Унищожени поля, в които танковете бяха заели мястото на тракторите, бомбардирани ферми, попаднали между напредващи и отстъпващи армии, реки, задръстени с ръждясваща военна техника. Разрушените сгради и опустошените земи правеха мисълта за Довил все по-привлекателна.

Когато стана прекалено тъмно, за да избягва дупките, той отби от шосето, спря и бързо заспа. Събуди се още по мрак от рева на камиони, които пътуваха за немската граница, и нахвърля в бележника си: „Изглежда, армията не се ръководи от движението на слънцето“. Трябваха му две-три завъртания на ключа, за да запали двигателя. Той разтърка очи и подкара по шосето, като се опитваше да запомни, че трябва да се движи в дясното платно.

След два часа стигна до границата и се нареди на дълга опашка: проверяваха всеки, който искаше да влезе в Германия. Митничарят взе паспорта му. Когато откри, че е австралиец, отправи хаплива забележка по адрес на Доналд Брадмън^[2] и му махна да продължи. Нищо от онова, което беше чувал и чел, не го бе подготвило за сблъсъка с победената нация. Напредването му ставаше все по-бавно, пукнатините по пътя се превърнаха в дупки, дупките — в кратери. Едва успяваше да вдигне шейсет километра и често се налагаше да отбие и да спре, за да пропусне поредния конвой камиони със звездички на вратите.

Реши да използва един от тези престои, за да се нахрани в някаква крайпътна кръчма. Храната се оказа лоша, бирата — слаба, а навъсените лица на кръчмаря и клиентите не оставиха у него съмнение, че е нежелан. Кийт бързо уреди сметката си и си тръгна.

Подкара към германската столица и стигна в предградията й само няколко минути преди здрачаване. Веднага започна да търси хотел. Знаеше, че колкото е по-близо до центъра, толкова по-високи са цените.

Накрая откри пансион на една бомбардирана улица. Сградата самотно се издигаше на ъгъла, сякаш нямаше представа какво се е разиграло наоколо й. Тази илюзия се разсея веднага щом отвори вратата. Мръсното антре се осветяваше от една-единствена свещ. Посрещна го навъсен портиер с провиснали панталони и сива риза, който почти не направи опит да отговори на усилията му да наеме стая. Кийт знаеше само няколко думи на немски, затова накрая вдигна ръка с разтворена длан, като се надяваше мъжът да разбере, че иска да остане за пет нощи.

Портиерът неохотно кимна, свали един ключ от стената и го отведе по голо стълбище в ъглова стая на втория етаж. Кийт остави куфара си на пода. В стаята имаше тясно легло, стол, скрин с чекмеджета без дръжки и очукана маса. Когато се приближи до прозореца и видя купчини отпадъци, си помисли за красивото езерце под апартамента си в колежа. Обърна се, за да благодари, но портиера вече го нямаше.

След като разопакова багажа си, той придърпа стола към масата под прозореца и започна да описва първите си впечатления от опустошената държава.

 

 

На следващата сутрин се събуди веднага щом слънчевите лъчи проникнаха в стаята му. Трябваше му известно време, за да се измие със слабата струйка студена вода, която течеше от крана. Отказа се от бръсненето. Облече се, слезе долу и отвори няколко врати, докато намери кухнята. Застаналата до печката жена се обърна, усмихна му се и му даде знак да седне на масата.

Всичко друго, освен брашното, обясни тя на завален английски, било дефицитно. Предложи му две дебели филии хляб, намазани със съвсем тънък слой мас. Кийт й благодари, за което получи нова усмивка. След втората чаша с течност, която според уверенията на жената била мляко, той се върна в стаята си, седна на ръба на леглото, провери адреса на срещата и се опита да го открие на остарялата пътна карта на Берлин, която носеше от Оксфорд. Излезе от пансиона в осем и няколко минути, защото не искаше да закъснее.

Вече беше решил да организира времето си така, че да прекара поне ден във всеки сектор на разделения град. Имаше намерение да остави за накрая руската част, за да може да я сравни с трите контролирани от съюзниците сектора. След онова, което бе видял до този момент, смяташе, че положението в нея би трябвало да е най-добро. Знаеше, че това ще зарадва другарите му от оксфордския лейбъристки клуб, който вярваха, че Сталин се справя много по-добре от Атли, Ориол^[3] и Труман, взети заедно — въпреки факта, че най-източната точка, до която бяха пътували повечето от тях, беше Кеймбридж. Кийт спира няколко пъти, за да моли за упътване към Сименсщрасе. Накрая откри Британската служба за връзки с обществеността и контрол на информационните услуги няколко минути преди девет. Паркира автомобила си и се присъедини към потока мъже и жени в различни униформи, които влизаха вътре през въртящата се врата. Асансьорът не работеше и се наложи да се изкачи пеш до петия етаж, където се намираше офисът на ВОКИУ. Въпреки че до срещата оставаше още време, той реши да съобщи за пристигането си.

— Какво обичате, господине? — попита младата ефрейторка на регистратурата.

До този момент нито една жена не се бе обръщала към него с „господине“ и това не му хареса.

Кийт извади от вътрешния си джоб поканата и й я подаде.

— Имам среща с директора в девет часа.

— Струва ми се, че още го няма, господине, но все пак ще проверя.

Тя вдигна телефонната слушалка и проведе кратък разговор със свой колега.

— След няколко минути ще дойдат да ви вземат — съобщи му ефрейторката. — Седнете, моля.

Няколкото минути се оказаха близо час. През това време Кийт изчете вестниците на масичката от кора до кора, но не му предложиха кафе. „Берлинер“ не му се стори много по-добър от „Чаруел“, оксфордския студентски вестник, към който се отнасяше с презрение, а „Телеграф“ беше още по-слаб. Но тъй като директорът на ВОКИУ, изглежда, се споменаваше на почти всяка негова страница, той се надяваше, че няма да го питат за мнението му.

Накрая се появи друга жена и покани господин Таунсенд. Кийт скочи и се приближи до бюрото.

— Казвам се Сали Кар — небрежно рече тя — и съм секретарка на директора. С какво мога да ви помогна?

— Писах ви от Оксфорд — отвърна Кийт с надеждата, че изглежда по-възрастен от годините си. — Аз съм журналист от „Оксфорд Мейл“ и съм пратен тук, за да напиша поредица статии за условията в Берлин. Имам среща с… — Той сведе очи към поканата. — … с капитан Армстронг.

— А, да, спомням си — каза госпожица Кар. — Но се боя, че тази сутрин капитан Армстронг е на посещение в руския сектор и днес не го очакваме в службата. Ако дойдете утре сутрин, той с удоволствие ще ви приеме.

Кийт се опита да не дава външен израз на разочарованието си и я увери, че отново ще бъде тук по същото време на другия ден. Навярно изобщо щеше да се откаже от срещата с Армстронг, ако не го бяха предупредили, че капитанът знаел повече за действителното положение в Берлин от всички други щабни офицери, взети заедно.

Прекара остатъка от деня в разглеждане на британския сектор и често спираше, за да си води бележки за всичко, което му се стореше важно. Отношението на британците към победените немци, празните магазини, опашките за храна на всеки ъгъл, сведените глави, когато се опитваше да срещне погледа на някой немец. Когато някакъв далечен часовник удари дванайсет, Кийт влезе в шумен бар, претъпкан с войници, и седна в края на тезгяха. Поръча си халба бира и сандвич със сирене — поне си мислеше, че е поръчал сандвич със сирене, но немският му не бе достатъчно добър, за да е сигурен. Докато седеше на бара, продължи да работи върху записките си и докато наблюдаваше келнерите разбра, че цивилните се обслужват след всички военни. Без никакво изключение.

Различните акценти в помещението му напомниха, че класовата система се поддържа дори тогава, когато британците окупират чужд град. Някои от войниците се оплакваха — на диалект, който нямаше да зарадва госпожица Стедмън — от това колко време отнемала обработката на документите им, за да ги уволнят. Други, изглежда, се бяха примирили с живота в униформа и приказваха само за нова война. Кийт свъси вежди, когато чу един от тях да казва: „Одраскай ги и ще видиш, че отдолу всички са си гадни нацисти“. Но следобед, когато продължи обиколката си из британския сектор, му се стори, че поне външно всички войници изглеждат дисциплинирани и че повечето от окупаторите се отнасят към окупираните със сдържаност и учтивост.

Когато магазините започнаха да затварят, Кийт се върна при колата. Откри я заобиколена от възхитени хора, чиито завистливи изражения станаха гневни веднага щом видяха, че носи цивилни дрехи. Той се върна в пансиона и след чиния с картофи и зеле в кухнята се качи в стаята си и прекара следващите два часа в описване на всичко, което си спомняше от деня. По-късно си легна и чете „Животинска ферма“, докато свещта не угасна.

Спа дълбоко. На сутринта отново се изми с почти ледена вода, положи колебливи усилия да се избръсне и слезе в кухнята. Вече го очакваха няколко филии хляб, намазани с мас. След закуска събра бележките си и се отправи на отложената среща. Ако повече внимаваше в пътя и по-малко мислеше за въпросите, които искаше да зададе на капитан Армстронг, навярно на кръстовището нямаше да завие наляво. Насочилият се право към него танк не успя да спре толкова бързо и макар че Кийт удари спирачки и едва закачи тежката му броня, колата описа пълен кръг, качи се на тротоара и се блъсна в един бетонен стълб. Кийт остана разтреперан зад волана.

От танка скочи млад лейтенант и се втурна да провери дали шофьорът на автомобила не е ранен. Кийт предпазливо слезе от колата. Беше малко замаян, но му нямаше нищо — само малка драскотина на дясната ръка и навехнат глезен.

Когато разгледаха танка, видяха, че единствената следа от сблъсъка е леко одрасканата му броня. Колата обаче изглеждаше така, като че ли е минала през бойно поле. Кийт се ядоса — в чужбина можеше да получи само една трета от застраховката. Въпреки това той увери офицера, че не го обвинява, и след като лейтенантът го упъти към най-близкия сервиз, се разделиха.

В сервиза успя да намери монтьор, който знаеше английски, и му обещаха по някое време да пратят хора за колата.

— Какво значи „по някое време“? — попита той.

— Зависи — потърка пръсти монтьорът. — Нали разбирате, всичко е въпрос на… приоритети.

Кийт извади портфейла си и му подаде десетшилингова банкнота.

— Имате ли долари? — попита немецът.

— Не — твърдо отвърна Кийт.

След като му обясни къде е колата, той продължи към Сименсщрасе. Вече бе закъснял с десет минути за срещата си в град, в който имаше малко трамваи и още по-малко таксита. Стигна в офиса на ВОКИУ в десет без двайсет.

Ефрейторката на регистратурата веднага го позна, ала трябваше да му съобщи лоша новина.

— Преди няколко минути капитан Армстронг отиде на среща в американския сектор — каза тя. — Чака ви повече от час.

— По дяволите! — изруга Кийт. — Катастрофирах по пътя. Може ли да го видя по-късно днес?

— Боя се, че не — отвърна жената. — Целия следобед е ангажиран.

Той сви рамене.

— Бихте ли ми обяснили как да стигна до френския сектор?

Докато обикаляше улиците на тази част от Берлин, впечатленията му от предишния ден не се обогатиха с нищо друго, освен с факта, че в този град се използват поне два непознати му езика. Това го накара да си поръча обяд, който не искаше, и бутилка вино, което не можеше да си позволи.

Привечер се върна в сервиза, за да провери какво става с автомобила му. Единственият монтьор, който знаеше английски, си беше отишъл. Колата стоеше в ъгъла на двора в същото ужасно състояние, в което я бе оставил сутринта. Единственото, с което успя да му помогне пазачът, беше да посочи цифрата осем на часовника си.

На другата сутрин Кийт отиде в сервиза в осем без петнайсет, ала монтьорът се появи едва в 8:13. Преди да изрази мнението си, той няколко пъти обиколи колата.

— Мога да я оправя за седмица — тъжно каза немецът.

Този път Кийт му подаде една лира.

— Но сигурно ще успея да свърша за два дни… Всичко е въпрос на приоритети.

Кийт реши, че не може да си позволи да е основен приоритет.

Докато пътуваше в един претъпкан трамвай, той се замисли за финансите си или по-скоро за тяхната липса. Ако издържеше още десет дни, платеше пансиона си и ремонта на колата, през остатъка от пътуването щеше да му се наложи да спи в автомобила.

Скочи от трамвая на вече познатата спирка, тичешком изкачи стъпалата и няколко минути преди девет застана на регистратурата. Този път го накараха да чака двайсет минути преди отново да се появи секретарката на директора. Изглеждаше притеснена.

— Съжалявам, господин Таунсенд — каза тя, — но капитан Армстронг трябваше неочаквано да отлети за Англия. Заместникът му лейтенант Уейкъм с удоволствие ще ви приеме.

Кийт прекара близо час с лейтенант Уейкъм, който постоянно го наричаше „приятелю“, обясняваше му защо не може да влезе в Шпендау^[4] и пускаше шеги по адрес на Дон Брадмън. Когато си тръгна, младежът си мислеше, че е научил много повече за състоянието на английския крикет, отколкото за положението в германската столица. Прекара остатъка от деня в американския сектор, като често спираше да разговаря с войниците по улиците. Те с гордост му казваха, че за нищо на света нямало да напуснат сектора си, докато не дойдело време да се върнат в Щатите.

Когато по-късно следобед отиде в сервиза, монтьорът му обеща, че на другата вечер ще може да вземе колата си.

На следващия ден взе трамвай до руския сектор. Скоро откри колко се е заблуждавал като е смятал, че там няма да научи нищо ново. Другарите му от оксфордския университетски лейбъристки клуб нямаше да се зарадват, когато им кажеше, че раменете на източноберлинчани са по-изгърбени, главите им — по-приведени и крачката им — по-бавна от тези на съгражданите им в съюзническите сектори, както и че, изглежда, не разговарят дори помежду си, още по-малко с него. Статуята на Хитлер на централния площад беше заменена от още по-голяма на Ленин и на всеки ъгъл се издигаше огромен портрет на Сталин. След неколкочасово обикаляне из сивите улици с магазини, в които нямаше нито хора, нито стоки, Кийт се върна в британския сектор.

Реши, че ако на другата сутрин потегли за Дрезден, може би ще успее да изпълни задачата си по-рано и да прекара няколко дни в Довил, за да попълни финансите си, които бързо се топяха.

Колата го чакаше в двора на сервиза и Кийт трябваше да признае, че изглежда чудесно. Някой даже я бе измил и червеният капак лъщеше под гаснещите слънчеви лъчи.

Монтьорът му подаде ключа и Кийт се настани зад волана. Двигателят реагира незабавно.

— Отлично! — възкликна той.

Немецът важно кимна. Когато Кийт излезе от колата, друг монтьор се наведе вътре и извади ключа.

— Колко ви дължа? — попита Кийт и извади портфейла си.

— Двайсет лири — отвърна монтьорът.

Кийт го зяпна.

— Двайсет лири ли? — изпелтечи той. — Но аз нямам двайсет лири. Вие вече ми взехте трийсет шилинга, а проклетата кола струваше само трийсет лири.

Тази информация, изглежда, не впечатли немеца.

— Наложи се да сменим коляновия вал и да поправим карбуратора — поясни той. — А резервните части са дефицитни. Да не споменавам за изчукването. Двайсет лири.

Кийт отвори портфейла си и започна да брои банкнотите.

— Колко прави това в марки?

— Не приемаме марки — отвърна немецът.

— Защо?

— Британците ни предупредиха да се пазим от фалшификати.

Кийт реши, че е дошъл моментът да опита друга тактика.

— Това си е чисто изнудване! — извика той. — Ще се погрижа да затворят сервиза ви!

Немецът не се трогна.

— Може и да сте спечелили войната, господине — сухо отвърна той, — но това не означава, че не трябва да си плащате сметките.

— Да не си мислите, че ще ви се размине? — продължи Кийт. — Ще съобщя за вас на моя приятел капитан Армстронг от ВОКИУ. Тогава ще видите кой командва.

— Може би ще е най-добре да повикаме полицията и да оставим те да решат кой командва.

Тези думи го накараха да замълчи. Известно време Кийт нервно обикаля из двора и накрая призна:

— Нямам двайсет лири.

— Тогава ще се наложи да продадете колата.

— За нищо на света.

— В такъв случай просто ще остане тук — срещу обичайната такса — докато не намерите парите.

Кийт все повече почервеняваше. Монтьорите изглеждаха странно невъзмутими.

— Колко ще ми предложите за нея? — попита накрая той.

— В Берлин не се търсят много стари спортни коли с десен волан. Бихме могли да ви дадем сто хиляди марки.

— Но нали преди малко ми казахте, че не работите с марки?

— Казах ви само, че не ги приемаме.

— Тези сто хиляди ще покрият ли сметката ми?

— Не — отвърна монтьорът, замълча за миг, усмихна се и прибави: — Но ще се погрижим да ви ги обърнат по изгоден курс.

— Гадни нацисти — измърмори Кийт.

 

 

Когато започна втората си година в Оксфорд, другарите му от лейбъристкия клуб настояха да се кандидатира за клубния комитет. Той вече знаеше, че макар в клуба да членуват над шестстотин души, именно комитетът се среща с министрите от правителството, посещаващи университета, и има право да взима решения. Той дори избираше делегатите на партийните конференции и по този начин влияеше върху партийната политика.

Когато съобщиха резултатите от гласуването, Кийт се изненада с какво голямо мнозинство е избран. Следващия понеделник участва в първото си заседание, което се състоя в „Бриклейърс Армс“. Мълчаливо седеше в дъното и не можеше да повярва на очите си — комитетът проявяваше всички качества, които най-много мразеше в британците. Те бяха реакционно настроени, пристрастни и свръхконсервативни, когато се стигаше до взимане на сериозно решение. Ако някой измислеше оригинална идея, тя надълго и нашироко се обсъждаше, после, когато закриеха заседанието и слезеха в бара, бързо потъваше в забвение. Кийт заключи, че ако иска да реализира някои от най-радикалните си възгледи, не е достатъчно да е член на комитета. През последната година от следването си трябваше да стане председател на лейбъристкия клуб. Когато спомена за тази своя амбиция в писмо до баща си, сър Греъм му отговори, че повече го интересувала перспективата да завърши, тъй като този пост не бил от основно значение за човек, надяващ се да стане собственик на издателска група.

Единственият му конкурент беше сегашният заместник-председател Гарет Уилямс, миньорски син, получил стипендия за Оксфорд, който определено отговаряше на всички изисквания.

Изборите на ръководни органи бяха определени за втората седмица на семестъра и Кийт разбираше, че ако се надява да стане председател, трябва да използва всеки час от седемте дни преди това. Тъй като Гарет Уилямс беше по-популярен в комитета, отколкото сред редовите членове, Кийт знаеше точно накъде да насочи усилията си. През първите десет дни от семестъра редовно канеше на чашка в стаята си някои членове на клуба, дори новоприети студенти. Вечер след вечер поглъщаха каси бира, сладки и евтино вино, всичко за негова сметка.

Двайсет и четири часа преди изборите реши, че е успял. Прегледа списъка на онези, с които вече се бе сближил и които със сигурност щяха да гласуват за него, после отдели поддръжниците на Уилямс.

Ежеседмичното заседание на комитета се състоя вечерта преди вота. Кийт се наслаждаваше на мисълта, че за последен път търпи безкрайните им безсмислени решения, които в крайна сметка свършваха в кошчето за отпадъци. Седеше и не участваше в досадните поправки на клаузи, толкова любими на Гарет Уилямс и неговите приятелчета. Почти цял час обсъждаха последните данни за безработицата, която достигаше триста хиляди души. На Кийт му се искаше да посочи на другарите си, че във Великобритания има поне триста хиляди, които според него просто не са способни на труд, ала реши, че е неразумно да го прави в деня преди да поиска подкрепата им пред урната.

Седеше облегнат на стола си и кимаше, когато падна бомбата. По време на последната точка от дневния ред — „Други“ — Хю Дженкинс от колежа „Сейнт Питърс“, студент, с когото Кийт рядко разговаряше — не само защото изкарваше Ленин либерал, а защото беше най-верен съюзник на Гарет Уилямс — тежко се надигна от мястото си на първия ред.

— Другари — започна той, — съобщиха ми, че е бил нарушен параграф девети от устава, алинея „в“, отнасяща се до избора на ръководни органи на комисията.

— Продължавай — каза Кийт. Вече кроеше за другаря Дженкинс планове, които не можеха да се открият в алинея „в“ на никой устав.

— Точно това възнамерявам да направя, другарю Таунсенд — каза Хю, — особено защото въпросът те засяга пряко.

Кийт се наведе напред и за пръв път тази вечер се съсредоточи върху заседанието.

— Изглежда, другарю председател, че през последните десет дни другарят Таунсенд събира подкрепа за поста председател на клуба.

— Естествено — отвърна Кийт. — Иначе как бих могъл да разчитам, че ще ме изберат.

— Е, радвам се, че другарят Таунсенд е толкова откровен, другарю председател, защото така няма да се наложи да организираме вътрешно разследване.

Кийт се озадачи.

— Съвсем ясно е — продължи Дженкинс, — че другарят Таунсенд не си е направил труда да провери в партийния устав, който категорично заявява, че всички форми на агитация за партийни постове са строго забранени. Параграф девети, алинея „в“.

Кийт наистина нямаше партиен устав и не бе чел нито ред от него, още по-малко параграф девети и неговите алинеи.

— Съжалявам, но смятам за свой дълг да предложа резолюция — каза Дженкинс. — Другарят Таунсенд трябва да оттегли кандидатурата си за утрешните избори и да бъде отстранен от комитета.

— За процедурата, другарю председател — скочи от втория ред друг студент. — Мисля, че това са две резолюции.

Цели четирийсет минути обсъждаха дали се касае за една или за две резолюции. Въпросът се реши с поправка в движение: с единайсет срещу седем гласа постановиха, че резолюциите са две. Последваха още няколко речи и процедурни изяснения за това дали другарят Таунсенд да получи възможност да участва в изборите. Кийт заяви, че няма да гласува по първата резолюция.

— Извънредно великодушно — подсмихна се Уилямс.

С десет срещу седем гласа и един въздържал се гласуваха другарят Таунсенд да оттегли кандидатурата си за председател.

Уилямс настоя резултатът да бъде отбелязан в протоколите на заседанието в случай, че в бъдеще някой подаде възражение. Кийт ясно даде да се разбере, че няма намерение да протестира. Уилямс не успя да скрие самодоволната си усмивка.

Кийт не остана да чуе резултата от второто гласуване и се върна в стаята си, като пропусна дълги дискусии по въпроса дали да отпечатат нови бюлетини, след като е останал само един кандидат за поста.

На следващия ден неколцина студенти изразиха съжалението си от неговото дисквалифициране. Но Кийт вече беше решил, че лейбъристката партия едва ли ще успее да влезе в реалния свят преди края на века и че той не е в състояние да промени това положение — даже да бе станал председател на клуба.

На чаша шери същата вечер ректорът на колежа се съгласи с него.

— Не съм съвсем разочарован, защото трябва да те предупредя, Таунсенд, че според твоя наставник, ако продължиш да работиш по същия хаотичен начин като през последните две години, няма голяма вероятност да завършиш успешно.

Преди Кийт да успее да се защити, ректорът продължи:

— Естествено, разбирам, че научната степен от Оксфорд не е от голямо значение за избраната от теб кариера, но те моля да имаш предвид, че ако след три години следване ни напуснеш без никакъв резултат, родителите ти много ще се разочароват.

Когато се прибра в стаята си, Кийт си легна и се замисли за съвета на ректора. Ала окончателно решение го накара да вземе писмото, което пристигна няколко дни по-късно. Майка му съобщаваше, че сър Греъм получил слаб инфаркт и че се надявала синът й скоро да поеме част от семейните задължения.

Кийт незабавно поръча телефонен разговор с Турак. Когато най-после го свързаха, той първо я попита дали иска да се върне вкъщи.

— Не — твърдо отговори тя. — Но баща ти се надява повече да се съсредоточиш върху следването си, иначе смята, че пребиваването ти в Оксфорд ще е напразно.

Кийт отново реши да смае преподавателите си. През следващите осем месеца присъства на всички лекции и не пропусна нито едно упражнение. С помощта на доктор Хауард продължи да се занимава и през двете ваканции, което само го накара да осъзнае колко малко работа е свършил през последните две години. Вече му се искаше родителите му да бяха пратили с него госпожица Стедмън.

В понеделника на седмата седмица от последния семестър, облечен в тъмен костюм, колосана яка, бяла вратовръзка и студентска тога, той се яви пред изпитната комисия. През следващите пет дни седеше на отреденото му бюро и отговаряше на въпросите от единайсетте конспекта. Следобед на петия ден излезе навън и седна на стъпалата пред сградата при приятелите си, които пиеха шампанско с всички минувачи.

След месец и половина с облекчение откри името си в списъка на онези, които получаваха бакалавърска степен. От този ден никога не спомена за равнището на образованието си, макар да беше съгласен с мнението на доктор Хауард, че това няма особено голямо значение за бъдещата му кариера.

 

 

Кийт искаше да се върне в Австралия в деня, в който научи резултатите от изпитите, но баща му не желаеше и да чуе за това.

— Очаквам да постъпиш на работа при стария ми приятел Макс Бивърбрук в „Експрес“ — надвика пращенето по телефона сър Греъм. — За половин година той ще те научи на повече, колкото си научил за три години в Оксфорд.

Кийт устоя на изкушението да му отговори, че това едва ли ще е сериозно постижение.

— Единственото, което ме безпокои, татко, е твоето здравословно състояние. Не искам да остана в Англия, ако мога да ти помогна с нещо у дома.

— Никога не съм се чувствал по-добре, момчето ми — отвърна сър Греъм. — Докторът каза, че почти съм се възстановил и стига да не се претоварвам, ще живея още дълго. Ще си ми много по-полезен, ако научиш занаята на Флийт стрийт^[5], вместо да се прибереш вкъщи и да ми се пречкаш из краката. Веднага ще позвъня на Бивърбрук. Погрижи се да му драснеш няколко реда — още днес.

Кийт писа на лорд Бивърбрук същия следобед и след три седмици собственикът на „Експрес“ прие сина на сър Греъм Таунсенд на петнайсетминутен разговор. Кийт пристигна пред Арлингтън Хаус четвърт час по-рано и преди да влезе във внушителната сграда няколко минути се разхожда нагоре-надолу пред катедралата „Сейнт Джеймс“. Накараха го да чака още двайсет минути, а после секретарката го въведе в големия кабинет на лорд Бивърбрук, който гледаше към Сейнт Джеймс Парк.

— Как е баща ти? — бяха встъпителните думи на издателя.

— Добре е, благодаря — отвърна Кийт, застанал пред бюрото му, тъй като не му предложиха да седне.

— И искаш да тръгнеш по неговите стъпки, така ли? — вдигна поглед към него възрастният мъж.

— Да, господине.

— Добре, тогава утре в десет да си в кабинета на Франк Бътърфийлд в „Експрес“. Той е най-добрият заместник главен редактор на Флийт стрийт. Някакви въпроси?

— Не, господине — отвърна Кийт.

— Добре — каза Бивърбрук. — Предай най-добрите ми пожелания на баща си. — Той наведе глава, което очевидно беше знак, че разговорът е свършил.

Трийсет секунди по-късно Кийт отново бе навън, без изобщо да е сигурен, че срещата се е състояла.

На следващата сутрин отиде при Франк Бътърфийлд на Флийт стрийт. Заместник главният редактор като че ли никога не преставаше да тича от един журналист на друг. Кийт се опита да го следва и скоро разбра защо Бътърфийлд се е развеждал три пъти. Малко нормални жени биха търпели такъв начин на живот. Той изчакваше отпечатването на вестника всяка вечер, освен събота.

С времето на Кийт му омръзна просто да върви по петите на редактора. Нямаше търпение да получи по-пълна представа за списването и ръководството на вестника. Усетил нервността на младежа, Франк разработи програма, която изцяло да ангажира времето му. Така Кийт прекара по два месеца в разпределителния отдел, рекламата и печатницата. И навсякъде видя десетки профсъюзни членове, които играеха карти, вместо да работят на пресите, или да пият кафе и да залагат при най-близкия букмейкър. Някои дори се подписваха в присъствената книга под две-три имена и получаваха по две-три заплати.

На шестия месец Кийт започна да се пита дали фактът, че редакторът се примирява с всичко това, е от значение за успешното издаване на вестника. Не трябваше ли навремето той и баща му да прекарват неделните сутрини в също толкова внимателно вглеждане в рекламното пространство на „Куриер“, колкото и в първите му страници? И вместо да седят в кабинета на сър Греъм и да критикуват заглавията в „Газет“, не трябваше ли да се поинтересуват дали във вестника няма прекалено много служители и дали разходите на журналистите не са се изплъзнали от контрол? Колкото и голям да бе тиражът, в крайна сметка основната цел трябваше да е максималната печалба. Той често обсъждаше този проблем с Франк Бътърфийлд, който смяташе, че установената практика в печатницата не подлежи на промяна.

Кийт редовно пишеше на родителите си дълги писма, в които развиваше теориите си. След като вече лично се сблъскваше с много от проблемите на баща си, той започваше да се бои, че профсъюзните практики в печатниците на Флийт стрийт скоро ще стигнат и до Австралия.

Въпреки съвета на Франк Бътърфийлд, в края на първата година Кийт прати дълго писмо на Бивърбрук в Арлингтън Хаус. В него изрази мнението си, че работниците в печатницата на „Експрес“ са три пъти повече от необходимото и че докато заплатите постоянно се повишават, нито една съвременна издателска група не може да се надява на печалба. В бъдеще някой трябвало да се заеме с профсъюзите. Бивърбрук изобщо не му отговори.

Той не се обезкуражи и започна втората си година в „Експрес“, като работеше денонощно. Това окончателно го убеди, че във вестникарския бизнес рано или късно трябва да настъпят огромни промени, и той прати на баща си подробен доклад, който възнамеряваше да обсъдят веднага щом се върне в Австралия. В него излагаше точно какви нововъведения смята за наложителни в „Куриер“ и „Газет“, за да останат печеливши през втората половина на двайсети век.

Кийт тъкмо си резервираше полет за Мелбърн по телефона в кабинета на Бътърфийлд, когато му донесоха телеграмата.