Ю Несбьо
Спасителя (27)

Двайсет и седма глава

Понеделник, 21 декември

Последователят

Някой бе окачил коледен венец пред съвещателната зала в Главното управление.

Зад затворената врата съвещанието на разследващия екип вървеше към своя край. Хари, в тесен тъмен костюм, плувнал в пот, стоеше пред събралия се колектив.

— Тъй като и извършителят, Станкич, и инициаторът на убийството, Роберт Карлсен, са мъртви, след тази среща смятайте екипа за разформирован — обяви той. — Това означава, че повечето от тук присъстващите могат спокойно да се отдадат на приготовления за празника. Аз обаче ще искам от Хаген разрешение да продължа работата по случая с някои от вас. Въпроси, преди да закрием заседанието? Заповядай, Турил.

— Каза, че човекът на Станкич в Загреб е потвърдил съмненията ни, и наистина Роберт Карлсен е поръчал убийството на Юн. Кой разговаря със съучастника и как?

— Не мога да се впускам в подробности — отвърна Хари, подмина равнодушно красноречивия поглед на Беате и усети как потта рукна по гърба му.

Не заради костюма или въпроса, а защото от вчера не беше близвал алкохол.

— Добре. Следващата ни задача е да разберем кой е бил съучастникът на Роберт Карлсен. Ще се свържа с късметлиите, които ще се заемат с разследването. По-късно днес Хаген ще даде пресконференция и ще се погрижи да информира обществеността. А сега бегом към неразрешените случаи! — Хари подкани колегите си с енергичен жест.

— Ей, чакайте малко! — подвикна Скаре, докато останалите ставаха от столовете. — Няма ли да го полеем?

Шумът от скърцане на столове утихна моментално. Всички погледи се насочиха към Хари.

— И какво по-точно искаш да полеем, Скаре? Смъртта на трима души? Или факта, че поръчителят още се разхожда на свобода, докато един от нашите лежи в кома?

Хари прикова очи в присъстващите, без да се опитва да съкрати неловкото мълчание.

Когато стаята се изпразни, Скаре отиде при старши инспектора, който тъкмо подреждаше в папка записките си, направени в шест сутринта.

— Извинявай. Предложението ми беше неуместно.

— Не се притеснявай. Просто не съобрази каква е ситуацията.

— Не те виждам всеки ден в костюм — изкашля се Скаре.

— Погребението на Роберт Карлсен ще се състои в дванайсет — съобщи Хари, без да го поглежда. — Искам да огледам присъстващите.

— Ясно — Скаре се олюля на пети.

Хари престана да прелиства книжата.

— Нещо друго, Скаре?

— Ами… да. Понеже повечето от отдела са семейни, а Коледа е семеен празник, а аз не съм женен, мислех си…

— Да?

— Искам да се пиша доброволец.

— Доброволец?

— Така де, имам желание да продължа работата по случая. Ако сметнеш, че притежавам нужните качества, разбира се — побърза да добави Скаре.

Хари го измери с поглед.

— Не съм ти любимец, знам.

— Това няма значение. Вече взех решение кого да включа в новия екип. Не съм се ръководил от личните си симпатии, а от преценката си кои са най-способните следователи.

— Така и трябва. Весела Коледа — Скаре тръгна към вратата.

— Затова — Хари прибра записките в папката — искам да провериш банковата сметка на Роберт Карлсен. Разгледай какви суми е внасял и теглил през последното полугодие. Интересуват ме всички необичайни неща, които забележиш.

Скаре спря и се обърна, напълно изумен.

— Ще проверим и сметките на Алберт и Мадс Гилстрюп. Разбра ли какво искам от теб, Скаре?

Полицаят кимна веднага.

— Обади се в „Теленур“ и ги накарай да проверят дали Роберт и Гилстрюп са разговаряли по телефона през указания период. А понеже по всичко личи, че Станкич е откраднал мобилния на Халвуршен, трябва да разберем и дали Станкич го е използвал, за да се свърже с някого. За разрешение за достъп до банковите сметки се обърни към полицейския юрист.

— Няма нужда. Според най-новите инструкции имаме право на свободен достъп.

— Мм — кимна сериозно Хари. — Радвам се, че човек от отбора ни е прочел инструкциите.

И излезе.

 

 

Роберт Карлсен нямаше офицерско звание, но понеже загина на пост, решиха да го погребат в парцела за офицери в Западното гробище. След траурната церемония бе насрочено възпоминателно събиране в щаба на Армията на спасението.

Хари влезе в параклиса. Юн седеше най-отпред до Теа. Явно родителите им не присъстваха. Погледите на полицая и опечаления брат се срещнаха. Юн кимна със сериозно изражение, но и с благодарност. Иначе параклисът беше препълнен. Повечето дошли да почетат Роберт Карлсен носеха униформата на Армията. Сред тях Хари забеляза Рикард Нилсен и Давид Екхоф. До коменданта седеше Гюнар Хаген. Присъстваха и жадни за сензации представители на журналистическата гилдия. Рогер Йендем тутакси се присламчи до Хари и го попита защо премиерът още го няма въпреки официалното потвърждение, че ще дойде.

— Обърни се към администрацията на премиера — отвърна Хари.

Знаеше каква е причината за отсъствието на министър-председателя: сутринта служител от високите етажи на полицията го осведоми дискретно, че има голяма вероятност Роберт Карлсен да е замесен в случая с поръчковото убийство. А от кабинета на премиера информираха, че е възпрепятстван да уважи церемонията, защото спешно възникнали много важни срещи. На комендант Давид Екхоф също се обадиха от полицията и в щабквартирата настана голяма паника, за която допринесе и заболяването на един от основните организатори на погребението, дъщеря му Мартине. Сутринта тя му звънна да обясни защо няма да дойде на работа. „Всеки човек е невинен до неопровержимото доказване на противното“ заяви непоколебимо комендантът пред сътрудниците на Армията. „Освен това е твърде късно да променяме плана. Ще се придържаме към него. Премиерът ме увери лично, че ще уважи коледния ни концерт утре вечер.“

— А иначе? — продължаваше да разпитва Йендем. — Докъде стигнахте с разследването на убийствата?

— Получили сте официалното съобщение до всички медии, предполагам. За въпроси по случая се обръщай към Гюнар Хаген или към пресаташето на полицията.

— Мълчат като риби.

— Явно добре си вършат работата.

— Хайде де, Хуле, надушвам, че става нещо. Има ли връзка между прободения полицай на улица „Гьотеборг“ и наемния убиец, на когото снощи теглихте куршума?

Хари поклати глава. Жестът му можеше да се тълкува или като „не“, или като „без коментар“.

Органът спря да свири, а множеството притихна. Напред излезе девойката с дебютния албум и поднесе на опечалените интерпретацията си на известен псалм. Пееше с прекалена емоционалност и плачливи нотки в гласа. Завърши изпълнението си с музикална рулада, за която би й завидяла дори Марая Кери. За миг на Хари му се стори, че ако не изпие незабавно нещо спиртно, няма да издържи. За щастие девойката най-сетне затвори уста и сведе тъжно глава пред дъжда от светкавици. Мениджърът й се усмихваше доволно. Явно не го бяха предупредили за последните новини от разследването на случая.

Пред събралите се Екхоф изнесе реч за мъжеството и саможертвата.

Колкото и да се опитваше, Хари не съумяваше да се съсредоточи. Гледаше ковчега и мислеше за Халвуршен. И за майката на Станкич. А затвореше ли очи, се пренасяше при Мартине.

След ритуала шестима офицери изнесоха ковчега. Юн и Рикард вървяха най-отпред. Юн се подхлъзна на леда, докато минаваха по чакълестата пътека.

Хари си тръгна. Опечалените останаха около гроба. Мина по безлюдната част от гробището към парка „Фрогнер“. Неочаквано чу хрущене на сняг зад гърба си. Първо си помисли, че го преследва някой журналист, но когато чу забързаното гневно дишане, се обърна рязко.

Беше Рикард. Той също спря.

— Къде е тя? — попита той с хриптящ, задъхан глас.

— Коя?

— Мартине.

— Разбрах, че днес е болна.

— Може да е болна, но не си е у дома — гръдният кош на Рикард се повдигаше бурно. — Снощи също не се беше прибрала.

— Откъде знаеш?

— Само недей да…!

От устата му се изтръгна болезнен вик и лицето му се сгърчи в мъченическа гримаса, неспособен да контролира мускулите си. После обаче си пое дъх и с върхово усилие на волята се окопити.

— Не ми ги пробутвай на мен тия! — процеди той. — Знам те какво си направил. Измамил си я. Омърсил си я. А сега тя е в апартамента ти, нали? Няма да ти позволя да…

Рикард пристъпи напред. Хари инстинктивно извади ръце от джобовете на палтото си.

— Чуй ме внимателно. Нямам представа къде се намира Мартине.

— Лъжеш!

Рикард сви юмруци. Хари съобрази колко е важно възможно най-бързо да укроти страстите и заложи на следното:

— Рикард, съветвам те да обмислиш няколко факта. Не съм от най-пъргавите, но тежа деветдесет и пет килограма. Пробивал съм с тяло дъбова врата. А параграф 127 от наказателния кодекс предвижда минимално наказание от шест месеца лишаване от свобода за нападение на обществен служител. Рискуваш да се озовеш в болница и в затвор.

Рикард го изгледа разярен.

— Ще се видим пак, Хари Хуле — закани се той, обърна се и затича между гробовете към църквата.

* * *

Имтиаз Рахим изпадна в ужасно настроение. Ядоса го разправията с брат му. Скараха се дали да сложат коледна украса в магазина. Не стига дето продаваме коледни календари, свинско месо и всякакви християнски стоки, ами и да продължаваме да гневим Аллах с още традиции на неверниците, обоснова се Имтиаз. Какво щяха да си помислят пакистанските им клиенти? Според брат му обаче било редно да се съобразяват и с другите, които пазаруват в бакалията им. Например с живущите в отсрещната сграда на улица „Гьотеборг“. Малко християнски облик на магазинчето преди празника щял да увеличи продажбите. В разгорещения им спор се наложи Имтиаз, но победата изобщо не го зарадва.

Затова посрещна отварянето на вратата с дълбока въздишка. Влезе висок широкоплещест мъж и веднага застана пред касата.

— Хари Хуле от полицията — представи се той.

В миг на безумна паника на Имтиаз му хрумна, че в Норвегия вероятно има закон, задължаващ всички собственици на магазини да ги украсят за Коледа.

— Преди няколко дни пред бакалията ви забелязах просяк. Един тип с рижава коса и ето такъв мустак — Хари показа нагледно.

— Да, познавам го. Носи ни празни бутилки.

— Знаете ли как се казва?

— Молецът. Или шишеловът.

— Какво?

Имтиаз се разсмя от сърце. Лошото му настроение се изпари.

— Понеже моли за пари и лови шишета.

— Аха — кимна Хари.

— Племенникът ми ме научи на тази шега — обясни Имтиаз.

— Оригинална е. И така…

— Нямам представа как се казва. Знам обаче къде може да го намерите.

Както обикновено, Еспен Каспершен седеше в Дайхманската библиотека на улица „Хенрик Ибсен“ 1 с купчина книги пред себе си. Изведнъж забеляза, че някой се е надвесил над него, и вдигна глава.

— Хуле от полицията — представи се непознатият и седна на стола срещу Еспен.

Една девойка хвърли крадешком поглед към тях. Новоназначените в читалнята често искаха да проверят багажа му на тръгване. Два пъти се случи да го помолят да напусне залата, защото вонята, разнасяща се от него, пречела на хората да се съсредоточат върху работата си. Досега не го бе заговарял полицай. В библиотеката, де. Иначе на улицата, докато просеше, се случваше непрекъснато.

— Какво четеш? — поинтересува се Хари.

Каспершен сви рамене. Веднага прецени, че само ще си загуби времето, ако се заеме да обяснява на полицая какъв проект е започнал.

— Сьорен Киркегор? — полицаят се помъчи да прочете авторите на другите томове. — Шопенхауер. Ницше. Да не би да си философ?

— Искам да намеря правилния път — подсмръкна Еспен Каспершен. — А за целта е нужно да разсъждавам над въпроса какво означава да си човек.

— Това не е ли основното занимание на философите?

Еспен Каспершен го огледа. Може и да го бе подценил.

— Говорих със собственика на бакалията на улица „Гьотеборг“ — обясни полицаят. — Той ми каза, че всеки ден идваш тук. А когато не четеш в библиотеката, просиш на улицата.

— Да, избрах си такъв житейски път.

Полицаят извади бележник. Еспен Каспершен му продиктува името, фамилията си и адреса си: живеел при пралеля си.

— Професия?

— Монах.

Еспен забеляза не без задоволство, че полицаят записа отговора му, без да реагира.

— Кажи ми, Еспен, защо просиш? Не си наркоман, нали?

— Мой дълг е да бъде огледало на хората, в което те да се оглеждат и да виждат кое е голямо и кое — малко.

— И кое е голямо?

Еспен въздъхна отегчено, сякаш му е омръзнало да обяснява нещо толкова очевидно:

— Милосърдието. Желанието да помогнеш на ближния си и да споделиш с него и малкото, което имаш. Това е и основното послание в Библията. В Светото писание има твърде оскъдни пасажи за сексуалните контакти преди брака, за аборта, за хомосексуализма и за правата на жените да говорят пред публика. Но за фарисеите, разбира се, е много по-лесно да разпространяват надлъж и нашир второстепенните повели в Библията, отколкото да утвърждават с думи и дела най-настойчивия призив в нея: дай половината от своето на бедния. Всеки ден измират хиляди хора, без да са чули Божието слово, защото мнозина християни стискат алчно земните си блага. Давам им възможност да размислят.

Полицаят кимна.

— Откъде знаеш, че не вземам наркотици? — изненада се Еспен Каспершен.

— Преди няколко дни те видях на „Гьотеборг“. Минах покрай теб заедно с млад мъж, а той ти подхвърли монета. Ти обаче го замери ядосано с нея. Това не е постъпка на наркоман. Те вземат и най-дребните петачета.

— Спомням си.

— Преди два дни в един бар в Загреб ми се случи същото и ме хвърли в размисъл. По-точно ми даде храна за размисъл, защото тогава предпочетох да не се задълбочавам. Сега обаче държа да разбера защо хвърли монетата по младия мъж.

— Имаше причина.

— И аз така предположих — Хари остави върху масата прозрачен плик. — Тук ли се крие причината?