Джефри Арчър
Четвъртата власт (26)

25.

Оушън Таймс

6 юни 1967

Добре дошли на борда!

Кийт кацна на кингстънското^[1] летище четири часа преди да пристигне лайнерът. Мина през митницата и взе такси до офиса на „Кюнард“. Мъж в бяла униформа с прекалено пищни златни акселбанти за обикновен служител го попита какво желае.

— Искам да резервирам каюта в първа класа за пътуването на „Куин Елизабет“ до Ню Йорк — отвърна Таунсенд. — Леля ми вече е на борда и бих искал да се настаня някъде близо до нея.

— Как се казва леля ви?

— Госпожа Маргарет Шъруд.

Служителят прокара показалец по списъка.

— А, да. Госпожа Шъруд е в апартамент „Трафалгар“, както обикновено. Това е на третата палуба. Имаме свободна каюта, която не е далеч от нейната. — Той разви план на кораба и посочи към две квадратчета, второто от които бе значително по-голямо от първото.

— Отлично — отвърна Таунсенд и му подаде една от кредитните си карти.

— Да съобщим ли на леля ви, че ще пътувате с нея? — услужливо попита мъжът.

— Не, искам да я изненадам.

— Моля, оставете багажа си тук, господине. Ще се погрижа да го отнесат в каютата ви веднага щом корабът пристигне.

— Благодаря — каза Кийт. — Бихте ли ми обяснили как да стигна до центъра на града?

Докато се отдалечаваше от пристанището, той се замисли за Кейт. Чудеше се дали е успяла да отпечата статията в корабния вестник.

По дългия път до Кингстън се отби в три вестникарски будки и купи „Тайм“, „Нюзуик“ и всички местни вестници. После влезе в първия ресторант, на вратата на който видя знака на „Американ Експрес“, настани се на тиха маса в ъгъла и си поръча обяд.

Чуждите вестници винаги го привличаха, но знаеше, че ще напусне острова без ни най-малко желание да купи „Джамайка Таймс“, който се четеше само за петнайсетина минути. Между статиите за това как прекарала предишния ден съпругата на земеделския министър и защо отборът по крикет постоянно губел, мислите му се връщаха към информацията на Сали Кар. Не можеше да повярва, че Шарън е толкова некадърна, колкото твърдеше тя, но ако го приемеше за истина, трябваше да се довери и на преценката й, че сигурно е страхотна в леглото.

След като плати за безвкусния обяд, Таунсенд излезе от ресторанта и започна да обикаля града. Чувстваше се като турист за пръв път от посещението си в Берлин през студентските си години. Често си поглеждаше часовника, но това не караше времето да тече по-бързо. Накрая чу в далечината параходна сирена: огромният лайнер най-после се приближаваше към пристанището.

 

 

Веднага щом се качи на борда и разопакова багажа си, Кийт се зае да проучи разположението на третата палуба. С радост установи, че апартаментът на госпожа Шъруд е на по-малко от минута път от неговата каюта, но не се опита да отиде при нея. Вместо това през следващия час обиколи кораба и накрая влезе в ресторанта.

Главният стюард се усмихна на слабия, неподходящо облечен мъж.

— Мога ли да ви помогна, господине? — попита той, като се мъчеше да не издава външно опасението си, че този пътник сигурно е объркал палубата.

— Надявам се — отвърна Таунсенд. — Току-що се качих на борда и исках да проверя къде сте ме настанили за вечеря.

— Този ресторант е само за пътниците от първа класа, господине.

— В такъв случай съм попаднал точно където трябва.

— Името ви, господине? — скептично попита стюардът.

— Кийт Таунсенд.

Мъжът прегледа списъка на пътниците от първа класа, които се бяха качили на кораба в Кингстън.

— Вие сте на осма маса, господин Таунсенд.

— Госпожа Шъруд случайно да е на същата маса?

Стюардът отново провери.

— Не, господине, тя е на трета маса.

— Възможно ли е да ми намерите място при нея? — попита Кийт.

— Боя се, че не, господине. Никой от тази маса не е слязъл в Кингстън.

Таунсенд бръкна в портфейла си и извади стодоларова банкнота.

— Но предполагам, че проблемът ще се реши, ако преместя архидякона на капитанската маса.

Кийт се усмихна и понечи да си тръгне.

— Извинете ме, господине. До госпожа Шъруд ли желаете да седите?

— Би било най-добре — потвърди Таунсенд.

— Просто може да стане малко неловко. Разбирате ли, тя е с нас през цялото пътуване и вече се наложи да я местим два пъти, защото сътрапезниците й не й харесваха.

Кийт отново извади портфейла си и след няколко минути излезе от ресторанта, убеден, че ще седи точно където трябва.

Взе душ, преоблече се за вечеря, препрочете подготвения от Кейт доклад за госпожа Шъруд и малко преди осем часа влезе в трапезарията.

На масата вече седеше възрастна двойка. Мъжът бързо се изправи.

— Аз съм доктор Арнолд Пърсивал от Охайо — каза той и се ръкува с Таунсенд. — А това е скъпата ми съпруга Джени — също от Охайо. — И високо се засмя.

— Кийт Таунсенд — представи се Кийт. — От…

— От Австралия, ако не греша, господин Таунсенд — прекъсна го лекарят. — Много се радвам, че са ви сложили на нашата маса. Съвсем наскоро се пенсионирах и двамата с Джени сме си обещали да обиколим целия свят. Какво ви води на борда? — Преди Таунсенд да успее да отговори, пристигна друга двойка. — Това е Кийт Таунсенд от Австралия — заяви доктор Пърсивал. — Позволете ми да ви представя господин и госпожа Осбърн от Чикаго, Илинойс.

Тъкмо се бяха ръкували, когато докторът каза:

— Добър вечер, госпожо Шъруд. Представям ви Кийт Таунсенд.

Кийт знаеше от доклада на Кейт, че госпожа Шъруд е на шейсет и седем, но сега видя, че трябва да е хвърлила много време и пари в опити да скрие този факт. Съмняваше се, че някога е била красавица — по-точните думи бяха „добре запазена“. Носеше модерна вечерна рокля, макар и с два-три пръста по-къса от необходимото. Таунсенд й се усмихна така, сякаш е с двайсет и пет години по-млада.

Когато чу акцента му, госпожа Шъруд едва успя да скрие неодобрението си, но появилите се с разлика от няколко минути един след друг нови двама пътници отвлякоха вниманието й. Кийт не чу името на генерала, ала жената се представи като Клер Уилямс и се настани до доктор Пърсивал от отсрещната страна на масата. Таунсенд й се усмихна, но тя само го изгледа хладно.

Още преди Кийт да е успял да седне, госпожа Шъруд се поинтересува защо се е преместил архидяконът.

— Струва ми се, че го видях на капитанската маса — отвърна Клер.

— Надявам се утре да се върне — каза госпожа Шъруд и незабавно поведе разговор с господин Осбърн, който седеше от дясната й страна.

Тъй като по време на първото ястие тя категорично отказваше да отвръща на неговите реплики, Таунсенд се заприказва с госпожа Пърсивал, като в същото време се опитваше да подслушва госпожа Шъруд. Оказа се доста трудно.

До края на основното ястие не беше успял да размени с нея и десетина думи. По време на кафето Клер го попита дали някога е бил в Англия.

— Да, в Оксфорд, точно след войната — за пръв път от петнайсет години насам призна Таунсенд.

— Кой колеж? — рязко се завъртя към него госпожа Шъруд.

— Уорчестър — любезно отвърна той. Но това бе първият и последният й въпрос за тази вечер. Кийт се изправи, когато тя напускаше масата, и се зачуди дали три дни ще са му достатъчни. Когато допи кафето си и пожела лека нощ на Клер и генерала, той се прибра в каютата си и за пореден път препрочете доклада. В него не се споменаваше за предразсъдъци и снобизъм, но пък Сали никога през живота си не беше виждала Маргарет Шъруд.

Когато на следващата сутрин Таунсенд зае мястото си за закуска, единственият свободен стол бе от дясната му страна. Той изчака и си тръгна последен, но госпожа Шъруд изобщо не се появи. През следващия час обикаля из кораба с напразната надежда да се натъкне на нея.

Кийт закъсня за обяд с няколко минути и откри, че госпожа Шъруд се е преместила от отсрещната страна на масата между генерала и доктор Пърсивал. Тя дори не погледна към него. Появилата се малко по-късно Клер нямаше друг избор, освен да седне до него, въпреки че незабавно поведе разговор с господин Осбърн.

Таунсенд се опитваше да слуша госпожа Шъруд, като се надяваше да намери някакъв повод да се намеси, но тя просто казваше, че това било деветнайсетото й околосветско пътешествие и познавала кораба също толкова добре, колкото капитана.

Вече започваше да се страхува, че планът му няма да успее. Дали не трябваше да повдигне въпроса направо? Кейт го бе посъветвала да не го прави. „Не бива да я смятаме за глупачка — преди да се разделят на летището го предупреди тя. — Бъди търпелив и възможността сама ще ти се открие.“

Той небрежно се завъртя надясно, когато чу доктор Пърсивал да пита Клер дали е чела „Реквием за една светица“.

— Не — отвърна тя. — Добра ли е?

— О, аз съм я чела — намеси се от отсрещната страна на масата госпожа Шъруд, — и ви уверявам, че това далеч не е най-добрата му книга.

— Ужасно съжалявам да го чуя, госпожо Шъруд — малко прекалено бързо отвърна Таунсенд.

— Защо, господин Таунсенд? — неспособна да скрие изненадата си, че дори той знае кой е авторът, попита тя.

— Защото имам честта да публикувам творбите на господин Фокнър.

— Нямах представа, че сте издател — каза доктор Пърсивал. — Колко вълнуващо. Обзалагам се, че на този кораб има много хора, които могат да ви разкажат интересна история.

— Вероятно даже един-двама на тази маса — като избягваше погледа на госпожа Шъруд, отвърна Таунсенд.

— Болниците са безкраен източник на истории — продължи доктор Пърсивал. — Уверявам ви.

— Вярно е — съгласи се Кийт. Разговорът започваше да му доставя удоволствие. — Но само добрата история не е достатъчна. Трябва да си в състояние да я изложиш на хартия. А за това е нужен истински талант.

— В коя компания работите? — като се мъчеше да говори небрежно, попита госпожа Шъруд.

Таунсенд й беше пуснал мухата и тя веднага се бе хванала на кукичката.

— „Шуман и Ко“ в Ню Йорк — също толкова нехайно отвърна той.

В този момент генералът започна да обяснява на Кийт колко много хора го карали да напише мемоарите си. После разкри на всички на масата как би могла да изглежда първата глава.

Таунсенд не се изненада, когато на вечеря госпожа Шъруд зае мястото на Клер от дясната му страна. По време на пушената сьомга той се задълбочи да обяснява на госпожа Пърсивал как една книга можела да попадне в списъка на бестселърите.

— Може ли да ви прекъсна, господин Таунсенд? — тихо попита госпожа Шъруд, докато им поднасяха агнешкото.

— С удоволствие, госпожо Шъруд.

— Интересува ме в кой отдел работите в „Шуман“.

— Не съм в конкретен отдел — отвърна той.

— Как да разбирам това?

— Ами, виждате ли, аз съм собственик на компанията.

— Това означава ли, че имате право да отменяте решенията на главния редактор? — попита госпожа Шъруд.

— Мога да отменя решението на всеки — заяви Таунсенд.

— Просто… — Тя се поколеба и се огледа, сякаш за да се увери, че никой не слуша разговора им — не че имаше значение, защото Кийт знаеше какво ще му каже. — Просто преди известно време пратих в „Шуман“ един ръкопис. Три месеца по-късно получих отказ, без дори да ми обяснят причината.

— Много съжалявам. — Таунсенд замълча за миг преди да произнесе следващата си, грижливо подготвена реплика. — Разбира се, истината е, че много от ръкописите, които получаваме, отиват направо в кошчето, без никой да ги прочете.

— Какво? — недоверчиво попита тя.

— Вижте, всяко голямо издателство получава по сто, даже по двеста ръкописа седмично. Никой не е в състояние да си позволи да назначи толкова много хора, че да четат всичко. Така че не бива да се отчайвате.

— Но тогава как някой нов автор като мен би могъл да привлече интерес към работата си? — възкликна госпожа Шъруд.

— Моят съвет към всеки, сблъскал се с такъв проблем, е да си намери добър агент — опитен човек, който да знае точно към кое издателство да се обърне и навярно дори кой редактор би се заинтригувал.

Таунсенд се съсредоточи върху агнешкото си и зачака госпожа Шъруд да събере необходимия кураж. „Винаги я оставяй да води — бе го предупредила Кейт, — така няма да заподозре нищо.“

— Бих ли могла да ви помоля — колебливо започна госпожа Шъруд — да прочетете романа ми и да ми дадете професионалното си мнение?

— С най-голямо удоволствие — отвърна Кийт. Госпожа Шъруд се усмихна. — Когато се върнем в Ню Йорк, просто ми пратете ръкописа в „Шуман“. Ще се погрижа някой от старшите редактори да го прочете и да ми даде писмен доклад.

Госпожа Шъруд прехапа устни.

— Но аз нося романа със себе си — каза тя. — Виждате ли, ежегодното ми околосветско плаване ми дава възможност да внасям малки поправки.

Таунсенд копнееше да й отвърне, че благодарение на готвачката на брат й това вече му е известно. Но се задоволи с думите:

— В такъв случай защо не се отбиете в каютата ми? Така ще мога да прочета първите няколко глави, които поне ще ми дадат представа за стила ви.

— Наистина ли, господин Таунсенд? Много любезно от ваша страна. Моят скъп съпруг често казваше, че човек не трябва да смята всички австралийци за каторжници и разбойници.

Таунсенд се засмя. В същия момент Клер се наведе към него.

— Вие ли сте онзи господин Таунсенд, за когото споменава статията в сутрешния брой на „Оушън Таймс“?

Кийт си придаде изненадан вид.

— Нямах представа — отвърна той. — Не съм я чел.

— Отнася се за човек на име Ричард Армстронг — нито един от двамата не забеляза реакцията на госпожа Шъруд, — който също бил издател.

— Познавам един Ричард Армстронг — каза Таунсенд, — така че е напълно възможно.

— Бил награден с кръст за храброст — намеси се генералът, — но това е единственото хубаво нещо, което пише за него в статията. Казвам ви, човек не може да вярва на всичко, което чете във вестниците.

— Съгласен съм с вас — отвърна Кийт.

Госпожа Шъруд се изправи и ги напусна, без дори да им пожелае лека нощ.

Веднага щом тя се отдалечи, генералът започна да разказва на доктор Пърсивал и господин Осбърн втората глава от автобиографията си.

— Не бих искала да ви прекъсвам, генерале — надигна се от мястото си Клер, — но аз също мисля да си лягам.

Таунсенд дори не погледна към нея. Няколко минути по-късно, докато старият военен се евакуираше от брега на Дюнкерк, той също се извини, стана и се прибра в каютата си.

Едва беше излязъл от душа, когато на вратата се почука. Кийт се усмихна, облече си хавлиения халат с емблема на кораба и бавно пресече стаята. Ако госпожа Шъруд му донесеше ръкописа си, щеше да има повод да се срещне с нея на следващата сутрин. Той отвори вратата.

„Добър вечер, госпожо Шъруд“ — понечи да каже Таунсенд, само за да открие, че пред него стои Кейт. Бе разтревожена. Тя припряно влезе и затвори вратата.

— Нали се уговорихме да не се срещаме, освен при извънредни обстоятелства? — попита Кийт.

— Обстоятелствата наистина са извънредни — отвърна тя, — но не можех да рискувам да ти го кажа на вечеря.

— Затова ли ме попита за статията, след като трябваше да говориш за новата пиеса на Бродуей?

— Да — потвърди Кейт. — Недей да забравяш, че разполагах само с два дни, за да я опозная. Тя току-що се обади в каютата ми, за да ме попита дали наистина вярвам, че си издател.

— И ти какво й отговори? — попита Кийт.

В този момент на вратата отново се почука. Той вдигна показалец към устните си и посочи към душа. Изчака, докато Кейт дръпне завесата, после отвори и каза:

— Госпожо Шъруд. Много се радвам да ви видя.

— Благодаря, господин Таунсенд. Реших да се отбия и да ви оставя това. — Тя му подаде дебел ръкопис. — Просто в случай, че нямате какво друго да правите.

— Много мило от ваша страна — отвърна той и взе ръкописа от ръцете й. — Какво ще кажете да поговорим утре сутрин след закуска? Тогава ще мога да ви съобщя първите си впечатления.

— О, наистина ли ще го направите, господин Таунсенд? Нямам търпение да науча какво мислите за романа ми. — Тя се поколеба. — Надявам се, че не съм ви обезпокоила.

— Да ме обезпокоите ли? — озадачи се Кийт.

— Стори ми се, че чувам гласове, и си помислих, че сте сам.

— Сигурно сте ме чули да си тананикам под душа — не особено убедително отвърна той.

— А, ясно — каза госпожа Шъруд. — Е, надявам се, че ще намерите време да прочетете няколко страници от „Любовницата на сенатора“.

— Непременно — обеща Кийт. — Лека нощ, госпожо Шъруд.

— О, наричайте ме Маргарет.

— Аз съм Кийт — усмихна се той.

— Зная. Току-що прочетох статията за вас и господин Армстронг. Изключително интересна е. Възможно ли е наистина да е толкова ужасен?

Кийт само повдигна рамене.

Когато тя си тръгна и той затвори вратата, Кейт излезе изпод душа, облечена във втория халат. Докато се приближаваше към него, коланът й се свлече на земята и халатът лекичко се разтвори.

— О, наричай ме Клер — каза тя и го прегърна през кръста.

Кийт я притегли към себе си.

— Възможно ли е наистина да си толкова ужасен? — засмя се Кейт, докато той я отвеждаше към леглото.

— Да, такъв съм — отвърна Таунсенд.

— Кийт — прошепна тя, — не смяташ ли, че трябва да се заемеш с ръкописа?

 

 

След преместването на Шарън от спалнята в офиса му трябваха само няколко часа, за да осъзнае, че Сали не е преувеличавала за способностите й като секретарка. Ала беше прекалено горд, за да й се обади и да го признае.

В края на втората седмица по бюрото му се валяха купчини останали без отговор писма и още по-лошо, отговори, под които не можеше да се подпише. След толкова много години със Сали бе забравил, че рядко е прекарвал повече от няколко минути на ден в проверка на работата й преди просто да подпише всичко, което постави пред него. Всъщност единственият документ, под който се подписа тази седмица, беше договорът на Шарън, очевидно подготвен не от самата нея.

Във вторник на третата седмица Армстронг отиде в Камарата на общините, за да обядва с министъра на здравеопазването, и установи, че срещата всъщност е за следващия ден. Двайсет минути по-късно се върна в офиса си побеснял от ярост.

— Но аз ти казах, че днес имаш обяд с председателя на директорския борд на „НатУест“ — настоя Шарън. — Той току-що позвъни от „Савой“, за да пита къде си.

— Където ме прати — изръмжа Дик. — В Камарата на общините.

— Да не би да очакваш да върша всичко вместо теб?

— Сали успяваше — едва овладявайки гнева си, отвърна той.

— Ако още един път чуя името на тази жена, кълна се, че ще те напусна.

Без да отговори, Армстронг изхвърча от кабинета и нареди на Бенсън колкото може по-бързо да го откара до „Савой“. Когато пристигна в ресторанта, Марио му съобщи, че гостът му вече си бил тръгнал. А когато се върна в офиса, се оказа, че Шарън също си е тръгнала — боляла я глава.

Той седна на бюрото си и набра номера на Сали, но никой не му отговори. Продължи да я търси поне веднъж дневно, ала попадаше само на телефонния й секретар. В края на следващата седмица нареди на Фред да й изплати последния чек.

— Но аз вече й пратих трудовата книжка, както ми нареди — напомни му главният счетоводител.

— Недей да спориш с мен, Фред — отвърна Армстронг. — Просто й плати.

На петата седмица в кабинета му ежедневно започнаха да се появяват временни секретарки, някои от които оставаха само за по няколко часа. Но по случайност тъкмо Шарън отвори плика от Сали, за да открие вътре скъсан на две чек и писмо, което гласеше: „Вече получих щедро възнаграждение за миналия месец“.

 

 

Когато на следващата сутрин се събуди, Кийт с изненада завари Кейт да чете ръкописа на госпожа Шъруд. Тя се наведе към него и го целуна, после му подаде първите седем глави. Таунсенд седна на леглото, премигна няколко пъти и прочете първото изречение: „Когато тя излезе от басейна, гащетата му започнаха да се издуват“. Той въпросително погледна Кейт.

— Продължавай. Нататък става още по-горещо.

Докато Кийт си взе душ, Кейт прехвърли четирийсетина страници.

— Не се мъчи повече — каза тя, докато се бършеше. — Ще ти разкажа как свършва.

Таунсенд пусна ръкописа на пода и попита:

— И как?

Кейт се приближи до леглото, отметна завивката и погледна голото му тяло.

— Ако се съди по реакцията ти, или още си падаш по мен, или бих казала, че си открил бестселър.

След час Кийт влезе в трапезарията и завари на масата само Кейт и госпожа Шъруд. Двете бяха потънали в разговор. Когато се приближи, те незабавно замълчаха.

— Едва ли сте… — започна Маргарет.

— Да? — невинно попита той.

Кейт трябваше да се извърне, за да не позволи на госпожа Шъруд да види изражението й.

— Едва ли сте успели да се задълбочите в романа ми.

— Да се задълбоча ли? — възкликна Таунсенд. — Прочетох го от кора до кора! И едно нещо е сигурно, госпожо Шъруд: не е възможно някой от „Шуман“ да е прочел ръкописа, защото иначе щяха да го лапнат като топъл хляб.

— О, наистина ли смятате, че е чак толкова добър? — попита тя.

— Определено — потвърди Кийт. — Мога само да се надявам, че въпреки непростимия ни груб отказ ще позволите „Шуман“ да ви направи предложение.

— Разбира се — ентусиазирано отвърна госпожа Шъруд.

— Чудесно. Предполагам обаче, че тук не е мястото да обсъждаме условията.

— Естествено. Разбирам ви напълно, Кийт. Защо не се отбиете в каютата ми? — Тя си погледна часовника. — Да речем към десет и половина, става ли?

Таунсенд кимна.

— Съгласен съм. — И се изправи, когато госпожа Шъруд сгъна салфетката си и стана от масата.

— Научи ли нещо ново? — попита Кийт веднага щом възрастната жена се отдалечи.

— Не много — отвърна Кейт, като отхапа от препечената си филийка. — Но тя едва ли вярва, че наистина си прочел целия ръкопис.

— Какво те кара да смяташ така?

— Защото преди малко ми каза, че снощи в каютата ти имало жена.

— Нима? — Таунсенд се замисли. — И какво друго ти каза?

— Подробно обсъди статията в „Оушън Таймс“ и ме попита дали…

— Добро утро, Таунсенд. Добро утро, уважаема госпожо — поздрави ги генералът и зае мястото си.

Кейт широко му се усмихна и се изправи, като прошепна на Кийт:

— Успех!

— Радвам се, че имам възможност да поговоря насаме с вас, Таунсенд. Виждате ли, истината е, че вече съм написал първия том от мемоарите си и случайно го нося със себе си. Бих ли могъл да ви помоля да ги прочетете и да ми дадете професионалното си мнение?

Трябваха му още двайсет минути, за да се избави от книга, която не искаше да чете, а още по-малко да публикува. Генералът не му остави много време да се подготви за срещата с госпожа Шъруд. Кийт се прибра в каютата си и за последен път прегледа бележките на Кейт, после се запъти към апартамент „Трафалгар“. Почука на вратата няколко секунди след 10:30 и незабавно му отвориха.

— Обичам точните мъже — заяви госпожа Шъруд.

Апартаментът се оказа на две равнища и имаше балкон. Госпожа Шъруд отведе госта си до две удобни кресла в средата на всекидневната и попита:

— Искате ли кафе, Кийт?

— Не, благодаря, Маргарет. Току-що закусвах.

— Тогава да преминем към конкретния ми въпрос.

— Както ви казах сутринта — започна Таунсенд, — за „Шуман“ ще е чест да издаде романа ви.

— О, колко се радвам — възкликна госпожа Шъруд. — Иска ми се скъпият ми съпруг да беше жив. Той вярваше, че някой ден ще издадат моя книга.

— С радост ще ви предложим аванс от сто хиляди долара — продължи Кийт — и десет процента от продажната цена. Година след публикуването на романа с твърди корици ще пуснем второ издание с меки и ще получавате допълнително възнаграждение за всяка седмица, през която останете в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“.

— Наистина ли смятате, че скромният ми опит ще се появи в списъка на бестселърите?

— Готов съм да се обзаложа — каза Таунсенд.

— Нима? — попита госпожа Шъруд.

Кийт я погледна и се зачуди дали не е прекалил.

— С удоволствие приемам условията ви, господин Таунсенд — каза тя. — И мисля, че това трябва да се отпразнува. — Възрастната жена му наля чаша шампанско от полупразна бутилка, поставена в кофичка с лед. — След като се договорихме за книгата, ще си позволя да поискам съвета ви по проблем, с който се сблъсках съвсем наскоро.

— Ще се опитам да ви помогна, ако е по силите ми — отвърна Кийт, загледан в картината на стената, на която едноръкият, едноок Нелсън умираше на палубата.

— Останах извънредно неприятно изненадана от една статия в „Оушън Таймс“ към която привлече вниманието ми… госпожица Уилямс — продължи госпожа Шъруд. — Отнася се за някой си господин Ричард Армстронг.

— Не ви разбирам.

— Ще ви обясня — отвърна тя и му разказа историята, която Кийт знаеше много по-добре от нея. Накрая завърши с думите: — Клер смята, че тъй като сте в издателския бизнес, може би ще сте в състояние да ми препоръчате някой друг, на когото да продам акциите си.

— Колко искате за тях? — попита Таунсенд.

— Двайсет милиона долара. За такава сума се договорих с брат си Алекзандър, който вече е продал своя дял на Ричард Армстронг.

— Кога трябва да се срещнете с господин Армстронг?

— Той ще ме посети в нюйоркския ми апартамент в единайсет сутринта в понеделник.

Кийт продължаваше да гледа картината на стената и се преструваше, че сериозно обмисля проблема.

— Убеден съм, че моята компания ще може да ви предложи същата цена — отвърна той. — Особено след като сумата вече е уговорена. — Надяваше се, че Маргарет не чува туптенето на сърцето му.

Госпожа Шъруд сведе очи към каталога на „Сотби“, който й беше пратила от Женева нейна приятелка.

— Какво щастие, че ви срещнах тук — каза тя. — Просто късмет.

Таунсенд не отговори. Възрастната жена остави чашата си на масата.

— Довечера ще помисля и утре преди да пристигнем ще ви съобщя окончателното си решение.

— Разбира се — каза Кийт, като се опита да скрие разочарованието си. После стана. Маргарет го изпрати до вратата.

— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си, Кийт.

— Няма защо — отвърна Таунсенд.

 

 

— Как мина? — бяха първите думи на Кийт.

— Не отговори окончателно, но благодарение на твоята статия, мисля, че почти е захапала въдицата.

— Ами акциите?

— Тъй като сумата вече е уговорена, изглежда, не я интересува кой ще ги купи, стига да издадат книгата й.

— Но е поискала време, за да обмисли нещата. И освен това защо не те е попитала за какво са ти акциите?

Таунсенд само сви рамене.

— Започвам да се чудя дали госпожа Шъруд не ни е чакала на борда, а не обратното!

— Не бъди глупава — каза Кийт. — В края на краищата тя ще трябва да реши дали е по-важно да публикува романа си, или да послуша Алекзандър, който я е посъветвал да продаде дела си на Армстронг. И точно тук ние имаме едно преимущество.

— Какво?

— Благодарение на Сали знаем точно колко отказа е получила от различни издателства през последните десет години. И след като съм чел книгата, мисля, че едва ли някое от тях й е дало основание за надежда.

— Това със сигурност е известно и на Армстронг. Дали и той е готов да публикува романа?

— Но тя няма начин да е сигурна — възрази Таунсенд.

— Напротив. А и е много по-интелигентна, отколкото я смятаме. На кораба има ли телефон?

— Да, на мостика. Исках да се свържа с Том Спенсър в Ню Йорк, за да го предупредя да промени договора, но ми казаха, че телефонът се използвал само при спешни случаи.

— А кой решава какъв е случаят? — попита Кейт.

— Според домакина единствен арбитър бил капитанът.

— Тогава значи не можем да направим нищо, докато не стигнем до Ню Йорк.

 

 

Госпожа Шъруд закъсня за обяд и зае мястото до генерала. Тя търпеливо изслуша досадното обобщение на трета глава от мемоарите му и нито веднъж не повдигна въпроса за собствената си книга. След обяда изчезна в каютата си.

Когато слязоха в трапезарията за вечеря, Маргарет седеше на капитанската маса.

Кийт и Кейт прекараха безсънна нощ и подраниха за закуска с надеждата да научат решението й. Ала минутите течаха и след като госпожа Шъруд не се появи, стана ясно, че навярно закусва в апартамента си.

— Сигурно си събира багажа — предположи доктор Пърсивал.

Кейт не изглеждаше убедена.

Кийт се върна в каютата си, оправи си багажа и излезе при Кейт на палубата. Лайнерът се насочваше към Хъдсън.

— Имам предчувствието, че този път изгубихме — каза тя.

Тъкмо минаваха покрай Статуята на свободата.

— Май си права. И нямаше толкова много да съжалявам, ако пак не ставаше дума за Армстронг.

— Толкова ли е важно да го победиш?

— Да. Разбери, че…

— Добро утро, господин Таунсенд — чу се женски глас зад тях и Кийт се обърна.

— Добро утро, госпожо Шъруд.

— След задълбочено обмисляне — каза тя — най-после взех решение.

Той затаи дъх.

— Ако приготвите и двата договора за подпис утре в десет сутринта, нека използвам вулгарния израз, ще сте си опекли работата.

Кийт се усмихна доволно.

— Но — продължи тя, — ако книгата ми не бъде публикувана до една година след подписването на договора, ще трябва да платите обезщетение от един милион долара. И ако не се появи в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“, ще изгубите още един милион.

— Но…

— Нали казахте, че сте готов да се обзаложите, господин Таунсенд? Е, давам ви възможност да го направите.

— Но… — повтори Кийт.

— Очаквам ви в апартамента си утре в десет сутринта, господин Таунсенд. Адвокатът ми потвърди, че също ще присъства. Ако не дойдете, в единайсет ще подпиша договора с господин Армстронг. — Госпожа Шъруд замълча, погледнато право в очите: — Имам предчувствието, че той също ще прояви желание да публикува романа ми.

И без да каже нищо повече, се отдалечи към пътническата рампа. На кея я чакаха два черни ролс-ройса. От първия изскочи шофьор и й отвори задната врата. Вторият автомобил беше за багажа й.

— Как е успяла да разговаря с адвоката си? — попита Кийт. — Случаят едва ли може да се нарече „спешен“.

Точно преди да се качи в колата, госпожа Шъруд вдигна поглед нагоре и махна на някого. Двамата с Кейт се обърнаха към мостика.

Капитанът отдаваше чест.