Ю Несбьо
Спасителя (5)

Пета глава

Понеделник, 14 декември

„Фюрлюсе“

Юн намери Роберт в задния двор на магазин „Фретекс“ на булевард „Ширкевайен“.

Облегнат върху рамката на вратата със скръстени ръце, Роберт наблюдаваше как доброволци пренасят черни чували за отпадъци от камиона в склада на магазина. От устите на носачите излизаха бели облачета пара, съпроводени от псувни на различни езици и диалекти.

— Добър ли е уловът? — поинтересува се Юн.

Роберт сви рамене.

— Хората на драго сърце са готови да се разделят с летните си дрехи, за да си разчистят гардероба за следващата година. А на нас ни трябват зимни палта и якета.

— Момчетата ти използват много актуален жаргон. Осъдени на общественополезен труд вместо на лишаване от свобода?

— Вчера преброих доброволците. Оказа се, че наркоманите, дошли да изкупят вината си през закона, са два пъти повече от последователите на Исус.

— Значи са необработена, но благодатна почва за мисионери. Какво чакаш? Заеми се — усмихна се Юн.

Роберт извика на едно от момчетата да му хвърли кутия цигари. После мушна в уста си „пирон за ковчега“ без филтър.

— Извади я — нареди му Юн. — Дал си обет в Армията да не пушиш. Ще те изхвърлят, ако разберат.

— Кой е казал, че ще я запаля? Какво искаш, брато?

— Да си поговорим — вдигна рамене Юн.

— За какво?

— Как така за какво? — засмя се Юн. — Нали сме братя, нормално е да си споделяме разни неща.

Роберт кимна и извади стръкче тютюн от езика си.

— Като казваш „да си споделяме“, имаш предвид ти да ме наставляваш как да си живея живота, нали?

— Стига де.

— Какво тогава?

— Нищо! Питам се как си.

Роберт извади цигарата от устата си и плю в снега, после вдигна глава към бялата облачна пелена и присви очи.

— До гуша ми дойде от тази работа, от апартамента, от мършавата лицемерна жена със звание сержант-майор, която оглавява цялото това шоу. Ако не беше толкова противна, щях да изчукам за наказание дъртата вещица — ухили се Роберт.

— Замръзвам — прекъсна го Юн. — Може ли да влезем вътре?

Роберт го въведе в тесния кабинет и седна на стола, едва сместен между затрупано с предмети бюро, тесен прозорец с изглед към задния двор и знаме в червено и жълто с емблемата и девиза на Армията на спасението: „Огън и Кръв“. Юн вдигна купчина книжа, някои пожълтели от времето, от дървен стол и направи знак на брат си да седне. Юн се досещаше, че Роберт е отмъкнал стола от репетиционната на оркестъра от квартал Маюрстюа, която се намираше в съседното помещение.

— Според нея се скатаваш — отбеляза Юн.

— Според кого?

— Според сержант-майор Рюе — усмихна се кисело Юн. — Според вещицата, както я наричаш.

— Ама тя ти се обади, за да ти го каже ли? — Роберт човъркаше плота на бюрото със сгъваемия си нож. Изведнъж възкликна: — А, да, забравих; нали си новият мениджър. Босът на цялата армия.

— Още не са ме избрали. Рикард също има големи шансове.

— Все едно.

Роберт издълба два полукръга, които образуваха сърце.

— Е, вече ми каза защо си дошъл. Преди да си тръгнеш, те моля да ми платиш за дежурството във вдругиден, става ли?

Юн извади петстотин крони и ги сложи пред брат си. Роберт отърка ножа в черната си набола брада.

— Искам да ти напомня и още нещо.

— Какво? — Юн преглътна с мъка, защото знаеше какво следва.

Над рамото на Рикард видя, че отново е завалял сняг, но издигащата се топлина от околните сгради задържаше леките бели снежинки във въздуха под прозореца. Все едно се бяха притаили да подслушват.

Роберт заби острието на ножа в центъра на сърцето.

— Разбера ли, че дори веднъж си се доближил до момичето, което… — Обгърна с длан дръжката на ножа и се наведе напред. Тежестта на тялото му натисна ножа и той потъна още по-дълбоко в дървото. — Ще те убия, Юн. Кълна се.

— Преча ли? — обади се глас на вратата.

— Ни най-малко, майор Рюе — отвърна Роберт с най-сладкия глас, на който бе способен. — Брат ми тъкмо си тръгваше.

* * *

Началникът на криминалната полиция и встъпилият в длъжност главен полицейски инспектор Гюнар Хаген млъкнаха, когато Бярне Мьолер влезе в кабинета си. Впрочем кабинетът вече не беше негов.

— Допада ли ти гледката… — попита Мьолер, като се мъчеше да звучи ведро, и добави: — … Гюнар?

Името на наследника му някак не му прилягаше в устата.

— Е, през декември Осло не е никак приятна гледка — отвърна Хаген. — Но ще се опитаме да се справим и с това.

Мьолер се канеше да попита какво има предвид Хаген с последните си думи, но се отказа, забелязвайки одобрителното кимване на началника на криминалната полиция.

— Тъкмо въвеждам Гюнар в обстановката. Ще се постарая съвсем деликатно да го посветя в особеностите на служителите ни.

— Вие двамата се познавате от преди, нали?

— О, да. Заедно служехме като кадети в Полицейската школа, както я наричаха едно време.

— В циркулярното писмо прочетох, че всяка година участваш в Биркебайнерското състезание^[1] — обърна се към Гюнар Хаген Мьолер. — Вероятно знаеш, че и началникът на криминалната полиция не пропуска да пробяга трасето.

— О, как да не знам — Хаген се усмихна на началника. — Понякога двамата с Турлайф бягаме рамо до рамо. И всеки се мъчи да изпревари другия.

— Я виж ти — развесели се Мьолер. — Значи, ако началникът на криминалната полиция участваше в Съвета по назначенията, човек би могъл да го обвини, че е уредил свой приятел.

Началникът се засмя сухо и предупреди Мьолер с красноречив поглед да не продължава с шегите по темата.

— Преди малко разказах на Гюнар за мъжа, когото удостои с толкова щедър подарък.

— За Хари Хуле?

— Да — кимна Гюнар Хаген. — Доколкото знам, Хуле е отнел живота на старши инспектор в полицията във връзка с онази неприятна история около контрабандния внос на оръжия. Хуле откъснал ръката на своя колега в някакъв асансьор. Чувал съм за подозрения, че именно Хуле е разпространил поверителна информация по случая в медиите. Много лоша атестация.

— Първо, така наречената от теб „неприятна история с контрабанден внос на оръжия“ представлява професионална престъпна лига с разклонения в полицията. Тази лига наводняваше Осло с евтини огнестрелни оръжия години наред — обясни Бярне Мьолер, като безуспешно се мъчеше да прикрие раздразнението в гласа си. — Въпреки съпротивата на началството Хуле разплете случая без чужда помощ с цената на години усилена работа. Второ, Хуле уби Валер при самозащита и не той му отряза ръката, а асансьорът. И, трето, не разполагаме с никакви сигурни данни кой е осведомил медиите за подробностите по случая.

Гюнар Хаген и началникът на криминалната полиция се спогледаха.

— Така или иначе — подхвана шефът, — трябва да държиш Хуле под око, Гюнар. Доколкото разбрах, наскоро приятелката му го е напуснала. А ние отлично знаем, че подобни случки правят мъже с проблемите на Хари Хуле още по-податливи на рецидиви. А това не можем да го приемем, пък ако ще да е разплел стотици случаи в отдела.

— Ще го държа изкъсо — зарече се Хаген.

— Хуле е старши инспектор — напомни Мьолер и затвори очи. — Не е редови полицай. Освен това не обича да го държат изкъсо.

Гюнар Хаген кимна и прокара длан по гъстата си коса с форма на венец.

— Кога започваш работа в Берген… — той отпусна ръката си, — … Бярне?

Мьолер беше готов да се обзаложи, че и неговото име загорча в устата на приемника му.

* * *

Докато вървеше по улица „Юрте“, Хари разбра по обувките на минувачите, че наближава кафенето „Фюрлюсе“. Момчетата от Отдела за борба с наркотиците често повтаряха, че най-голям принос за идентифициране на наркоманите имат препълнените складове за униформено облекло на въоръжените сили, защото именно с посредничеството на Армията на спасението излишъкът от обувки отива при наркозависимите. През лятото носят сини маратонки, а през зимата — черни кубинки. В комбинация със зелената найлонова торбичка на традиционния пакет с храна на Армията на спасението те представляват униформата на уличния дрогар.

Хари кимна на охранителя пред вратата, облечен в пуловер с качулка с емблемата на Армията.

— Нищо ли няма да оставите? — попита охранителят.

— Нищо — Хари обърна джобовете си.

Табела на стената забраняваше на посетителите да внасят алкохол. Ако носеха такъв, следваше да го оставят на охраната и да си го вземат на излизане. Хари знаеше, че служителите на Армията отдавна са се отказали да изискват от посетителите да предават на охраната наркотиците си, защото никой зависим не би го направил.

Хари влезе, наля си чаша кафе и седна на пейката до стената, „Фюрлюсе“ — кафенето на Армията — представляваше осъвременен вариант на пункт за раздаване на безплатна супа, където нуждаещите се получават сандвич и топла напитка. Единствено клиентелата отличаваше уютното светло заведение от обикновено кафене. Деветдесет процента от идващите наркомани бяха мъже, останалите — жени. Тук имаха възможност да се подкрепят със сандвичи с кафяво или бяло сирене, да разлистят вестник, да поговорят на спокойствие. Кафенето предлагаше на наркоманите място, където да се стоплят и да си отдъхнат, преди да подновят търсенето на дневната доза. Понякога вътре се отбиваха полицейски разузнавачи, но между тях и Армията съществуваше негласно споразумение на територията на „Фюрлюсе“ да не се извършват арести.

Хари огледа помещението. Мъжът на съседната маса бе замръзнал в странна поза, сякаш по средата на дълбок поклон. Навел глава, той държеше хартия за цигари между почернелите си пръсти, а пред него, на масата, бяха пръснати празни угарки.

Дребна жена с униформа на Армията смени изгорелите свещи върху малка маса с четири снимки в рамки. Три от тях бяха портрети на хора, а четвъртата — кръст с име на бял фон. Хари стана и се приближи до жената.

— Какво е това? — попита той.

Нещо във външността й — вероятно тънкия врат и мекотата на движенията й или гладката гарвановочерна, неестествено лъскава коса — й придава вид на котка, помисли си Хари. Жената се обърна. Първоначалното впечатление се засили от малкото й лице, непропорционално широката й уста и едва забележимия й чип нос — сякаш изваден от японски комикс. Ала най-силно го поразиха котешките й очи. Хари не бе в състояние да обясни какво го смущаваше у нея, но определено долавяше нещо гнило.

— Ноември — отговори тя.

Имаше спокоен, дълбок мек алтов глас. Той се запита дали говори така по принцип, или просто си е създала навика да използва ниския си регистър. Познаваше немалко жени, които умеят да променят тембъра си, както сменят носните си кърпички. Имат един глас за домашна употреба, втори при запознанство и социални контакти, трети за интимна близост.

— Не ви разбирам — призна той.

— Това са починалите хора през ноември.

Хари огледа снимките и най-сетне схвана.

— Четирима?

Пред една от снимките лежеше писмо с разкривени букви, написано с молив.

— Средно на седмица имаме по един смъртен случай. Четирима загинали се смятат за нещо нормално. Първата сряда от всеки месец правим възпоминателна церемония. Да не би сред покойниците да има ваш…?

Хари поклати отрицателно глава.

„Скъпи мой Од“, започваше писмото. Нямаше цветя.

— С какво мога да ви помогна? — попита жената.

Хари се замисли. Май не разполага с цял репертоар от гласове, заключи той. Явно по принцип говори с този дълбок приятен тембър.

— Пер Холмен… — подхвана Хари, без да знае как да продължи.

— Клетото момче. Ще му направим помен през януари.

— Първата сряда от месеца — кимна Хари.

— Точно така. Заповядайте при нас, братко. Обръщението, произнесено напълно непринудено, все едно се подразбира от само себе си, не прозвуча като притурка към изречението. За миг Хари почти й повярва.

— Идвам от полицията — поясни Хари.

Разликата в ръста им, твърде голяма, я принуди да отметне назад глава, за да го вижда добре.

— Струвате ми се познат.

— Възможно е. Идвал съм тук, но не ви помня.

— Дежуря само половин ден. През останалото време съм в щабквартирата на Армията на спасението. В Отдела за борба с наркотиците ли работите?

— Не, разследвам убийства.

— Убийства ли? Но Пер не е…

— Може ли да поседнем?

Тя се огледа колебливо.

— Много ли сте заета? — попита Хари.

— Не, напротив. На ден приготвяме обикновено по осемстотин сандвича. Но днес изплащат социални помощи и е по-спокойно.

Тя повика едно от момчетата да я замести. Хари разбра името й от краткия им разговор. Мартине. Мъжът с цигарената хартия в ръка се наведе още малко над масата.

— Нещо в този случай ме смущава — призна Хари, след като седнаха. — Що за младеж беше Пер?

— Трудно е да се каже — въздъхна Мартине и продължи, защото Хари я погледна въпросително: — Дългогодишната злоупотреба с наркотици причинява сериозни мозъчни увреждания и разпад на личността. Пристрастяването доминира над всичко останало.

— Разбирам, но все пак искам да ми кажете какво е вашето впечатление от него. Вие сте го познавали добре.

— За съжаление не. Питайте бащата на Пер какво беше останало от личността на сина му. Няколко пъти идва да го прибира оттук. Накрая се отказа. Сподели, че Пер започнал да ги заплашва, защото криели всички ценности в дома си. Баща му ме помоли да го наглеждаме. Обещах да направим всичко по силите си, но подчертах да не се надява на чудеса. И наистина не се получи…

Хари я погледна. По лицето й се изписа характерното за социалните работници примирение.

— Сигурно е пълен кошмар — отбеляза Хари и се почеса по ранения прасец.

— Да, никой освен наркозависимите не знае колко им е тежко.

— Говорех колко кошмарно е да си родител на наркоман.

Мартине замълча. До съседната маса се приближи момче в скъсано шушляково яке. Отвори прозрачен найлонов плик и изсипа върху хартията на замръзналия мъж тютюн, събран от стотици фасове. Тютюнът покри не само хартията, но и почернелите му пръсти.

— Весела Коледа — промърмори момчето и се отдалечи от масата с походката на грохнал старец, отличителна за злоупотребяващите с дрога.

— Кое ви смущава в случая на Пер? — поинтересува се Мартине.

— Изследванията показаха, че в кръвта му няма наличие на наркотици.

— Е, и?

Хари погледна мъжа на съседната маса. Той се опитваше отчаяно да си свие цигара, но пръстите отказваха да му се подчинят. По кафявата му буза се стичаше сълза.

— Запознат съм с особеностите на състоянието абстиненция. Пер дължеше ли пари на няколко?

— Нямам представа — отсече тя.

Категоричният й тон подсказа на Хари, че е безсмислено да се надява на отговор на следващия му въпрос.

— А дали бихте…

— Не — прекъсна го тя. — Нямам намерение да разпитвам посетителите ни. Вижте, тук идват хора, изоставени от всички, и моята задача е да им помагам, не да ти преследвам.

Хари я изгледа продължително.

— Имате право. Извинете ме за неуместната молба. Няма да се повтори.

— Благодаря ви.

— Имам само още един, последен въпрос.

— Питайте.

— Ще ми… — Хари се подвоуми, защото се притесняваше да не допусне фатална грешка, — … ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че разследвам този случай именно защото съм загрижен за доброто на хора като вашите посетители?

— Имам ли основания да ви вярвам? — наклони глава тя.

— Според мен да. Заел съм се да разнищвам подробностите по случай, дефиниран като явно самоубийство на момче, за което никой нехае.

Тя не отговори.

— Много хубаво кафе — Хари стана.

— Благодаря. Бог да ви благослови.

Хари кимна и за своя изненада усети как ушите му пламват.

На излизане спря пред охраната и се обърна, но Мартине вече не се виждаше в кафенето. Момчето в пуловера на Армията му предложи пакет с безплатна храна, но Хари отказа, загърна се в палтото си и излезе на улицата. Оттам се откриваше изглед към фиорда на Осло, където слънцето се оттегляше с алени отблясъци. Хари тръгна към река Акершелва. До прословутото внушително дърво, известно като Айка^[2], едно момче се олюляваше в снежната виелица със запретнат ръкав на опърпаното си шушляково яке. От ръката му стърчеше спринцовка. Усмихваше се, докато гледаше през Хари и парата, издигаща се от квартал Грьонлан.