Ю Несбьо
Спасителя (17)

Седемнайсета глава

Петък, 18 декември

Лицето

Часовникът на стената над гишето в голямата аптека показваше девет и половина. Насядали на пейките, клиентите кашляха, затваряха сънливи очи или се взираха в червените цифри на електронните табла и в бележката с номера си, все едно държаха лист с житейския си жребий, а всяка поява на поредния номер представляваше теглене на печелившите числа.

Той не си взе листче за ред от машината. Искаше само да се стопли до радиаторите в аптеката, но имаше чувството, че синьото му яке привлича вниманието на хората като магнит, защото фармацевтите го гледаха доста мнително. Вторачи се през прозореца. Зад мъглата различи контурите на бледо, анемично слънце. Покрай аптеката мина полицейска кола. Вътре имаше система за видеонаблюдение. Трябва да се махне оттук, но къде да отиде? Без пари бе нежелан гост в заведенията. А вече нямаше и кредитна карта. Снощи реши все пак да изтегли пари, макар и с риск да проследят кредитната му карта. Излезе да се поразходи. Накрая намери банкомат, достатъчно отдалечен от приюта. Ала машината глътна картата му и го остави с празни ръце. Получи единствено потвърждение на онова, което вече знаеше: обръчът около него се затяга. Отново е обсаден.

* * *

В почти празният ресторант „Бискит“ се носеше мелодия, изпълнена на панфлейта. Туре Бьорген, решил да се възползва от следобедното спокойствие в заведението, се взираше замечтано в главната улица „Карл Юхан“ през прозореца. Не че гледката го омайваше. Просто се можеше да се насити на топлината от радиаторите, монтирани под прозорците. Днес не беше в добро настроение. Имаше срок до два дни да плати самолетните билети за Кейп Таун, а току-що установи всъщност отдавна известния му факт, че няма толкова пари. Работеше много, но те все свършваха бързо. Е, да, нали през есента си купи огледало в стил рококо. Освен това харчеше много за шампанско, прахчета и други скъпи угодийки. Стараеше се да не изпуска положението от контрол, но ако трябва да е честен, бе крайно време да излезе от този омагьосан кръг: прахчета, за да купонясва, хапчета, за да заспи, после още прахчета, за да има сили да работи и да финансира вредните си навици. В момента в сметката му нямаше никакви пари. Последните пет години празнуваше Коледа и Нова година в Кейп Таун, вместо да се прибира в селцето Вегоршхай при религиозното тесногръдие, безмълвните обвинения на родителите си и зле прикритото отвращение, изписано по лицата на роднините. Туре предпочиташе да замени три седмици непоносим студ, потискаща тъмнина и пълна скука със слънце, красиви хора и активен нощен живот. И игри. Опасни игри. През декември и януари Кейп Таун се превръщаше в сборен пункт на европейски рекламни агенции, филмови екипи и модели от двата пола. Именно в тези среди Туре намираше свои себеподобни. Най-много обичаше да си урежда срещи на сляпо. В град като Кейп Таун подобни срещи носят сериозен риск, а среща със съмнителни типове в съборетините на низината Кейп Флатс си е направо опасна за живота. Въпреки това той го правеше. Понякога сам не разбираше защо постъпва толкова безразсъдно. Знаеше само, че усещането за опасност го кара да се чувства жив; че именно вероятността да изгуби играта поддържа интереса му.

Туре Бьорген сбърчи нос. Някакъв мирис сложи край на размислите му. Дано не идва от кухнята, мина му през ума. Обърна се.

— Hello again^[1] — поздрави го мъжът.

Ако Туре Бьорген не се отличаваше с професионализъм, щеше да изгледа госта неодобрително. Освен че бе облечен в безвкусно синьо яке, явно последна мода в наркоманските среди, мъжът не се бе бръснал от няколко дни, очите му бяха зачервени, и вонеше на писоар.

— Remember me? At the men’s room.^[2]

Отначало Туре Бьорген помисли, че са се засекли в Men’s room — известен нощен клуб в Осло — и чак впоследствие разбра, че мъжът говори за тоалетната. Постепенно се сети кой е. Всъщност го позна по гласа. Боже, какви поражения е в състояние да нанесе на мъжката външност едно денонощие без задължителните за съвременния мъж ножче за бръснене, душ и осемчасов сън.

Вероятно под влияние на неколкоминутното замечтано състояние, от което го изтръгна гостът, Туре Бьорген изпита две съвсем различни емоции в следната последователност: първо усети сладостта на плътското желание. Мъжът дойде отново в ресторанта явно защото флиртът и краткият, но интимен физически контакт между тях му бе харесал. После обаче пред очите на Туре изплува споменът за потопения в течен сапун пистолет в ръката на непознатия и за думите на полицая, отбил се в „Бискит“: мистериозният посетител вероятно е извършил убийството на клетия войник от Армията на спасението.

— Търся си място, където да отседна — осведоми го мъжът.

Туре Бьорген примига два пъти. Направо не вярваше на очите си. Та той стоеше пред заподозрян за зрелищно убийство! Отдавна трябваше да си е плюл на петите с викове „полиция“. Освен това инспекторът му съобщи, че хората, съдействали на полицията да арестува убиеца, ще получат щедра награда. Бьорген погледна към дъното на ресторанта, където оберкелнерът разлистваше книгата с поръчките. Защо усещаше това необяснимо вълнение, тази сладостна тръпка в слабините, която се разлива по цялото му тяло и му пречи да си събере мислите и да даде на мъжа смислен отговор?

— Само за една нощ — уточни гостът в синьото яке.

— Днес съм на работа.

— Ще почакам.

Туре Бьорген го изгледа. Осъзнаваше, че е пълна лудост, но мозъкът му вече бе решил как едновременно да задоволи желанието си за лудории и да реши финансовото си затруднение. Преглътна и се отпусна върху другия си крак.

* * *

Хари измина тичешком цялото разстояние от перона, където слезе от влака, до Главното полицейско управление в квартал Грьонлан, качи се с асансьора до Отдела по грабежите и се втурна по коридорите на House of Pain, стаята за преглеждане на видеозаписи.

В тясното помещение без прозорци го посрещна тъмнина и задушен въздух. Хари чу как пъргавите пръсти на Беате играят по клавиатурата.

— Какво виждаш? — попита той силуета, очертаващ се върху фона от трепкащи кадри на екрана, разположен на по-късата стена.

— Нещо изключително интересно — отвърна Беате Льон, без да се обръща.

Макар да не виждаше лицето й, Хари беше сигурен, че очите й са зачервени. Познаваше начина й на работа: взира се часове наред в екрана, докато превърта напред и назад, спира, фокусира, уголемява, запазва. В повечето случаи сама не знае точно какво търси или какво точно вижда, но House of Pain беше нейната запазена територия.

— Което ще хвърли светлина върху много неща — додаде Беате.

— Целият съм в слух.

Хари започна да търси опипом в мрака къде да се настани, удари си прасеца в близкия стол, изруга и седна.

— Готов ли си?

— Давай.

— Добре. Запознай се с Христо Станкич.

На екрана се появи мъж пред банкомат.

— Сигурна ли си?

— Не го ли позна?

— Познах синьото яке, но… — Хари усети колебанието в гласа си.

— Чакай малко.

Мъжът на екрана пъхна кредитна карта в банкомата. Обърна лице към камерата и направи гримаса. Пресилена усмивка, от онези физиономии, които изразяват противоположната емоция.

— Тук разбира, че устройството няма да му даде пари.

Мъжът на екрана натисна няколко бутона и накрая удари с юмрук по клавиатурата на банкомата.

— А тук — че няма да си получи картата — поясни Хари.

Мъжът продължи да се взира в екрана на банкомата. После си повдигна ръкава, погледна си часовника, обърна се и изчезна.

— Каква марка е часовникът му? — попита Хари.

— Стъклото блести прекалено силно, но увеличих негатива: върху циферблата пише „Seiko SQ50“.

— Браво на теб! Обаче не виждам как това хвърля светлина върху ситуацията.

— Сега ще разбереш.

Беате въведе някаква комбинация и на екрана се показаха две снимки на Станкич: на едната вадеше картата си от джоба, на другата си гледаше часовника.

— Избрах точно тези кадри, защото лицето му се вижда под един и същи ъгъл. И така, между двата кадъра минават около сто секунди. Какво виждаш?

— Нищо — призна си Хари. — Явно не ме бива в тези неща. Дори не съм сигурен дали човекът на двата кадъра е един и същ. Струва ми се различен от онзи, когото видях до Акершелва.

— Чудесно, значи ти е направило впечатление.

— Кое?

— Така изглежда снимката върху кредитната му карта — Беате кликна с мишката и на екрана се появи образът на мъж с къса подстрижка и вратовръзка. — А сега ще ти покажа фотоматериала на „Дагбладе“, където той е сред заснетите на площад „Егер“. Според теб това снимки на един и същи човек ли са? — попита Беате.

— Не.

— И аз така смятам.

— Нима? Щом ти смяташ така, значи просто мъжете на снимките са няколко.

— Не — възрази Беате. — Означава, че сме се натъкнали на така наречената свръхподвижност, известна в професионалните среди като visage du pantomime.

— Нищо не разбирам.

— Някои хора няма нужда да се гримират, да се преобличат или да се подлагат на пластични операции, за да се преобразят до неузнаваемост.

 

 

В залата за съвещания в червената зона Хари изчака всички от разследващия екип да заемат местата си и подхвана:

— Вече знаем със сигурност, че издирваме само един-единствен извършител. Засега ще го наричаме Христо Станкич. Беате?

Тя включи шрайбпроектора и на екрана се появи лице със затворени очи, покрито с мрежа от червени нишки.

— В момента виждате илюстрация на лицевата мускулатура на човека — започна Беате. — Изобразени са мускулите, които използваме, за да променяме изражението си. Най-важните от тях се намират на челото, около очите и около устата. Musculus frontalis например се използва заедно с musculus corrugator supersilii, за да повдигаме и сключваме веждите си. С помощта на orbicularis oculi разтягаме или свиваме областта около очите. И така нататък.

Беате натисна дистанционното управление. На екрана се появи клоун с надути бузи.

— По лицето ни има стотици такива мускули, но дори хората, занимаващи се професионално с правенето на гримаси, използват само съвсем малка част от тях. Актьорите и клоуните имат много подвижни лица благодарение на дълги тренировки на мускулите, а ние, останалите, изгубваме тази способност още от малки. Но дори актьорите и мимовете използват лицевите си мускули главно за да изразят определена емоция. Най-често техните мимики и гримаси са универсални, а изразените чувства бързо се изчерпват: гняв, радост, влюбване, удивление, лек смях, неудържим смях и така нататък. С тази гъста мрежа от мускули природата ни е дала възможността да изразяваме с лицата си безброй чувства. Концертните пианисти например развиват до такава степен връзката между мозъка и мускулатурата на ръцете си, че пръстите им придобиват способността да изпълняват едновременно десет различни задачи независимо един от друг. Да не забравяме, че в пръстите си нямаме толкова много мускули, колкото на лицето. Какви ли неподозирани възможности крият тогава лицевите ни мускули?

Беате показа друга снимка на Христо Станкич — пред банкомата.

— Сега ще илюстрирам нагледно за какво говоря. — Тя пусна изготвения материал на забавен каданс. — Почти не се забелязва свиването и отпускането на миниатюрни мускули. В резултат от тях обаче изражението се променя. Нима наистина лицето се преобразява до такава степен? Не, но частта от мозъка, отговорна за разпознаването на човешки физиономии — fusiform gyrus — е изключително чувствителна и към най-дребните промени, защото нейната задача е да прави разлика между хиляди приличащи си лица от физиологична гледна точка. Чрез това постепенно изменение в напрежението на лицевите мускули мозъкът ни възприема едно и също лице като две или повече. Ето.

Тя стопира записа на последния кадър.

— Ехо! Земята вика Марс.

Хари позна гласа на Магнюс Скаре. Неколцина колеги се засмяха. Беате се изчерви.

— Извинявай, Беате — едва сподави смеха си Скаре и се огледа доволно. — Но това пак е нашият човек Станкич. Научната фантастика е забавно занимание, но обяснението ти, че има хора, които изопват или отпускат лицата си и стават напълно неузнаваеми, звучи малко като приказка за призраци, ако питаш мен.

Хари понечи да се намеси, но се отказа. Реши да види как ще реагира Беате. Преди две години подобен коментар би я сломил на секундата. Хари неведнъж се бе застъпвал за нея.

— Нямам спомен да съм те питала каквото и да било — отвърна Беате, все още с пламнали бузи. — Щом обаче преценяваш нещата така, ще се постарая да онагледя твърдението си с пример, който сигурно ще успееш да разбереш.

— Ей, ей — извика весело Скаре и вдигна отбранително ръце. — Не исках да те засегна, Льон.

— След смъртта на човека настъпва явление, наречено rigor mortis — продължи привидно невъзмутимо Беате, но Хари забеляза как ноздрите й се разшириха. — Мускулите на тялото и на лицето се вцепеняват. Все едно мъртвецът ги е стегнал. Как реагират най-често близките на покойници, когато ги повикаме да ги идентифицират?

Настъпи мълчание, нарушавано единствено от вентилатора на шрайбпроектора. Хари се усмихна, предвкусвайки триумфа на младата си колежка.

— Не могат да ги познаят — отговори силен ясен глас.

Чак сега Хари забеляза присъствието на Гюнар Хаген.

— С такъв проблем се сблъскват и войниците, помолени да идентифицират убитите на фронта. Случва се дори другари на жертвите, които са служили в една рота с тях, в колебанието си да проверят петлиците на униформите им, за да се уверят в самоличността им.

— Благодаря — кимна Беате. — Успя ли да схванеш, Скаре?

Той сви рамене. Хари чу смях. Беате изключи шрайбпроектора.

— Пластичността и подвижността на лицето са строго индивидуални. Отчасти се овладяват с упражнения, отчасти се предават по наследство. Някои хора не са в състояние да движат поотделно дясната и лявата половина на лицето си, но има и такива, които след упорити тренировки могат да мърдат всичките си мускули независимо един от друг. Както концертните пианисти владеят мускулите на пръстите си. Явлението се нарича свръхподвижност или visage du pantomime. Описаните в научната литература случаи показват, че свръхподвижността се унаследява, като признаците й се проявяват още в ранна юношеска или в детска възраст, а крайно изострените форми на свръхподвижност често са комбинирани с личностни разстройства, вродени или придобити вследствие от преживяването на силни травми.

— Значи според теб си имаме работа с умопобъркан? — попита Гюнар Хаген.

— Специалист съм по човешки лица, а не по психология, но не бих изключила тази вероятност. Хари?

— Благодаря ти, Беате. — Хари стана. — Е, колеги, вече знаете какво да очаквате. Някакви въпроси? Кажи, Ли.

— Как да хванем такова същество?

Хари и Беате се спогледаха. Хаген се изкашля.

— Нямам представа. Знам само, че това няма да приключи, преди той да си свърши задачата. Или ние нашата.

* * *

В кабинета си Хари завари съобщение от Ракел. За да избегне обичайните мъчителни размисли, й се обади веднага.

— Как вървят нещата? — попита тя.

— Право към Върховния съд — отвърна той.

Бе научил този израз от бащата на Ракел: така се шегували фронтоваците след войната. Ракел се разсмя. Някога Хари бе готов да пожертва всичко, за да чува всеки ден нежния й звънлив смях. Все още му въздействаше.

— Сам ли си? — попита тя.

— Не. И Халвуршен е тук. Слухти както винаги.

Младият му колега вдигна глава от свидетелските показания за убийството на площад „Егер“ и се прозина.

— Олег има нужда да поговори с някого — призна Ракел.

— Ами?

— Уф, не се изразих правилно. Не е някого, а с теб.

— Има нужда?

— Пак ще се поправя: той каза, че иска да говори с теб.

— И те е накарал да ми се обадиш?

— Не. Това не е в негов стил.

— Така е — усмихна се Хари.

— Ще… ще имаш ли време за него довечера?

— Разбира се.

— Чудесно. Ела да вечеряш у дома с нас.

— С вас?

— С Олег и с мен.

— Мм.

— Разбрах, че пак сте се срещнали с Матиас…

— Да — побърза да я прекъсне Хари. — Вижда ми се много свестен мъж.

— Такъв е.

Хари се питаше как да разтълкува тона й.

— Там ли си?

— Да. Слушай, Ракел, в момента разследваме убийство и главата ми направо пуши. Какво ще кажеш да поизчакаме да видим как ще се развият нещата и да ти се обадя, когато намеря свободно време?

Мълчание.

— Ракел?

— Да, разбира се. Иначе как е положението?

Въпросът й му се стори доста неуместен, направо ироничен.

— Все същото.

— Да се е случило нещо ново в последно време?

Хари си пое дъх.

— Трябва да затварям. Ще ти звънна да се разберем при първи удобен случай, Поздрави Олег от мен. Става ли?

— Става.

Хари затвори.

— Е? — погледна го въпросително Халвуршен. — За какво обеща да намериш свободно време?

— За вечеря. Олег искал да ме види. Каква работа е имал Роберт в Загреб?

Халвуршен понечи да каже нещо, но някой почука на вратата. Обърнаха се. Влезе Скаре.

— Полицията от Загреб току-що се свърза с нас — осведоми ги той. — Кредитната карта на Станкич е издадена въз основа на фалшивия му паспорт.

— Мм — промърмори Хари, облегна се на стола и скръсти ръце на тила си. — По каква работа Роберт в ходил в Загреб, Скаре?

— Знаете каква е моята теория.

— Да се снабди с наркотици — сети се Халвуршен.

— Скаре, ти ли ми спомена за някаква девойка, която търсила Роберт в магазина на „Фретекс“? Изглеждала като жителка на бивша Югославия.

— Да, точно така. Шефката на магазина…

— Обади се във „Фретекс“, Халвуршен.

В кабинета се възцари мълчание, докато Халвуршен прелистваше указателя. Набра номера. Хари започна да барабани нервно с пръсти по бюрото. Не знаеше как да изрази колко е доволен от работата на Скаре. Прочисти си гърлото, но в следващия момент Халвуршен му подаде слушалката.

Сержант-майор Рюе го изслуша и веднага му отговори. Много оправна жена, установи Хари, когато затвори след две минути. Пак си прочисти гърлото:

— Едно от момчетата, които полагат общественополезен труд в магазина, вместо да лежат в затвора — сърбин — се сетил за въпросната девойка. Казвала се София, но малко се колебаел за името. Със сигурност обаче си спомнял, че момичето е родом от Вуковар.

 

 

Хари намери Юн да лежи в апартамента на Роберт с разтворена Библия върху корема. Изглеждаше недоспал и изплашен. Хари си запали цигара, седна на нестабилния кухненски стол и попита Юн защо брат му е ходил в Загреб.

— Нямам представа. Нищо не ми е казвал. Сигурно пътуването му е било свързано с тайния проект, за който ми поиска пари назаем.

— Роберт имал ли е връзка с млада хърватка на име София?

— София Михолеч? Шегувате се!

— Всъщност не. Да разбирам ли, че знаете коя е?

— София живее в една от жилищните ни сгради на улица „Якоб Ол“. Семейството й е сред хърватските бежанци, които комендантът доведе тук. Но тя… тя е само на петнайсет.

— Вероятно се е влюбила в Роберт? Младо момиче хлътва по симпатичен млад мъж. Такива неща не са рядкост, нали?

Юн отвори уста, но не отговори.

— Самият вие казахте, че Роберт си е падал по млади момичета.

— Ще ви дам адреса на семейството й. Попитайте я сам — посъветва го Юн, забил поглед в пода.

— Добре — Хари си погледна часовника. — Имате ли нужда от нещо?

Юн се огледа.

— Иска ми се да отскоча до моя апартамент, за да взема някои дрехи и тоалетни принадлежности.

— Добре, ще ви закарам. Облечете се и си сложете шапка. Навън стана още по-студено.

Стигнаха до жилището на Юн за двайсет минути. Пътем минаха покрай стария занемарен стадион в квартал Бишлет — предстоеше да го съборят — и покрай ресторант „Скрьодер“, където Хари зърна позната фигура на мъж в дебело вълнено палто и зимна шапка. Хари паркира на непозволено място — точно пред входа на сградата. Двамата мъже влязоха вътре и застанаха пред асансьора. Хари погледна червеното табло над вратата. Кабината се намираше на четвъртия етаж — етажа на Юн. Преди да натиснат копчето, асансьорът потегли надолу. Хари потърка длани о бедрата си.

— Май не обичате асансьори — подметна Юн.

— Личи ли ми?

— Баща ми има същия проблем — усмихна се Юн. — Елате, ще се качим по стълбите.

Тръгнаха. На втората стълбищна площадка Хари чу как вратата на асансьора се хлопна долу.

Влязоха в апартамента. Хари остана да чака пред вратата, докато Юн си вземе тоалетните принадлежности от банята.

— Странно — отбеляза Юн със смръщени вежди. — Имам чувството, че някой е влизал.

— Техническите ни сътрудници се отбиха да огледат дупките от куршуми.

Юн влезе в спалнята и се върна със сак.

— Долавям необичайна миризма — настоя той.

Хари се огледа. Върху плота на мивката имаше две стъклени чаши. По ръбовете им не личаха засъхнали остатъци от мляко или друга течност. По пода също се не забелязваха мокри следи от разтопен сняг. Озадачиха го само няколко дървени стърготини пред бюрото — вероятно от чекмеджета.

— Да тръгваме — подкани го Хари.

— Какво прави прахосмукачката ми тук? — посочи Юн. — Вашите хора използвали ли са я?

Хари познаваше отлични процедурите по изземване на следи за експертиза. Никоя от тях не включваше употребата на прахосмукачка от местопрестъплението.

— Кой друг освен вас има ключ за апартамента? — попита Хари.

Юн се поколеба.

— Теа, приятелката ми. Но тя не би поела доброволно инициативата да чисти.

Погледът на Хари отново се спря върху стърготините: ако човек използва прахосмукачка по предназначението й, първо ще обере именно дребните прашинки. Приближи се до уреда. Накрайникът беше свален от пластмасовия удължител, закрепен за маркуча. По гърба му полазиха ледени тръпки. Вдигна удължителя и погледна в кръглото му черно дуло. Прокара показалец по ръба. Върхът на пръста му почервеня.

— Какво е това? — попита Юн.

— Кръв. Проверете дали вратата е заключена.

Хари вече знаеше какво го очаква. Намираше се на прага към онова, което ненавиждаше и въпреки това никога не успяваше да избегне. Отвори капака на прахосмукачката и извади жълтата торбичка. Ето това е истинската стая на страданието, а не House of Pain, помисли си той. На това място винаги се принуждаваше да използва способността си за вживяване в психиката на злосторника. На моменти му се струваше, че прекалено много се старае да развие тази своя способност.

— Какво правите? — попита Юн.

Торбичката бе издута до пръсване. Хари скъса дебелата мека хартия. От нея, като духът от вълшебна лампа, се издигна облак от ситен прах. Понесе се към тавана, докато Юн и Хари се взираха в съдържанието на торбичката, изсипало се върху пода.

— Господи — прошепна Юн.