Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Случаите на инспектор Хари Хуле (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Frelseren, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Ю Несбьо. Спасителя

Норвежка. Първо издание

Превод: Ева Кънева

Оформление на корицата: Борис Драголов

Формат: 16/56/84

Печатни коли: 331/2

ИК „Емас“, 2012 г.

ISBN: 978-954-357-229-8

История

  1. — Добавяне

Шестнайсета глава

Петък, 18 декември
Беглец

Слънцето го топли с лъчите си, а дългите стръкове трева върху пясъчните дюни се поклащат и кимат доволно под полъха на лекия ветрец. Явно току-що се е изкъпал, защото хавлията под него в мокра.

— Виж — посочва майка му.

Той заслонява очите си с ръка и устремява поглед над проблясващата изумително синя повърхност на Адриатическо море. Във водата гази мъж с широка усмивка. Баща му. Зад него се задава Бобо. После и Джорджи. До него плува малко куче с вирната опашка. Докато ги гледа, от морето започват да излизат все повече хора. Някои от тях познава. Например бащата на Джорджи. Други просто е виждал някъде. Лице, подаващо се от открехнатата врата на парижки апартамент. Чертите на хората се размиват до неузнаваемост. Лицата им приличат на гротескни маски, които му се хилят подигравателно. Слънцето се изгубва зад облаците и температурата рязко пада. Маските започват да крещят.

Събуди се от смъдяща болка в хълбока и отвори очи. Намираше се в Осло. На пода под стълбището във вход на жилищна сграда. Над него се бе надвесил някакъв човек. Викаше. Една дума от бурния словесен поток на непознатия звучеше почти като на сърбохърватски: наркоман.

Оказа се мъж в късо кожено яке. Отдръпна се крачка назад и вдигна крак. Ритна го в хълбока, където и без това вече усещаше болка. Легналият на пода простена и се обърна на другата страна. Зад мъжа с коженото яке се появи друг. Стиснал носа си с два пръста, той се смееше. Коженото яке посочи към входната врата.

Погледна ги. Опипа джоба на якето си: пистолетът още беше вътре. В пълнителя останаха два патрона. Но ако заплаши тези двамата с оръжие, рискува да го издадат на полицията.

Коженото яке избърбори нещо ядосано и замахна с ръка.

Мъжът на пода закри глава с ръка и се изправи. Другият, дето си стискаше носа, отвори вратата с ехидна усмивка и го ритна по задника, за да излезе по-бързо навън.

Зад него вратата щракна. Чу как двамата се качиха по стълбите. Погледна си часовника. Четири през нощта. Все същият непрогледен мрак и вкочаняващ студ. Опипа гърба на якето си. Цялото беше мокро. Крачолите на панталона му — също. Вонеше на урина. Да не би да се е изпуснал? Не, сигурно без да забележи, е легнал в локва замръзнала пикоч във входа. После топлината от тялото му я е размразила.

Мушна ръце в джобовете си и започна да подтичва по улицата. Вече изобщо нехаеше за автомобилите, които го подминават.

* * *

Пациентът промърмори „благодаря“ под носа си. Доктор Матиас Люн-Хелгесен затвори след него вратата на кабинета си и се отпусна тежко върху стола. Погледна часовника с прозявка. 06:00. Оставаше един час, докато застъпи сутрешната смяна. После ще се прибере. Ще поспи няколко часа и ще отиде при Ракел. Тя ще го чака под завивките в голямата дървена къща в квартал Холменколен. Лекарят още не бе успял да улучи правилния подход към малкия, но не се съмняваше, че ще се справи. Матиас Люн-Хелгесен винаги постигаше целите си. Освен това Олег не го мразеше, просто се бе привързал силно към бившия приятел на майка си. Полицая. Странно как детето с присъщата за възрастта му доверчивост бе възприело този алкохолизиран и психически неустойчив мъж за свой баща и образец в живота.

Отдавна възнамеряваше да поговори с Ракел за контактите на Олег с полицая, но все го отлагаше. Подхванеше ли темата, щеше да се превърне в жалък глупак в очите й. А вероятно дори да я подтикне към размисъл той ли е мъжът на живота й. А той искаше да бъде нейната сбъдната мечта. Беше готов на всичко само и само да я задържи. А за да разбере кой е този полицай, трябваше да попита Ракел. И той го направи. Попита я каква е историята с този Хари. Ракел отвърна, че във връзката им нямало нищо особено. Просто навремето го обичала. Ако не се бе изразила точно така, Матиас едва ли би се сетил, че Ракел никога не му е казвала тази дума.

Доктор Люн-Хелгесен тръсна глава, за да прогони безсмислените притеснения, провери на компютъра името на следващия си пациент и излезе в малкото преддверие, където медицинската сестра приемаше пациентите, преди той да ги покани в кабинета. Понеже там нямаше никого, лекарят излезе в чакалнята.

Петима души го гледаха умолително да ги приеме възможно по-скоро. Изключение правеше само мъж, седнал в ъгъла. Спеше с отворена уста, опрял глава о стената. Синьото яке и острата миризма на престояла урина, която лъхаше на талази, бяха сигурни признаци, за пациент с наркозависимост. Също толкова сигурно беше, че този тип ще се оплаква от болки и ще поиска рецепта за обезболяващи.

Матиас се приближи до него. Сбърчи погнусено нос. Разтърси го и бързо се отдръпна, защото знаеше от опит, че голяма част от зависимите имат изграден механизъм за отреагиране, придобит след дългогодишен горчив опит с улични бандити, които им отмъкват дрогата и парите: когато някой ги побутне, те замахват да го ударят с юмрук или да го пронижат с нож.

Мъжът отвори очи и погледна Матиас с изненадващо адекватен вид.

— Какви оплаквания имате? — попита лекарят.

По принцип той задаваше подобен въпрос на пациента, когато двамата останат насаме, но на Матиас, капнал от умора, му бе дошло до гуша наркомани и пияници да му крадат от времето, което би могъл да посвети на другите си пациенти.

Мъжът се загърна в якето си, без да отговори.

— Ехо! Кажете ми защо сте тук.

Мъжът поклати глава и посочи един от хората в чакалнята, сякаш за да обясни, че не е негов ред.

— Това не е приют. Не можете да спите тук. Напуснете чакалнята веднага.

I don ’I understand.[1]

Leave — настоя Матиас. — Or I’ll call the police.[2]

Матиас установи с изненада, че едва се сдържа да не издърпа смърдящия наркоман от стола. Останалите пациенти се обърнаха към тях.

Мъжът кимна и стана бавно. Матиас изчака стъклената врата да се затвори.

— Браво на вас! Такива хора не бива да се допускат в лечебните заведения — обади се глас зад гърба му.

Матиас кимна, но мислите му витаеха другаде. Може би не й повтаряше „обичам те“ достатъчно често. Сигурно причината се крие точно там.

* * *

В седем и половина пред стая 19 в отделението по неврохирургия все още цареше мрак. Полицай Странден се взираше в празното, застлано с нови чаршафи легло, където досега бе лежал Юн Карлсен. Само след няколко часа нов пациент щеше да заеме неговото място. Доста смущаваща мисъл. Сега обаче Странден искаше само едно: да си легне и да се наспи. Прозина се и провери дали не е оставил нещо върху нощното шкафче, взе вестника от стола и пое към вратата.

На вратата се появи мъж. Старши инспектор Хуле.

— Къде е той?

— Отведоха го — отвърна Странден. — Преди четвърт час дойдоха да го изпишат.

— И кой е разпоредил да го изпишат?

— Главният лекар. Вече не го искаха в отделението.

— Интересува ме кой го е отвел. И къде.

— Новият шеф в Отдела за борба с насилието се обади и задействаха процедурата.

— Хаген? Лично ли е дал заповед?

— Да. Закараха Юн Карлсен в апартамента на брат му.

Хуле поклати глава и си тръгна.

* * *

На изток се развиделяваше. Хари пое по стълбището в червено-кафявата тухлена сграда на „Йорбиц“ — осеяна с дупки асфалтова уличка между булевард „Ширкевайен“ и „Фагерборг“. Спря на втория етаж, както му обясниха по домофона. Върху бледосинята пластмасова табелка в горната част на открехнатата врата бе написано с бели релефни букви името Роберт Карлсен.

Влезе и се огледа. Бъркотията в малкия едностаен апартамент за пореден път потвърждаваше впечатлението от работното му място. Не беше изключено, разбира се, Ли и Ли да са допринесли за безпорядъка, докато са търсили писма и други документи в помощ на разследването. Цветна литография на Исус красеше едната стена. Заменяш трънения венец с барета и ето ти Че Гевара, помисли си Хари.

— Значи Гюнар Хаген е постановил да се настаните тук? — попита Хари Юн, седнал с гръб към него на бюрото до прозореца.

— Да — Юн се обърна. — Понеже убиецът знае адреса ми, Хаген сметна, че тук е по-безопасно.

— Мм — Хари се огледа. — Как спахте?

— Не много добре — усмихна се смутено Юн Карлсен. — Цяла нощ ми се причуваха разни звуци. Когато най-сетне успях да заспя, Странден, моят охранител, влезе в стаята и ми изкара ангелите.

Хари премести купчина комикси от един стол и седна.

— Разбирам, че сте изплашен, Юн. Имате ли някакви предположения кой би искал да ви отнеме живота?

— Вчера цял ден мислих по въпроса — въздъхна Юн. — Ще ви отговоря пак същото: наистина нямам представа.

— Някога били ли сте в Загреб? — попита Хари. — Или в Хърватия?

Юн поклати глава.

— Най-далечното ми пътуване извън страната е до Швеция и Дания. Ходих там като дете.

— Познавате ли хървати?

— Само хърватските бежанци, които подслоняваме.

— Мм. Полицаите обясниха ли ви защо ви настаняват точно тук?

Юн вдигна рамене.

— Казах им, че имам ключ за апартамента на брат ми, а и нали тук вече не живее никой…

Хари прокара ръка по лицето си.

— На бюрото имаше компютър — отбеляза Юн.

— Иззехме го за анализ.

Хари стана от стола.

— Нима вече тръгвате?

— Налага се да замина спешно за Берген.

— Разбирам — кимна Юн с празен поглед, насочен в нищото.

На Хари му се прииска да сложи окуражително ръка върху отпуснатите тесни рамене на младия мъж.

 

 

Влакът за летището закъсня. За трети пореден път. „Заради неочаквана повреда“, гласеше лаконичното незадоволително съобщение по високоговорителите. Йойстайн Айкелан, таксиметров шофьор и единствен приятел на Хари от детските години, веднъж му обясни, че устройството на електродвигателя е съвсем елементарно и дори малката му сестра би се справила с него. Ако обаче за един ден техническите щабове на Скандинавските аеролинии и на Норвежките държавни железници си сменят местата, влаковете ще се движат по разписание, а самолетите ще катастрофират. Хари предпочиташе статуквото да не се променя.

След като излязоха от тунела преди Лилестрьом, се обади на директния телефон на Гюнар Хаген.

— Хуле съм.

— Разбрах.

— Дадох нареждане Юн Карлсен да се намира под денонощна охрана, а не да бъде преместен от болницата в Юлевол.

— Второто го решава медицинският екип, а първото — аз.

Хари преброи три къщи по побелелите поля и чак тогава отговори:

— Вие ми възложихте да ръководя това разследване, Хаген.

— Разследването — да, но не и бюджета, предвиден за извънредно работно време. Би трябвало да знаеш, че средствата отдавна са изчерпани.

— Юн Карлсен е изплашен до смърт. А вие го настанявате в апартамента на брат му — предната жертва на убиеца, за да спестите няколко хилядарки на ден за хотелска стая.

По уредбата съобщиха следващата спирка.

— Лилестрьом — изненада се Хаген. — Хуле, да не пътуваш във високоскоростния влак за летището?

Хари изруга наум.

— Ще отскоча за малко до Берген.

— В работно време?

Хари едва успя да преглътне.

— Връщам се следобед.

— Човече, полудя ли? В момента всички ни гледат под лупа! Журналистите…

— Наближаваме тунел — прекъсна го Хари и затвори.

* * *

Полека-лека Рагнхил Гилстрюп се разбуди от сънищата си. Стаята тънеше в сумрак. Разбра, че е сутрин, но не й стана ясно откъде идва звукът. Приличаше на звук от голям механичен часовник. В спалнята им нямаше часовник. Обърна се на другата страна и подскочи от уплаха. В полумрака видя голяма фигура, застанала неподвижно до краката й. Мъжът я гледаше.

— Добро утро, скъпа.

— Мадс! Стресна ме.

— Ами?

Отворената врата на банята и капките вода, които падаха върху паркета с равномерния звук на тиктакащ часовник, й подсказаха, че току-що си е взел душ.

— От много време ли стоиш при мен? — тя придърпа нагоре завивката.

— Защо питаш?

Сви рамене, но остана изненадана, че й отговаря с въпрос: весело, почти заядливо, с лека усмивка. Обикновено Мадс не се държеше така.

Протегна се и се прозина. Сама усети колко неестествено го направи.

— Кога се прибра снощи? — попита тя. — Не те усетих.

— Да, защото спеше като ангел.

Пак същата усмивка. Погледна го по-внимателно. През последните месеци се промени доста. Мадс поначало си беше елегантен, но от известно време изглеждаше още по-атлетичен и силен. А и стойката му не беше същата: вече не ходеше прегърбен. Рагнхил не изключваше вероятността съпругът й да си е намерил любовница, но това не я тревожеше особено. Или поне така си мислеше тя.

— Къде ходи снощи? — попита тя.

— Вечерях с Юн Петер Сисенер.

— Борсовия посредник?

— Да. Според него има изгледи пазарът да се съживи и цените на недвижимите имоти да скочат.

— Нали задължението да обсъждам ситуацията с него е мое?

— Да, но аз обичам да съм в течение.

— Нима аз не ти предоставям достатъчно информация, скъпи?

Изгледа я продължително. За първи път, откакто се познаваха, Рагнхил усети как кръвта нахлува в лицето й.

— Изобщо не се съмнявам, че ме осведомяваш за най-важните неща, съкровище.

Той влезе в банята. Рагнхил чу как пусна крана.

— Разгледах няколко интересни проекта за жилищни сгради — извика тя, колкото да каже нещо и да сложи край на неловкото мълчание, настъпило след последната му реплика.

— Аз също — извика в отговор Мадс. — Вчера се отбих да видя една сграда на улица „Гьотеборг“. Знаеш я, собственик е Армията на спасението.

Тя се вцепени. Жилището на Юн.

— Стори ми се много хубава. Пред един от апартаментите беше опъната полицейска лента. От съседи разбрах, че имало стрелба. Представяш ли си?

— Ужас — извика тя. — Но защо полицейска лента?

— Такава е рутинната процедура. Полицаите отцепват апартамента, извършват оглед и изземват пръстови отпечатъци и следи от ДНК, за да разберат кой е влизал вътре. Може Армията на спасението да намали цената, щом в сградата е станала престрелка. Ти как мислиш?

— Нали ти казах: не искат да продават.

— Не искаха преди инцидента, съкровище.

Внезапно й хрумна нещо.

— Защо полицията ще претърсва апартамента, ако престрелката е станала в коридора?

Мадс спря водата. Тя вдигна очи. Застанал на прага, той се усмихваше с лице, покрито с пяна за бръснене. В ръка небрежно държеше бръснарско ножче. Само след няколко минути щеше да се полее обилно със скъпия афтършейв, чиято миризма Рагнхил не понасяше.

— Какви ги говориш? — учуди се той. — Не съм казвал, че престрелката е станала в коридора. Защо пребледня така, съкровище?

 

 

Денят се събуди късно. Над парка „Софиенберг“ още се носеше прозрачна мразовита мъгла, докато Рагнхил крачеше забързано по улица „Хелгесен“ и дишаше в шала си от колекцията на „Ботега Венета“. Дори вълненият аксесоар, купен за девет хиляди крони в Милано, се оказа безсилен срещу студа, но поне закриваше лицето й.

Пръстови отпечатъци. ДНК. Полицията ще разбере кой е идвал в апартамента. Това не биваше да се случва, защото означаваше катастрофални последствия за Рагнхил.

Тя зави зад ъгъла на улица „Гьотеборг“. Пред входа не се виждаха полицейски автомобили.

Бързо отключи входната врата и се втурна към асансьора. От много време не бе идвала тук. За първи път си позволяваше да се появи без предупреждение.

Сърцето й биеше лудо, докато се возеше в асансьора. Мислеше за космите, останали в канала в банята му, за нишките от дрехите й, набити в килима, за отпечатъците от пръстите й из цялото жилище.

Коридорът беше пуст. Оранжевата лента, опъната пред вратата, показваше, че вътре няма никого, но за всеки случай Рагнхил почука и изчака. После извади ключа, но не успя да го пъхне в ключалката. Опита отново. Само върхът му влизаше в дупката. Боже мой, нима Юн си е сменил бравата? Рагнхил си пое дъх, обърна ключа и се помоли наум.

Този път ключът влезе, тя го завъртя и се чу меко щракване.

Влезе вътре. Вдиша добре познатия мирис на апартамента и се насочи право към гардероба: Юн държеше прахосмукачката там. Черна, марка „Сименс VS08G2040“, мощност 2000 вата, най-доброто на пазара. С Мадс използваха същата вкъщи. Юн държеше много на чистотата. Тя включи щепсела в контакта и прахосмукачката започна да бучи. Погледна часовника: 10:00. За един час ще мине целия под и ще избърше всички стени и рафтове. Вратата на спалнята беше затворена. Дали да не започне с нея? Там се намираха най-ярките доказателства за посещенията й, най-многобройните следи. Не. Опря накрайника на прахосмукачката до ръката си, за да провери дали засмуква добре. Усети нещо като ухапване. Дръпна бързо накрайника, но по ръката й вече се бе образувал подкожен кръвоизлив.

Започна да чисти. Само след няколко минути обаче се сепна и спря. Писмата! Мили боже, как не се сети по-рано, че ще намерят писмата й до Юн! Първите, пълни с откровения за най-съкровените й мечти и желания, и последните, пропити с отчаяние, в които разголваше душата си и го умоляваше да се свърже с нея. Без да спира прахосмукачката, преметна маркуча над облегалката на близкия стол, втурна се към бюрото на Юн и започна трескаво да отваря чекмедже след чекмедже. В първото намери химикалки, тиксо, перфоратор. Във второто телефонни указатели. Третото се оказа заключено. Съвсем логично.

Рагнхил взе от бюрото ножа за писма, заби върха му точно над ключалката и натисна дръжката е цялата тежест на тялото си. Старото сухо дърво изпука. Очакваше всеки момент ножът да се счупи, но за нейно облекчение в горната част на чекмеджето се появи цепнатина. Дръпна рязко, помете с ръка стърготините и се зае да преглежда купчините с пликове. Пръстите й работеха със светкавична бързина. Енергийна компания „Хафслюн“. Банка „Де ен Бе“. Застрахователна компания „Иф“. Армията на спасението. Плик без надпис. Отвори го. „Скъпи сине“, започваше писмото. Рагнхил продължи да търси. Ето го! Плик с името на фондовата организация — „Гилстрюп Инвест“ — написано в долния десен ъгъл с дискретно светлосиньо.

Отдъхна си. Извади писмото.

След като го прочете, го остави настрани. Сълзите рукнаха по бузите й. Сякаш изведнъж някой й отвори очите. Сякаш досега е била сляпа, изведнъж проглежда и вижда, че всичко си е постарому. Сякаш онова, в което вярваше и в което само веднъж се усъмни, отново се превърна в истина. Писмото беше съвсем кратко, но промени всичко.

Настойчивият вой на прахосмукачката заглушаваше всичко освен ехото от простите ясни изречения върху листа, едновременно абсурдни и изпълнени с очевидна логика. Рагнхил не чуваше шума от уличното движение. Остана глуха и за проскърцването на вратата, и за приближилия се до нея човек. Едва когато усети миризмата му, я побиха тръпки.

* * *

Самолетът на Скандинавските аеролинии се приземи на летище „Флеслан“ при силен западен вятър. В таксито за Берген чистачките съскаха, сякаш предупреждаваха зимните гуми да пазят тишина, но те продължаваха да хрущят по малките квадратчета мокър черен бетон, подаващи се изпод превзелите го влажни туфи трева между две редици дървета с оголени клони. Типична зимна картина в Западна Норвегия.

Тъкмо стигна до квартал Фюлингедален в Берген и се обади Скаре.

— Открихме нещо.

— Слушам те.

— Прегледахме харддиска от компютъра на Роберт Карлсен. Компрометиращите находки се изчерпват с „бисквитки“ от няколко порносайта.

— Каквито щяхме да намерим и на твоя компютър, ако го бяхме иззели за проверка, Скаре. Давай по същество.

— Нито в документите, пито в писмата не забелязахме нещо подозрително.

— Скаре… — предупредително подхвана Хари.

— Затова пък се натъкнахме на интересна част от използван самолетен билет. Познай закъде.

— Ще те шамаросам.

— За Загреб — побърза да отговори на загадката си Скаре, а после, тъй като Хари не реагира, уточни: — В Хърватия.

— Добре. Кога е бил там?

— През октомври. Заминал е на дванайсети и се е прибрал в Осло още същата вечер.

— Мм. Един-единствен ден в Загреб. Не ми звучи като екскурзия.

— Позвъних на шефката му в магазина „Фретекс“ на „Ширкевайен“ и тя ми каза, че никога не го е изпращала на командировка до Загреб.

Хари затвори и тутакси се запита защо не похвали Скаре за добре свършената работа. Какво му попречи? Нима ставаше все по-голям мърморко с годините? Не, помисли си той, докато прибираше четирите крони ресто, не е свързано с възрастта: аз по рождение съм си все недоволен.

Слезе от таксито под потискащия гнусен бергенски дъжд, който според разпространеното схващане започвал през септември и спирал през май. С няколко крачки се озова в кафене „Бьорш“. Вътре спря и огледа заведението. Чудеше се какво ще стане с кафенето след приемането на законопроекта, забраняващ пушенето на обществени места. Идваше тук за трети път. Обстановката го предразполагаше да се чувства като у дома си, макар реално Хари да не се вписваше в клиентелата. Сервитьорите в червени сака с тържествени физиономии сновяха около масите, сякаш обслужват персони от висшето общество. Поднасяха халби с бира и жалки опити за остроумни забележки на отрудени работници, пенсионирани рибари, жилави моряци, участвали във военни експедиции, и други корабокрушенци. При първото посещение на Хари в „Бьорш“ разжалвана знаменитост и рибар се понесоха във вихъра на тангото между масите, а възрастна дама в официално облекло изпълни няколко немски романса под акомпанимента на акордеонист, като по време на инструменталните партии ръсеше ритмично цинизми с увуларното си „р“.

Хари намери каквото търсеше. Тръгна към масата на висок слаб мъж, пред когото стояха една празна и една преполовена халба бира.

— Шефе.

Чул гласа на Хари, мъжът вдигна глава. Погледът му се спря върху старши инспектора с малко закъснение. Зениците зад размътената от алкохола мембрана се присвиха.

— Хари — кимна той с изненадващо ясен и трезвен глас.

Хари придърпа един стол от съседната маса.

— Минаваш транзит, нали? — попита Бярне Мьолер.

— Да.

— Как ме откри?

Хари мълчеше. Въпреки че психически се бе подготвил какво ще завари, направо не повярва на очите си.

— Значи из службата са почнали да ме одумват, а? Е, какво да се прави — Мьолер отпи от халбата. — Странно как си сменихме ролите, нали? Бях свикнал аз да те намирам в такова състояние. Ще пийнеш ли една бира?

— Какво се е случило с теб, шефе? — Хари се наведе напред.

— Сети се сам. Коя е основната причина мъж на средна възраст да започне да пие през работно време, Хари?

— Или са го уволнили от работа, или жена му го е напуснала.

— Доколкото ми е известно, още не са ме изритали — засмя се тихо Мьолер. Раменете му се разтресоха, но не се чу звук.

— Да ме би Кари… — Хари млъкна, защото не знаеше как точно да се изрази.

— Тя остана в Осло с децата. Всъщност се бяхме разбрали така още преди да замина.

— Какво?

— Децата ми липсват, разбира се. Но ще се оправя. Това е просто… как се казва… преходна фаза? Е, има и по-подходяща дума. Транс… не…

Бярне Мьолер отпусна глава над халбата.

— Ела да се поразходим — предложи Хари и махна на сервитьора да донесе сметката.

Двайсет и пет минути по-късно Хари и Бярне Мьолер стояха под бергенския дъжд до парапет на връх Фльойен и се взираха в низините, където би следвало да се намира Берген, в момента забулен в гъста мъгла. От центъра дойдоха с въжена железница. Стените й приличаха на разрязан по диагонал сладкиш.

— Затова ли дойде да живееш тук? — попита Хари. — Защото с Кари се разделихте?

— Слуховете за валежите в Берген не са изобщо преувеличени.

— Алкохолът няма да ти помогне, шефе — въздъхна Хари. — Само ще влоши положението ти.

— Това е моя реплика, Хари. Как се спогаждате с Гюнар Хаген?

— Горе-долу. Голям философ е.

— Не го подценявай, Хари. Умее не само да философства. Гюнар Хаген е бил седем години в Специалния отряд на армията.

— Нима? — изненада се Хари.

— Да. Преди малко го научих от началника на криминалната полиция. Повикали го да се присъедини през 1981-а, когато създадоха отряда с цел да защитава нефтените платформи на Норвегия в Северно море. Понеже службата му е секретна, не фигурира в автобиографията му.

— Специалният отряд на армията — повтори Хари и усети как леденостудените дъждовни капки се просмукват през якето му. — Чувал съм, че от войниците там се изисква нечовешка преданост.

— Отрядът е като братство — кимна Мьолер. — Никой външен не може да проникне там.

— Знаеш ли имената на други членове?

Мьолер поклати глава. Вече като че ли съвсем изтрезня.

— Какво става с разследването? Периодично получавам вътрешна информация.

— Дори не разполагаме с мотив.

— Мотивът е свързан с пари и с алчност — изкашля се Мьолер. — Престъпникът живее с илюзията, че нещата ще се променят, ако забогатее; че самият той ще се промени.

— Пари значи. Може и да си прав — колебливо кимна Хари.

Мьолер плю презрително към потъналия в сива мъгла град пред тях.

— Намери парите и ги проследи. Винаги отвеждат към отговора на загадката.

За първи път Хари чуваше Мьолер да говори с такава осъзната горчивина за живота, сякаш съжаляваше, задето опитът го е научил на толкова много неща.

Хари си пое дъх и рискува:

— Шефе, знаеш, че не мога да говоря със заобикалки. Затова ще карам направо. С теб сме от хората, които нямат много приятели. Може да не ме смяташ за свой приятел, но не отричай колко сме близки.

Хари погледна Мьолер в очакване на реакция. Напразно.

— Дойдох, за да ти помогна с каквото мога. Искаш ли да поговорим или…

Никакъв отговор.

— Все едно, шефе. Така или иначе съм тук.

Мьолер погледна към небето.

— Знаеш ли, че жителите на Берген наричат тези места „планини“? Всъщност са прави. Това са си планини. По тези места, отдалечени само на шест минути с въжената железница от центъра на втория по големина град в Норвегия, все още има хора, които изгубват пътя и умират. Не ти ли се струва странно?

Хари сви рамене. Мьолер въздъхна:

— Дъждът няма да спре. Хайде да се връщаме с ламаринения влак.

В града се отправиха към стоянката за таксита.

— Най-натоварените часове още не са започнали. За двайсет минути си на летището.

Хари кимна. Не бързаше да се качва. Якето му вече бе прогизнало.

— Виж при кого ще те отведат парите — настоя Мьолер и го потупа по рамото. — Направи каквото трябва.

— И ти, шефе.

Мьолер му махна за довиждане и тръгна. Хари се качи в таксито и извика нещо. Мьолер се обърна, но уличното движение заглуши думите. Докато минаваха през площад „Данмарк“, Хари си включи телефона. Съобщение от Халвуршен да му върне обаждането. Хари набра номера му.

— Разполагаме с кредитната карта на Станкич. Снощи малко преди полунощ един банкомат на площад „Юнгсторге“ глътнал картата и не му я върнал.

— Значи Станкич се е връщал оттам, когато щурмувахме стаята му в приюта.

— Да.

— „Юнгсторге“ се намира доста далеч от приюта. Отишъл е да изтегли пари оттам, защото се е опасявал, че ако проследим картата, ще се досетим къде е отседнал. Явно спешно се нуждае от пари.

— Слушай сега. Става още по-интересно. Банкоматът се намира под постоянно видеонаблюдение.

— И?

Халвуршен направи пауза, за да подсили ефекта на думите си.

— Казвай де — нетърпеливо го подкани Хари. — Нали не си е прикрил лицето?

— Усмихва се на камерата като филмова звезда.

— Прати ли записа на Беате?

— В момента го преглежда в House of Pain.

* * *

Рагнхил Гилстрюп мислеше за Юханес. Колко различно можеше да е всичко. Ако просто бе послушала сърцето си, което винаги вземаше по-разумни решения от главата й. Странно: за първи път се чувстваше толкова нещастна и въпреки това изпитваше неистово желание за живот.

Копнееше да поживее поне още мъничко.

Защото всичко й се изясни.

Рагнхил се взираше в черното дуло. Осъзнаваше какво вижда.

И какво ще се случи.

Бученето на съвсем елементарно устроения електродвигател на „Сименс VS08G2040“ заглуши писъка й. Върху пода падна стол. Безпощадно засмукващото дуло се приближи до окото й. Тя се опита да спусне клепачи, но силни пръсти ги вдигнаха нагоре, защото притежателят им искаше тя да гледа. И тя гледаше. И знаеше, о, колко добре знаеше какво ще се случи.

Бележки

[1] I don’t understand. (англ.) — Не разбирам. — Б.пр.

[2] Leave. Or I’ll call the police. (англ.) — Напуснете. Иначе ще повикам полиция. — Б.пр.