Ю Несбьо
Спасителя (33)

Трийсет и трета глава

Вторник, 22 декември

Най-краткият ден

Хари и Мартине стигнаха до станцията в подлеза на Националния театър точно за две минути и трийсет и осем секунди. След две минути се качиха на бърз влак за Лилехамер с междинни спирки на Централната гара в Осло и на летището. Хари и Мартине заеха последните две свободни места във вагона, пълен с войници, пуснати в отпуск за Коледа, и студентски компании с вино в картонени кутии и коледни шапки на главите.

— Какво става? — настойчиво попита Мартине.

— Юн е тръгнал да бяга.

— Знае ли, че Станкич е жив?

— Той не бяга от Станкич, а от нас. Разбрал е, че е разкрит.

— В смисъл? — очите на Мартине се разшириха от удивление.

— Направо се чудя кое по-напред да ти обясня.

Влакът навлезе в Централната гара. Хари огледа внимателно перона. Нито следа от Юн Карлсен.

— Цялата история започва, когато Рагнхил Гилстрюп предлага на Юн два милиона крони, за да съдейства на компанията на Гилстрюп да купи част от недвижимите имоти на Армията. Юн отказва, защото Рагнхил не му изглежда достатъчно безскрупулна, за да запази сделката им в тайна. Вместо да се договори с нея, Юн си урежда среща с Мадс и Алберт Гилстрюп зад гърба й. От тях иска пет милиона и обещание Рагнхил да не научава за сделката. Синът и бащата приемат.

— Откъде знаеш всичко това? — зяпна от учудване Мартине.

— След смъртта на съпругата си Мадс Гилстрюп явно изпада в дълбока депресия и решава да разобличи незаконната сделка. Затова се обажда на единствения полицай, с чийто номер разполага. На покойния ми колега Халвуршен. Включва се гласова поща и Мадс прави самопризнанието си. Преди няколко часа прослушах записа. Мадс споменава, че Юн Карлсен е настоявал да подпишат писмено споразумение.

— Юн винаги се застрахова срещу евентуални проблеми — отбеляза тихо Мартине.

Влакът напусна гарата, мина покрай Вила Вале — жилището на началника на гарата — и навлезе в сивия пейзаж на източните квартали: задни дворове с изпочупени велосипеди, празни въжета за простиране и потънали в сажди прозорци.

— Но какво общо има всичко това със Станкич? — попита Мартине. — Кой го е наел? Мадс Гилстрюп?

— Не.

Тъмният вакуум в тунела ги засмука. В мрака гласът на Мартине се чуваше съвсем слабо заради шумното тракане на влака:

— Рикард ли го е наел? Кажи, че не е той…

— Защо да е Рикард?

— В нощта, когато Юн ме изнасили, Рикард ме намери обляна в сълзи в клозета. Излъгах го, че съм се спънала в тъмното, но той не ми повярва. Придружи ме до леглото ми, без да събужда никого. Макар да не ми е казвал нищо, винаги съм имала чувството, че знае истината.

— Мм. Затова значи непрекъснато бди зорко над теб. Рикард явно наистина те обича.

— Вероятно точно затова… — подхвана тя, но млъкна.

— Да?

— Затова ми се иска да не е бил той.

— В такъв случай желанието ти е изпълнено.

Хари си погледна часовника. След петнайсет минути щяха да пристигнат на летището.

Мартине се притесни.

— Да не би…?

— Какво?

— Да не би баща ми да е научил за изнасилването? И да е… да е…

— Не, баща ти няма нищо общо. Поръчителят на убийството на Юн Карлсен…

Неочаквано излязоха от тунела. Над побелелите фосфоресциращи полета бе надвиснало тъмно звездно небе.

— … е самият Юн Карлсен.

* * *

Жената в униформа на Скандинавските аеролинии и ослепителна усмивка, постигната с употребата на избелваща паста за зъби, подаде на Юн билета и натисна копчето пред себе си. Над главите им се чу звън и следващият на опашката се втурна веднага към гишето, размахвайки номерчето си като мачете.

Юн се обърна с лице към голямата зала за отпътуващи. И преди бе идвал тук, но за първи път виждаше такава навалица. Шумът на гласове, стъпки и съобщения по уредбата се издигаше към високия сводест таван. Какофония, изпълнена с радостно нетърпение, смесица от езици и накъсани изречения, които му звучаха непонятно. Някои се прибираха за Коледа, други заминаваха другаде. Неподвижните опашки пред гишетата за летищен контрол се виеха като преяли гигантски змии между загражденията.

Дишай, каза си той наум. Имаш достатъчно време. Нищо не знаят. Още не. Вероятно никога няма да разберат. Юн застана зад възрастна жена и се наведе да премести тежкия й куфар, когато опашката се премести с двайсет сантиметра напред. Жената му се усмихна и благодари. Кожата й приличаше на тънък смъртноблед саван над главата на мъртвец.

Той също й се усмихна, после пак се обърна напред. Въпреки шума в залата Юн чуваше непрекъснато писъка й. Непоносимият й продължителен писък, който се опитваше да надвика бръмчащия електромотор.

Когато го приеха в болницата, разбра, че полицията е обискирала апартамента му. Разтревожи се да не намерят договора с „Гилстрюп Инвест“ в касата. В документа, подписан от Алберт и Мадс Гилстрюп, фигурираше черно на бяло, че Юн ще получи пет милиона крони, ако Управителният съвет на Армията одобри предложението му за продажба на имоти. Затова след като полицаите го откараха в жилището на Роберт, Юн излезе и отиде в апартамента си на улица „Гьотеборг“, за да вземе договора. Там обаче намери Рагнхил. Тя не го чу, защото прахосмукачката работеше. Държеше договора в ръка. Беше узнала тайната му. Греховете му. Както навремето майка му видя петната от сперма по чаршафите. Точно както майка му и Рагнхил щеше да го унижи, да го съсипе, да го издаде на всички. На баща му. Трябваше да й отнеме способността да вижда. Извадих окото й, помисли си той. Но тя продължава да крещи.

* * *

— Просяците никога не отказват подхвърлено петаче — отбеляза Хари. — Та нали просят именно за да получат милостиня. Това прозрение ме споходи в Загреб. Всъщност буквално ме застигна под формата на норвежка монета от двайсет крони, с която, един барман ме уцели. Докато гледах как монетата се върти върху пода, се сетих, че предния ден екипът на местопрестъплението откри хърватска монета в снега пред магазина на ъгъла на улица „Гьотеборг“. Разследващите веднага стигнаха до заключението, че е изпаднала от джобовете на Станкич, който е минал оттам, докато няколко метра по-нататък кръвта на Халвуршен е изтичала. По принцип не вярвам на знамения, но случката с монетата в Загреб ме накара да повярвам, че някаква висша сила иска да ми покаже нещо. При първата ни среща Юн Карлсен подхвърли монета на един просяк, а той го замери с нея. Помня колко се учудих как е възможно окаян скитник без пукната пара в джоба да не приеме милостиня. Вчера намерих въпросния просяк в Дайхманската библиотека и му показах монетата, открита от екипа ни. Той потвърди, че запокитил монетата по Юн, защото не била норвежка, и най-вероятно била същата.

— Е, и? Явно Юн е бил в Хърватия. Доколкото знам, това не е престъпление.

— Да, има право да пътува където си иска. Но по време на разговора ни ми каза, че през целия си живот не е посещавал други страни освен Дания и Швеция. От паспортната служба ме осведомиха, че не са издавали международен паспорт на лицето Юн Карлсен. Роберт Карлсен обаче има десетгодишен паспорт.

— Може Роберт да е донесъл монетата на брат си?

— Права си. Сама по себе си монетата не доказва нищо, но подтиква мудни мозъци като моя да се поразмърдат. Ами ако Роберт изобщо не е ходил в Загреб? Ако Юн е използвал неговия паспорт, за да отиде там? Юн има ключове за апартаментите на Армията. Следователно и за жилището на Роберт. Какво пречи на Юн да открадне паспорта на брат си, да замине за Загреб с фалшива самоличност, да се представи като Роберт Карлсен и да поръча собственото си убийство с намерението жертвата да бъде именно Роберт?

Мартине гризеше замислено нокътя си.

— Но ако Юн е искал Роберт да умре, защо му е да посочва собственото си име като мишена на килъра?

— За да си осигури непоклатимо алиби. Дори полицията да залови Станкич и той да признае с каква задача в дошъл в Норвегия, никой не би заподозрян Юн. Та нали целта е била да убият него. Смяната на дежурството на площад „Егер“ ще се възприеме от хората като чиста случайност. Станкич просто е следвал инструкциите на шефовете си. А като разберат, че са отнели живота на поръчителя, няма да продължат да преследват истинската мишена, защото със смъртта на поръчителя изчезва и вторият транш от възнаграждението за свършената работа. Всъщност този план граничи с гениалното. Нищо не е пречело на Юн да предложи на наемния убиец баснословна сума, която ще получи, след като изпълни поръчката, именно защото тогава длъжникът няма да съществува. Ще издъхне единственият човек, способен да разобличи Юн, като докаже, че в деня на поръчката не е бил в Загреб — Роберт Карлсен. Планът на Юн Карлсен представлява логически затворен кръг, предварително програмиран да ликвидира всички улики; илюзия като самоизяждаща се змия, в която всичко се изпарява, без да оставя неразрешени въпроси.

— Както вече отбелязах, Юн обича да се застрахова.

Двама студенти подхванаха пиянска песен на два гласа. Акомпанираше им шумното хъркане на един от войниците.

— Но защо? — питаше се Мартине. — Защо е искал да убие Роберт?

— Роберт е представлявал заплаха. Сержант-майор Рюе е чула разговор между двамата братя, в който Роберт се зарекъл да убие Юн, ако доближи някаква млада жена. Първо си помислих, че става дума за Теа. Ти обаче се оказа права: Роберт не е изпитвал любовни чувства към Теа. Юн ни заблуди с лъжата колко вманиачен бил Роберт по Теа, за да ни убеди, че Роберт е имал причини да желае смъртта му. Заплахата на Роберт всъщност е била свързана със София Михолеч — петнайсетгодишна хърватка. Момичето ми разказа всичко. Всяка седмица Юн я изнудвал да прави секс с него. Заканил се, че ако му откаже или се оплаче на някого, ще изхвърли цялото й семейство от апартамента на Армията и ще уреди да ги екстрадират. София забременяла и помолила Роберт за помощ. Той й обещал да сложи край на издевателствата на брат си. За жалост Роберт не съобщил в полицията или в ръководството на Армията, а решил сам да разреши семейния проблем без чужда намеса. По мои наблюдения в Армията на спасението имате такава традиция.

Мартине се вторачи в заснежените полета в мрака, нагънати като морски вълни.

— Значи такъв е бил първоначалният план. Кое се е развалило?

— Онова, което винаги се разваля — отвърна Хари. — Времето.

— Времето?

— Ако не бяха отменили полета за Загреб заради обилните снеговалежи, Станкич щеше да се прибере в Хърватин, да разбере, че поради нещастно стечение на обстоятелствата е убил поръчителя, и всичко щеше да приключи дотам. Но се случва друго. Станкич е принуден да остане в Осло и узнава за грешката си. Той обаче не знае името на поръчителя и затова продължава да преследва мишената.

По високоговорителите обявиха следващата спирка: летище „Гардермуен“, перона от дясната страна.

— И сега ще хванеш Станкич.

— Това ми е работата.

— Ще го убиеш ли?

Хари я погледна с недоумение.

— Той уби приятеля ти.

— Той ли ти го каза?

— Не. Предупредих го, че не желая да слушам нищо.

— Аз съм полицай, Мартине. Арестувам престъпници и ги предавам в съда.

— Нима? Защо тогава още не си повикал подкрепление? Защо не се обади на летището? Защо отрядът за бързо реагиране не пътува насам с включени сирени? Защо дойде сам?

Хари мълчеше.

— Никой друг освен мен не знае какво си открил, нали?

Хари видя през прозореца гладките сиви стени на летището.

— Време е да слизаме — отрони той.