Ю Несбьо
Спасителя (9)

Девета глава

Сряда, 16 декември

Сняг

Прожекторите на полицейския екип, дошъл да огледа местопрестъплението, обагриха снега на площад „Егер“ в жълто.

Застанали пред кръчмата „Трима братя“, Хари и Халвуршен наблюдаваха как минувачи и журналисти напират зад полицейските ленти. Хари извади цигарата от устата си. От гърдите му се изтръгна силна, хриплива кашлица.

— Много репортери — отбеляза той.

— Дойдоха на секундата — съгласи се Халвуршен. — Офисите им се намират съвсем близо.

— За вестниците случаят е истинска благодат. Убийство в навечерието на Коледа на най-известната улица в Осло. Освен това повечето минувачи са видели жертвата: мъж до тенджерата на Армията на спасението. По време на убийството на площада свири банда. Какво повече да иска жаден за сензации журналист?

— Интервю с нашумелия старши инспектор Хари Хуле?

— Засега ще стоим тук. Знаеш ли кога точно е убит?

— Няколко минути след седем.

— Значи е изминал около час. Защо никой не ме потърси?

— Нямам представа. Шефът ми се обади към седем и половина. Очаквах ти вече да си пристигнал на местопрестъплението…

— И реши да ме осведомиш по своя инициатива?

— Е, нали си уж старши инспектор.

— Уж — промърмори Хари и хвърли цигарата на земята.

Тя потъна в мекия сняг.

— Не след дълго всички съществени следи ще изчезнат под половинметров сняг — въздъхна Халвуршен. — Нищо ново.

— И без това няма да открием никакви обективни находки — сви рамене Хари.

Към двамата се приближи Беате със сняг в русата коса. Държеше с два пръста малко найлоново пликче с празна гилза.

— Грешиш — обърна се Халвуршен към Хари с победоносна усмивка.

— Деветмилиметров — намръщи се Беате. — Най-често срещаните патрони. Само това имаме.

— Забрави какво имаме и какво — не. Какво е първото ти впечатление? Не мисли, просто говори.

Беате се усмихна. Познаваше методите на Хари. Първо интуицията, после фактите. Защото интуицията всъщност се основава на факти. Тя представлява цялата информация, която ни дава местопрестъплението, преди мозъкът да я облече в словесен облик.

— Площад „Егер“ е едно от най-оживените места в Осло и съвсем закономерно присъствието на тълпата е способствало за заличаване и замърсяване на следите от престъплението, ако е имало такива, макар че пристигнахме само двайсет минути след убийството. В момента лекарите преглеждат тялото. Най-вероятно е бил убит само с един изстрел. Право в челото. Професионално изпълнение. Ето това ми подсказва интуицията.

— По интуиция ли ще разследваме убийството, старши инспекторе?

Тримата се обърнаха към гласа зад гърба им — Гюнар Хаген в зелено камуфлажно яке и черна вълнена шапка; и лека усмивка на устните.

— Длъжни сме да опитаме всичко, което би дало резултат, шефе — отговори Хари. — Какво ви носи насам?

— Нали тук започна работата по случая?

— Горе-долу.

— Бярне Мьолер е предпочитал да стои в кабинета си, така разбрах. Лично аз обаче съм на мнение, че командирът трябва да е на бойното поле. Само един изстрел ли е произведен? Халвуршен?

Младият полицай се сепна.

— Според свидетелите, с които разговаряхме — да.

— Как описаха убиеца? — Хаген размърда пръсти в ръкавиците си.

— Мъж — погледът на Халвуршен сновеше трескаво между началника и Хари. — Засега знаем само това. Вниманието на хората било насочено към музикантите, а и всичко се случило много бързо.

— От такава многобройна тълпа все някой трябва да е забелязал извършителя! — изсумтя недоволно Хаген.

— И аз така мисля — кимна Халвуршен. — Но засега нямаме точни сведения къде е стоял убиецът.

— Ясно — пак леката усмивка.

— Убиецът се е намирал точно пред жертвата — намеси се Хари. — Помежду им е имало максимум два метра.

— И как разбра? — обърна се към него Хаген, а впрочем и останалите.

— Убиецът е знаел отлично, че ако искаш да застреляш някого с малокалибрено оръжие, трябва да се прицелиш в главата. Щом е стрелял само веднъж, значи се е уверил в успеха на начинанието си, тоест видял е дупката в челото на жертвата и е разбрал, че не се налага да стреля пак. Ако проверите следите от барутни частици по дрехите му, ще видите, че съм прав. Най-много два метра.

— Метър и половина — уточни Беате. — Повечето пистолети изстрелват празна гилза надясно, но не на голямо разстояние. Намерихме гилзата в снега на сто четирийсет и шест сантиметра от трупа, а по яката на убития имаше обгорени вълнени нишки.

Хари погледна Беате. За нейно най-ценно качество смяташе не вродената й способност да запомня и различава човешки лица, а интелигентността й, старателността и идиотското житейско верую, споделяно изцяло и от Хари: полицаите вършат важна работа.

Хаген разтъпка крака в снега.

— Добре, Льон. Но кой, по дяволите, би искал да застреля офицер от Армията на спасението?

— Не е бил офицер — уточни Халвуршен, — а редови войник. Офицерите се назначават на постоянен договор, докато войниците работят или на хонорар, или доброволно. — Халвуршен отвори бележника си. — Казва се Роберт Карлсен. Двайсет и девет годишен. Неженен, без деца.

— Но явно не му липсват врагове — отбеляза Хари. — Какво ще кажеш, Льон?

— Вероятно покушението не е насочено срещу конкретна личност — отговори Беате, без да поглежда началника.

— Така ли? — усмихна се Хаген. — И срещу кого тогава е насочено?

— Срещу Армията на спасението например.

— И кое те навежда на тази мисъл?

Беате сви рамене.

— Може да са си спечелили врагове заради оспорваните си възгледи за хомосексуалистите, жените-свещеници, правото на аборт — защити теорията й Халвуршен. — Възможно е някакъв фанатик да…

— Ще проверим — прекъсна го Хаген. — Покажете ми тялото.

Беате и Халвуршен погледнаха въпросително Хари. Той кимна на Беате.

— Виж ти! Да не би шефът да е решил лично да ръководи разследването? — изненада се Халвуршен, след като Льон и Хаген се отдалечиха.

Хари потърка замислено брадичка, докато наблюдаваше проблясващите светкавици от фотоапаратите на репортерите.

— Професионалист — промърмори той.

— Какво?

— Според Беате извършителят е професионален убиец. Нека започнем оттам. Кое е първото, което прави професионалистът, след като извърши убийство?

— Бяга?

— Не е задължително. При всички случаи обаче гледа да се отърве от улики.

— От оръжието.

— Точно така. Искам незабавно да назначиш проверка на всички кофи, контейнери и кошчета за отпадъци в радиус от пет квартала около площад „Егер“. Ако се наложи, повикай и хора от оперативния екип на криминална полиция.

— Добре.

— И се погрижи да се сдобием с актуалните записи от всички камери за видеонаблюдение от магазините в зададения периметър.

— Това ще го свърши Скаре.

— И още нещо. „Дагбладе“ участва в организацията на уличните концерти и обикновено пуска репортаж за тях. Провери дали фотографът им е правил снимки на публиката.

— Разбира се. Не се сетих за това.

— Прати снимките на Беате да ги погледне. Утре в десет сутринта искам всички следователи в залата за съвещания. Ще им съобщиш ли?

— Да.

— Къде са Ли и Ли?

— Разпитват свидетели в Главното управление. Две момичета гледали концерта в близост до убития.

— Добре. Помоли Ула да състави списък на роднините и приятелите на жертвата. Като начало ще проверим дали някой от близкото му обкръжение има мотив да го очисти.

— Нали току-що каза, че убиецът е професионалист?

— Не бива да отхвърляме нито една възможност, Халвуршен. Започваме издирването там, където е светло. Семейството и приятелският кръг са най-лесно откриваеми. Според статистиката осем от десет убийства са извършени…

— … от познат на жертвата — въздъхна Халвуршен.

Някой повика Хари по име. Двамата полицаи се обърнаха. Журналистите тичаха към тях.

— Шоуто започна — промърмори Хари. — Прати ги при Хаген. Аз отивам в участъка.

* * *

Чекира си багажа и мина през митническата проверка. Намираше се в приповдигнато настроение. Приключи с последната си задача. Чувстваше се толкова весел, че реши да изпробва трика с билета. Служителката поклати глава, когато той извади синия плик с билета си от вътрешния джоб, за да й го покаже.

— Мобилен телефон? — попита тя на норвежки.

— Не — отговори той на английски.

Остави плика с билета върху масата между рентгеновия апарат и металния детектор, за да си съблече палтото от камилска вълна. Изненадан установи, че все още носи шалчето на врата си, свали го и го мушна в джоба. Сложи палтото си в легена, който служителят постави пред него, и мина под детектора под зоркия поглед на още двама униформени. Заедно с мъжа, зает да разглежда сканираното палто на компютърен екран, и служителя в края на лентата, ставаха общо петима души с единствената задача да следят пътниците да не внесат опасни предмети на борда. След като мина през детектора, той си облече палтото и се върна да си вземе плика с билета. Никой от служителите не го спря. Той ги заобиколи. Ето така би могъл да се качи на самолета с нож в плика. Насочи се към просторната чакалня за заминаващи. Порази го гледката от големия панорамен прозорец. Снегът бе спуснал плътна бяла завеса и не се виждаше нищо.

* * *

Мартине шофираше, наведена напред. Снегът се сипеше по предното стъкло.

— Министърът се изказа много положително — доволно отбеляза Давид Екхоф.

— Това беше ясно от самото начало — отвърна Мартине. — Политици като него няма да дойдат да ядат супа с журналисти, ако предварително са решили да откажат финансова подкрепа. Иначе няма да ги преизберат.

— Така е — въздъхна комендантът. — Права си. — Загледа се през прозореца. — Рикард е чудесно момче, нали?

— Повтаряш се, татко.

— С малко напътствия ще се превърне в превъзходен сътрудник.

Мартине сви пред гаража под щабквартирата, натисна дистанционното и металната врата се вдигна. Колата влезе вътре. Гумите с шипове изпращяха върху пода в празния паркинг.

Под една от лампите до синьото волво на коменданта стоеше Рикард, облечен в работен гащеризон и с ръкавици. Вниманието на Мартине обаче прикова не той, а високият рус мъж до него. Веднага го позна.

Мартине паркира до волвото, но започна да рови в чантата си и не слезе веднага. Комендантът остави вратата отворена и тя чу гласа на полицая:

— Екхоф?

Въпросът отекна между голите стени.

— Да. С какво мога да ви помогна, млади човече?

Дъщеря му неведнъж бе чувала този тон — дружелюбен, но властен.

— Казвам се Хари Хуле, старши инспектор в полицейския окръг на Осло. Идвам във връзка с един от подчинените ви. Роберт…

Мартине усети погледа на полицая върху себе си, докато слизаше от колата.

— … Карлсен — продължи Хуле и се обърна към коменданта.

— Брат — поправи го Давид Екхоф.

— Моля?

— Предпочитаме да гледаме на колегите си като на роднини.

— Разбирам. В такъв случай се налага да ви съобщя скръбната вест за починал в семейството ви, Екхоф.

Мартине усети как гърлото й се сви. Полицаят изчака, за да им даде възможност да асимилират новината, и продължи:

— Тази вечер в седем часа Роберт Карлсен е бил застрелян на площад „Егер“.

— Мили боже! — възкликна Екхоф. — Как така застрелян?

— Знаем само, че неидентифициран мъж от тълпата го е застрелял и е избягал.

Комендантът поклати недоверчиво глава.

— Но нали… казахте… в седем? Защо досега никой не ми е съобщил?

— В такива случаи следваме обичайните процедури. Първо уведомяваме най-близките. За жалост не успяхме да се свържем с тях.

От търпеливия делови тон на полицая Мартине се досети, че е свикнал хората да му задават напълно несъществени въпроси, когато им поднесе скръбна вест.

— Ясно — Екхоф напълни бузите си с въздух и го издуха. — Родителите на Роберт вече не живеят в Норвегия. Но защо не съобщихте на брат му Юн?

— Не си е вкъщи и не отговаря на мобилния си телефон. Посъветваха ни да го потърсим в щабквартирата: понякога оставал там да работи до късно. Тук обаче намерих само този младеж — Хари кимна към Рикард.

Той приличаше на тъжна горила с втренчен в нищото поглед, отпуснати ръце в големи работни ръкавици, и обилно изпотена горна устна, покрита с набол мустак.

— Имате ли представа къде бихме могли да го открием? — попита полицаят.

Мартине и баща й се спогледаха и поклати отрицателно глава.

— А някакви предположения кой би искал да отнеме живота на Роберт Карлсен?

Двамата отново поклатиха глава.

— Добре тогава. Е, вече знаете за случилото се. Сега бързам, но утре ще дойда пак, за да поговорим.

— Разбира се, инспекторе — кимна комендантът и се поизправи. — Преди обаче да тръгнете, ще ни запознаете ли с подробности какво точно е станало?

— Нямам време, прочетете в телетекста.

Мартине забеляза как баща й пребледня. Тя се обърна към полицая. Погледите им се срещнаха.

— Съжалявам — каза той. — В началния етап на всяко разследване най-важно е да не се губи ценно време.

— Проверете… проверете при сестра ми, Теа Нилсен — обади се Рикард и преглътна с усилие. — Живее на улица „Гьотеборг“, в апартамент на Армията.

Хари кимна. Преди да тръгне, се обърна към Екхоф.

— Защо родителите на Рикард Карлсен не живеят в Норвегия?

— Дълга история. Изпаднаха от редиците ни.

— В смисъл?

— Изгубиха вярата си. Хора, израснали с ценностите на Армията, често изпитват сериозни затруднения, когато изберат друг житейски път.

Мартине наблюдаваше баща си. Но дори тя — родната му дъщеря — не успя да долови неискреността в гранитното му лице. Полицаят им обърна гръб и си тръгна. Очите й плувнаха в сълзи. Когато тропотът от крачките му заглъхна, Рикард се изкашля.

— Оставих летните гуми в багажника.

* * *

Още преди да пуснат съобщението по високоговорителите на летището, той разбра какво става.

„Due to the weather conditions, the airport has been temporarily closed.“^[1]

Не е станало нищо фатално, каза си той. С тази мисъл се успокои и когато преди час пристигна първото съобщение за отложеното излитане на самолета.

Чакаха, а снегът покри самолетите навън с дебела пелена. Инстинктивно се оглеждаше за униформени. На летището сигурно не ходят в цивилно облекло, въобразяваше си той.

Когато жената, облечена в синьо, вдигна микрофона зад гишето на изход 24, той го прочете по физиономията й: полетът за Загреб се отменя. Тя изрази съжалението си и увери пътниците, че ще излетят за дестинацията си на следващата сутрин в 10:40. Хората в чакалнята простенаха отчаяно. Служителката изчурулика, че самолетната компания ще осигури влак до Осло и хотелски стаи в хотел „Радисън“ за транзитните пътници и за пътниците с двупосочен билет.

Не е станало нищо фатално, повтори си той, докато влакът профучаваше през тъмнината. Спря само на една гара преди Осло — до група къщи, разположени на побеляло поле. Снежинките трепкаха под прожекторите. Под една пейка на перона зъзнеше куче. Приличаше на Тинто — бездомното игриво куче, което тичаше из квартала им във Вуковар. Джорджи и неколцина по-големи момчета му сложиха кожен нашийник с надпис: „Име: Тинто. Собственик: Svi.“ Всички. Никой не искаше да навреди на Тинто. Понякога това обаче не е достатъчно.

Влакът въздъхна проточено и отново потегли в снежната виелица.

* * *

Юн застана в онзи край от стаята на Теа, който оставаше извън полезрението на хората до входната врата. Тя отвори. Чу се гласът на Ема, съседката й:

— Извинявай, Теа, но един човек държи веднага да говори с Юн Карлсен.

— С Юн?

— Да — потвърди непознат мъжки глас. — Посъветваха ме да го потърся на този адрес, в жилището на Теа Нилсен. Долу звънците не са надписани, но тази дама беше така любезна да ме упъти.

— Търсите Юн при мен? Не знам откъде ви е…

— Полицай съм. Казвам се Хари Хуле. Става дума за брат му.

— Какво за Роберт?

Юн се показа на вратата. Полицаят — мъж с неговия ръст и светли сини очи — го огледа.

— Да не би да е направил нещо лошо? — попита Юн и се опита да игнорира любопитната съседка, която надничаше над рамото на полицая.

— Нямаме такава информация — отвърна инспекторът. — Може ли да вляза?

— Да, заповядайте — покани го Теа.

Полицаят влезе и хлопна вратата под носа на разочарованата Ема.

— За съжаление ви нося лоши новини. Седнете, моля.

Тримата се настаниха до ниската масичка. Когато полицаят им съобщи трагичната вест, Юн се наведе инстинктивно напред, все едно го удариха в стомаха.

— Мъртъв? — прошепна Теа. — Роберт?

Полицаят се изкашля и продължи да говори. Думите му стигаха до съзнанието на Юн като неясни, закодирани, почти неразбираеми звуци. Докато полицаят ги запознаваше с обстоятелствата около смъртта на брат му, Юн гледаше напред, вторачен в полуотворената уста на Теа, в лъскавите й влажни алени устни. Тя дишаше пресекливо. Юн изобщо не забеляза, че полицаят млъкна.

— Юн? Отговори на въпроса — подкани го Теа.

— Извинете ме. Аз… Какво ме попитахте?

— Знам колко тежко ви е в момента, но искам да знам дали брат ви е имал врагове.

— Роберт?

Сякаш всичко около Юн се случваше на забавен каданс. Усещането продължи дори когато поклати отрицателно глава.

— Ясно — кимна полицаят, без да записва нищо в бележника пред себе си. — Възможно ли е работата му или личните му занимания да са предизвикали нечия агресия?

Юн се разсмя — напълно неуместно.

— Роберт работи в Армията на спасението. Нашият враг е бедността. Материалната и духовната. Не се случва често да убият човек заради подобна благородна борба.

— Мм. Това по отношение на работата му. Как стоят нещата в личен план?

— По същия начин.

Полицаят не бързаше да зададе следващия си въпрос.

— Роберт се държеше приятелски с хората — сподели Юн и усети как гласът му започва да трепери. — Беше лоялен. Всичко го харесваха. Той… — сълзите го задавиха.

Полицаят огледа стаята. Очевидно ситуацията потискаше и него, но той търпеливо изчака Юн да се успокои.

— Понякога ставаше малко див — отрони Юн; продължаваше да преглъща все така с усилие. — Малко… импулсивен. Вероятно някои хора биха го описали като циник. Но Роберт просто се държеше така. Не представляваше опасност за никого.

Полицаят се обърна към Теа и погледна бележника си.

— А вие трябва да сте Теа Нилсен, сестра на Рикард Нилсен. Какво е вашето впечатление от Роберт Карлсен?

— Не го познавах добре — вдигна рамене Теа. — Той… — скръсти ръце, избягвайки погледа на Юн. — Доколкото знам, не е навредил на никого.

— Роберт споменавал ли е за някакви конфликти?

Юн поклати категорично глава, сякаш се мъчеше да се отърве от някакво съмнение. Роберт е мъртъв. Мъртъв.

— Дължеше ли пари на някого?

— Не. Тоест, да, на мен.

— Сигурен ли сте, че само на вас?

— Какво намеквате?

— Роберт злоупотребяваше ли с наркотици?

Юн се вторачи в полицая и отговори:

— Категорично не.

— Защо сте толкова сигурен? Невинаги…

— Работата ни е да помагаме на наркомани. Запознати сме със симптомите. Роберт никога не е вземал наркотици. Как по-ясно да се изразя?

Полицаят кимна и си записа.

— Съжалявам, но бях длъжен да ви попитам. Възможно е извършителят на покушението да страда от психически отклонения и Роберт да е случайно избрана жертва. А понеже образът на войник от Армията на спасението, застанал до коледната тенджера на площад „Егер“, е станал почти емблематичен, не изключваме и вероятността убийството му да е насочено срещу цялата ви организация. Сещате ли се за някакъв аргумент в полза на последната ни теория?

Теа и Юн поклатиха глава едновременно.

— Благодаря ви за помощта — полицаят прибра бележника в джоба на палтото си и се изправи. — Не успяхме да намерим нито телефонния номер, нито адреса на родителите ви…

— Аз ще се погрижа — увери го Юн, приковал пред себе си празен поглед. — Напълно сигурно ли е?

— Кое?

— Че убитият е Роберт.

— За жалост да.

— Всъщност вие само за това сте сигурни — неочаквано се обади Теа. — Не знаете нищо друго.

Полицаят спря пред вратата и се замисли.

— Обобщихте ситуацията доста точно — съгласи се Хари.

 

 

В два през нощта снегът спря. Облаците, досега надвиснали над града като тежка черна завеса, се разтвориха и на сцената излезе голямата жълта луна. Температурата под голото небе започна да спада, а стените на къщите — да пукат от студ.