Ю Несбьо
Спасителя (3)

Трета глава

Неделя, 13 декември

Ухапване

Хари седеше, облегнат на стола си в кабинет 605 в червената зона на шестия етаж на Главното полицейско управление — внушителна постройка от бетон и стъкло. Халвуршен — младият колега на Хари, с когото работеха заедно на площ от десет квадратни метра — обичаше да нарича служебното си място „Лаборатория за разкриване на убийства“. Хари, от своя страна, често си позволяваше да мачка самочувствието на Халвуршен с уточнението, че по-подходящо название би било „Лаборатория за обучение на неопитни кадри“.

В момента Хари беше сам. Взираше се в стената, където бе редно да има прозорец, но такъв, за жалост, нямаше.

Беше неделя, Хари написа доклада си и вече нищо не го спираше спокойно да се прибере вкъщи. Защо тогава просто не го направи? През въображаемия прозорец виждаше как снежинките се сипят като конфети върху зелените, червени и сини контейнери в заграденото пристанище в залива Бьорвика. Разкриха случая. Пер Холмен, млад наркоман, зависим от хероина и преситен от живота, си бе теглил куршума в един от тези контейнери. С пистолет. Никакви следи от насилие. Намериха оръжието до трупа. Доколкото информаторите на полицията бяха запознати, Пер не дължеше нари на дилърите. Обикновено те изобщо не се опитваха да замаскират екзекуциите на свои нелоялни клиенти. Точно обратното, правеха ги доста показни. Следователно Пер Холмен се бе самоубил. Защо тогава да си загуби вечерта в тършуване из ветровит, неприветлив товарен склад, където ще преживее поредната порция потискащи емоции?

Хари погледна вълненото си палто, метнато на закачалката. Съдържанието на малката плоска бутилка във вътрешния му джоб си стоеше непокътнато още от октомври, когато отиде във „Винмонополе“, купи „Джим Бийм“, наля половината уиски в плоската бутилка и изхвърли останалата част от течността в мивката. Оттогава не се разделяше с отровата, както някога нацистите непрекъснато носели таблетки цианид в обувките си. Откъде тази глупава приумица? Все едно. Важното бе, че се оказа ефективна.

Погледна си часовника. Наближаваше единайсет. Вкъщи го очакваше неподдържана кафеварка и дивиди с филма „Всичко за Ева“ — отдавна се канеше да го гледа. Шедьовърът на Манкиевич от 1950 година с Бети Дейвис и Джордж Сандърс.

Замисли се. Няма как, ще отиде до контейнерите на пристанището.

 

 

Вдигнал яката на палтото си, Хари застана с гръб към северния вятър, който духаше през високата ограда и образуваше преспи около контейнера зад нея. Депото с големите си празни площи нощно време приличаше на пустиня.

Заграденото пространство беше осветено, но под напора на вятъра лампите се олюляваха и по пътечките между контейнерите, наредени по два-три един върху друг, прибягваха сенки. Хари насочи вниманието си към червен контейнер, чийто цвят никак не подхождаше на оранжевата полицейска лента. Металната кутия представляваше чудесно убежище през декември; имаше същите размери и предлагаше същите удобства като необзаведена килия в ареста на Главното полицейско управление.

В доклада, изготвен от екипа на местопрестъплението — впрочем „екип“ бе силно казано за един следовател и един криминолог — пишеше, че от известно време не заключвали празния контейнер. Не го заключвали. По думите на охранителя заключването на празни контейнери не им било първа грижа, защото заграденият район се намирал под постоянно наблюдение. Нищо чудно, че вътре се бе настанил наркоман. Вероятно Пер Холмен е бил един от многото, които се подвизават в залива Бьорвика, намиращ се само на хвърлей от супермаркета за дрога на площад „Плата“. Сигурно охранителят съвсем умишлено си затваря очите, когато някой окаяник се подслони в празен контейнер. Съчувства на наркоманите, а така ги спасява от измръзване.

Контейнерът нямаше ключалка, но портата на оградата бе снабдена със здрав катинар. Хари веднага съжали, задето не предупреди охраната за посещението си. Ако изобщо имаше някаква охрана. Не се виждаше жива душа.

Погледна си часовника. Помисли малко. Вдигна глава към върха на оградата. Намираше се в задоволителна физическа форма. Отдавна не се беше чувствал по-здрав. След фаталния рецидив през лятото не бе близвал алкохол. Тренираше редовно във фитнес залата на Управлението. Повече от редовно. Преди да падне първият сериозен сняг, счупи рекорда на Том Валер на бягане с препятствия. Няколко дни по-късно Халвуршен го попита дали усилените му тренировки имат нещо общо с Ракел. Двамата вече не се срещат — с такова впечатление бил останал младият полицай. Хари обясни на колегата си съвсем стегнато, но недвусмислено, че макар да работят в един кабинет, няма намерение да споделя с него подробности от личния си живот. В отговор Халвуршен само сви рамене и попита с кого освен с него Хари би могъл да сподели проблемите си. Реакцията на Хари потвърди предположението на Халвуршен — шефът му стана веднага и излезе демонстративно от кабинета.

Три метра. Без бодлива тел. Лесна работа. Хари протегна ръце и се хвана за оградата, подпря крака в основите й и се надигна. Повдигна първо дясната си, после и лявата си ръка. Краката му увиснаха във въздуха. Стъпи върху оградата. Движеше се като гъсеница. После се прехвърли от другата страна.

Вдигна резето и отвори контейнера. Извади черен джобен фенер, наведе се под ограничителните ленти и влезе.

Вътре цареше пълна тишина. Сякаш и звуците бяха замръзнали.

Включи фенера и го насочи към вътрешността на контейнера. Конусовидният лъч освети очертана с тебешир площ. Там бяха открили трупа на Пер Холмен. Беате Льон, ръководител на Отдела по експертно-криминална дейност с адрес „Брюнсалеен“, му показа снимките. Пер Холмен седял, облегнат на стената, с дупка в дясното слепоочие и пистолет от дясната страна. Наоколо нямало много кръв. Това е единственото предимство на изстрелите в главата. Пистолетът, малък калибър, бе оставил едва забележимо входно отвърстие на раната. Нямало изходна рана. Специалистите от Съдебномедицинския институт открили куршума в черепа на мъртвеца, където късчето олово влетяло като билярдна топка и направило на каша онова, с което Пер Холмен е разсъждавал; с което е взел решението да сложи край на живота си и с което е дал команда на показалеца си да натисне спусъка.

„Направо необяснимо“, коментираха обикновено колегите му, случеше ли се да се натъкнат на самоубил се млад човек. Хари предполагаше, че думите им са продиктувани от желанието да пощадят психиката си, като отхвърлят идеята за непреодолимото отчаяние, споходило младежа. Иначе не разбираше какво необяснимо има в самоубийството.

И въпреки това използва същия израз този следобед, когато, застанал на стълбището, видя как бащата на Пер Холмен се свлече на колене в тъмното антре, а гърбът му се разтресе от ридания. Понеже не можеше да утеши почернените родители с успокоителни слова за Бог, за спасението, за живота след смъртта и за смисъла на човешкото съществуване, Хари отрони безпомощно познатата фраза: „Направо необяснимо…“

Изгаси фенера, прибра го в джоба си и потъна в мрака.

Сети се за баща си. Улав Хуле, пенсиониран учител и вдовец. Живееше в къща в квартал Опсал. Очите му грейваха, когато веднъж в месеца му гостуваха Хари и Сьос. Започнеха ли обаче да пият кафе и да говорят за незначителни случки, пламъкът в очите му умираше. Защото единственото важно нещо в живота му се намираше на снимка върху пианото й. Улав Хуле нямаше никакви занимания освен четенето на книги за страни, които нито имаше възможност, нито желание да посети, понеже вече нямаше как да я вземе със себе си. В редките случаи, когато я споменаваха, Улав Хуле говореше за смъртта й като за „най-голямата загуба в живота ми“.

Хари се замисли как ли би окачествил баща му деня, в който му съобщят за смъртта на сина му.

Излезе от контейнера и тръгна към оградата. Хвана се за нея. Настъпи миг на пълна тишина. Вятърът притаи дъх, сякаш за да се ослуша или да поразмисли. В зимния мрак се чуваше само спокойното жужене на града. И как хартия, подмятана от вятъра, стърже леко по асфалта. Какъв вятър? Той отдавна утихна. Не, не е хартия, това е шум от стъпки. Бързи, леки стъпки. Не на човек.

На животно.

Сърцето на Хари се разтуптя лудо. Започна да се катери по оградата. Едва впоследствие си даде сметка кое го изплаши толкова. Тишината и това, че не чу нито ръмжене, нито какъвто и да е предвестник на нападение. Сякаш животното в тъмнината изобщо не искаше да го стресне. Дебнеше го. Ако Хари се интересуваше малко повече от кинология, вероятно щеше да знае, че само една-единствена раса кучета не ръмжат: нито когато са изплашени, нито когато нападат: черните мецнери. Хари чу как животното наруши ритъма на хода си. Пак настъпи тишина. Налагаше се да побърза, защото кучето явно скочи. Хари ритна с крак в тъмното.

Твърдението, че човек не усеща болка, когато страхът предизвика насищане на кръвта с адреналин, е меко казано неточно. Хари изкрещя. Големите остри кучешки зъби се забиха в десния му прасец и потънаха дълбоко. Стигнаха до чувствителната костна мембрана. Оградата издрънча. Силата на тежестта ги дърпаше към земята, но Хари, макар и напълно отчаян от ситуацията, се мъчеше да се задържи. При други обстоятелства щеше да отърве лесно кожата. Всяко друго куче с теглото на черен мецнер в зряла възраст би изпуснало жертвата си. Но зъбите и челюстната мускулатура на мецнера са предназначени за чупене на кости. Оттам носи началото си слухът, че мецнерът е роднина на костноядната петниста хиена. По тази причина кучето увисна на прасеца на Хари, забило два горни зъба, стискащи здраво, и един долен за стабилизиране на захапката. Мецнерът си бе счупил другия долен зъб още на тримесечна възраст при сблъсък със стоманена протеза.

Хари опря левия си лакът върху ръба на оградата и се помъчи да повдигне нагоре цялото си тяло, но кучето бе мушнало едната си лапа в мрежата на оградата. Хари извади фенера, стисна здраво гумената дръжка и погледна надолу да види какво представлява животното. Светлината проблесна матово в черните очи и черната муцуна. Хари замахна с фенера и удари мецнера между очите с всичка сила. Костта даже изпука. Замахна втори път и му нанесе още един удар. Уцели муцуната му. После заудря отчаяно очите му, които дори не мигнаха. Фенерът се изплъзна от ръката му и падна на земята. Кучето не отпусна хватката около крака му. Силите на Хари се топяха с всяка изминала секунда. Вече едва се държеше за оградата. Не му се мислеше какво го очаква, но нямаше как да се самозалъгва.

— Помощ!

Вятърът, който отново се бе усилил, отнесе немощния му вик. Хари промени захвата. Досмеша го. Нима ще свърши така? Ще го намерят в контейнерното депо с гърло, прегризано от куче-пазач? Пое си дъх. Зъбчатите върхове на оградата се забиваха в мишниците му, пръстите му изтръпнаха. Само след секунди щеше да се предаде. Ех, да имаше поне някакво оръжие в себе си! Или бутилка вместо малката плоска манерка! Щеше да я строши и да прободе кучето с нея.

Манерката!

Напрегна последните си сили, бръкна във вътрешния си джоб и извади плоската бутилка. Лапна гърлото, захапа здраво капачката със зъби и я отвъртя. Течността потече в устата му. По тялото му премина живителен тласък. Боже мой. Притисна очи към оградата и далечните светлини от хотел „Плаза“ и от хотел „Опера“ се превърнаха в бели ивици на черен фон. Отпусна дясната си ръка над червената паст на звяра, изплю капачката и алкохола в устата си, процеди „наздраве“ и изсипа цялото съдържание на бутилката върху кучето. В продължение на две безкрайни секунди две черни кучешки очи се взираха в Хари с безкрайно удивление, докато кафявата течност се стичаше по крака му право в зиналата уста на мецнера. Кучето пусна прасеца му. Хари чу удара на жива плът в асфалта, последван от скимтене и хъхрене. После лапите застъргаха по земята и животното потъна в мрака, от който се бе появило.

Хари се преметна през оградата. Запретна крачола на панталона си. Не му беше нужен фенер, за да прецени, че и тази вечер няма да гледа „Всичко за Ева“. Запъти се към „Спешна помощ“.

* * *

Легнал в скута на Теа, Юн слушаше със затворени очи равномерното жужене на телевизора и се наслаждаваше на спокойствието. Даваха един от любимите й сериали: „Кралят от Бронкс“. Не се ли казваше „Кралят на Куинс“?

— Пита ли брат си дали ще поеме дежурството на площад „Егер“? — попита Теа.

Беше положила ръка върху очите му. Юн усещаше лека, сладникава миризма, носеща се от кожата й: явно току-що си бе сложила инсулинова инжекция.

— Какво дежурство? — изненада се той.

Тя си дръпна ръката и го изгледа с недоумение.

— Спокойно — разсмя се Юн. — Отдавна съм се разбрал с Роберт. Съгласи се.

Тя въздъхна с леко униние. Юн хвана ръката й и пак я постави върху очите си.

— Но не му споменах, че е заради рождения ти ден. Ако му бях казал, вероятно щеше да откаже.

— Защо?

— Защото е луд по теб и ти го знаеш.

— Само ти си го мислиш.

— Но ти се притесняваш от него.

— Не е вярно!

— Тогава защо винаги се вцепеняваш, когато спомена името му?

Тя се разсмя, сигурно заради реплика от сериала.

— Запази ли маса в ресторанта? — попита Теа.

— Да.

Усмихна се и стисна ръката му. Смръщи вежди.

— Мислех си… ами ако някой ни види там заедно?

— От Армията? Изключено е.

— Да, но ако все пак се случи?

Юн мълчеше.

— Май е време да го обявим — продължи тя.

— Не знам — колебливо отвърна той. — Не е ли по-добре да изчакаме, докато сме напълно сигурни…

— Ти не си ли напълно сигурен, Юн?

Отмести ръката й от очите си и я погледна изумен.

— Какво ти става, Теа? Знаеш, че те обичам повече от всичко. Проблемът не е там.

— А къде?

Юн въздъхна и се надигна. Седна до нея.

— Не познаваш Роберт, Теа.

— Напротив — усмихна се кисело тя. — Познавам го от дете, Юн.

Юн не си намираше място.

— Така е. Обаче не знаеш някои неща. Нямаш представа какъв става, когато се ядоса. Все едно е друг човек. Наследил го е от татко. В такива моменти е опасен, Теа.

Тя облегна глава на стената и се вторачи мълчаливо пред себе си.

— Предлагам ти само да поотложим обявяването — Юн кършеше смутено ръце. — Съобразявам се не само с моя, а и с твоя брат.

— С Рикард? — изненада се тя.

— Да. Как според теб ще реагира, когато разбере, че сестра му се омъжва за мен, и то точно сега?

— А, това ли имаш предвид. Притесняваш се, защото двамата сте основните конкуренти за поста на главен мениджър, така ли?

— Знаеш отлично, че Ръководството винаги ще предпочете кандидат, женен за надежден офицер от Армията. От тактическа гледна точка ще натрупам сериозна преднина, ако сега обявя предстоящата си женитба с Теа Нилсен — дъщеря на Франк Нилсен, дясната ръка на коменданта. Но от морална гледна точка подобна постъпка не ми се струва никак приемлива.

Теа дъвчеше замислено долната си устна.

— Защо всъщност двамата с Рикард драпате толкова яростно за този пост?

— Армията пое разноските по обучението ни в Офицерската школа и четиригодишното ни следване по икономика във Висшето търговско училище. Рикард сигурно разсъждава като мен: след такъв жест човек се чувства длъжен да поеме работно място в Армията, за което, благодарение на нея, с получил нужната квалификация.

— Но може нито един от двама ви да не получи работата. Според татко досега не се е случвало в Армията да са назначавали мениджър, по-млад от трийсет и пет години.

— Знам — въздъхна Юн. — Нека си остане между нас, но често казано, предпочитам да изберат Рикард. Ще се почувствам по-спокоен.

— Как така? Та ти отговаряше за сградите под наем, собственост на Армията в Осло, в продължение на повече от година!

— Да, но в качеството си на мениджър ще се наложи да отговарям не само за Осло, а за цяла Норвегия, Исландия и Фарьорските острови. Знаеш ли например, че само на територията на Норвегия поземлената собственост на Армията надхвърля двеста и петдесет парцела, застроени с повече от триста сгради? — Юн се потупа леко по корема и се вторачи в тавана с характерната си угрижена физиономия. — Днес се погледнах в една витрина и се удивих колко съм нищожен.

Теа изобщо не чу последните му думи:

— Рикард чул отнякъде, че който получи работата, ще бъде следващият комендант.

— Нима? — разсмя се високо Юн. — Тогава със сигурност не желая да ме изберат.

— Стига глупости, Юн.

— Напълно сериозен съм, Теа. За мен най-важното е да сме заедно. Ще се откажа от кандидатурата си за мениджър и ще обявим годежа. Мога да върша и друга работа в Армията, свързана със специалността ми. Корпусите например се нуждаят от икономисти.

— Не говори така, Юн — възрази ужасена Теа. — Не разполагаме с по-добър специалист от теб и трябва непременно да те назначат на място, където да използват максимално уменията ти. Рикард е мой брат, но не притежава твоя… интелект. Ще почакаме още малко и ще им съобщим за годежа след края на конкурса.

Юн само сви рамене. Теа погледна часовника.

— Добре е да тръгнеш преди дванайсет. Вчера в асансьора Ема ми каза, че се притеснявала за мен, защото чула как вратата на апартамента ми се отваря посред нощ.

Юн стана.

— Направо не разбирам как издържаме да живеем в този блок.

Теа го стрелна с възмутен поглед.

— Тук поне хората се грижат един за друг.

— Да, права си — въздъхна той. — Грижим се един за друг. Лека нощ, Теа.

Тя се притисна до него и мушна ръка под ризата му. Не без изненада Юн усети колко потна е дланта й, все едно досега бе стискала нещо в нея. Теа се долепи плътно до него и задиша тежко.

— Теа — подхвана той, — не бива да…

Тя се вцепени. Въздъхна и извади ръката си.

Юн не бе подготвен за подобна смелост от нейна страна. Досега Теа не бе правила никакви опити да го съблазни. Точно обратното: физическата близост сякаш я плашеше. Когато Юн се прибра след първото съвещание и й каза, че според устава „Армията на спасението утвърждава половото въздържание преди сватбата като важна християнска добродетел“, Теа видимо си отдъхна и прие думите му с облекчение. Макар някои хора да виждаха голяма разлика между „утвърждавам нещо като добродетел“ и „налагам задължителна забрана“, например „не употребявай тютюн и алкохол“, Юн не възнамеряваше да нарушава обета си към Бог заради някакви стилистични нюанси.

Прегърна я, стана и отиде в тоалетната. Заключи вратата и пусна чешмата. Докато водната струя се стичаше по ръцете му, Юн се вгледа в гладката повърхност на огледалото. Тя отразяваше лицето на човек, който по принцип би следвало да е щастлив. Трябва да се обадя на Рагнхил, помисли си той. Да приключа веднъж завинаги с тази история. Юн вдиша дълбоко. Той наистина се чувстваше щастлив. Просто някои дни го изправяха пред повече трудности от други.

Избърса лицето си и се върна при Теа.

* * *

Чакалнята в пункта за бърза помощ в Осло на улица „Стургата“ 40 се къпеше в сурова бяла светлина. Вътре се намираше обичайният за този час на денонощието контингент. Двайсет минути след появата на Хари един треперещ наркоман стана и си тръгна. По принцип такива като него не изтрайваха на едно място повече от десет минути. Хари го разбираше прекрасно. Още усещаше вкуса на алкохол в устата си, вече събудил познатите тъмни сили в организма му. Прасецът го болеше ужасно. А цялото начинание в контейнера се оказа безрезултатно — както впрочем става с деветдесет процента от усилията в дадено полицейско разследване. Хари си обеща следващия път да не връзва тенекия на Бети Дейвис.

— Хари Хуле?

Хари огледа мъж в бяла престилка, спрял пред него.

— Да?

— Моля, последвайте ме.

— Благодаря, но май е неин ред — Хари посочи девойката отсреща, заровила лице в дланите си.

— Тази вечер идва за втори път — наведе се към него лекарят. — Нищо няма да й стане, ако почака.

Хари тръгна след него, накуцвайки с ранения си крак. Влязоха в тесен кабинет, едва побрал бюро и съвсем обикновена библиотека. Не се виждаха лични вещи.

— На вас, полицаите, не ви ли се полага служебен лекар? — попита мъжът в престилката.

— Нищо подобно. Дори не се ползваме с предимство. Откъде разбрахте, че съм полицай?

— Извинете, съвсем забравих да ви припомня кой съм. Матиас. Минавах през чакалнята и ви видях.

Лекарят се усмихна и му подаде ръка. Колко равни зъби, удиви се Хари. Човек би предположил, че е носил шини, но останалите черти на лицето му — симетрични, изчистени и правилни — подсказваха, че хубавият му външен вид се дължи не на външна намеса, а на ген. Малки мимически бръчици обрамчваха сините му очи. Стисна топло ръката на Хари. Прилича на изваден от роман за лекаря-мечта, помисли си Хари.

— Матиас Люн-Хелгесен — поясни мъжът и погледна Хари с очакване.

— По думите ви съдя, че името ви трябва да ми говори нещо.

— Миналото лято се запознахме на градинско парти у Ракел.

Хари се вцепени при споменаването на името й от чужди устни.

— Нима?

— Онзи човек бях аз — побърза да му напомни лекарят.

— Мм — кимна Хари. — Умирам от болка.

— Разбираемо е — лицето на Люн-Хелгесен се сгърчи в сериозна, изпълнена със съчувствие физиономия.

— Боли ме кракът — поясни Хари и си запретна крачола.

— А, това ли било — смути се лекарят. — Какво е станало?

— Ухапа ме куче. Ще ми помогнете ли?

— Ами няма какво толкова да се направи. Кървенето ще спре. Ще почистя раните и ще ви сложа компрес. — Наведе се. — Захапало ви е три пъти, доколкото виждам. Има следи от зъби. Ще ви сложа ваксина против тетанус.

— Захапа чак до костта.

— Сигурно така ви се струва заради болката.

— Не разбирате, наистина ме захапа много… — Хари млъкна и си пое въздух през носа.

Чак сега разбра, че Матиас Люн-Хелгесен го мисли за пиян. Съвсем нормално впрочем. Полицай със скъсано палто, който не се ползва с добро име, идва в спешния кабинет заради ухапване от куче, а от устата му се разнася миризма на алкохол. Дали лекарят щеше да представи нещата така и пред Ракел? Дали щеше да й каже, че бившият й пак се е пропил?

— … жестоко — довърши Хари.