Ю Несбьо
Спасителя (24)

Двайсет и четвърта глава

Неделя, 20 декември

Обещанието

В ранната неделна сутрин още не се бе събудил. Спеше в апартамента на Хари, в леглото на Хари, в дрехите на Хари. И сънуваше кошмарите му, неизменно свързани с призраци от миналото.

Чу се съвсем лек звук, слабо дращене по външната врата. Но и той се оказа достатъчен да го събуди. Грабна пистолет изпод възглавницата и скочи на крака. Докато се промъкваше предпазливо към антрето, леденият под вкочани стъпалата му. През армираното стъкло на вратата различи силует. Понеже се погрижи да изгаси всички светлини в жилището, знаеше, че човекът отвън няма как да го види. Силуетът беше прегърбен и сякаш се суетеше с нещо в ръцете си. Да не би да не може да улучи ключалката? Нима Хари Хуле се прибира пиян? Вероятно изобщо не е напуснал града, а е обикалял цяла нощ по кръчмите.

Приближи се до вратата и протегна ръка към хладната метална дръжка. Притаи дъх и усети колко плътно прилепва пистолетът към дланта му. Човекът навън като че ли също спря да диша.

Надяваше се ситуацията да не се усложни допълнително, тоест Хуле да прояви здрав разум и да осъзнае, че няма избор: или ще го отведе при Юн Карлсен, или, ако този вариант се окаже неприемлив, ще доведе Юн Карлсен в апартамента си.

С вдигнат пистолет — целта беше човекът отвън веднага да го забележи — той дръпна рязко вратата. Жената се стресна и отстъпи две крачки назад. За дръжката на вратата от външната страна бе закачен букет цветя, опакован в целофан. За целофана бе залепен голям плик.

Ужасената физиономия на лицето й не му попречи да я познае веднага.

— Get in here^[1] — изкомандва тихо той.

Мартине Екхоф се поколеба, но той вдигна пистолета по-високо и тя се подчини. Даде й знак да влезе във всекидневната и я последва. Помоли я най-учтиво да седне във фатерщула, а той се настани на дивана.

Мартине отмести поглед от оръжието към мъжа.

— Извини ме за неподходящото облекло. Къде е Хари? — попита той.

— What do you want?^[2] — гласът й звучеше изненадващо спокойно, почти доброжелателно.

— Да намеря Хари Хуле — отвърна той. — Къде е?

— Не знам. За какво ти е?

— Въпросите задавам аз. Ако не ми кажеш къде е, ще трябва да те застрелям. Ясно?

— Казах ти: не знам. Стреляй, ако така ще се почувстваш по-добре.

Напразно се мъчеше да забележи признаци на страх в очите й. Зениците й изглеждаха някак странно.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Дойдох да донеса на Хари билет за концерт.

— А цветята?

— Исках просто да го зарадвам.

Дръпна чантата й от масата, прерови я и извади портфейл и банкова карта. Мартине Екхоф, родена през 1977. Живее на улица „Безгрижие“, Осло.

— Ти си Станкич — установи Мартине. — Теб заведохме в приюта с белия автобус, нали?

Отново я погледна. Тя не се смути и кимна.

— Тук си, за да накараш Хари да те отведе при Юн Карлсен, нали? И сега се намираш в задънена улица?

— Затваряй си устата — процеди той, но не успя да го каже със заплашителен тон, както целеше.

Защото жената беше права: всичко отиваше по дяволите. Навън небето започна да просветлява. Двамата поседяха мълчаливо в мрачната стая. Накрая тя реши да вземе думата:

— Аз ще те заведа при Юн Карлсен.

— Какво? — слиса се той.

— Знам къде се намира в момента.

— Къде?

— В едно имение.

— Откъде знаеш?

— Имението е собственост на Армията на спасението и аз отговарям за списъка с ползвателите му. От полицията се обадиха, за да проверят дали могат да настанят там Юн през следващите дни без риск някой да го обезпокои.

— Аха. И защо искаш да ми помогнеш?

— Защото Хари няма да ти каже местонахождението на Юн и ти ще го застреляш — обясни простичко Мартине.

Отново прикова поглед в нея. Чак сега си даде сметка, че тя наистина смята да го направи. Кимна:

— Колко души има в това имение?

— Юн, приятелката му и един полицай.

Само един полицай. В главата му започна да се заформя план.

— На какво разстояние се намира имението оттук?

— Четирийсет и пет минути с кола. Сутрин заради натоварения трафик понякога отнема час. Ще отидем с моя автомобил. Отвън е.

— Защо ми помагаш?

— Нали вече ти казах. Искам всичко да приключи възможно най-бързо.

— Осъзнаваш, че ако блъфираш, ще ти пръсна мозъка, нали?

Тя кимна.

— Да тръгваме — подкани я той.

* * *

В седем часа и четиринайсет минути, благодарение на болката, пронизваща всяка фибра от тялото му, Хари знаеше, че е жив. Знаеше го и заради кучетата, които искаха още алкохол. Отвори едното си око и се огледа. Дрехите му лежаха пръснати по пода на хотелската стая. Добре поне, че е сам. Прицели се да вземе чашата върху нощното шкафче и успя да я улучи. Беше празна, прокара пръст по дъното й и го облиза. Сладко. Алкохолът се бе изпарил.

Стана от леглото и отиде в банята с чашата в ръка. Като се стараеше да отбягва огледалото, си наля вода. Изпи я бавно. Кучетата запротестираха, но той не им се даде. Изпи още една чаша вода. Самолетът! Погледна към китката си. Къде, по дяволите, се е дянал часовникът му? И колко е часът? Трябваше незабавно да се махне оттук и да се прибере у дома. Но първо само да обърне едно питие… Намери си панталона и го обу. Пръстите му, сякаш отекли, бяха изгубили чувствителността си. Сакът. Ето го. Несесерът с тоалетните принадлежности. Обувките. А мобилният му телефон? От него нямаше и следа. Хари позвъни на рецепцията. В слушалката се чу как принтерът изплюва някаква разписка, докато рецепционистката три пъти повтори на Хари колко е часът. Мозъкът му така и не възприе информацията. Изломоти нещо на английски. Самия той едва го разбра.

— Sorry, Sir. The bar doesn’t open till three p.m. — отвърна рецепционистката. — Do you want to check out now?^[3]

Кимна, докато търсеше самолетния си билет в якето, захвърлено в долната част на леглото.

— Sir?

— Yes — отвърна той и затвори.

Облегна се назад в леглото, за да продължи търсенето из джобовете на панталона си, но намери само една норвежка монета от двайсет крони. Неочаквано си спомни какво се случи с часовника му. Когато миналата нощ стана време да се разплати, не му стигнаха няколко куни и той остави норвежката монета върху купчината банкноти. Тръгна си, но още преди да излезе, чу зад гърба си гневен вик, усети силна болка в задната част на главата, в краката му издрънча монетата от двайсет крони и затанцува по пода. Хари се върна на бара. Барманът, макар и неохотно, склони да вземе часовника му вместо недостигащата сума.

Хари се сети, че джобовете на якето му са скъсани, и опипа подплатата. Извади оттам билета и провери кога излита самолетът. На вратата се почука. Веднъж. После втори път, по-силно.

Хари не си спомняше почти нищо от снощи след затварянето на бара и ако незнайният му посетител бе дошъл във връзка с периода на алкохолна амнезия, Хари имаше всички основания да очаква неприятности. От друга страна обаче се надяваше някой да е намерил телефона му. Замъкна се към вратата и я открехна.

— Добро утро — поздрави го жената. — Или може би не?

Хари се опита да се усмихне и се подпря върху рамката на вратата.

— Какво искаш?

Беше си вдигнала косата на кок — типична учителка по английски.

— Да се споразумеем.

— Нима? И защо чак днес?

— Исках да видя как ще постъпиш след вчерашната си среща; дали ще се свържеш с хърватската полиция например.

— И знаеш, че не съм го направил?

— Да. Пи в бара до края на работното му време, а после се качи в стаята си.

— Да не би да имаш и шпиони?

— Ела, Хуле. Не бива да си изпуснеш самолета.

Навън ги чакаше кола. Зад волана седеше барманът със затворническите татуировки.

— Карай към катедралата „Свети Стефан“, Фред — нареди жената. — И побързай, самолетът му излита след час и половина.

— Много неща знаеш за мен — отбеляза Хари. — А аз за теб — нищо.

— Наричай ме Мария.

Камбанарията на внушителната катедрала се губеше в сутрешната мъгла, обвила Загреб.

Мария поведе Хари през големия, почти празен главен кораб на храма. Подминаха решетъчните прозорчета на изповедалнята. От двете им страни се издигаха статуи на светии с прилежащите към тях пейки за покаяние. От невидими тонколони се носеше запис на хорово изпълнение. Звучеше като своеобразна мантра — тихо, пропито с ехото от гласовете на певците. Явно музиката целеше да подтикне миряните към размисъл и уединение, но Хари сякаш слушаше фонов инструментал в католически супермаркет.

Мария сви в страничен кораб, отвори една врата и влезе в малка стая с двойни пейки за покаяние. Хари я следваше послушно. Червено-сините нюанси на утринната светлина се процеждаха през витражите. Пред тях се издигаше разпнатият Христос, а от двете му страни горяха свещи. Пред разпятието бе коленичила восъчна фигура с обърнато към небето лице и ръце, протегнати нагоре в израз на отчаяна молитва.

— Апостол Тома, закрилникът на строителите — обясни Мария, наведе глава и се прекръсти. — Искал е да загине заедно с Исус.

Тома Неверни, помисли си Хари. Жената извади малка свещ от чантата си с изображение на някакъв светец, запали я и я сложи пред апостола.

— Застани на колене — нареди тя на Хари.

— Защо?

— Просто го направи.

Макар и неохотно, Хари коленичи върху окъсаното червено кадифе на пейката и подпря лакти о наклонената дървена повърхност, почерняла от пот, мазнина и сълзи. Изненада се колко удобна всъщност е тази поза.

— Закълни се в Божия син, че ще спазиш твоята част от уговорката ни.

Хари се подвоуми. После наведе глава.

— Кълна се… — започна тя.

— Кълна се…

— … в името на Сина Божий, моя Спасител…

— … в името на Сина Божий, моя Спасител…

— … да направя всичко по силите си, за да спася мъжа с прозвище Малкия спасител.

Хари повтори.

Мария се поизправи.

— Тук се срещнах с пратеника на поръчителя — поясни тя. — Тук получих поръчката. Но хайде да излезем. Не му е мястото тук да търгуваме с човешките съдби.

Фред ги закара до парка на площад „Крал Томислав“ и остана да ги чака в колата. Хари и Мария седнаха на една пейка. Силният вятър покосяваше опитите на покафенелите, полуувехнали стръкчета трева да се изправят. От другата страна на стария изложбен павилион звънна трамвай.

— Не съм го виждала — подхвана тя. — Но ми се стори младичък.

— Стори ти се?

— През октомври се обадил в хотел „Интернационал“. Щом по телефона търсят бежанския отдел, прехвърлят обаждането към Фред. А той на свой ред се свърза с мен. И така, гласът на млад мъж ми съобщи, че се обажда от името на лице, пожелало да остане анонимно. Имаше поръчка за Осло. Доколкото си спомням, зад него се чуваше улично движение.

— Значи е звънил от уличен телефон.

— Явно да. Обясних му, че не уреждам бизнес дела по телефона, още по-малко с хора, които отказват да ми се представят, и затворих. След два дни той пак ме потърси и поиска среща в катедралата „Свети Стефан“. Даде ми подробни указания кога точно да се явя в храма и в коя изповедалня да вляза.

Върху дървото пред пейката кацна сврака, наклони глава и ги погледна печално.

— В деня на срещата ни в църквата беше пълно с туристи. Вмъкнах се в изповедалнята в уречения час. Върху стола намерих запечатан плик. Отворих го. Съдържаше подробни инструкции къде и кога трябва да бъде ликвидиран Юн Карлсен, повече от щедра предплата в долари и предложение за крайната сума. Освен това пишеше, че пратеникът, с когото вече бях разговаряла по телефона, ще се свърже с мен, за да му дам отговор и да обсъдим подробностите около финансовата страна на въпроса, ако приема предложението. „Пратеникът ми е единствената връзка помежду ни“, пишеше поръчителят, „но от съображения за сигурност не е посветен в детайлите по поръчението, затова при никакви обстоятелства не бива и вие да издавате какво сме се споразумели.“ Взех плика, излязох от църквата и се върнах в хотела. Половин час по-късно се обади пратеникът.

— Тоест човекът, който по-рано ти звънна от Осло?

— Не се представи, но понеже дълго съм работила като учителка, имам навика да помня с какъв акцент говорят хората на английски. Мъжът на телефона произнасяше думите особено.

— За какво разговаряхте?

— Отказах му по три причини. Първо, винаги искаме да знаем защо поръчителят иска от нас да извършим задачата. Второ, от съображения за сигурност никога не позволяваме на поръчителя да определя мястото и времето. И, трето, не работим с анонимни поръчители.

— А той как реагира?

— Каза, че той отговарял за заплащането, и се надявал неговото име да ми бъде достатъчно. Попита ме колко още искам да увеличи възнаграждението, за да забравя възраженията си. „Не можете да намерите такава сума“, отвърнах. Той ми каза колко е в състояние да плати. И аз…

Хари я наблюдаваше, докато тя търсеше точните думи на английски.

— … се оказах неподготвена за предложението му.

— Колко ви предложи?

— Двеста хиляди долара. Петнайсет пъти повече от обичайната ни тарифа.

Хари кимна.

— И мотивът му вече е престанал да ви интересува?

— Сигурно не ни разбираш, Хуле. Ние през цялото време следваме план. Когато съберем достатъчно пари, ще теглим чертата и ще се върнем във Вуковар. Ще започнем нов живот. Това предложение представляваше нашия билет за дома. Решихме след това да не приемаме други поръчки.

— И загърбихте принципите на фирмата за убийства с идеална цел? — попита Хари, докато търсеше цигарите си.

— Ти да не би да разследваш убийства съвсем безкористно?

— Е, плащат ми. Човек трябва да се прехранва някак.

По устните й пробяга усмивка.

— Значи все пак между нас няма толкова голяма разлика?

— Малко се съмнявам да си права.

— Нима? Ако не греша, и ти като мен се надяваш да заловиш виновниците, нали?

— Това се разбира от само себе си.

— Обаче на практика не става така, нали? С натрупването на житейски опит откриваш, че вината има много различни измерения и степени, за които изобщо не си подозирал, когато си решил да станеш полицай и да спасяваш човечеството от злото; че злодеянията са плод не на човешката злоба, а по-скоро на човешкото несъвършенство. Натъкваш се на много трагедии. В тях често виждаш самия себе си. Прав си: човек трябва да се прехранва някак. Затова започваме да лъжем. Лъжем и околните, и себе си.

Колкото и да търсеше, Хари не намираше нито запалка, нито кибрит. Ако не запали цигара веднага, ще избухне. Не му се мислеше за Биргер Холмен. Не и сега. Усети леко стържене по зъбите, когато захапа филтъра:

— Под какво име се представи пратеникът?

— Питаш, сякаш вече знаеш отговора.

— Роберт Карлсен — продължи Хари и си разтърка лицето. — Дал ти е плика с инструкциите на дванайсети октомври.

Тя повдигна едната от красиво оформените си вежди.

— Намерихме самолетния му билет.

Хари замръзваше. Вятърът го пронизваше и преминаваше през тялото му, все едно е призрак.

— А когато без да подозира нищо, се е прибрал вкъщи, е заел мястото на онзи, когото е осъдил на смърт. Направо да паднеш от смях, а?

Тя мълчеше.

— Едно не ми стана ясно: защо синът ти не преустанови опитите да ликвидира Юн Карлсен, щом е разбрал от медиите, че всъщност е застрелял човека, който плаща сметката?

— Никога не му казвам кой е поръчителят или в какво се е провинила жертвата. Така е най-добре.

— За да не издаде подробности, ако го хванат ли?

— За да не разсъждава; за да си свърши работата с твърдото убеждение, че съм преценила точно ситуацията.

— От морална и икономическа гледна точка ли?

Тя сви рамене:

— В този случай би било за предпочитане, ако знаеше името на поръчителя. Но той не се свърза с мен след убийството. Не знам защо.

— Не смее.

Тя затвори очи. Хари забеляза как мускулите по слабото й лице се раздвижиха.

— Искаш от мен да накарам „работника“ ми да се прибере в Хърватия. Вече знаеш, че е невъзможно. Но ти дадох името на поръчителя. Преди синът ми да се свърже с мен, няма какво друго да направя. Ще спазиш ли твоята част от уговорката, Хари? Ще спасиш ли момчето ми?

Хари не отговори. Свраката литна внезапно от клона и на чакъла пред тях се изсипа дъждец от ситни капки.

— Смяташ ли, че момчето ти ще се откаже, ако научи колко незначителни са шансовете му? — попита Хари.

Тя се усмихна накриво и поклати печално глава.

— И защо?

— Защото не знае какво е страх и е много упорит. Метнал се е на баща си.

Гледайки гордо вдигнатата глава на слабата жена, Хари се съмняваше доколко искрени са последните й думи.

— Поздрави Фред. Ще си взема такси до летището.

— Вярваш ли в Бог, Хари? — Тя заби поглед в ръцете си.

— Не.

— Но въпреки това се закле пред Него, че ще спасиш момчето ми.

— Да.

Хари стана, а тя вдигна очи към него.

— Държиш ли на обещанията си, Хари?

— Невинаги.

— Значи не вярваш нито в Господ, нито в дадената от теб дума. В какво вярваш тогава?

Той се загърна в якето си.

— Кажи ми в какво вярваш, Хари.

— В следващото обещание — отвърна той, обърна се и погледна с присвити очи широкия булевард, притихнал заради неделния ден. — Вярвам, че хората спазват обещанията си, макар веднъж да са ги нарушили. Вярвам в новото начало. Вероятно не бива да го казвам… — махна на едно такси, — но именно това е причината да работя в полицията.

Едва в таксито Хари се сети, че няма пари в брой. Шофьорът го успокои — банкоматите на летище „Плесо“ приемали карта „Visa“. По време на пътуването дотам Хари не престана да подмята двайсетте крони в ръцете си. Мисълта за въртящата се монета върху пода в бара и първото питие на борда на самолета се бореха за надмощие.

* * *

Навън се бе развиделило, когато в „Йостгор“ Юн се събуди от шума на автомобил. Прикова поглед в тавана. Изминалата нощ му се стори безкрайна и студена. Не успя да спи спокойно.

— Кой идва? — попита Теа.

Само допреди секунди тя спеше дълбоко. Юн долови тревогата в гласа й.

— Сигурно друг полицай, за да се сменят.

Двигателят угасна. Две врати се отвориха и затръшнаха. Значи пристигналите са двама. Но не се чуха гласове. Мълчаливи полицаи. Охранителят им се бе настанил във всекидневната. Дошлите почукаха на вратата веднъж, после повторно.

— Няма ли да им отвори? — прошепна Теа.

— Шшт. Вероятно е излязъл до тоалетната.

Почука се за трети път. Доста силно.

— Ще ида да отворя — каза Юн.

— Почакай!

— Трябва да ги пуснем.

Юн я прескочи и се облече.

Отвори вратата към всекидневната. В пепелника върху масичката имаше димяща угарка, а върху дивана — вълнено одеяло, захвърлено в бързината. Хората отвън почукаха отново. Юн протегна разтрепераната си ръка към дръжката. Пое си дълбоко въздух и рязко отвори вратата.

Сякаш се удари в стена от вода, когато вятърът го блъсна с всичка сила, а ниското сутрешно слънце го заслепи и му попречи да види добре двата силуета на стълбите.

— За смяна ли идвате? — попита Юн.

— Не — отвърна познат женски глас. — Всичко свърши.

— Нима? — изненада се Юн и сложи ръка над очите си. — А, вие ли сте.

— Съберете си багажа. Ще ви откараме у дома ви.

— Защо?

Тя му обясни.

— Юн! — извика Теа от спалнята.

— Секунда.

Юн влезе при нея, без да затваря вратата.

— Кой е? — попита тя.

— Полицайката, която ме разпитваше. Турил Ли. И неин колега със същата фамилия. Съобщиха ми, че Станкич е мъртъв. Застреляли са го снощи.

Полицаят, който ги охраняваше досега, се върна от външната тоалетна, опакова си нещата и потегли. Десет минути по-късно Юн метна сака си на рамо, затвори вратата и я заключи. Мина отново по следите от стъпките си в снега, приближи се до стената, преброи петте греди и закрепи ключа от вътрешната страна. После се втурна след другите към червения фолксваген „Голф“. Със запален двигател, автомобилът бълваше бял дим. Юн седна на задната седалка до Теа. Потеглиха. Прегърна я и я притисна към себе си. После се наведе между двете предни седалки:

— Какво се е случило всъщност снощи в депото за контейнери?

Полицай Турил Ли, зад волана, хвърли бегъл поглед към колегата си Ула Ли.

— Казаха, че Станкич уж посегнал да извади оръжието си — отвърна той. — По-точно снайперистът от спецотряда е останал с такова впечатление.

— А това не отговаря ли на истината?

— Зависи какво разбирате под оръжие — Ула погледна крадешком към Турил Ли, която едва се сдържеше да не прихне. — Когато са го обърнали, видели, че ципът му е разкопчан, а оная му работа — извадена. Явно е излязъл от контейнера, за да пусне една вода.

Турил Ли се изкашля строго.

— Това да си остане между нас, защото е неофициално — побърза да добави Ула Ли. — Нали разбирате?

— Значи сте го застреляли просто така? — възкликна смаяна Теа.

— Не сме го застреляли ние — уточни Турил Ли, — а снайперистът от армейския спецотряд.

— Според официалната версия Станкич е чул нещо и е извърнал глава — продължи Ула Ли. — Защото куршумът е пронизал главата зад ухото му и е излязъл през носа. Пук! и приказката свършва тук… хе-хе.

Теа погледна Юн.

— Какви ли куршуми е използвал този снайперист — замислено отрони Ула. — Е, съвсем скоро ще видите сам, Карлсен. Съмнявам се, че ще успеете да го идентифицирате.

— И преди това щеше да ми е трудно.

— Да, и за това разбрах — поклати глава Ула. — Променял си физиономията. Врели-некипели. Ако питате мен. Да си остане между нас, нали?

Известно време пътуваха, без да разговарят.

— Откъде сте сигурни, че е той? — попита Теа. — Щом лицето му е обезобразено, как…

— Разпознаха якето му — отговори Ула Ли.

— Само това ли?

Ула и Турил се спогледаха.

— Не, разбира се. Върху якето и върху парчето стъкло, открито в джоба, имаше засъхнала кръв. В момента сравняват дали съвпада с кръвта на Халвуршен.

— Всичко свърши, Теа — успокои я Юн и я притисна още по-силно.

Тя облегна глава върху рамото му. Юн вдиша аромата на косата й. Съвсем скоро щеше да се наспи спокойно. Между предните седалки виждаше ръката на Турил Ли върху волана. Полицайката сви плътно вдясно по тесния път, за да направи място на идващата отсреща електрическа кола. Юн се сети, че Армията на спасението получи съвсем същия автомобил като подарък от кралското семейство.