Ю Несбьо
Спасителя (21)

Двайсет и първа глава

Събота, 19 декември

Загреб

Седнал върху парче от кашон на тротоара край парка „Софиенберг“, той трепереше от студ. Сутрешното оживление по улиците започна. Минувачите го подминаваха с трескави крачки. Няколко души все пак пуснаха в картонената му чаша няколко крони. Наближаваше Коледа. Дробовете го боляха, защото цяла нощ диша цигарен дим. Вдигна очи да огледа улица „Гьотеборг“.

В момента нямаше какво друго да направи.

Сети се за Дунава, който тече покрай Вуковар, търпеливо и неудържимо. Такъв трябва да е и той. Да се въоръжи с търпение, докато пристигне танкът; докато драконът подаде глава от бърлогата. Докато Юн Карлсен се прибере. Пред него спря човек. Вгледа се в коленете му.

Вдигна глава. Мъж е риж мустак и картонена чаша в ръка. Мустакът изръмжа нещо.

— Excuse, те?^[1]

Мъжът отговори нещо на норвежки. Нещо за запазена територия.

Усети пистолета в джоба си. Останал му бе само един куршум. Извади голямото назъбено парче стъкло от другия си джоб. Просякът го изгледа злобно, но се отдалечи.

Насилваше се да прогони мисълта, че Юн Карлсен няма да дойде. Ще дойде, разбира се, как иначе. А докато го чака, ще чака, както тече Дунавът. Търпеливо и неудържимо.

* * *

— Влезте — покани ги пълната блага жена, обитаваща със семейството си апартамент на Армията на спасението на улица „Якоб Ол“.

Жената произнасяше звука „н“ с върха на езика, долепен до небцето, особеност, типична за хората, усвоили езика в зряла възраст.

— Дано не ви притесняваме много — каза Хари.

Двамата с Беате влязоха в коридора. Подът почти не се виждаше от обувки и какви ли не дребни вещи.

Домакинята поклати отрицателно глава, когато понечиха да се събуят.

— Студено е. Гладни ли сте?

— Не, благодаря, току-що закусих — усмихна се Беате.

Хари също отказа учтиво.

Жената ги въведе в стаята. Около масата седяха членовете на семейство Михолеч: двама зрели мъже, момче на възрастта на Олег, малко момиче и млада жена. Сигурно е София, предположи Хари. Криеше очите си зад завеса от черен бретон. В скута си държеше бебе.

— Zdravo — поздрави по-възрастният: изпит, с прошарена, но гъста коса и тъмен поглед, познат до болка на Хари: гневният изплашен поглед на изгнаника.

— Мъжът ми — представи го домакинята. — Разбира норвежки, но не говори. Чичо Йосип — посочи тя другия мъж. — Гостува ни за Коледа. А това са децата ми.

— И четиримата ли? — полюбопитства Беате.

— Да — засмя се жената. — Най-малкото е дар от Бога.

— Ама че сладурче — зарадва се Беате и направи физиономия.

Бебето изгука въодушевено. Както Хари очакваше, Беате не се стърпя и ощипа пухкавата му червена бузка. Хари даваше една, максимум две години на Беате и Халвуршен, докато си направят едно такова мъниче.

Мъжът каза нещо и жената му отговори. После се обърна към Хари:

— Поръча да ви преведа, че вие, норвежците, не искате други освен вас да работят в Норвегия. Той не спира да търси, но не може да си намери работа.

Хари погледна мъжа и му кимна, но онзи не реагира.

— Заповядайте — домакинята посочи два свободни стола.

Хари и Беате седнаха. Тя вече бе извадила бележника си и чакаше в готовност.

— Дойдохме да ви попитаме за…

— Роберт Карлсен — прекъсна го жената и погледна мъжа си, който кимна в знак на разбиране.

— Точно така. Какво можете да ни кажете за него?

— Малко. Виждали сме го само два-три пъти. Да, не повече — погледът на домакинята сякаш случайно се спря върху София, заровила нос в разрошената косица на бебето. — Юн накара Роберт да ни помогне, когато през лятото се преместихме тук от тесния апартамент във вход „А“. Юн е свестен човек. Съдейства ни да се сдобием с по-голямо жилище, след като се роди ей този малчуган — тя се засмя към бебето. — Роберт общуваше повече със София. Нали… нали е само на петнайсет.

Хари забеляза как цветът на лицето на девойката рязко се промени.

— Мм. И ние искаме да си поговорим с нея.

— Започвайте — подкани ги майката.

— Насаме, ако нямате нищо против.

Майката и бащата се спогледаха. Дуелът продължи едва две секунди, но Хари успя да разчете знаците. Вероятно преди мъжът е вземал решенията за семейството, но в новата страна, в новата реалност тя е доказала способността си да се приспособява по-успешно към променилите се обстоятелства и си е извоювала правото да преценява кое е добро за децата и кое — не. Жената кимна на Хари в знак на съгласие.

— Разполагайте се в кухнята. Няма да ви пречим.

— Благодаря ви — усмихна се Беате.

— Не ми благодарете. Искаме да заловите злосторника. Знае ли се нещо за него?

— Предполагаме, че е наемен убиец, дошъл от Загреб. Засякохме негово обаждане в загребски хотел.

— Кой?

Хари погледна изненадано бащата, задал въпроса си на норвежки.

— Хотел „Интернационал“.

Бащата и чичото се спогледаха.

— Говори ли ви нещо? — поинтересува се Хари.

Бащата поклати глава.

— Ще ви бъда благодарен, ако споделите с нас някаква информация по въпроса. Мъжът е вдигнал мерника на Юн. Вчера направи апартамента му на решето.

По лицето на бащата се изписа изумление, но продължи да мълчи.

Майката тръгна към кухнята, а София — след нея, влачейки неохотно крака. Като повечето тийнейджъри, предположи Хари. Сигурно и Олег щеше да стане опърничав след няколко години.

Майката ги остави и излезе. Хари взе бележника, а Беате се настани срещу девойката.

— Здравей, София. Казвам се Беате. С Роберт гаджета ли бяхте?

Забила поглед в земята, София поклати глава.

— Беше ли влюбена в него?

Отново отрицателен знак.

— Наранявал ли те е?

За първи път, откакто дойдоха в апартамента, София отметна настрани завесата от черна коса и погледна Беате право в очите. Под тежкия грим личаха хубави черти, установи Хари. Сети се за бащата в другата стая: гневен, изплашен. На челото на девойката се виждаше синина, която гримът не можеше да прикрие.

— Не — отвърна София.

— Баща ти ли те предупреди да мълчиш, София? Виждам, че нещо те мъчи.

— Какво виждаш?

— Че някой те е наранил.

— Лъжеш.

— Откъде е тази синина на челото ти?

— Ударих се в една врата.

— Сега ти ме лъжеш.

— Преструваш се на умна, ама нищо не знаеш — изсумтя презрително София. — Ти си застаряваща полицайка, която вече трябва да гледа деца. Нали те видях как се радваш на бебето.

Гневът не се бе изпарил, но гласът на девойката стана дрезгав. Хари й даваше още едно, максимум две изречения, преди да се разплаче.

— Довери ни се, София — въздъхна Беате. — Трябва да ни помогнеш. Опитваме се да спрем убиец.

— Вината не е моя.

Риданието я задави и Хари установи, че прогнозата му се е оказала вярва: само едно изречение. От очите й рукна порой от сълзи. София се наведе и завесата отново се спусна.

Беате сложи ръка върху рамото й, но девойката я отблъсна.

— Вървете си! — извика тя.

— София, знаеш ли, че през есента Роберт е ходил в Загреб? — попита Хари.

Тя вдигна глава. Под размазания грим личеше силно изумление.

— Значи не ти е казал? — продължи Хари. — А да ти е споделял, че е влюбен в момиче на име Теа Нилсен?

— Не — прошепна задавено тя. — И какво, ако е бил влюбен?

Хари се опитваше да отгатне по изражението й дали новината й е направила впечатление, но течащите реки от чернилка му пречеха.

— Ходила си в магазина на „Фретекс“ да търсиш Роберт. По какъв въпрос?

— Исках да ми даде цигара назаем! — извика разгневено София. — Махайте се оттук!

Хари и Беате се спогледаха и станаха.

— Моля те да поразмислиш — обърна се Беате към девойката. — Това е номерът ми.

И сложи визитката си върху масата.

Майката ги чакаше в коридора.

— За съжаление София се разстрои много — сподели Беате. — Най-добре поговорете с нея.

Излязоха на улица „Якоб Ол“ и тръгнаха към „Сум“, където бяха паркирали колата.

— Oprostite!

Обърнаха се. Гласът долетя от сенчестия двор, където блещукаха две цигари. Угарките полетяха към земята и на светло излязоха двама мъже. Тръгнаха към Хари и Беате. Бащата на София и чичо Йосип.

— Хотел „Интернационал“, а? — попита бащата.

Хари кимна.

Бащата погледна недоверчиво Беате с крайчеца на окото си.

— Ще отида да докарам колата — веднага предложи тя и се отдалечи.

Хари не спираше да се удивлява как млада жена като Беате, прекарала почти целия си досегашен живот насаме с видеозаписи и веществени доказателства от местопрестъпления, е развила завидна социална интелигентност, с която го превъзхожда.

— Първите години… работех като… нали се сещаш… носач. Но гърбът… проблеми — заобяснява бащата на развален норвежки. — Във Вуковар бях електроинженер, разбираш ли? Преди войната. Тук не работя нищо.

Хари кимна. Чакаше търпеливо мъжът да продължи разказа си.

Чичо Йосип каза нещо.

— Да, да — промърмори бащата и се обърна към Хари. — Когато югославската армия тръгна да превзема Вуковар през 1991-а, нали? Тогава едно момче взриви дванайсет сръбски танка с… landmines^[2], нали? — очакваше потвърждение той, че Хари го разбира. — Нарекохме го mali spasitelj.

— Mali spasitelj — повтори с благоговение чичо Йосип.

— Малкия спасител — обясни бащата. — Това беше неговото… името, дето го казваха по уоки-токито.

— Кодовото му име?

— Да. След капитулацията на Вуковар сърбите се опитаха да го намерят. Но не успяха. Според някои бил мъртъв. Според други изобщо не… съществувал. Ясно?

— Какво общо има това с хотел „Интернационал“?

— След войната жителите на Вуковар нямаха къщи. Всичко стана на камънак. Някои избягаха тук, в Норвегия, други — в Загреб. Президентът Туджман…

— Туджман — повтори чичото и вдигна очи към небето.

— … и хората му ги подслониха в стар голям хотел, където да ги виждат. Да ги наблюдават, ясно? Даваха им супа, но не и работа. Туджман не обичаше хора от Славония. Много пролята сръбска кръв. Изведнъж сръбските войници, нахлули във Вуковар, започнаха да измират един по един. Появиха се слухове, че mali spasitelj се е върнал.

— Mali spasitelj — засмя се чичо Йосип.

— Говореше се, че хърватите могат да потърсят помощ в хотел „Интернационал“.

— Каква помощ?

— Знам ли — вдигна рамене бащата. — Слухове.

— Аха. Кой друг е чувал за този… спасител и за хотел „Интернационал“?

Бащата не разбра въпроса и Хари уточни:

— Например някой от Армията на спасението знае ли за него?

— Да. Давид Екхоф. Другите също. През лятото той държа… дума… след празнична вечеря в „Йостгор“.

— Искате да кажете реч?

— Да. Разказа за mali spasitelj. Той още воювал. Войната никога няма да свърши, каза Екхоф. И за Армията на спасението.

 

 

— Нима комендантът наистина е казал такова нещо? — изненада се Беате, докато шофираше в осветения тунел „Ибсен“.

Тя намали и се нареди зад автомобилната колона.

— Според господин Михолеч — уточни Хари. — Всички са присъствали на речта. Включително и Роберт.

— И ти предполагаш, че думите му са подсетили Роберт да наеме убиец?

Беате барабанеше нервно с пръсти по волана.

— Не е изключено. Знаем със сигурност, че Роберт е бил в Загреб. Той е знаел за връзката на Юн с Теа, значи е имал мотив. — Хари потърка замислено брадичката си. — Беате, ще уредиш ли обстоен медицински преглед на София? Ако не греша, лекарите ще открият и друго освен синината на челото й. Ще се опитам да хвана полета за Загреб.

Беате го стрелна със строг поглед.

— Ако ще пътуваш в чужбина, редно е или да отидеш там с цел да съдействаш на местната полиция в съответната държава, или на почивка. Инструкциите ясно…

— Второто — прекъсна я Хари. — Ще си направя кратка коледна екскурзия до Хърватия.

Беате въздъхна.

— Тогава се надявам да дадеш малко почивка и на Халвуршен. Възнамеряваме да посетим родителите му в Стайншер. Ти как ще празнуваш?

Мобилният телефон на Хари звънна и той започна да рови в джобовете на якето си, докато отговаряше на Беате:

— Миналата година празнувах с Ракел и Олег. По-миналата с татко и Сьос. Тази година не ми е останало време да обмислям къде ще отбележа празника.

Пред очите му изплува образът на Ракел. Изведнъж разбра, че неволно е натиснал копчето за приемане на разговора. Чу смеха й в ухото си.

— Ела у нас — покани го тя. — На Бъдни вечер вратите на „Фюрлюсе“ са отворени за всички и имаме нужда от доброволци.

След две секунди Хари осъзна, че не е Ракел.

— Обаждам се само да ти се извиня за снощи — продължи Мартине. — Нямах намерение да изхвърча така от апартамента ти. Просто малко се разстроих. Получи ли отговори на въпросите си?

— А, ти ли си? — попита Хари, като се стараеше да звучи неутрално, но забеляза бързия поглед на Беате, поредно доказателство за завидната й социална интелигентност. — Може ли да се чуем по-късно?

— Разбира се.

— Благодаря.

— Няма защо — зад привидната сериозност в гласа й прозираше весел смях. — Само да те питам нещо.

— Да?

— Какво ще правиш в четвъртък? Тържеството ще е съвсем скромно.

— Още не знам.

— Имаме още един билет за коледния концерт на Армията на спасението.

— Добре.

— Не ми звучиш особено ентусиазиран.

— Извинявай. В момента положението е много напрегнато, а и нямам официални дрехи.

— Да, и артистите са прекалено сковани и скучни.

— Не казах това.

— Но аз го казах. Не се изразих точно: не ние, а аз имам допълнителен билет за концерта.

— Нима?

— Открива ти се възможност да ме видиш в рокля. Роклята, която съм предвидила за празненството, ми стои добре. Липсва ми само висок мъж с подходящ ръст. Помисли си.

— Благодаря за поканата, ще помисля — засмя се Хари.

— Няма защо.

Беате не коментира чутото, след като Хари затвори. Подмина с дискретно мълчание глуповатата усмивка, залепнала упорито на лицето му въпреки опитите да я потисне. Отбеляза само, че ако се вярва на прогнозата, снегорините ще имат доста работа. Понякога Хари се питаше дали Халвуршен осъзнава какъв късмет е извадил с това момиче.

* * *

Все още никаква следа от Юн Карлсен. Мъжът на тротоара се изправи. Крайниците му се бяха вцепенили от студа, който сякаш идваше дълбоко от земните недра и се бе просмукал в цялото му тяло. Щом тръгна, кръвта се раздвижи в краката му. Даже посрещна болката с радост. Нямаше представа колко часа седя с кръстосани крака и картонена чаша пред себе си, докато наблюдаваше кой влиза и излиза от жилищната сграда на улица „Гьотеборг“, но вече бе започнало да се смрачава. Бръкна в джоба си.

Парите в картонената чаша щяха да му стигнат за кафе, нещо малко за хапване, а вероятно и за кутия цигари.

Забърза към кръстовището. Там се намираше кафенето, откъдето му дадоха картонената чаша. На стената видя телефон, но не посмя да се обади. Спря пред заведението, свали синята качулка на якето и се огледа във витрината. Нищо чудно, че минувачите го вземаха за окаян бездомник. Брадата му бе пораснала, а по лицето му личаха сажди от огъня в контейнера.

В отражението видя как светофарът светна в червено. До него, на улицата, спря автомобил. С ръка върху дръжката на вратата към кафенето погледна кой се вози вътре. И тутакси замръзна. Драконът. Сръбският танк. Юн Карлсен. На седалката до шофьора. Само на два метра.

Влезе в салона, втурна се право към прозореца и прикова очи в колата. И шофьорът му се струваше познат. А, да. Видя го в приюта: един от колегите на Хари Хуле. На задната седалка се возеше жена.

Светна зелено. Той изскочи навън. От ауспуха на колата, която пое по улицата, се виеше бял дим. Хукна след нея. В далечината видя как автомобилът зави по „Гьотеборг“. Опипа съдържанието на джобовете си. Премръзналите му пръсти докоснаха парчето стъкло. Краката не го слушаха. Все едно се движеше с протези. Стъпя ли накриво, ще се прекършат като ледени шушулки, помисли си той.

Паркът „Софиенберг“ с дърветата, детската градина и надгробните плочи заподскачаха пред очите му като лоша телевизионна картина. Ръката му напипа пистолета. Стисна го в дланта си. Явно се бе порязал на стъклото, защото усети нещо лепкаво.

 

 

Халвуршен спря точно пред „Гьотеборг“ 4. Двамата с Юн слязоха да се поразтъпчат, а Теа се качи да си вземе инсулина.

Халвуршен огледа пустата улица. Юн крачеше неспокойно из снега. През прозореца на колата се виждаше кобурът със служебния револвер на Халвуршен. Остави го върху конзолата между двете седалки, защото му убиваше, докато шофира. При опасност щеше да го вземе за две секунди. Включи си мобилния телефон. Докато са пътували насам, бе получил ново съобщение на гласовата си поща. Реши да го прослуша. Познатият глас на оператора повтори: „имате едно съобщение“. После се чу сигнал и непознат глас започна да говори. Халвуршен слушаше с нарастващо удивление. Юн се приближи. Мъчеше се да чуе какво казва човекът по телефона. Учудването на Халвуршен премина в крайна изненада.

Затвори. Юн го погледна въпросително, но Халвуршен не каза нищо. Набра бързо някакъв номер.

— Какво беше това? — попита Юн.

— Самопризнание.

— И на кого звъните?

— На Хари.

Халвуршен вдигна глава към Юн. По лицето на младия капитан се изписа объркване. Очите му се разшириха и потъмняха. Погледът му преминаваше през полицая или по-точно бе насочен към някакъв предмет встрани.

— Какво има? — попита Халвуршен.

* * *

Хари мина през митническата проверка в скромния терминал на летище „Плесо“. После пъхна картата си „Visa“ в един банкомат, който без да протестира, му даде хиляда крони в хърватски куни. Прибра половината от парите в кафяв плик, излезе и се качи в мерцедес със синя табелка „такси“.

— Хотел „Интернационал“.

Таксиметровият шофьор потегли мълчаливо.

Дъждовните капки от ниските облаци се сипеха върху кафявите поля с петна от сив сняг покрай магистралата към Загреб, която прорязваше в северозападна посока хълмистата местност.

Само след четвърт час Хари зърна очертанията на бетонните блокове и църковните кули в хърватската столица. Близо до пътя течеше тъмна спокойна река. Сава, предположи Хари. Влязоха в града по булевард, твърде широк за оскъдното улично движение. Подминаха железопътната гара и голям открит пуст парк със стъклен павилион. Оголените клони на дърветата протягаха почернелите си от зимата пръсти.

— Хотел „Интернационал“ — каза шофьорът и сви пред внушителна сива сграда, каквито комунистическите страни строяха за пътуващия си елит.

Хари се разплати. Един от портиерите на хотела, облечен като адмирал, отвори вратата на таксито и посрещна госта с широка усмивка и чадър в ръка:

— Welcome, Sir. This way, Sir.^[3]

Хари слезе на тротоара и в същия миг двама гости на хотел излязоха от въртящата се врата и се качиха в докарания за тях мерцедес. Зад вратата проблесна кристален полилей. Хари се спря:

— Refugees?^[4]

— Sorry, Sir?^[5]

— Бежанци? — повтори въпросително Хари. — Вуковар.

По главата му се посипаха дъждовни капки — чадърът се отдръпна, а с него и усмивката от лицето на облечения като адмирал. Облеченият му в ръкавица показалец посочи врата, малко по-далеч от главния вход.

Когато влезе в просторното заведение с висок сводест таван, на Хари най-напред му направи силно впечатление острата болнична миризма. Хората вътре — някъде около четирийсет-петдесет души, едни седнали, други прави до дългите маси в средата на помещението, трети наредени на опашка за безплатна супа — му приличаха на пациенти. Сигурно защото бяха облечени в безформени анцузи, овехтели пуловери и изпокъсани пантофи. Дрехите издаваха, че им е напълно безразлично как изглеждат. А вероятно впечатлението за болни хора се подсилваше и от наведените им над чиниите със супа глави и сънливите, унили очи, които дори не забелязаха новодошлия.

Хари огледа помещението и погледът му се спря върху барплота. Приличаше на лавка за кренвирши. В момента там нямаше клиенти, а барманът вършеше три неща едновременно: полираше стъклена чаша, коментираше гръмко футболния мач по телевизията с мъжете на съседната маса и зорко следеше всяко движение на Хари.

Полицаят предположи, че е дошъл точно където трябва, и се насочи право към барплота. Барманът прокара длан по косата си, зализана назад и лъщяща от брилянтин.

— Da?

Хари се помъчи да игнорира бутилките, наредени на рафта зад бармана. Въпреки това вече бе забелязал присъствието на стария си приятел и отколешен враг Джим Бийм. Барманът проследи погледа му и посочи въпросително четвъртитата бутилка с кафява течност.

Хари поклати отрицателно глава. Пое си дъх. Не усложнявай нещата, каза си наум.

— Mali spasitelj — рече той тихо, за да го чуе само барманът. — Търся Малкия спасител.

Барманът го огледа изпитателно и отговори на английски с твърд немски акцент:

— Не познавам никакъв спасител.

— Един приятел от Вуковар ми каза, че mail spasitelj може да ми помогне.

Хари извади кафявия плик от джоба на якето си и го сложи върху барплота.

Барманът погледна плика, но не посегна към него.

— Ти си полицай — отсече той.

Хари поклати глава.

— Лъжеш — настоя барманът. — С влизането ти разбрах какъв си.

— Прав си. Работих в полицията дванайсет години, но напуснах.

Хари погледна бармана право в очите. Питаше се за какво ли е бил осъден. Мускулите и татуировките подсказваха, че за провинението му вероятно се полага дълъг престой зад решетките.

— Тук не живее никакъв спасител. Познавам всички.

Барманът се канеше да му обърне гръб, но Хари се пресегна над плота и го сграбчи за рамото. Барманът погледна ръката му. Бицепсът му се изду. Хари отпусна захвата.

— Наркодилър застреля сина ми пред училището му, защото детето го заплашило, че ще го издаде на директора.

Барманът мълчеше.

— Беше само на единайсет години — продължи Хари.

— Нямам представа защо ми разказваш всички тези неща.

— За да разбереш защо няма да мръдна оттук, докато някой не обещае да ми помогне.

Барманът кимна. Въпросът му дойде като гръм от ясно небе:

— Как се казваше детето ти?

— Олег.

Двамата се измериха с поглед. Барманът присви око. Хари усети как мобилният телефон вибрира в джоба му, но не вдигна.

Барманът сложи длан върху кафявия плик и го плъзна към Хари:

— Няма нужда. Как се казваш и в кой хотел си отседнал?

— Дойдох направо от летището.

— Напиши си името върху тази салфетка и отиди в хотел „Балкан“ до железопътната гара. По моста и само направо. Като се настаниш, чакай да се свържат с теб.

Канеше се да зададе въпрос, но барманът се обърна към телевизора и отново се зае да коментира мача.

Излезе навън. Извади телефона си. Имаше пропуснато повикване от Халвуршен.

 

 

— Do vraga! — простена той. — По дяволите!

Снегът по улица „Гьотеборг“ приличаше на ален шербет.

Чувстваше се объркан. Всичко стана за секунди. Изстреля последния си куршум по бягащия Юн Карлсен, но вместо него улучи фасадата на сградата. Мишената се вмъкна вътре и изчезна.

Приклекна. Усети как окървавеното парче стъкло разпра плата на якето му. Полицаят лежеше проснат по корем. Снегът лочеше жадно кръвта, която течеше от раната на врата му.

Огнестрелно оръжие, сети се той, хвана простреляния за рамото и го обърна по гръб. Трябваше му пистолет. Вятърът лъхна и отметна косата от неестествено бледото лице. Бързо прерови джобовете на палтото му. Кръвта продължаваше да тече, плътна и алена. Усети как устата му се пълни с кисел вкус на жлъчка, обърна се и върху леда плисна жълтото съдържание на стомаха му. Избърса се. Джобовете на панталоните. Намери портфейл. А на кръста? Проклятие, нали си полицай, къде ти е пистолетът, щом си тръгнал да залавяш престъпник!

Иззад ъгъла се появи кола. Насочи се към него. Грабна портфейла, стана, пресече улицата и продължи нататък. Колата спря. Не бива да тича. Хукна.

Подхлъзна се по тротоара пред магазина на ъгъла и падна на хълбок, но веднага се изправи, без да усети болка. Продължи към парка по същия път, по който избяга от полицията последния път. Всичко се превърна в безкраен кошмар, низ от безсмислено повтарящи се събития. Дали започваше да полудява, или тези неща наистина се случваха? В гърлото му пареха студеният въздух и вкусът на жлъчка. Пое по улица „Марквайен“ и чу първите полицейски сирени. Почувства го. Беше спасен.