Ю Несбьо
Спасителя (28)

Двайсет и осма глава

Понеделник, 21 декември

Целувката

Свикаха пресконференция в залата за инструктаж на четвъртия етаж. Зад катедрата застанаха Гюнар Хаген и началникът на криминалната полиция. Гласовете им отекваха в голямото помещение. Предупредиха Хари да присъства в случай че Хаген иска да се посъветва с него относно подробности от разследването. Въпросите на журналистите обаче засягаха предимно драматичната престрелка в депото за контейнери, а отговорите на Хаген се движеха в рамките на „без коментар“, „не мога да ви дам повече подробности“ и „нека оставим Комисията за разглеждане на престъпления по служба да прецени“.

На въпроса дали полицията разполага със сведения за евентуален съучастник на убиеца Хаген отговори:

— До момента — не, но продължаваме усилено работа по случая.

След края на пресконференцията Хаген повика Хари при себе си. Докато залата се изпразваше, началникът застана на ръба на подиума така, че да си осигури ръстово превъзходство над високия старши инспектор.

— Изрично наредих на всички служители с чин като твоя да носят служебното си оръжие. Дадох ти разрешително. Къде ти е пистолетът?

— Бях зает с разследването и оставих оръжието на заден план.

— Време е да размислиш кое трябва да мине на преден план.

Заповедта му отекна в залата за инструктаж.

Хари кимна.

— Това ли е всичко, шефе?

Хари се върна в кабинета си. Празният стол на Халвуршен не спираше да привлича вниманието му. Обади се в паспортната служба на първия етаж и поиска информация за всички паспорти, издадени на семейство Карлсен. Носов женски глас го попита дали това е някаква шега. Хари й продиктува ЕГН-то на Роберт и с помощта на регистъра на населението и на посредствено бързия си компютър служителката успя да ограничи търсенето до имената Роберт, Юн, Юсеф и Дорте.

— Паспортите на родителите Юсеф и Дорте са подновени преди четири години. На Юн не сме издавали паспорт. Да видим… днес компютърът се бави… а, ето. Паспортът на Роберт Карлсен е издаден преди десет години и валидността му изтича съвсем скоро. Предупредете го да…

— Той е мъртъв.

Хари набра вътрешния номер на Скаре и го извика незабавно да се яви в кабинета му.

— Нищо — въздъхна Скаре и седна върху бюрото, а не на стола на Халвуршен.

Направи го или случайно, или в прилив на необичайна за него тактичност.

— Проверих авоарите на Гилстрюп. Не открих никакви парични преводи към Роберт Карлсен или към сметки в Швейцария. Натъкнах се само на едно смущаващо теглене в брой на пет милиона крони в щатски долари от сметка на компанията. Обадих се на Алберт Гилстрюп и той без никакви заобикалки ми обясни, че с тези пари изплащали коледни премии на служителите от бреговата охрана в Буенос Айрес, Манила и Бомбай, където Мадс ходел през декември всяка година. Опитни бизнесмени, дума да не става.

— А сметката на Роберт?

— Постъпления от заплатата и малки изтеглени суми.

— А провери ли разпечатките от телефона на Гилстрюп?

— Не е звънил нито веднъж на Роберт Карлсен. Докато гледахме изходящите повиквания на семейство Гилстрюп обаче, се натъкнахме на нещо интересно. Познай кой е засипвал Юн Карлсен с обаждания, включително и посред нощ?

— Рагнхил Гилстрюп.

По лицето на Скаре се изписа разочарование.

— Нещо друго? — осведоми се Хари.

— Няма. А, сетих се. В разпечатката открихме познат номер. Мадс Гилстрюп е звънял на Халвуршен в деня на нападението срещу него. Халвуршен не е отговорил на обаждането.

— Добре. А сега искам да провериш още една сметка.

— Чия?

— На Давид Екхоф.

— На коменданта? Какво по-специално да търся?

— Не знам. Просто я прегледай.

Скаре излезе. Хари набра номера на института по съдебна медицина. Жената на телефона веднага и без никакви уговорки му обеща да изпрати по факса снимка на трупа на Христо Станкич до номера на хотел „Интернационал“ в Загреб. Хари обясни, че целта е близките да идентифицират починалия, благодари на жената, затвори и се свърза с хотела.

— Сега възниква и въпросът какво да правим с трупа — каза той на Фред. — Хърватските власти не разполагат с данни за гражданин на име Христо Станкич и съвсем логично не са подали искане за предаване на тленните му останки.

Само след десет секунди чу безупречния й английски.

— Предлагам ви сделка — обяви Хари.

* * *

Клаус Туршилдсен от централата на „Теленур“, отговаряща за региона на Осло, имаше една-единствена цел в живота си: да го оставят на мира. Благодарение на наднорменото му тегло, усиленото потоотделяне и киселата му физиономия желанието му в общи линии беше напълно осъществимо. Когато не можеше да избегне контакта с хора, Клаус се стараеше да поддържа максимална дистанция. Затова прекарваше по-голямата част от деня си в отделна стая с множество загрели апарати и разхлаждащи вентилатори. Макар малцина да знаеха с какво точно се занимава, за повечето му колеги не беше тайна, че работата му е жизненоважна за компанията. Потребността от дистанция вероятно бе отключила склонността му към ексхибиционизъм. Практикуваше го от няколко години и така понякога успяваше да изпита удоволствие с партньор, намиращ се на разстояние от пет до петдесет метра. Но онова, от което Клаус Туршилдсен се нуждаеше най-много, беше спокойствие. Тази седмица прекалиха с молбите за съдействие. Първо се обади някой си Халвуршен и поиска от Клаус да следи обажданията до хотел в Загреб. После с Клаус се свърза полицай на име Скаре с молба за подробна разпечатка на разговорите между двама души: Гилстрюп и Карлсен. И двамата полицаи казаха, че се обаждат от името на Хари Хуле, а Клаус Туршилдсен му беше задължен. По тази причина се наложи да вдигне и на самия Хуле.

— В „Теленур“ има специална служба, която отговаря на въпросите на полицията — напомни му сърдито Туршилдсен. — Според протокола трябва да се свържете с тях, а не с мен.

— Знам — отсече Хари и изобщо не направи опит да се оправдава. — Звъних четири пъти на жена на име Мартине Екхоф, без да получа отговор. В Армията на спасението нямат представа къде е. Дори баща й е в пълно неведение.

— Обикновено точно най-близките научават последни — отбеляза Клаус.

Не говореше от личен опит. Човек има възможност да натрупа познания за света и ако ходи на кино. В случая на Клаус Туршилдсен; ако е филмов маниак.

— Сигурно си е изключила телефона. Ще можеш ли да го локализираш? За да знам поне дали е в града.

Клаус Туршилдсен въздъхна. Престори се на отегчен, но всъщност обожаваше да върши дребни услуги на полицията. Особено ако са свързани с грижливо пазени тайни.

— Продиктувай ми номера й.

Петнайсет минути по-късно Клаус се обади на Хари и му съобщи, че СИМ-картата на Мартине Екхоф не се намира в града. Две станции в западната част на Е6 са засекли сигнали. Той обясни къде се намират станциите и в какъв радиус улавят сигнали. И понеже Хуле побърза да му благодари и затвори, Клаус реши, че му е помогнал много и доволен се върна към програмата на кината.

* * *

Юн влезе в апартамента на Роберт. Стените още миришеха на дим, а пред шкафа се търкаляше мръсна тениска. Все едно Роберт просто е излязъл да купи кафе и цигари и ще се прибере всеки момент. Юн остави пред леглото черния сак, получен от Мадс, и усили радиатора. Съблече се, пъхна се под душа и стоя под силната струя, докато кожата му почервеня и подпухна. После се подсуши, излезе от банята, седна гол на леглото и прикова поглед в сака.

Не смееше да го отвори. Защото знаеше какво ще намери под гладкия непромокаем плат. Гибел. Смърт. Сякаш още сега усещаше миризмата на разложение. Затвори очи. Имаше нужда да поразмисли.

Мобилният му телефон звънна.

Сигурно Теа се пита какво става с него. Не му се говореше с нея. Телефонът обаче продължаваше да звъни, настойчиво и неумолимо като китайско симулирано давене. Накрая Юн посегна към телефона и просъска с разтреперан от ярост глас:

— Какво има?

Не получи отговор. Погледна екрана. Не пишеше от кой номер му звънят. Определено не беше Теа.

— Разговаряте с Юн Карлсен — представи се предпазливо той.

Пак нищо.

— Ало, кой е на телефона? Ало! Чувам те, кой…

По гърба му полазиха ледени тръпки. Обзе го паника.

— Hello? Who is this? Is that you? I need to speak with you. Hello!^[1]

Чу се леко щракване. Мълчаливият събеседник сложи край на връзката.

Ама че нелепа история, помисли си Юн. Сигурно някой е сбъркал номера. Преглътна. Станкич бе мъртъв. Роберт бе мъртъв. Рагнхил — също. Всички измряха. Само полицаят още беше жив. И самият той. Вторачи се в сака. Стана му студено и се зави с одеялото.

* * *

Хари сви от Е6 по тесния път сред заснежените полета. Погледна небето, осеяно със звезди.

Изпитваше тревожно усещане, че всеки миг ще се случи нещо. На хоризонта зърна падаща звезда. Дали да сметне за предзнаменование гибелта на планета пред очите си?

На първия етаж на къщата в „Йостгор“ светеше. Хари спря до тротоара и забеляза електрическия автомобил. Предчувствието за наближаващо събитие се засили. Застана на вратата и долепи ухо до нея. Отвътре се чуваха тихи гласове. Почука. Три пъти, един след друг. Шепотът замлъкна, после се чуха стъпки и нежният й глас:

— Кой е?

— Хари… Хари Хуле.

Направи последното уточнение, за да не събуди подозрения у предполагаем гост на Мартине, че двамата с дъщерята на коменданта са се сближили. Отвътре се чу как тя се мъчи да отключи. Вратата се отвори. Колко очарователна е, помисли си той още щом я видя. Мартине беше облечена в мека бяла памучна риза. Очите й сияеха.

— Радвам се да те видя — засмя се тя.

— Виждам — усмихна се Хари. — Аз също.

Тя се хвърли на врата му. Хари усети колко силно бие сърцето й.

— Как ме откри? — прошепна тя в ухото му.

— Благодарение на модерните технологии.

Топлината на тялото й, блесналите й очи, въодушевлението, с което го посрещна — всичко това вдъхна на Хари усещане за неземно щастие, за прекрасен сън. Изобщо не искаше да се събужда, но се налагаше.

— Гости ли имаш? — попита той.

— Гости? Не…

— Стори ми се, че чух гласове.

— Бях включила радиото — обясни тя и го пусна. — Когато чух, че на вратата се чука, го спрях. Малко се изплаших. А си бил ти… — потупа го по ръката. — Хари Хуле.

— Всички се питат къде си, Мартине.

— По-добре.

— Повечето ти близки се тревожат.

— Ами?

— Най-притеснен е Рикард.

— О, забрави за Рикард — Мартине го хвана за ръката и го поведе към кухнята.

Извади синя чаша от долапа. На Хари не му убягна фактът, че в мивката има две чинии и две чаши.

— Не ми изглеждаш болна — отбеляза той.

— Исках просто да си почина един ден след всичко, което се случи. — Наля му кафе и му подаде чашата. — Без захар и мляко, нали?

Хари кимна. Вътре беше много топло и той си съблече якето и пуловера. После седна на масата.

— Утре обаче ще се състои коледният концерт и трябва да се връщам — въздъхна тя. — Ще дойдеш ли?

— Нали ми обеща билет…

— Ще дойдеш, нали? Кажи да! — Мартине прехапа долната си устна. — Издействах два билета в почетната ложа, три реда зад премиера, но се наложи да ги дам на друг.

— Не се тревожи.

— И без друго щеше да си седиш сам, защото ще бъда зад сцената да помагам.

— Няма значение.

— Има! — засмя се тя. — Настоявам да дойдеш.

Малката й ръка посегна към голямата му длан, стисна я и я погали. Беше толкова тихо, че Хари чуваше как кръвта бучи като водопад в ушите му.

— Докато пътувах насам, видях падаща звезда — сподели Хари. — Не е ли странно суеверието, че ако станеш свидетел на залеза на една планета, ще ти се случи нещо хубаво?

Мартине кимна мълчаливо. После стана и без да пуска ръката му, заобиколи масата и седна в скута му с лице към него. Обгърна тила му с ръка.

— Мартине… — подхвана той.

— Шшт — тя долепи показалец до устните му.

Без да отмества пръста си, се наведе и нежно го целуна.

Хари затвори очи и затаи дъх в очакване. Усещаше тежките и сладостни удари на сърцето си, но не помръдваше. Чакаше сърцето й да забие в ритъм с неговото. Мислеше за едно-единствено нещо: трябва да чака. Усети как устните й се разтвориха и езикът му инстинктивно се подаде между зъбите, за да поеме нейния. Пръстът й, все още долепен до устните му, пареше върху тях с възбуждащия вкус на сапун и кафе. Ръката й стисна по-здраво тила му. Тя натисна пръста си с език, той се раздвои като змийски и докосна неговия език. Все едно Мартине го целуна с две полуцелувки. Неочаквано тя го пусна.

— Не отваряй очи — прошепна в ухото му тя.

Хари отпусна назад глава и едва устоя на изкушението да сложи ръце върху бедрата й. Секундите минаваха една след друга. По ръката му се плъзна мекият памучен плат: ризата й се смъкна върху пода.

— Отвори ги — прошепна тя.

Хари я послуша. Не можеше да отлепи очи от нея. Лицето й излъчваше тревожно очакване.

— Много си красива — отрони той със задавен и леко смутен глас.

Забеляза, че Мартине преглътна, сякаш в гърлото й заседна буца. После устните й се разтеглиха в победоносна усмивка.

— Вдигни си ръцете — нареди тя.

Хвана тениската му и я съблече през главата.

— А ти си грозен — промълви тя. — Грозен и едновременно неустоим.

Опияняваща болка прониза Хари, когато тя захапа зърното на гръдта му. Едната й ръка се плъзна по гърба му и се насочи към члена му. Забързаният й дъх пареше по врата му, а другата й ръка посегна към колана му. Той я прегърна през кръста. Изведнъж усети как мускулите й леко потръпнаха и се стегнаха, макар тя да се мъчеше да прикрие колко е напрегната. Мартине се страхуваше.

— Почакай — прошепна Хари.

Ръката й замръзна на място. Хари се наведе към ухото й:

— Наистина ли искаш да го направим? Знаеш ли в какво се забъркваш?

Все още усещаше влажния й пресеклив дъх по кожата си.

— Не, а ти? — простена тя.

— И аз не знам. Може би не бива да…

Тя стана. В погледа й се четеше обида и отчаяние.

— Но аз… усещам, че и ти…

— Безспорно — успокои я Хари и я погали по косата. — Ти ме привличаш още от първата ни среща.

— Наистина ли? — хвана ръката му и я долепи до пламналата си буза.

— Е, от втората — усмихна се Хари.

— Нима?

— Добре де, от третата. Нужно е време, за да оцениш хубавата музика.

— Аз хубава музика ли съм?

— Излъгах те, харесах те още от пръв поглед. Обаче не се заблуждавай! Не се давам лесно.

Мартине се усмихна и избухна в смях. Хари също. Тя се наведе напред и опря чело о гърдите му. Смехът й премина в хълцане, докато го удряше леко по рамото. Едва когато усети как топлите й сълзи капят върху корема му, Хари разбра, че Мартине плаче.

* * *

Юн се събуди. Вероятно заради студа, предположи той. Не намери друго обяснение. Апартаментът на Роберт тънеше в мрак. Мозъкът му обаче върна лентата назад и той осъзна, че последните му спомени не са били сън. Наистина чу как някой отключва вратата и я отваря. Долови дишане в стаята. С усещането за непрекъснато повтарящ се кошмар се обърна.

Над леглото му се бе надвесила човешка фигура.

Юн си пое панически дъх. Неистовият страх го захапа, зъбите му се впиха в плътта и засегнаха нервите на костната обвивка, защото Юн не се съмняваше, че човекът иска го убие.

— Stilga sam — прошепна силуетът.

И малкото думи, които Юн бе научил на сърбохърватски от вуковарските бежанци, се оказа достатъчно, за да сглоби смисъла на казаното:

— Дойдох.

* * *

— Винаги ли си бил самотник, Хари?

— Май да.

— И каква е причината?

Хари вдигна рамене.

— Никога не съм бил особено общителен.

— Това ли е обяснението?

Хари издуха облаче дим към тавана и усети как Мартине помириса пуловера и врата му. Лежаха в спалнята, той — отвит, тя — завита.

— Бярне Мьолер, бившият ми началник, казва, че такива като мен непрекъснато избират пътя на най-силното съпротивление. Според него било заложено в „прокълнатата ни природа“. Затова в крайна сметка всички ни изоставяли. Не знам какво да ти кажа. Нямам нищо против да живея сам. С времето започнах да харесвам образа си на самотник. А ти?

— Предпочитам ти да ми разказваш за себе си.

— Защо?

— Не знам. Приятно ми е да слушам гласа ти. Нима е възможно човек да се наслаждава на самотата си?

Хари дръпна жадно от цигарата, задържа дима в дробовете си и си представи колко по-лесно би протичало общуването, ако хората можеха да изпускат дима във фигури, които обясняват всичко, вместо да говорят. Издиша с продължително съскане:

— За да оцелееш сам, трябва да откриеш какво харесваш в себе си. Според повечето хора доброволната самота е признак на асоциално поведение и егоизъм. Така обаче си напълно независим и не завличаш и близките си на дъното, ако си тръгнал натам. Мнозина се боят от самотата, но мен тя ме направи свободен, силен и неуязвим.

— Значи самотата ти даде сила?

— Да. Или както казва доктор Стокман: „Най-силен е онзи, който разчита на себе си.“

— Първо ми говориш за Зюскинд, а сега цитираш Ибсен^[2]?

Хари се усмихна доволно.

— Баща ми често повтаряше тази мисъл. — После въздъхна и додаде: — Преди да си отиде майка ми.

— Самотата ме направи неуязвим, каза ти. И сега ли се чувстваш така, или нещо се е променило?

Пепел от цигарата падна върху гърдите на Хари, но той не я изтупа.

— Преди време се запознах с Ракел и със сина й Олег. Привързах се към тях. Те ми отвориха очите за идеята, че в живота ми има място и хора, които държат на мен и ме обичат. Започнах да изпитвам нужда от тях.

Хари духна огънчето на цигарата и тя блесна.

— Още по-лошо: те също се нуждаеха от мен.

— И си се разделил със свободата си?

— Да, сбогувах се с нея.

Двамата се взираха в мрака.

Мартине потърка носа си о врата му.

— Обичаш ги, нали?

— Да — Хари я притегли към себе си. — Да, обичам ги.

След като Мартине заспа, той се измъкна внимателно от леглото и я зави грижливо. Погледна часовника й. Два през нощта. Излезе в коридора, обу си ботушите и отключи външната врата. Навън го посрещна ясна звездна нощ. Тръгна към клозета, оглеждайки следите в снега, като се мъчеше да си спомни кога валя за последно.

В клозета нямаше осветление. Хари запали клечка кибрит и се ориентира. Преди клечката да догори, забеляза две букви, издълбани в стената под пожълтяла снимка на монакската графиня Грейс. В тъмнината Хари си мислеше, че някой, влязъл по нужда като него в момента, бе изписал е нож и със завидно старание простото потвърждение: Р+М.

Излезе от клозета. Забеляза как някой се шмугна зад ъгъла на плевнята. Хари замръзна. Нататък водеха чифт следи.

Поколеба се. Странното предчувствие отново го споходи. Всеки миг щеше да се случи нещо, нещо непредотвратимо. Взе лопатата, оставена до вратата на клозета, и тръгна по следите към плевнята.

На ъгъла спря. Хвана здраво оръжието си. Дъхът му отекваше в ушите му. Спря да диша. Всеки момент. Щеше да се случи след секунди. Хари се показа светкавично зад ъгъла с вдигната, готова за удар, лопата. Пред него, насред полето, което блестеше коварно и го заслепяваше, лисица се втурна към горичката.

Облегна се разтреперан на вратата на плевнята и си пое дъх.

* * *

Някой блъсна вратата. Той се стресна.

Нима са го разкрили? Човекът пред вратата не биваше да влиза.

Прокле собствената си непредпазливост. Бобо би го подложил на унищожителна критика, задето оголи зашитата си като пълен аматьор.

Вратата беше заключена, но все пак той потърси с поглед подходящ предмет, в случай че неканеният гост се вмъкне в жилището.

Нож. Ножът за хляб, който Мартине използва преди малко.

Остави го в кухнята.

Нов удар по вратата.

Нали има и пистолет. Без патрони, но достатъчен, за да изплаши с вида си всеки разумен човек.

За жалост се съмняваше, че мъжът пред вратата е с всичкия си.

Дойде в автомобил и паркира пред апартамента на Мартине на улица „Безгрижие“.

Нямаше да го види, ако не се бе приближил до прозореца да огледа колите по тротоара. В този миг забеляза неподвижния силует в една от тях. После силуетът се размърда, наведе се напред, за да вижда по-добре и той разбра, че е разкрит. Дръпна се веднага от прозореца, изчака половин час, пусна щорите и изгаси осветлението. Мартине му каза да остави лампите да светят: отоплението в апартамента се регулирало от термостат и понеже деветдесет процента от енергията в електрическите крушки е топлинна, икономията на ток в резултат на изгасено осветление се обезсмисля, защото термостатът веднага регистрира и компенсира понижението на температурата.

„Елементарна физика“, обясни Мартине. Само да беше му обяснила какви посетители да очаква. Що за човек е този мъж? Побъркан ухажор? Ревниво бивше гадже? Със сигурност не е полицай. Отново подхвана отчаяния си вой на ранено животно, от който направо да ти настръхнат косите:

— Мар-ти-не! Мар-ти-не!

Последваха думи на норвежки с разтреперан глас. И пак, почти през сълзи:

— Мартине…

Нямаше представа как мъжът е влязъл във входа, но чу как една от съседните врати се отвори. Прозвуча нечий глас. Успя да различи позната дума: полиция.

После вратата на съседа отново се затръшна.

Мъжът отвън простена отчаяно и почука на вратата. Най-сетне се отказа и заслиза по стълбите.

Въздъхна с облекчение. Зад гърба му остана дълъг ден. Сутринта Мартине го закара до гарата и той се качи на влака за града. С пристигането отиде в туристическото бюро и си купи самолетен билет за Копенхаген. Полетът беше на следващата вечер. Служителката зад гишето не реагира, когато й продиктува норвежкото име Халвуршен. Плати с банкнотите от портфейла на полицая, благодари и си тръгна. От Копенхаген щеше да се обади в Загреб и да повика Фред да му донесе нов паспорт в датската столица. С малко повече късмет ще се прибере за Бъдни вечер.

Отби се в три бръснарски салона. Навсякъде го отпращаха с обяснението, че нямат свободни часове заради предпразничната навалица. В четвъртия му посочиха съвсем младо момиче с дъвка в уста, седнало в ъгъла с унила физиономия. Явно девойката още се учеше на занаят. След няколко неуспешни опита да й обясни каква прическа иска, той й показа снимка. Тя спря да дъвче, погледна го изпод натежалите си от туш мигли и го попита с английския на водеща по музикалния канал „Ем Ти Ви“:

— You sure, man?^[3]

После взе такси до улица „Безгрижие“, отключи си с ключовете, които му даде Мартине, и започна да чака. Телефонът звънна няколко пъти. Иначе всичко беше спокойно, докато не му хрумна идиотската идея да се приближи до прозореца в осветената стая.

Върна се във всекидневната.

Пак удар по вратата. Въздухът затрепери, лампата на тавана се разлюля.

— Мар-ти-не!

Чу се как настойчивият обожател се засили и се блъсна във вратата, а тя се разклати в пантите.

Извика името й още два пъти. Последваха и два удара. След това мъжът се втурна надолу по стълбите.

Влезе в стаята и застана до прозореца да види какво ще прави онзи оттук нататък. Докато отключваше вратата на колата, светлината от уличната лампа падна върху лицето му и той го позна. Същият младеж, дето го закара до приюта. Никлас? Рикард? Нещо такова. Двигателят изръмжа и колата се изгуби в зимния мрак.

След час вече спеше и сънуваше познати природни картини. Събуди се чак когато чу трополенето на стъпки пред вратата и прошумоляването на хвърлени вестници.

* * *

Хари се събуди в осем. Отвори очи и помириса вълненото одеяло, покрило половината от лицето му. Миризмата събуди някакъв спомен. Отметна го. Спа непробудно и без да сънува. Намираше се в особено, приповдигнато настроение. Казано направо: чувстваше се щастлив. Отиде в кухнята, направи кафе и си изми лицето, докато си тананикаше тихичко „Morning song“^[4] на Джим Стерк. Над невисокия хребет на изток небето аленееше като страните на девица, а до изчезването на последната звезда, съвсем избледняла, оставаха минути. Пред кухненския прозорец се разстилаше нов, тайнствен и неопетнен свят, чиито хълмове белееха на хоризонта.

Направи сандвичи със сирене, наля кафе и вода за Мартине, нареди всичко върху поднос и се отправи към спалнята.

Черната й сплъстена коса се подаваше едва-едва над одеялото. Мартине дишаше почти беззвучно. Хари сложи подноса върху нощното шкафче, седна на леглото и зачака ароматът на кафе да се разнесе из стаята.

Тя задиша неравномерно и премига. Видя го, разтърка лице и се протегна малко смутено, с неестествени движения. Сякаш някой завъртя реостат и светлината от очите й постепенно започна да става все по-силна. На устните й се появи усмивка.

— Добро утро — каза Хари.

— Добро утро.

— Закуска?

— Хм — усмивката не слизаше от лицето й. — Ти няма ли да хапнеш?

— По-късно. Засега ще се задоволя с една цигара.

Извади кутията.

— Много пушиш.

— Винаги го правя след срив. Никотинът потиска алкохолния глад.

Тя отпи от кафето.

— Не е ли парадоксално?

— Кое?

— Ти, който винаги си се страхувал да изгубиш свободата си, си станал алкохолик.

— Да, права си.

Той отвори прозореца, запали си цигара и легна до нея.

— От това ли се боиш? — попита тя и се сгуши в него. — Че и аз ще ти отнема свободата? Затова ли… не искаш… да се любим?

— Не, Мартине — Хари дръпна от цигарата, намръщи се и огледа кутията неодобрително. — Не искам, защото виждам, че се страхуваш.

Тя се вцепени.

— Така ли? — изненада се Мартине.

— Да. Нормално е. И аз на твое място бих се страхувал. Така и не успях да разбера как жените се осмеляват да делят една постеля и да живеят под един покрив с човек, който ги превъзхожда физически. — Угаси цигарата в чинийката върху нощното шкафче. — Ние, мъжете, никога не бихме събрали смелостта да го направим.

— Кое те кара да смяташ, че се страхувам?

— Усещам го. Поемаш инициативата в свои ръце и искаш ти да определяш правилата. Причината е, че се боиш какво ще се случи, ако предоставиш решенията на мен. Нямам нищо против да бъдеш активната страна, но не желая да правиш нещо, от което се страхуваш.

— Аз преценявам какво искам и какво — не! — извика тя. — Дори и да се страхувам.

Хари я погледна. Тя обви врата му с ръце и зарови лице в рамото му.

— Сигурно ме мислиш за побъркана.

— Нищо подобно — потвърди той.

Притисна го в обятията си.

— Ами ако искам винаги са се страхувам? — прошепна тя. — Ако никога не… — и млъкна.

Хари очакваше продължението.

— Случи се нещо. Не знам какво… Всъщност знам. Изнасилиха ме. Тук, в това имение, преди много години. Известно време се чувствах съсипана.

— Искаш ли да…?

— Не, не ми се говори за това. Впрочем, няма нищо за разказване. Случи се отдавна. Преодолях го. Само дето… — тя се сгуши в него — … изпитвам съвсем малко, ама мъничко страх.

— Оплака ли се в полицията?

— Не, нямах сили.

— Без съмнение ти е било тежко, но е трябвало да го направиш.

— Да, и аз така съм чувала — усмихна се тя. — За да предпазя други момичета.

— Не е никак смешно, Мартине.

— Извинявай, тате.

Хари сви рамене.

— Не знам дали престъпленията си струват да бъдат извършени, но със сигурност знам, че се повтарят.

— Защото са генетично заложени, така ли?

— Не съм осведомен по този въпрос.

— Не си ли чел проучвания за осиновени, според които деца на родители-престъпници, израснали в нормални семейства заедно с биологични деца на въпросните семейства, са много по-силно предразположени да проявяват афинитет към престъпленията отколкото братята и сестрите си. Изводът е, че съществува ген, предопределящ престъпните намерения.

— Попадали са ми такова проучвания — кимна Хари. — Възможно е поведенческите модели да се унаследяват, но лично аз смятам, че склонността към престъпването на закона е заложена във всекиго от нас, макар и в различна степен.

— И ние, хората, сме програмирани роби на навиците си? — погъделичка с пръст Хари под брадичката.

— Ние сме сложна математическа задача, където са включени желанията, страхът, напрежението, алчността и така нататък. А мозъкът представлява невероятна машина. Никога не греши в изчисленията, затова винаги стига до едни и същи отговори.

Мартине се надигна на лакът и погледна Хари:

— А къде остават моралът и правото на свободен избор?

— И те са в сложната задача.

— Значи според тен престъпникът винаги ще…

— Не, не. Ако разсъждавах така, отдавна да съм напуснал работа.

Погали го с пръст по челото:

— И хората могат да се променят?

— Да, надявам се. Да променят навиците си.

— А как именно? — допря чело до неговото.

— Да обърнат гръб на самотата — подхвана той, но устните й го прекъснаха. — Да забравят за… — върхът на езика й погали вътрешната страна на долната му устна — … страха си; да…

— … се научат да се целуват?

— Да. Обаче не и ако мацката току-що е станала от сън и има бяло върху езика си…

Тя му удари звучен шамар, а смехът й отекна звънливо като кубчета лед в стъклена чаша. После горещият й език намери неговия. Мартине отметна завивката, съблече пуловера и тениската му. Хари усети допира на нежната, затоплена от съня кожа на корема й.

Плъзна ръка по гърба й. Лопатките й се раздвижиха, а стегнатите й мускули се отпуснаха, когато се наведе над него.

Той бавно разкопча ризата и без да спира да я гледа в очите, погали корема, кожата над ребрата и хвана втвърденото зърно на гърдата й с меката част на дланта между показалеца и палеца. Дъхът й пареше срещу неговия, докато тя го целуваше с отворена уста. А когато Мартине посегна към ципа на панталона му, той знаеше, че той този път нито може, нито иска да спре.

— Звъни — прошепна тя.

— Какво?

— Телефонът ти вибрира в джоба на панталона — разсмя се тя. — Ето, пипни…

— Извинявай.

Хари извади телефона, сложен на тих режим, протегна се над Мартине и го остави на ребро върху нощното шкафче. Екранът обаче стоеше обърнат към Хари. Помъчи се да забрави за него, но беше твърде късно. Вече видя, че му се обажда Беате.

— Мамка му — промърмори той. — Само секунда.

Стана в леглото и вдигна. Докато слушаше Беате, двамата с Мартине не спираха да се гледат. Лицето й беше като огледало на неговото, сякаш нарочно имитираше физиономията му. Хари не просто виждаше себе си: в лицето й се отразяваше собственият му страх, болка и отчаяние.

— Какво е станало? — попита тя, след като разговорът приключи.

— Мъртъв е.

— Кой?

— Халвуршен. Починал е снощи в два и девет, докато аз стоях до плевнята.