Ю Несбьо
Спасителя (19)

Деветнайсета глава

Петък, 18 декември

Контейнер

По заснежения път, обграден от двете страни с високи стени от изринат от платното сняг, в мрака пътуваше автомобил с четирима души.

— За „Йостгор“ се завива вляво — обади се Юн от задната седалка, обгърнал с ръка раменете на изплашената Теа.

Халвуршен зави. Хари гледаше светлинките от къщите, пръснати по високите части или между дърветата. Мигаха като фарове.

Когато Хари им каза, че апартаментът на Роберт вече не е безопасно скривалище, Юн сам предложи да отидат в „Йостгор“ и настоя да вземе Теа със себе си.

Халвуршен влезе в двора, разположен между бяла жилищна сграда и боядисана в червено плевня.

— Ще помоля съседа да дойде с трактора, за да ни направи пътека — обясни Юн, докато газеха през снега.

— В никакъв случай — възрази Хари. — Никой не бива да разбира, че сте тук. Дори хора от полицията.

Юн се приближи до стената, преброи пет дъски и бръкна под дървената облицовка.

— Ето — той вдигна ръката си. Държеше ключ.

Вътре цареше още по-суров студ. Сякаш боядисаните дървени стени се бяха превърнали в лед. Гласовете на премръзналите гости отекваха гръмко. Изтупаха снега от краката си и влязоха в просторна кухня с голяма маса, долап, пейка и камина в ъгъла.

— Ще запаля огън — от устата на Юн излезе пара. Той потърка ръце, за да ги стопли. — В раклата под пейката има дърва, но ще ни трябват още от бараката.

— Аз ще донеса — предложи услугите си Халвуршен.

— За да стигнеш дотам, ще се наложи да направиш пъртина. Под навеса има две лопати.

— Аз ще ви помогна — обади се Теа.

Снегът неочаквано спря и небето се проясни. Застанал до прозореца, Хари пушеше и наблюдаваше как Халвуршен и Теа чистят снега под млечната лунна светлина. В камината пращеше огън, а Юн, приклекнал до нея, се взираше в пламъците.

— Как прие приятелката ви новината за Рагнхил Гилстрюп? — попита Хари.

— Прости ми. Нали ви казах: с Рагнхил имахме връзка, преди да се влюбя в Теа.

Хари гледаше огънчето на цигарата си.

— Все още ли нямате предположения какво е правела Рагнхил Гилстрюп в апартамента ви?

Юн поклати глава.

— Не знам дали забелязахте, но най-долното чекмедже на бюрото ви изглеждаше разбито. Какво държите там?

— Лични вещи — сви рамене Юн. — Писма, такива неща.

— Любовни писма? Сред които писма от Рагнхил?

— Ами… — Юн се изчерви — … не си спомням. Повечето ги изхвърлих. Може да съм запазил едно-две. Това чекмедже го заключвам.

— За да не открие Теа писмата от Рагнхил, ако посети жилището ви сама?

Юн кимна.

Хари излезе на стълбите към двора, дръпна от цигарата, вече почти угарка, хвърля я в снега и извади мобилния си телефон. Гюнар Хаген вдигна на третото прозвъняване.

— Преместих Юн Карлсен — докладва Хари.

— Уточни.

— Няма нужда.

— Моля?

— В момента се намира на по-безопасно място. През нощта Халвуршен ще остане при него.

— Къде, Хуле?

— Тук.

Хари предчувстваше каква буря се задава, докато напрегнато очакваше реакцията на шефа си в утихналата слушалка. Най-сетне Хаген подхвана с тих глас, като изговаряше отчетливо всяка дума:

— Хуле, в качеството си на твой началник ти зададох съвсем конкретен въпрос. Отказът ти да ми отговориш представлява нарушение на служебна заповед. Ясно ли се изразих?

На Хари често му се искаше да е устроен другояче, да притежава инстинкт за самосъхранение в обществото като повечето хора. Но за жалост не беше такъв.

— Защо толкова настоявате да разберете, шефе?

— Не съм ти разрешил да ми задаваш въпроси, Хуле — гласът на Хаген трепереше от гняв. — Ясно?

Хари мълчеше. Когато чу как началникът му си поема дъх, допълни:

— В имението „Скансен“.

— Какво?

— Намира се на изток от Стрьомен — полицейския полигон в Льоренскуг.

— Добре.

Хари затвори и набра друг номер, докато наблюдаваше как Теа, осветена от луната, се взира към клозета. Бе спряла да рине сняг и силуетът й бе замръзнал в странна, вцепенена поза.

— Да, моля.

— Скаре, обажда се Хари. Нещо ново?

— Не.

— Няма ли сигнали на очевидци?

— Нищо сериозно.

— Но хората звънят?

— О, да, научили са за наградата. Ако питаш мен, много лоша идея. Така само си създадохме още работа.

— Каква информация дават?

— Ами… каква… Описват разни мъже, които видели по улицата, и им приличали на Христо Станкич. Чакай да ти кажа най-забавния случай. Някакъв тип се обадил в дирекция „Зашита на населението“. Твърдял, че е завързал Станкич в дома си, и попитал дали това е достатъчно, за да получи наградата.

Хари изчака гръмкият смях на Скаре да заглъхне.

— И как са разбрали, че лъже?

— Не се е наложило. Той затворил. Звучал доста объркан. Казал, че преди няколко дни видял Станкич с пистолет в ръка в някакъв ресторант. Вие какво правите в момента?

— Ами… ще повториш ли последното?

— Вие какво…

— Не, не. Повтори онова за пистолета.

— Хе-хе, на някои хора никак не им липсва въображение, а?

— Свържи ме с дежурния в „Защита на населението“, с когото си разговарял.

— Значи искаш…

— Веднага, Скаре.

След като размени с дежурния три изречения, Хари го помоли да не затваря и извика с всичка сила:

— Халвуршен!

— Да?

Младият полицай се появи пред плевнята.

— Как се казваше онзи сервитьор, който видял мъж в тоалетната с пистолет, покрит със сапун?

— Как очакваш да си спомня?

— Все ми е едно, просто мисли.

Гласовете им ечаха между стената на къщата и плевнята.

— Туре някой-си. Нещо такова.

— Бинго! Така се е представил по телефона. Хайде сега се сети за фамилията му, драги.

— Ъъъ… Бьорг? Не. Бьоранг? Не…

— Хайде де, Лев Яшин!

— Бьорген. Точно така беше. Бьорген.

— Остави лопатата. Позволявам ти да шофираш с превишена скорост.

Двайсет минути по-късно Хари и Халвуршен профучаха покрай Западния площад и завиха по улица „Скиве“. Оберкелнерът в „Бискит“ даде на полицаите адреса на Туре Бьорген. Пред сградата ги чакаше патрул. Халвуршен спря до колегите си и свали прозореца.

— На третия етаж — осведоми го полицайката на предната седалка и посочи към прозорец на сивата фасада, където светеше.

Хари се наведе към жената над Халвуршен.

— Двамата с него ще се качим. Единият от вас да остане тук, за да поддържа връзка със „Защита на населението“, а другият да заварди задния изход. Имате ли оръжие в багажника?

— Да.

Мъжът, колегата й, се наведе напред:

— Ти си Хари Хуле, нали?

— Точно така, полицай.

— Чух, че нямаш разрешително за оръжие.

— Нямах. Нещата се промениха.

— Ами?

— Успах се за първия изпит по стрелба през есента — усмихна се Хари. — Но мога да те успокоя: на втората дата записах третия най-добър резултат в цялата система на полицията. Ясно?

Двамата полицаи се спогледаха.

— Да — смънка мъжът.

Хари дръпна вратата на колата. Замръзналите гумени уплътнения изпращяха.

— А сега да проверим дали сигналът е важен за нас.

За втори път в рамките на две дни Хари държеше картечен пистолет в ръка. Позвъни на уредбата на името Сайерстед. Обади се разтревожен женски глас. Хари се легитимира и я подкани да погледне през прозореца, за да се увери лично, че идват от полицията.

Тя им отвори. Полицайката се втурна към задния двор и зае позиция, а Халвуршен и Хари се качиха по стълбите.

На месингова табелка над звънеца бе написано името Туре Бьорген с черни букви. Хари се сети как Бярне Мьолер още при първата им съвместна акция го научи на най-лесния и ефикасен начин да разбере дали в жилището има някой. Затова долепи ухо до стъклото на вратата. Отвътре не се чуваше нито звук.

— Зареден и със свален предпазител, нали? — прошепна Хари.

Халвуршен, извадил служебния си пистолет, застана от лявата страна на вратата.

Хари натисна звънеца.

Ослуша се със затаен дъх.

После пак позвъни на вратата.

— Да разбием вратата или да не я разбием — прошепна Хари. — Това е въпросът.

— Ако ще го правим, трябва първо да се обадим в съда и да поискаме разрешение за обиск…

Звукът от удар на „МП-5“ в стъкло прекъсна Халвуршен. Хари провря бързо ръка и отключи.

Влязоха в коридора и Хари посочи на Халвуршен кои врати да провери. Самият той веднага се насочи към всекидневната. Беше празна. Веднага обаче забеляза огледалото над масичката с телефона, очевидно ударено с тежък предмет. От средата му се бе отчупило парче и бе оставило тъмен кръг след себе си. Лъчите на своеобразното черно „слънце“ сочеха към позлатена орнаментирана рамка. Открехнатата врата в дъното на помещението мигом прикова вниманието на Хари.

— В кухнята и в банята няма никого — прошепна Халвуршен зад гърба му.

— Добре. Приготви се.

Хари тръгна. Интуицията му подсказваше, че ако изобщо в жилището има нещо, ще го намерят точно зад тази врата. Отвън се чуваше пърпоренето на развалено автомобилно гърне. Спирачки на трамвай изсвистяха пронизително в далечината. Хари си даде сметка, че инстинктивно се свива, сякаш за да се смали до размерите на нищожна мишена.

Бутна вратата с дулото на картечния пистолет, бързо прекрачи прага и се шмугна встрани, защото иначе рискуваше Станкич, ако изобщо се намираше там, да го види в силует. Долепи се до стената с пръст върху спусъка, докато чакаше очите му да привикнат към мрака.

На светлината, процеждаща се от процепа на вратата, видя голямо легло с месингови табли. Чифт голи крака се подаваха изпод завивката. Хари направи крачка напред, хвана завивката и я отметна.

— Мили боже! — възкликна Халвуршен.

Застанал на прага, той бавно отпусна ръката, която стискаше пистолета, и се вторачи изумен в леглото.

* * *

Огледа внимателно бодливата тел върху оградата. После се засили и скочи. Покатери се с бързи, ловки движения, както го бе учил Бобо. Пистолетът в джоба го смушка в стомаха, докато се премяташе от другата страна. Озова се върху заледен асфалт. На светлината от уличната лампа забеляза, че си е скъсал якето. От дълбок прорез в синия плат се подаваше бяла подплата.

Някакъв звук го стресна и той тутакси се скри в сянката на контейнерите в депото, подредени един върху друг в редици. Ослуша се и се огледа. Вятърът свирукаше лекичко в изпочупените прозорци на близката тъмна, полусрутена барака.

Кой знае защо го обзе усещането, че го наблюдават. Не, чувстваше се не точно наблюдаван, а разкрит, разобличен. Сякаш някой знаеше къде се е скрил, без непременно да го е видял. Огледа внимателно осветената част от оградата за евентуална алармена система. Нищо.

Обходи две редици с контейнери, преди да намери отворен. Влезе в непрогледния мрак и веднага осъзна, че ако заспи вътре, ще замръзне. Затвори вратата. Усети как въздухът се раздвижи, все едно се озова в подвижна маса.

В краката му прошумоляха вестници. Трябваше да се стопли някак.

Излезе навън. Обзе го същото усещане, че го наблюдават. Приближи се до бараката и отпори една дъска. Нещо сякаш обикаляше наоколо. Но колкото и да се взираше, виждаше само примигващи светлини от гостоприемните хотели около Централната гара и тъмната врата към тазвечершното си убежище. Отпори още две дъски и се върна при контейнера. Върху снега имаше следи от лапи. От големи лапи. Куче-пазач. Кога се бяха появили тези следи? Отчупи малки трески от дъските и ги нареди до стената в контейнера. Остави вратата открехната с надеждата част от дима да излиза навън. Кутията с кибрит от стаята в приюта държеше в джоба с пистолета. Запали вестниците, пъхна ги под треските и заслони огъня с ръце. По ръждивочервената стена пропълзяха малки пламъчета.

Сети се с колко ужасени очи го гледаше сервитьорът, докато се взираше в дулото на пистолета. Изпразни джобовете си — само дребни пари. Нямал други. Стигнаха за един хамбургер и билет за метрото. Но не и за място, където да се скрие, да се стопли, да поспи. Освен това сервитьорът прояви удивителната глупост да признае, че го е издал и полицаите ще пристигнат всеки момент. Наложи му се да направи каквото трябва.

Пламъците осветиха снега навън. Чак сега забеляза множеството следи от лапи пред входа. Странно защо не ги видя преди. Слушаше напрегнато собственото си дишане, което отекваше в желязната кутия. Сякаш вътре имаше още някой. Проследи отпечатъците по снега и се вцепени. Следите от стъпките му се пресичаха с тях. Върху един отпечатък от обувката си видя друг, по-малък — от кучешка лапа.

Затвори вратата рязко и огънят угасна. Само краищата на вестниците тлееха леко в непрогледния мрак. Задиша на пресекулки. Там, навън, някакво същество го дебнеше, усещаше миризмата му и я разпознаваше. Притаи дъх и разбра: въпросното същество не беше навън. И чуваше не ехо от собствения си дъх, а чуждо дихание. Тук, вътре. Посегна панически да извади пистолета. Как така не изръмжа и не издаде нито звук, мина му през ума. Дори в момента, когато кучето скочи, се чу само леко дращене с нокти върху железния под. Едва успя да вдигне ръка, когато челюстите на животното захапаха ръката му, а болката раздроби мислите му на хиляди парченца.

* * *

Хари огледа леглото и онова, което по всяка вероятност беше Туре Бьорген.

Халвуршен застана до него.

— Мили боже — прошепна той. — Какво се е случило тук?

Без да отговори, Хари свали ципа на черната маска върху лицето на мъжа и я разтвори. Заради начервените устни и грима около очите приличаше много на Робърт Смит, вокалистът на „Дъ Кюър“.

— Това ли е сервитьорът, с когото разговаря в „Бискит“? — попита Хари, докато обхождаше стаята с поглед.

— Да. Какви са тези одежди?

— Латексови — отвърна Хари.

Прокара пръсти по няколко метални стружки върху чаршафа и вдигна нещо дребно, което намери до наполовина пълна чаша с вода върху нощното шкафче. Хапче. Хари го вдигна срещу светлината.

— Извратена история — изсумтя Халвуршен.

— Форма на фетишизъм. Какво извратено има? Нима ти също нямаш определени предпочитания, например жени с миниполи и жартиери?

— С униформи — поправи го Халвуршен. — Каквито и да е: на медицински сестри, на паркинг служителки, на…

— Достатъчно — спря го Хари.

— Според теб с какво се е самоубил? Натъпкал се е с успокоителни?

— Питай него — Хари взе чашата от нощното шкафче и плисна водата върху лицето на мъжа.

Халвуршен зяпна удивен старши инспектора.

— Ако не беше влязъл с нагласата да завариш мъртвец, щеше да забележиш, че диша. Взел е „Стесолид“. Действието му напомня валиум.

Мъжът се стресна, лицето му се сгърчи и го задави силна кашлица.

Хари приседна на ръба на леглото и изчака изплашените до смърт, но без следа от разширение зеници да привикнат с гледката.

— Идваме от полицията, Бьорген. Извини ни за начина, по който нахлухме в дома ти, но ти ни наведе на мисълта, че у теб има нещо наше. Явно обаче вече ти се е изплъзнало.

Сервитьорът примига два пъти.

— За какво става дума? — смотолеви той. — Как влязохте?

— През вратата — отвърна Хари. — И по-рано тази вечер си имал гости.

Мъжът поклати отрицателно глава.

— Никой не е идвал. Не съм звънил в полицията. Освен това номерът ми не се изписва. Няма как да го проследите.

— Напротив, има. Всъщност изобщо не съм споменавал телефон. Казали сте на колегата ни, че в леглото ви е завързан човек. Върху чаршафа забелязахме стружки от месинговата табла. Явно и огледалото е получило едно кроше. Станкич избяга ли, Бьорген?

Сервитьорът местеше смутен поглед от Хари към Халвуршен и обратно.

— Заплаши ли ви? — Хари говореше с тих равен глас. — Да не би да се е заканил, че ще се върне, ако говорите е полицията? Това ли е? Страх ли ви е?

Устата на мъжа се отвори. Вероятно заради маската Хари го оприличи на пилот, объркал маршрута на самолета. Дезориентирана версия на Роберт Смит.

— Престъпниците често отправят подобни заплахи — продължи Хари. — Но, уверявам ви, ако искаше да ви убие, отдавна да го е направил.

Мъжът се взираше онемял в Хари.

— Знаете ли накъде тръгна, Бьорген? Взе ли нещо със себе си? Пари? Дрехи?

Мълчание.

— Хайде, важно е. Този човек преследва следващата си жертва.

— Нямам представа за какво говорите — прошепна Туре Бьорген, без да сваля поглед от Хари. — Моля ви, напуснете дома ми.

— Разбира се. Длъжен съм обаче да ви обърна внимание на факта, че така рискувате да бъдете обвинен в укриване на убиец. В някои случаи съдът разглежда подобно провинение и като съучастничество в убийство.

— И с какви доказателства разполагате, а? Добре, може би наистина съм се обадил в полицията. Пошегувах се. Исках да се позабавлявам. И какво от това?

Хари стана.

— Както желаете. Тръгваме. Вземете си дрехи. Ще изпратя двама наши хора да ви приберат, Бьорген.

— Да ме приберат ли?

— В смисъл да ви арестуват, да.

Хари даде знак на Халвуршен да тръгват.

— Да ме арестуват? — Бьорген вече не мърмореше неясно под носа си. — На какво основание? Нищо не можете да докажете.

Хари вдигна малката таблетка между палеца и показалеца си.

— „Стесолид“ е наркотично средство и се отпуска само срещу рецепта. Действа като амфетамин и кокаин, Бьорген. Така че ако не извадиш отнякъде рецепта за „Стесолид“, ще се наложи да те задържим за притежание на наркотик. Наказанието е до две години затвор.

— Шегувате се.

Бьорген се надигна в леглото и издърпа завивката от пода. Явно чак сега си даде сметка как е облечен.

Хари тръгна към вратата.

— Лично аз съм напълно съгласен с вас, че норвежкото законодателство предвижда прекалено строги наказания за притежание на лека дрога, Бьорген. При други обстоятелства щях да си затворя очите. Приятна вечер.

— Почакайте!

Хари спря.

— Б-б-братята му… — заекна Туре Бьорген.

— Какви братя?

— Заплаши ме, че ще изпрати братята си да ме пречукат, ако пострада. Щели да ми видят сметката, независимо какво точно му се е случило. Заливали с киселина, така ми каза.

— Той няма братя — успокои го Хари.

Туре Бьорген вдигна глава, погледна високия полицай и попита с неподправена изненада в гласа:

— Наистина ли?

Хари кимна.

Бьорген започна да кърши ръце.

— Ама аз… изпих хапчетата само защото бях ужасно изплашен. Нали се приемат точно с такава цел?

— Къде отиде той?

— Не ми каза.

— Взе ли пари от вас?

— Само някакви дребни. После офейка. А аз… останах сам и така се разтреперих, че… — ридание прекъсна словоизлиянието му и той се сви под завивката: — И сега се страхувам.

Хари го погледна.

— Ако искате, тази нощ може да спите в участъка.

— Не, предпочитам да остана тук — изхленчи Бьорген.

— Добре. Утре сутринта при вас ще се отбие наш колега за разпит.

— Почакайте! Ако го заловите…

— Да?

— Обещанието за наградата е още в сила, нали?

* * *

Успя да запали по-силен огън. Пламъците проблясваха в триъгълното парче стъкло, което отчупи от строшения прозорец на бараката. Донесе още дърва и усети как тялото му бавно започва да се стопля. През нощта студът щеше да стегне още по-безжалостно, но пък нали оцеля. Превърза окървавените си пръсти с ивици плат от ризата — отцепи ги с парчето стъкло. Челюстите на животното се затвориха около китката му. Съответно и около пистолета.

Върху стената на контейнера трепкаше сянката на черен мецнер, който се люлееше между тавана и пода с отворена паст и изпънато тяло, застинало в последния си опит за атака. Задните му крака бяха завързани със стоманена тел, подаваща се от дупка в нагънатите железни плочи на тавана. Кръвта от устата и раната зад ухото му, откъдето излезе куршумът, капеше на равни промеждутъци върху пода. Никога няма да разбере дали пръстът му или зъбите на кучето натиснаха спусъка, но изстрелът сякаш още отекваше между железните стени на бараката. Седмият, откакто пристигна в този прокълнат град. В пълнителя остана само един куршум.

И той щеше да му бъде достатъчен да изпълни мисията си, но как да намери Юн Карлсен? Трябваше му човек, който да го упъти в правилната посока. Сети се за полицая. За Хари Хуле. Вероятно не представлява голяма трудност да откриеш човек с толкова необичайно име.