Ю Несбьо
Спасителя (22)

Двайсет и втора глава

Събота, 19 декември

Миниатюра

В следобедния сумрак Главното полицейско управление светеше като коледна елха. Вътре, в стая за разпит номер две, Юн Карлсен седеше с глава, заровена в ръцете си. Срещу него, от другата страна на малката кръгла маса в тясното помещение, се бе разположила полицай Турил Ли. Между тях бяха поставени два микрофона и разпечатка от първите свидетелски показания. Юн видя през прозореца Теа, която чакаше реда си в съседната стая.

— Значи той ви нападна? — попита полицайката, докато преглеждаше показанията му.

— Мъж със синьо яке се втурна към нас с пистолет в ръка, да.

— А после?

— Всичко стана за секунди. Изплаших се до смърт и имам само откъслечни спомени. Сигурно заради мозъчното сътресение, което наскоро претърпях.

— Разбирам — увери го Турил Ли, но лицето й казваше тъкмо обратното.

Тя погледна червената светлина на диктофона — знак, че устройството продължава да записва.

— А Халвуршен се е втурнал към колата?

— Да, пистолетът му остана вътре. Сложи го върху средната конзола, преди да тръгнем от „Йостгор“.

— А вие какво направихте?

— Паникьосах се. Първо ми хрумна да се скрия в колата, но после се отказах и хукнах към портата на сградата.

— И непознатият е стрелял по вас?

— Чух пукот от изстрел.

— Продължете.

— Влязох в двора и погледнах какво става навън. Мъжът се бе нахвърлил върху Халвуршен.

— Халвуршен не успя да се качи в колата, така ли?

— Точно така. Още преди това ми се оплака, че често се случвало вратата да заяжда заради студа.

— И мъжът нападна Халвуршен с нож, а не с пистолет?

— Така ми се стори, но все пак гледах отстрани. Изненада Халвуршен в гръб и го прободе няколко пъти.

— Колко пъти?

— Четири или пет. Не съм сигурен…

— После?

— Слязох в мазето и се обадих в полицията.

— Но убиецът не ви последва?

— Нямам представа. Заключих входната врата след себе си.

— Можел е да строши стъклото. Та той е пронизал с ножа си полицай, едва ли би се поколебал.

— Да, права сте. Не знам защо не го е направил.

Турил Ли се втренчи в разпечатката.

— До Халвуршен намерихме следи от повръщано. Предполагаме, че е от извършителя. Можете ли да го потвърдите?

Юн поклати отрицателно глава.

— Докато чаках да дойдете, стоях в мазето. Сигурно трябваше да се притека на помощ, но… аз…

— Да?

— Изплаших се.

— Постъпили сте правилно — лицето й отново изразяваше точно обратното.

— Какво казаха лекарите? Той… ще…

— Намира се в кома. Чакат състоянието му да се подобри. Но не знаят дали ще оцелее. Да продължим с показанията ви.

— Цялата тази история ми прилича на нескончаем кошмар — прошепна Юн. — И няма изгледи да свърши.

— За пореден път ви повтарям: говорете на микрофона — беззвучно отбеляза Турил Ли.

 

 

Застанал на прозореца в хотелската си стая, Хари гледаше притъмнелия град. Изкривени, изпочупени телевизионни антени правеха причудливи знаци и жестове към кафяво-жълтото небе. Меките тъмни килими и завеси приглушаваха звука от шведския телевизионен канал. Макс фон Сюдов играеше ролята на Кнут Хамсун. Вратата към минибара беше отворена. Върху ниската масичка лежеше хотелската брошура. От първата й страница гледаше Йосип Йелачич^[1] от снимка на статуята му на едноименния площад, а върху брошурата се мъдреха четири минибутилчици с „Джони Уокър“, „Смирноф“, „Йегермайстер“ и „Гордънс“ и две бутилки с бира „Ozujsko“. И шестте бяха запечатани. Засега. Преди час Скаре му се обади да съобщи какво се е случило на „Гьотеборг“.

Хари искаше да проведе следващия си разговор в трезво състояние.

Беате отговори на четвъртото прозвъняване.

— Жив е — осведоми го тя, преди Хари да е попитал. — Включиха го на командно дишане. В кома е.

— Какво казват лекарите?

— Не обещават нищо, Хари. Едва не е загинал на място, защото Станкич явно се е опитал да пререже сънната му артерия, но Халвуршен се е предпазил с ръка. Върху опакото на дланта му има дълбока порезна рана, а от двете страни на врата — кръвоизливи от няколко по-малки артерии. После Станкич го е пробол неколкократно точно над сърдечната област. Според лекарите е възможно да е засегнал горната част на сърцето.

Като се изключи едва доловимото треперене на гласа й, Беате все едно докладваше за някоя от жертвите, с които се сблъскваха ежедневно. Хари я разбираше: Беате бе принудена да гледа на нещастието като на част от работата си, защото иначе щеше да рухне. В последвалото мълчание прогърмя разтрепераният от гняв глас на Макс фон Сюдов. Хари обмисляше как да успокои колежката си. Не му хрумна нищо и затова заговори отново по работа:

— Току-що говорих с Турил Ли. Предаде ми свидетелските показания на Юн Карлсен. Ти разполагаш ли с нещо повече?

— Намерихме куршума в дясната част на фасадата. В момента момчетата от балистиката го проверяват, но аз не се съмнявам, че е изстрелян от същото оръжие като куршумите на площад „Егер“, в апартамента на Юн и пред приюта. Нападението е дело на Станкич.

— Откъде си толкова сигурна?

— Двойката влюбени, които ударили спирачки, щом видели Халвуршен, проснат на тротоара, казаха, че забелязали мъж с вид на просяк да пресича улицата точно пред тях. Девойката видяла в огледалото как въпросният тип паднал на тротоара малко по-нататък. Проверихме мястото. Колегата ми Бьорн Холм намери чуждестранна монета, заровена дълбоко в снега, все едно е стояла там няколко дни. Отначало Бьорн не се сети каква е монетата. Пишеше само „Република Хърватска“ и „пет куни“. Затова провери.

— Благодаря, вече се досещам за отговора. Явно е бил Станкич.

— За да сме сто процента сигурни, иззехме ДНК-проби от повръщаното върху леда. От Института по съдебна медицина ще ги сравнят с ДНК-пробите от косми в стаята му в приюта. Надявам се утре вече да имаме яснота по въпроса.

— Значи поне разполагаме с ДНК-следи.

— Да. Може би звучи странно, но локва със стомашно съдържание далеч не е идеалният източник на ДНК. Повърхностните клетки от лигавицата се разпръскват, когато обемът на повърнатото количество е голям. Освен това биологичен материал, стоял на открито…

— … е подложен на замърсяване от безброй други източници на ДНК. Всичко това ми е известно, но поне имаме някакви веществени следи. С какво се занимаваш в момента?

Беате въздъхна.

— Получих много странно текстово съобщение от Ветеринарния институт и смятам да се свържа с тях, за да разбера какво точно имат предвид.

— От Ветеринарния институт?

— Да, открихме няколко полусмлени парчета месо в повърнатото количество и ги изпратихме за ДНК-анализ с идеята колегите от Института да видят дали ще намерят съвпадение с пробите в архива, който Висшето земеделско училище в Ос използва, за да проследява какъв е произходът и кой е производителят на определен месен продукт. Така евентуално ще открием в кой ресторант се е хранил. Начинанието наистина е изстрел на посоки, но ако през последното денонощие Станкич си е намерил скривалище, едва ли се движи в широк периметър и има голяма вероятност да се храни на едно и също място.

— Да, звучи напълно логично. Какво ти съобщават в есемеса?

— Че най-вероятно става дума за месо от китайски ресторант. Много странно.

— Мм. Обади ми се, ако има нещо ново. И…

— Да?

Хари знаеше колко идиотско ще прозвучат думите му: Халвуршен е голям мъжкар, в днешно време медицината е много напреднала, всичко ще се оправи. Затова каза само:

— Нищо.

Беате затвори. Той се обърна до масата и бутилките. Онче, бонче, счупено пиронче… Падна се „Джони Уокър“. Хари хвана здраво миниатюрната бутилка с една ръка, а с другата отвъртя — или по-точно отпори — капачката. Чувстваше се като Гъливер. Заложник в чужда страна, където има само бутилки с пигмейски размери. Вдиша сладкия, добре познат мирис от тясното гърло. Съдържанието на „патрончето“ се изчерпваше с една глътка, но тялото му беше в готовност да посрещне отровното нападение. Изтръпна в очакване на неминуемия пристъп на силно гадене, но знаеше, че дори това няма да го спре. Изморих се да пиша, каза Кнут Хамсун във филма.

Пое си дъх като преди продължително гмуркане в морските дълбини.

Телефонът звънна. Хари се подвоуми. Апаратът млъкна след първото прозвъняване.

Сети се, че вероятно го търсят от рецепцията.

Остави бутилката върху нощното шкафче. Телефонът пак звънна. Вдигна слушалката.

— Mister Hansen?^[2]

— Yes.^[3]

— В лобито ви чака един човек.

Хари прикова очи в етикета на бутилката: джентълмен в червено сако.

— Предайте му, че идвам веднага.

— Разбира се, господине.

Хвана бутилката с три пръста. Отметна назад глава и изпразни съдържанието й в гърлото си. След четири секунди се превиваше над тоалетната чиния, докато повръщаше обяда си от самолета.

 

 

Рецепционистката посочи дивана до пианото. В близкото кресло с изправен гръб седеше дребна жена с прошарена коса, наметната с черен шал. Наблюдаваше Хари със спокойните си кафяви очи. Той спря пред масата, където работеше малко радио на батерии. Гласове коментираха разпалено някакво спортно събитие, вероятно футболен мач. Шумът се смесваше с изпълнението на пианиста, чиито пръсти се носеха леко по клавишите, сплитайки китка от популярни филмови песни.

— „Доктор Живаго“ — кимна тя към пианиста. — Приятно, нали, господин Хансен?

Говореше с безупречно английско произношение. Усмихна се, все едно е казала нещо забавно, и с дискретно, но властно движение подкани Хари да седне.

— Обичате ли да слушате музика? — попита Хари.

— Кой не обича? Преподавах музика — тя се наведе напред и усили радиото.

— Боите се, че ще подслушат разговора ни ли?

Тя се облегна на креслото:

— Какво искате, Хансен?

Хари повтори измислицата за дилъра пред училището, убил сина му, като през цялото време, докато разказваше, усещаше вкуса на жлъчка в гърлото си и глутницата жадни кучета в стомаха си, които ожесточено лаеха и искаха още. Историята не прозвуча убедително.

— Как ме открихте? — попита жената.

— Един човек от Вуковар ми препоръча да се обърна към вас.

— Откъде сте?

Хари преглътна. Езикът му бе пресъхнал и сякаш удебелен.

— От Копенхаген.

Погледна го. Хари чакаше реакцията й. Между лопатките му се изтърколи капка пот. Над горната му устна се образува втора. Проклятие, трябваше веднага да си изпие лекарството. Веднага.

— Не ви вярвам — отсече тя.

— Добре — Хари стана. — Ще тръгвам.

— Почакайте! — извика заповеднически дребната жена и му даде знак да се върне на мястото си. — Не мислете, че съм сляпа.

Хари се подчини.

— Виждам омразата в очите ви. Виждам мъката. Надушвам алкохола. Вярвам ви, че сте изгубили сина си. — Усмихна се. — Какво искате от мен?

Хари впрегна всичките си сили да се окопити.

— Колко ще струва? И кога най-скоро може да стане?

— Зависи. Няма обаче да намерите по-сериозни работници от нас на по-изгодна цена. Започва от пет хиляди евро, като съпътстващите разходи се заплащат отделно.

— Чудесно. Следващата седмица?

— Прекалено… скоро е.

Колебанието на жената продължи едва частица от секундата, но не убегна на Хари. Беше му напълно достатъчно да се убеди в правотата на предположенията си. Жената също разбра какво е узнал. Гласовете от радиото закрещяха превъзбудено, а публиката зад тях избухна в радостни възгласи. Някой бе отбелязал гол.

— Май не сте сигурна, че работникът ви ще се прибере толкова бързо, а? — осведоми се Хари.

Изгледа го продължително.

— Още работите в полицията, нали?

— Да — кимна Хари. — Като старши инспектор в Осло.

Мускулите около очите й потръпнаха конвулсивно.

— За вас не представлявам никаква опасност — успокои я Хари. — В Хърватия нямам правомощия да упражнявам професията си. Никой не знае, че съм тук. Нито хърватските ми колеги, нито началникът ми в Норвегия.

— Какво искате?

— Да се споразумеем.

— За какво?

Тя се наведе напред и намали радиото.

— За вашия изпълнител и неговата мишена.

— В смисъл?

— Да направим следното: вашият човек се отказва да преследва Юн Карлсен и ние го пускаме да си отиде.

Тя повдигна едната си вежда:

— Господин Хансен, цялата ви полиция пази един-единствен човек от моя изпълнител. От какво толкова ви е страх?

— Опасяваме се от излишно проливане на кръв. Изпълнителят ви вече отне живота на двама души и прободе един от колегите ми.

— Нима… — тя млъкна. — Не може да е истина.

— Ако не го накарате да се върне в Хърватия, ще паднат още жертви. Една от които ще бъде самият той.

Тя затвори очи и постоя така. После си пое дъх и отговори:

— Щом е убил един от колегите ви, значи ще искате да му отмъстите. Как мога да разчитам, че ще спазите вашата част от уговорката?

— Името ми е Хари Хуле — той сложи паспорта си върху масата. — Дойдох тук без разрешение от хърватските власти. Разчуе ли се, ще се разрази дипломатически скандал. А аз ще остана без работа.

Тя извади чифт очила.

— Значи доброволно ставате заложник? Според вас това благонадеждно ли звучи, господин… — тя сложи очилата върху носа си и прочете името в паспорта му — … Хари Хуле?

— Това е моят залог в преговорите.

— Ясно — кимна тя. — И, знаете ли… — свали си очилата, — … вероятно щях да се съглася на подобна сделка. Но сега е все едно, защото така или иначе не мога да го повикам в Хърватия.

— Какво искате да кажете?

— Няма представа къде се намира.

Хари я огледа. Забеляза болката в очите й. Вече бе доловил лекото треперене в гласа й.

— В такъв случай ви предлагам да ми дадете името на поръчителя на това убийство.

— Не става.

— Ако полицаят умре… — Хари извади снимка от джоба си и я сложи върху масата помежду им, — … вашият изпълнител почти сигурно ще бъде ликвидиран. Ще прилича на убийство при самоотбрана след нападение срещу полицай. Такъв е сценарият, освен ако не се намеся аз. Разбирате ли? Този ли е?

— Не се поддавам на опити за изнудване, господин Хуле.

— Утре сутринта се връщам в Осло. На задната страна на снимката ще ви напиша телефонния си номер. Обадете ми се, ако размислите.

Взе снимката и я прибра в дамската си чанта.

— Той е ваш син, нали? — бързо и тихо попита Хари.

Тя се вцепени.

— Кое ви кара да смятате така?

— И аз не съм сляп. Умея да виждам болката.

Жената остана надвесена над чантата си.

— А вие, Хуле? — погледна го. — Раненият полицай явно не е ваш познат? Щом толкова лесно се отказахте от отмъщение?

Гърлото на Хари съвсем пресъхна. Дъхът му гореше в устата.

— Не, не го познавам.

Докато гледаше през прозореца как жената се отдалечава по отсрещния тротоар, Хари сякаш чу кукуригане на петел.

Върна се в хотелската стая. Пресуши миниатюрните бутилки, повърна, изпи бирата, пак повърна, погледна се в огледалото и слезе с асансьора в бара на хотела.