Ю Несбьо
Спасителя (26)

Двайсет и шеста глава

Неделя, 20 декември

Магическият трик

Уличните лампи на улица „Гьотеборг“ вече светеха.

— И така — обърна се Хари към Беате. — Значи Халвуршен е паркирал тук?

— Да.

— После двамата с Юн излизат. Появява се Станкич. Първо стреля по Юн, но той се скрива в сградата. После напада Халвуршен, преди Халвуршен да успее да си извади оръжието от колата.

— Да. Когато са го намерили, Халвуршен лежал до автомобила. По джобовете на палтото, на панталона и на кръста му намерихме кръв. Не е негова. Предполагаме, че е на Станкич, който го е претърсил и е взел портфейла и мобилния му телефон.

— Мм — Хари си потърка брадичката. — Защо просто не е застрелял Халвуршен? Защо го е пробол с нож? Едва ли за да не вдига шум: откривайки стрелба по Юн, Станкич е вдигнал на крак целия район.

— И аз това се питам.

— А защо е избягал, след като е повалил Халвуршен? Нали го е пробол с ножа именно за да не му попречи да пипне Юн. Вместо обаче да се втурне след мишената си, Станкич се омита от местопрестъплението.

— Паникьосал се е. Приближил е автомобил, забрави ли?

— Не, но говорим за престъпник, който се осмелява да нападне с нож служител на реда насред улицата. Нима някаква си кола е достатъчна да го стресне? И защо е използвал нож, щом е имал пистолет?

— Да, това е въпросът.

Хари затвори очи. Беате разтъпка премръзналите си крака в снега.

— Хари, не ми се стои повече тук…

— Куршумите му са свършили — отвори очи той.

— Какво?

— Станкич е изстрелял последния си куршум след Юн Карлсен.

— Той е професионалист, Хари — въздъхна Беате. — Не би допуснал подобен гаф.

— Случило се е именно защото е професионалист — разпалено възрази той. — Ако си подготвил подробен план как да извършиш убийство и за целта ти трябват един, максимум два куршума, защо ти е да се обременяваш с излишни боеприпаси? Отиваш в чужда страна, багажът ти подлежи на строга проверка и се налага да скриеш патроните, нали?

Беате мълчеше.

— И така — продължи Хари, — Станкич изстрелва последния си куршум по Юн и не улучва. После напада Халвуршен с хладно оръжие. Защо? За да му вземе служебния пистолет и да продължи гонитбата. По тази причина сте открили следи от кръвта му по кръста на Халвуршен. Там полицаите държат оръжията си. Станкич обаче не намира револвера, защото той е останал в колата. Юн се заключва в сградата, а Станкич разполага само с нож. Отказва се и офейква.

— Чудесна теория — прозина се Беате. — Ако Станкич беше жив, можехме да го попитаме за потвърждение. Но той е мъртъв и всичко това вече няма значение.

Хари погледна Беате. Очите й бяха подпухнали и зачервени от недоспиване. Не го попита защо от него се носи миризма на алкохол: или от тактичност, или защото осъзнаваше колко безсмислено е да му иска обяснение. Хари обаче не се заблуждаваше: в момента бе изгубил доверието й.

— Какво каза свидетелката в автомобила? — попита Хари. — Станкич е побягнал надолу по левия тротоар на улицата?

— Да, проследила го с поглед в огледалото. Паднал с до ъгъла на една къща. Там намерихме хърватска монета.

Хари се загледа към ъгъла. Последния път, когато беше тук, видя онзи просяк с мустака. Дали пък не е станал очевидец на покушението над Халвуршен? В момента обаче термометрите показваха двайсет и два градуса под нулата и всички хора се бяха изпокрили.

— Да тръгваме към Института по съдебна медицина — предложи Хари.

Поеха с колата по улица „Туфте“. Минаха покрай болницата в Юлевол. Мълчаха. Навън се редяха побелели градини и къщи в английски стил. Неочаквано Хари сложи край на тишината:

— Отбий встрани.

— Сега? Тук?

— Да.

Тя погледна в огледалото и сви към тротоара.

— Включи габаритните светлини и се съсредоточи върху мен. Помниш ли онази игра на интуиция, на която те научих?

— Където основният принцип е „говори, без да мислиш“?

— Или „говори, без да се съобразяваш, че онова, което ти минава през ума, не е редно да бъде изречено на глас“. Забрави за всичко.

Беате затвори очи. По тротоара минаваше семейство скиори.

— Готова ли си? Добре. Кой е изпратил Роберт Карлсен в Загреб?

— Майката на София.

— Мм — кимна Хари. — Откъде ти хрумна?

— И аз това се питам — Беате отвори очи. — Тя няма мотив, поне доколкото знаем. Освен това не е такъв тип жена. Вероятно я свързвам със Станкич, защото и двамата са хървати. Подсъзнанието ми работи на твърде елементарно ниво.

— Предположението ти не е лишено от логика. Не съм съгласен обаче с последното за подсъзнанието ти. А сега ти ме попитай същото.

— На глас ли?

— Да.

— Защо?

— Просто го направи — подкани я той и затвори очи. — Готов съм.

— Кой е изпратил Роберт Карлсен в Загреб?

— Нилсен.

— Нилсен? Кой Нилсен?

Хари отвори очи. Примига объркан срещу фаровете в насрещното платно.

— Сигурно Рикард.

— Забавна игра — отбеляза Беате.

— Да потегляме.

* * *

Над „Йостгор“ падна мрак. Радиото бръмчеше неразбираемо от перваза.

— Наистина ли никой не би те разпознал? — полюбопитства Мартине.

— Е, някои ще го направят, разбира се. Но с лицето ми се свиква бавно. Просто малцина отделят достатъчно време.

— Значи причината е в хората, така ли?

— Сигурно. Ако обаче целта ми е да не ме разпознаят, имам… един трик.

— Бягаш.

— Не, точно обратното. Прониквам сред тях. Нахлувам. Ставам невидим и стигам до нужното място.

— И какъв е смисълът, щом никой не те вижда?

Той я изгледа учуден. От радиото се чу мелодия и женски глас започна да чете новините с неутрален глас.

— Какво казва? — попита той.

— Температурите ще се понижат още. Ще се наложи да затворят детски градини. Приканват възрастните да не излизат навън и да не пестят тока.

— Ти обаче ме запомни. Позна ме.

— Гледам хората и ги виждам. Това е единствената ми дарба.

— Затова ли ми помагаш? Затова ли не се опита да избягаш нито веднъж?

— Не, не затова — огледа го изпитателно тя.

— И защо?

— Защото искам Юн Карлсен да умре. Искам да бъде още по-мъртъв от теб.

Той се стресна. Мартине говореше като луда.

— Аз — мъртъв?

— Така поне съобщиха в последните емисии — кимна към радиото тя.

Пое си дъх и изрецитира със сериозния равен глас на новинар:

— Мъжът, заподозрян в убийството на площад „Егер“, почина снощи. Бил е застрелян от полицейския отряд за бързо реагиране по време на акция в пристанищното депо за контейнери. Според ръководителя на спецзвеното Сиверт Фалкайд заподозреният отказал да се предаде и посегнал да извади оръжието си. Началникът на Отдела за борба с насилието Гюнар Хаген оповести, че случаят ще бъде изпратен за разглеждане в Комисията за разглеждане на престъпления по време на изпълнение на служебния дълг, като това била стандартната процедура. По думите на Хаген спецакцията показвала за пореден път, че полицията е принудена да противодейства на все по-свирепа организирана престъпност и апелът към полицаите да носят служебно оръжие следва да се разглежда не само като тяхно задължение по закон, а и в контекста на тяхната лична безопасност.

Той премига два пъти. После още веднъж. Случилото се започна да му се изяснява. Кристофер. Синьото яке.

— Мъртъв съм — отрони той. — Именно това е причината да си тръгнат оттук. Мислят си, че всичко е свършило.

Сложи длан върху ръката на Мартине.

— Защо искаш Юн Карлсен да умре?

Тя се вторачи напред. Пое си дъх, сякаш щеше да проговори, но само въздъхна. Като че ли думите й не биха изразили истинските й чувства. След известно колебание все пак подхвана:

— Защото той знаеше. През всичките тези години. Затова го мразя. Мразя и себе си.

* * *

Хари се взираше в голото безжизнено тяло върху кушетката. Гледката вече почти не му правеше впечатление. Почти. В залата поддържаха около четиринайсетградусова температура. Женският глас на съдебната лекарка отекна ясно в циментовите стени:

— Засега нямаме намерение да му правим аутопсия. Затрупани сме с работа, а тук причината за смъртта е очевидна, не мислите ли?

Тя кимна красноречиво към лицето: на мястото на носа и горната устна зееше голяма черна дупка и оголваше зъбите и вътрешността на устата.

— Цял кратер — отбеляза Хари. — Картечен пистолет „МП-5“ не може да нанесе такива поражения. Кога ще получа доклада?

— Попитайте началника си. Той пожела първо да го изпратим в неговия кабинет.

— Хаген?

— Да. Ако ви трябва спешно, помолете го да ви извади копие.

Хари и Беате се спогледаха.

— Моля да ме извините, но през почивните дни работим в намален състав и ми се събраха доста задължения, така че… — лекарката присви леко единия ъгъл на устните си: явно опит за усмивка, предположи Хари.

— Разбира се, тръгваме си — успокои я Беате.

Двете жени се отправиха към вратата, но гласът на Хари ги спря:

— Почакайте малко.

Те се обърнаха. Хари стоеше надвесен над трупа.

— Забелязахте ли, че по ръцете му има следи от убождания със спринцовка? Проверявали ли сте кръвта му за наркотици?

Съдебната лекарка въздъхна:

— Донесоха го сутринта. Успяхме само да го приберем в хладилника.

— И кога ще направите изследванията?

— Важно ли е? — попита тя и продължи, защото забеляза колебанието на Хари: — Моля ви да ми отговорите откровено. Решим ли да се заемем с този случай, останалите експертизи, за които непрекъснато ни опявате, ще се забавят още повече. Точно преди Коледа настана пълен ад.

— Права сте. Е, инжектирал си е нещо, но вече е мъртъв. Няма значение. Свалихте ли му часовника?

— Какъв часовник?

— На запис от камерата на банкомат отпреди няколко дни се вижда „Seiko SQ50“ на ръката му.

— На ръката му нямаше часовник.

— Сигурно го е изгубил — Хари погледна китката си.

Навън Беате каза, че ще ходи в интензивното отделение да види как е Халвуршен.

— Добре. Аз ще си взема такси. Можем ли категорично да установим самоличността му?

— В смисъл?

— Трябва да сме сигурни, че трупът в моргата е на Станкич.

— Разбира се, нали такава е стандартната процедура. Трупът е от кръвна група А. Пробите съвпадат с кръвта, полепнала по джобовете на Халвуршен.

— Това е най-често срещаната кръвна група в Норвегия, Беате.

— Да, но ще проверим и ДНК-профила. Съмнения ли имаш?

— Предпочитам да направим всичко, както си му е редът — сви рамене Хари. — Кога ще излязат резултатите?

— Най-рано в сряда. Как ти звучи?

— Цели три дни? Звучи ми зле.

— Хари…

Той вдигна отбранително ръце:

— Добре де, добре. Тръгвам. И да поспиш, чуваш ли?

— Ти май се нуждаеш от сън повече от мен.

Хари сложи ръка върху рамото й. Усети колко се бе стопила през последните дни.

— Той е мъжко момче, Беате. И му се живее. Не го забравяй, нали?

Тя прехапа долната си устна, сякаш се опитваше да отговори. Но в крайна сметка само се усмихна леко и кимна.

В таксито Хари извади мобилния си телефон и набра номера на Халвуршен. Както и очакваше, никой не му отговори. После позвъни на рецепцията на хотел „Интернационал“. Поиска да го свържат с Фред от бара. Молбата му бе посрещната с леко недоумение:

— Кой Фред? От кой бар?

— The other bar^[1]

— Обажда се полицаят — представи се Хари, когато чу гласа на бармана. — Вчера дойдох при теб да питам за Малкия спасител.

— Да?

— Трябва да говоря с нея.

— Съобщиха й лошата вест. Сбогом.

Хари остана замислен с притихналия телефон в ръка. После го прибра във вътрешния си джоб и през прозореца на таксито се загледа в безлюдните улици. В момента майката на Станкич сигурно пали свещ в катедралата.

— Ресторант „Скрьодер“ — оповести шофьорът и спря.

Вътре Хари се настани на обичайното си място. Поръча си бира. Преполови я. Така нареченият ресторант всъщност представляваше съвсем непретенциозна овехтяла кръчма, но в атмосферата й се долавяше достойнство и гордост или благодарение на клиентелата, или на персонала, или на хубавите картини, които никак не се връзваха с опушените стени. А вероятно заведението дължеше завидната си аура на стоицизма си, помогнал му да оцелее години наред, докато много съседни барове промениха неколкократно табелите и собствениците си.

Наближаваше да затварят и заведението почти се изпразни. Освен това беше неделя. Изненадващо вътре влезе нов посетител, огледа помещението, докато разкопчаваше палтото над туиденото си сако, и се насочи право към масата на Хари.

— Добър вечер, приятелю — поздрави Столе Ауне. — Май тук е редовният ти ъгъл?

— Това не се нарича ъгъл — възрази Хари с ясна дикция. — По-скоро е кът.

Ауне се усмихна с неприкрито задоволство. Обичаше да води такива спорове с Хари. Сервитьорката го изгледа мнително, защото си поръча само чаша чай.

— По твоята логика значи човек стои наказан не в позорния ъгъл, а в позорния кът, така ли? — попита Ауне и пооправи червената си папийонка на черни точици.

Хари се усмихна.

— Какво се опитвате да ми намекнете, господин психолог?

— Щом си ме повикал, имаш нужда от мнението ми.

— И колко вземаш на час, за да кажеш на пациентите си, че изпитват срам?

— Внимавай, Хари. Алкохолът те прави не само заядлив, а и много досаден. Не съм дошъл с намерението да ти отнемам самоуважението, топките или бирата. Проблемът ти в момента обаче е, че и трите неща се намират в тази чаша.

— Винаги си прав — Хари вдигна халбата. — Точно затова трябва да изпия бирата възможно най-бързо.

Ауне стана.

— Ако искаш да поговорим за влечението ти към алкохола, ще ти запиша час в кабинета ми. Тази консултация приключи. Чаят е за твоя сметка.

— Почакай — спря го Хари. — Погледни това. — Обърна се и остави недопитата халба върху масата. — Ето с този магически трик слагам край на пиенето. Поръчвам си халба бира и я пия в продължение на час. По една глътка на всяка втора минута. Като приспивателно. После се прибирам и от следващия ден към чист. Исках да поговорим за нападението срещу Халвуршен.

След кратко колебание Ауне седна.

— Ужасяващо събитие. Осведомиха ме за подробностите.

— И каква картина се оформя пред очите ти?

— Фрагментарна, Хари. Виждам само проблясъци, нищо повече. — Ауне кимна учтиво на сервитьорката, която му поднесе чая. — Както обаче сигурно си се уверил, умея да съзирам доста повече неща от некадърниците в бранша ми. Засега виждам ясно сходство между това покушение и убийството на Рагнхил Гилстрюп.

— Да чуем.

— Дълбоко стаен, неистов гняв се разразява със страшна сила. Насилие, обусловено от неосъществени сексуални желания. Както знаеш, пристъпите на ярост са типични за емоционално нестабилните личности с резки промени в настроенията.

— Да, но този човек явно умее да контролира агресивните си пориви. Иначе щяхме да открием повече следи на местопрестъпленията.

— Добра логика. Може да става дума за подтикван от гнева си насилник — или „извършител на насилие“, както лелките в бранша настояват да наричаме такива хора — който в ежедневието си изглежда напълно уравновесен, почти кротък. В „Американски психологически журнал“ наскоро публикуваха статия за лица, които изпитват така наречената „задрямала ярост“. Аз им казвам доктор Джекил и мистър Хайд^[2]. А когато мистър Хайд се пробуди…

Ауне размаха левия си показалец, докато отпиваше от чая.

— … настава едновременно Страшният съд и апокалипсисът. Щом гневът се отприщи по някаква причина, такива хора не са в състояние да го контролират.

— Не ми звучи като ценно качество за професионален убиец.

— Определено не е. Какво намекваш?

— При убийството на Рагнхил Гилстрюп и при нападението срещу Халвуршен Станкич изневерява на стила си. Там действа съвсем различно от килъра, за когото от Европол ни изпратиха информация.

— Разгневен и нестабилен наемен убиец? Е, сигурно има лабилни самолетни пилоти и лабилни началници на атомни електроцентрали. Не всички хора работят онова, което най им приляга.

— Наздраве по този случай!

— Всъщност нямах предвид теб. Старши инспекторе, прави ми впечатление, че напоследък проявявате склонност към нарцисизъм.

Хари се усмихна.

— Ще споделиш ли с мен защо се срамуваш? — попита Ауне. — Смяташ ли, че си виновен за случилото се с Халвуршен?

— Отчасти да — Хари си прочисти гърлото. — Все пак аз му възложих да охранява Юн Карлсен. Мое задължение беше да го науча, че когато пазиш някого, трябва да носиш оръжието непрекъснато в себе си.

— Значи всичко е по твоя вина — кимна Ауне. — Нищо необичайно.

Хари извърна глава и огледа заведението. Светлините започнаха да премигват. Малцината клиенти пресушиха послушно чашите си и се загърнаха в шаловете и шапките си. Хари сложи банкнота от сто крони върху масата и избута с ритник сака под стола си.

— Ще говорим следващия път, Столе. Не съм се прибирал у дома след пътуването до Загреб. Трябва да поспя.

На излизане Хари вървеше след Ауне и въпреки това успя да устои на изкушението да се обърне за последно към недопитата халба върху масата.

При вида на счупеното стъкло на вратата на апартамента си — случваше се за втори път тази година — изруга на глас. Забеляза, че крадецът го е залепил, за да не събуди бдителността на съседите му. Не беше взел нито стереоуредбата, нито телевизора. Напълно разбираемо: техниката в дома на Хари далеч не беше последен модел. В апартамента нямаше други продаваеми ценности.

Неканеният гост бе преместил купчината книжа върху масичката. Хари влезе в банята. Явно бе ровил в аптечката. Без съмнение наркоман.

Малко се изненада, когато видя мръсна чиния върху кухненския плот и празна консервна кутия от яхния в кошчето за отпадъци. Нима крадецът се е утешил със скромна почерпка, след като е проникнал в неподходящ за целите си апартамент?

Хари си легна. Усещаше първите признаци на болка. Надяваше се да заспи, докато лекарството още действа в организма му. От процепа между завесите лунната светлина хвърляше бяла лента върху пода до леглото. Хари не си намираше място в очакване на призраците. Въпрос на време беше да го споходят: вече чуваше предупредителното им шумолене. И макар да знаеше, че това са симптоми на алкохолен делириум, не го напускаше усещането, че от чаршафите му се носи миризма на кръв и смърт.