Ю Несбьо
Спасителя (31)

Трийсет и първа глава

Вторник, 22 декември

Възкресението

Огледа се в огледалото. Когато след известно време, вероятно следващата година, изляза от малката къща във Вуковар, съседите ще ме поздравяват с усмивка и „zdravo“, размечта се той. Така хората посрещат познатото, надеждното и доброто.

— Перфектно — промърмори жената зад гърба му.

Явно говореше за смокинга. Мъжът се намираше в магазин за дрехи под наем, където извършваха и химическо чистене.

— How much?^[1] — попита той.

После кимна, плати й и обеща да върне смокинга преди дванайсет часа на следващия ден.

Излезе и се потопи в сивкавия мрак. Намери кафене с поносими цени. Оставаше само да чака. Погледна часовника.

* * *

Започна най-дългата нощ в годината. Когато Хари потегли от Холменколен, сумракът оцветяваше къщите и околните площи в сиво. Докато стигна в Грьонлан, тъмнината вече бе превзела парковете. От дома на Мадс Гилстрюп се обади в дирекция „Защита на населението“ и нареди да изпратят кола. После си тръгна, без да докосва нищо.

Паркира в гаража на Главното управление и се качи в кабинета си. Оттам се свърза с Туршилдсен:

— Мобилният телефон на колегата ми Халвуршен изчезна и искам да разбера дали Мадс Гилстрюп му е оставил съобщение.

— И какво, ако е?

— Искам да го прослушам.

— Това е подслушване на телефон и не се осмелявам да го направя — въздъхна Туршилдсен. — Свържи се със службата в „Теленур“, тя е упълномощена да предоставя информация на полицията.

— За целта ми е нужна съдебна заповед, а сега нямам време за такива формалности. Какво предлагаш?

Туршилдсен се замисли.

— Халвуршен има ли компютър?

— Намирам се точно до него.

— Не, няма да стане. Забрави.

— Каква беше идеята ти?

— Уебстраницата на „Теленур Мобил“ осигурява достъп на клиентите си до съобщенията на гласовата им поща, но ще ти трябва паролата му.

— Той ли я избира?

— Да. Ако не я знаеш обаче, ще ти е нужен небивал късмет, за да…

— Ще се пробвам да я отгатна. Какъв е адресът на уебстраницата?

— Ще ти трябва много късмет — повтори скептично Туршилдсен. Явно не беше свикнал щастието да му се усмихва.

— Имам предположение.

Хари отвори страницата и в полето за паролата написа „Лев Яшин“. Програмата го осведоми, че въведената парола е грешна. Опита пак. Този път написа само „Яшин“. И успя. На екрана се появиха осем съобщения: шест от Беате, едно от друг номер и едно от мобилния телефон на Мадс Гилстрюп.

Хари го пусна. Гласът на мъжа, чийто безжизнен труп Хари намери само преди половин час, се разнесе от пластмасовите тонколони леко изменен, с металическа нотка.

Хари го прослуша. Вече разполагаше и с последното парче от пъзела.

— Наистина ли никой не знае къде е Юн Карлсен? — попита той Скаре, докато слизаше от подземията на Главното управление. — Потърси ли го в жилището на Роберт?

Хари влезе в материалния склад и удари звънчето върху гишето.

— И там звъних — увери го Скаре. — Никой не вдигна.

— Отбий се да провериш. Ако не ти отвори, направо влизай, ясно?

— Ключовете са в Отдела по експертно-криминална дейност, а вече минава четири. Беате обикновено стои и до по-късно, но днес заради Халвуршен…

— Не ти трябват ключове — отсече Хари. — Вземи една щанга „кози крак“.

Хари чу звука от тътрещи се крака и зад гишето се появи мъж в синя престилка, с лице, осеяно с бръчки, и очила върху носа си. Без да удостои Хари с поглед, взе разрешителното му.

— А заповед за обиск? — колебливо напомни Скаре.

— Няма нужда от заповед. Старата важи — излъга Хари.

— Дали?

— Ако някой те разпитва, кажи, че аз съм ти наредил да влизаш. Става ли?

— Да.

Мъжът в синята престилка изсумтя недоволно. После поклати глава и подаде документа на Хари.

— Ще се чуем по-късно, Скаре. Тук има някакъв проблем.

Хари прибра телефона в джоба си и погледна с недоумение синята престилка.

— Не може да вземате два пъти едно и също оръжие, Хуле — обясни човекът.

Без да разбира какво точно иска да каже Шел Атле Урьо, Хари усети парещи тръпки по тила си. Знаеше какво означава това: кошмарът изобщо не е приключил, а тепърва започва.

* * *

Съпругата на Гюнар Хаген приглади роклята си и излезе от банята. Пред огледалото в коридора мъжът й се мъчеше да завърже черната си папийонка. Тя очакваше всеки момент той да изпуфти ядосано и да я помоли за помощ. Сутринта, след като му съобщиха за смъртта на Як Халвуршен, Гюнар заяви, че нито има настроение, нито сили да ходи на концерта. Предстоеше му седмица, изпълнена с дълги и изтощителни размишления. Съпругата му го знаеше. Понякога тя се питаше дали друг освен нея си дава сметка колко тежко преживява Гюнар кончината на свой колега. Така или иначе, по-късно през деня се обади началникът на полицията и помоли Хаген да присъства на събитието, защото Армията на спасението щяла да почете загиналия полицай с едноминутно мълчание и се налагало полицията да има свой високопоставен представител в лицето на началника на Халвуршен. Съпругата на Хаген виждаше колко зле се чувства той. Тъгата бе стиснала челото му като тесен шлем.

Той изпуфтя и свали рязко папийонката:

— Лисе!

— Тук съм — спокойно отвърна тя, застана зад него и протегна ръка. — Остави на мен.

Телефонът върху масичката под огледалото звънна. Той се наведе и вдигна:

— Да, моля.

Жена му чу мъжки глас.

— Добър вечер, Хари. Не, вкъщи съм. Със съпругата ми ще ходим на концерта на Армията и трябваше да се прибера по-рано. Какво ново?

Лисе Хаген забеляза как въображаемият шлем се стегна още повече около главата му, докато той слушаше съсредоточено.

— Да — отговори той на събеседника си. — Ще се обадя в дирекция „Защита на населението“ и ще обявя тревога. Ще повикам всички налични кадри да се включат в операцията. След малко тръгваме към концертната зала. Ще оставя телефона на вибрации и ако има нещо, веднага ми звънни.

Гюнар затвори.

— Какво има? — попита Лисе.

— Един от старши инспекторите в отдела, Хари Хуле, се отбил в склада да си вземе полагащото му се служебно оръжие. Днес му написах ново разрешително, защото в жилището му влязъл крадец и отмъкнал старото. Оказва се, че по-рано през деня някой е взел оръжие и боеприпаси с първото разрешително.

— Но това е ужасно…

— Меко казано — въздъхна Хаген. — Има и още. Хари се досетил кой може да е и се обадил в Съдебна медицина. Оттам потвърдили предположението му.

Лисе забеляза с тревога, че съпругът й пребледня. Сякаш чак сега, когато споделяше със съпругата си на глас, си даде сметка какво означават откритията на Хари:

— Кръвната проба от мъжа, когото застреляхме в депото за контейнери, не съвпада с биологичните следи и кръвта на човека, повърнал до трупа на Халвуршен и отседнал в приюта на Армията на спасението. Казано с две думи, убитият не е Христо Станкич. Ако Хари се окаже прав, в момента Станкич се разхожда на свобода. При това въоръжен.

— Значи… все още съществува опасност да убие онова изстрадало младо момче… как му беше името?

— Юн Карлсен. Да. Затова трябва веднага да се обадя в централата и да мобилизирам всички колеги в издирването на Карлсен и Станкич. — Хаген притисна очите си с кокалчетата на пръстите, сякаш болката се бе загнездила именно там. — Преди малко Хари разговарял с полицай, който влязъл в апартамента на Роберт Карлсен, за да провери дали Юн не е там.

— И?

— Вътре имало следи от борба, а чаршафите… били опръскани с кръв, Лисе. А от Юн Карлсен нямало и следа. Под леглото полицаят намерил сгъваем нож със засъхнала кръв по острието.

Той отвори очи. В огледалото жена му забеляза колко са зачервени.

— Положението е много лошо, Лисе.

— Разбирам, скъпи, разбирам. Но… кого сте застреляли тогава в депото?

Гюнар Хаген преглътна с мъка и поклати глава:

— Нямам представа, Лисе. Знаем само, че човекът е живял в един от контейнерите, а в кръвта му има следи от хероин.

— Боже мой, Гюнар…

Сложи ръка върху рамото му и се опита да улови погледа му в огледалото.

— Той възкръсна от мъртъвците на третия ден — прошепна Хаген.

— Какво?

— Спасителя. Убихме го в нощта срещу събота. Днес е вторник. Третият ден.

* * *

Мартине Екхоф беше толкова красива, че на Хари му секна дъхът.

— Здрасти — поздрави тя с дълбокия си алт, запечатал се в съзнанието на Хари още от първата им среща в кафене „Фюрлюсе“.

Тогава Мартине носеше униформа, а сега стоеше пред него в семпла елегантна рокля без ръкави, лъскава и черна като косата й. Очите й изглеждаха още по-големи и тъмни от обикновено, а кожата й — прозрачнобяла и нежна.

— Виж как съм се издокарала — засмя се тя.

Вдигна ръка с невероятно женствено движение като грациозна танцова стъпка. В ръка държеше бяло седефено мънисто с форма на сълза, което отразяваше оскъдната светлина от стълбището. Другото мънисто вече красеше ухото й.

— Влез — покани го тя и се отмести.

Хари прекрачи прага и се озова право в обятията й.

— Толкова се радвам, че дойде — привлече главата му към себе си и топлият й дъх лъхна в ухото му, докато шепнеше: — Не спирам да мисля за теб.

Хари затвори очи и жадно притисна малкото й, гъвкаво като на котка тяло. За втори път в рамките на по-малко от двайсет и четири часа я прегръщаше така. Не искаше да я пуска. Защото знаеше, че е за последен път.

Едната й обица се бе долепила до бузата точно под окото му като отдавна потекла изстинала сълза.

Внимателно се освободи от прегръдката й.

— Какво има? — изненада се тя.

— Хайде да поседнем — предложи Хари. — Трябва да поговорим.

Влязоха във всекидневната и Мартине се настани на дивана. Хари застана до прозореца, загледан в улицата.

— Навън има кола, а шофьорът гледа насам — отбеляза той.

— Рикард е — въздъхна тя. — Чака ме, за да ме закара до концертната зала.

— Мм. Знаеш ли къде е Юн, Мартине?

Хари прикова очи в отражението на лицето й в прозореца.

— Не — погледите им се срещнаха в стъклото. — От начина, по който ме питаш, си правя извода, че нещо те кара да смяташ, че знам.

В гласа й не остана следа от гальовния тон.

— Преди малко влязохме в апартамента на Роберт да проверим дали Юн не е там. Натъкнахме се на легло, изпоцапано с кръв.

— От теб научавам — отвърна тя с неподправено учудване.

— Знам. В момента съдебните медици проверяват кръвната група. Всъщност резултатите от експертизата вече трябва да са излезли. Почти съм сигурен какво са открили.

— Кръвта е на Юн? — попита тя, останала без дъх.

— Ще трябва да те разочаровам. Не е на Юн.

— Защо говориш така?

— Защото именно той те е изнасилил.

В стаята настъпи тишина. Хари се стараеше да диша съвсем безшумно; чу как Мартине си пое панически дъх и преди да е стигнал до дробовете й, го издиша на пресекулки.

— И кое ти дава основание да мислиш така? — попита тя с леко потреперващ глас.

— Каза ми, че се е случило в „Йостгор“. Изнасилвачи не се срещат толкова често. Юн Карлсен обаче е точно такъв. Кръвта в леглото на Роберт е на момиче на име София Михолеч. Снощи е отишла в апартамента, защото Юн Карлсен я е принудил. Влязла е с ключ, който преди време й е дал Роберт, най-добрият й приятел. След като изнасилил София, Юн я е пребил. Девойката призна, че не се случва за първи път.

— Какво?

— По думите на София Юн й посегнал за първи път миналото лято в апартамента на семейството й, докато родителите ги нямало вкъщи. Юн се отбил под предлог, че инспектира жилището. Все пак това му влиза в задълженията. Той решава на кого да предостави апартаментите на Армията.

— Да не би… да я е заплашил?

— Точно така — кимна Хари. — Предупредил я, че ще изхвърли семейството й от жилището им и ще ги върне в родината им, ако София не изпълнява безпрекословно и в пълна тайна каквото й нареди. Обяснил й, че щастието или нещастието на семейство Михолеч зависи изцяло от неговото благоволение и от нейната покорност. Клетата девойка не посмяла да му се опълчи, но забременяла и имала нужда от помощ. Обърнала се към свой приятел, по-голям от нея, комуто имала доверие. Той й уредил аборт, без да я разпитва.

— Роберт — промълви Мартине. — Боже мой. Отишла е при Роберт.

— Да. Не му е казала кой й го е причинил, но Роберт вероятно се е досетил, че става дума за Юн. Защото за Роберт посегателствата на брат му отдавна не са били тайна.

Мартине мълчеше. Сви се на дивана, прибра колене към гърдите си и обгърна с ръце голите си рамене, сякаш замръзваше или просто искаше да се скрие в себе си.

Най-сетне започна да говори. Шепнеше толкова тихо, че Хари чуваше тиктакането на часовника от Бярне Мьолер.

— Бях на четиринайсет. Докато ме изнасилваше, лежах неподвижно и си представях, че ако се съсредоточа максимално, ще видя звездите през тавана.

Мартине продължи да разказва: за топлия летен ден в „Йостгор“, за флирта с Роберт, за строгия, укоризнен поглед на Юн, изпълнен с дива ревност; за появата му през нощта в клозета със сгъваемия нож на брат му в ръка; за изнасилването и за болката, когато Мартине останала сама, обляна в сълзи, а Юн се прибрал в стаята си; за недоумението, с което тя чула как веднага след нещастието птиците навън започнали да пеят.

— Но изнасилването далеч не беше най-лошото — призна тя със задавен глас, макар бузите й да бяха сухи. — Най-тежко преживях друго: през цялото време Юн знаеше, че няма нужда дори да ме заплашва, за да си трая. Така или иначе нямаше да го издам, защото дори да покажех разкъсаните си дрехи и да ми бяха повярвали, винаги щеше да остане известно съмнение относно причината за изнасилването и моята вина за него. Юн го знаеше отлично. В Армията на спасението всичко е въпрос на преданост към идеологията. Нима е редно точно аз, дъщерята на коменданта, да забъркам родителите ни — моите и на Юн — в гибелен за организацията скандал? През всичките тези години Юн ме гледа с поглед, който казва „Знам. Знам как си треперила от страх и си плакала беззвучно, за да не те чуе никой. Не минава ден, без да получа поредното доказателство за нямото ти малодушие.“ — Първата сълза се търколи по бузата й. — Това е причината да го ненавиждам толкова силно. Ако беше само изнасилването, все някак щях да му простя. Но той не престана да ми демонстрира, че знае за трагедията ми.

Хари излезе от кухнята, взе салфетка от поставката в банята, върна се и седна до Мартине.

— Внимавай да не си размажеш грима — предупреди я той и й подаде салфетката. — Нали ще ходим на концерт.

Тя внимателно подсуши кожата под очите си.

— Станкич е бил в „Йостгор“ — неочаквано каза Хари. — Ти ли го заведе?

— Какви ги говориш?

— Бил е там.

— Кое те кара да мислиш така?

— Миризмата.

— Моля?

— Сладникав мирис на парфюм. Усетих го за първи път, когато му отворих вратата на апартамента на Юн. Втори път, когато влязох в стаята му в приюта, и трети път, когато се събудих в „Йостгор“ вчера сутринта. Миризмата се бе пропила в одеялото. — Хари огледа изпитателно необикновените зеници на Мартине. — Къде е той?

Тя стана.

— Време е да си тръгваш.

— Първо отговори на въпроса ми.

— Не съм длъжна да отговарям при условие, че не го укривам.

Застана до вратата. Хари се приближи до нея.

— Мартине…

— Ще закъснея за концерта.

— Той отне живота на един от най-близките ми приятели, Мартине.

Лицето й се изопна и придоби сурово изражение.

— Вероятно приятелят ти не е трябвало да му се изпречва на пътя.

Хари я пусна, все едно се бе опарил.

— Нима ще позволиш на Станкич да убие Юн просто така? А прошката? Нали уж вие в Армията на спасението държите на тези неща?

— Не аз, ти смяташ, че хората могат да се променят. Нямам представа къде се крие Станкич.

Влезе в банята и заключи вратата. Хари остана в коридора.

— Останал си с грешно впечатление за Армията на спасението — извика тя отвътре. — За нас като за всички останали прошката не е на първо място. По-важно е спасението, нали?

Въпреки студа Рикард бе слязъл от колата. Стоеше, подпрян на предния капак със скръстени ръце. Хари му кимна, докато минаваше покрай него. Младият мъж не реагира.