Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Случаите на инспектор Хари Хуле (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Frelseren, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Ю Несбьо. Спасителя

Норвежка. Първо издание

Превод: Ева Кънева

Оформление на корицата: Борис Драголов

Формат: 16/56/84

Печатни коли: 331/2

ИК „Емас“, 2012 г.

ISBN: 978-954-357-229-8

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Понеделник, 14 декември
Сбогуване

Trka[1]!

Той се надигна рязко в леглото и чу ехото от собствения си глас между белите голи стени на хотелската стая. Телефонът върху нощното шкафче звънеше. Вдигна слушалката.

— This is your wake-up call…[2]

Hvala — благодари той, макар да знаеше, че гласът по телефона е записан на лента.

Намираше се в Загреб. Днес заминаваше за Осло, за да свърши най-важната си работа. Последната.

Затвори очи. Отново сънува, но не Париж. Нито никоя от поръчките си — те не се появяваха в сънищата му. Винаги сънуваше едно и също: Вуковар през есента на обсадата.

През нощта сънува как бяга. Както обикновено, тичаше под дъжда във вечерта, когато отрязаха ръката на баща му. Четири часа по-късно той почина въпреки уверенията на лекарите, че операцията е успешна. Сърцето му внезапно отказало.

Отскубна се от прегръдката на майка си, спусна се в тъмнината и хукна към реката с пистолета на баща си в ръка. Тичаше към сръбските позиции, откъдето хвърчаха сигнални осветителни ракети. С пълно безразличие слушаше как куршумите от вражеския обстрел се удрят в земята. После изведнъж изстрелите заглъхнаха и той падна в голям бомбен кратер. Водата го погълна; погълна и всички звуци. Настъпи тишина. Продължаваше да бяга, сега вече под водата, но не успя да стигне до никъде. Докато крайниците му се вцепеняваха и го упои сънливост, видя как насред цялата тъмнина се движи нещо червено. Приличаше на птица и размахваше криле на забавен каданс. Когато дойде на себе си, беше увит във вълнено одеяло. Над него се полюшваше електрическа крушка под музикалния съпровод на сръбската артилерия. В очите и устата му се посипаха буци пръст и мазилка. Той ги изплю. Някакъв човек се надвеси над него и му каза, че Бобо, самият капитан, го спасил от пълния с вода кратер. Посочи мъж с гола глава, застанал до входа към бункера. Мъжът носеше униформа, а на врата му бе завързан червен шал.

Отвори очи и погледна термометъра в стаята. От ноември не си спомняше температурата да е надвишавала шестнайсет градуса въпреки уверенията на рецепционистите, че отоплението е пуснато на най-силната степен. Стана. Налагаше се да побърза, автобусът за летището щеше да спре пред хотела след половин час.

Вторачи се в огледалото над мивката и се опита да си представи лицето на Бобо. И то като северното сияние изчезваше от погледа ти, взираш ли се прекалено дълго в него. Телефонът отново звънна.

Da, majka.

Избръсна се, избърса си лицето и се облече бързо, после извади една от черните метални кутии от сейфа и я отвори. Вътре имаше „Лама минимакс“ с вместимост седем куршума: шест в пълнителя и един в патронника. Разглоби пистолета и разпредели частите му в четирите специално изработени за целта тайника под уплътненията в ъглите на куфара. Ако по време на митническата проверка случайно решат да претърсят багажа му, металните уплътнения ще скрият частите на пистолета. Преди да тръгне, провери дали е взел паспорта си, плика със самолетния билет, който тя му даде, снимката на мишената и необходимите сведения за време и място. По план трябваше да стане утре вечер в седем на обществено място. Тази задача е по-рискована от предишната, предупреди го тя. Това не го изплаши. Понякога му се струваше, че след онази нощ, когато баща му си изгуби ръката, той се раздели завинаги със способността да изпитва страх. Някога Бобо му каза: „Човек, който не се бои от смъртта, не оцелява дълго.“

Навън Загреб току-що се бе пробудил, потънал в сивкава мъгла без сняг и с измъчена физиономия. Застана пред входа на хотела. След няколко дни ще потеглят към скромен хотел на Адриатическо море с изгодни цени заради сезона и приятно слънце. И да обсъждат новата къща.

Автобусът за летището трябваше вече да е пристигнал. Вторачи се в мъглата. Така се взираше и през онази есен, свит до Бобо. Напразно се мъчеше да зърне нещо зад гъстия бял дим. Възложиха му задачата да разнася съобщения, които не смееха да пращат по радиовръзката, защото сърбите подслушваха всички честоти и разбираха тайните им. Понеже беше дребен, притичваше невредим през окопите, без да се навежда. Поиска от Бобо да унищожава танкове. Капитанът поклати глава.

— Твоята работа е да разнасяш важни съобщения, синко. Други хора ще се погрижат за танковете.

— Но те се страхуват, а аз не.

— Още си прекалено млад да си рискуваш така живота — повдигна вежди Бобо.

— И тук могат да ме застигнат вражески куршуми. Нали ти каза, че ако не спрем танковете, ще превземат града.

Бобо го изгледа продължително.

— Ще си помисля — обеща накрая той.

Двамата поседяха мълчаливо, взирайки се в бялата пелена, без да знаят дали е есенна мъгла, или дим от руините на опожарения град. Бобо се изкашля:

— Снощи изпратих Франьо и Мирко да слязат до насипите, откъдето се задават танковете. Заръчах им да причакат машините и незабелязано да прикрепят мини към тях. Знаеш ли какво стана?

Той кимна. Видя труповете на Франьо и Мирко през бинокъла.

— Ако бяха по-ниски, щяха да успеят да се скрият в ямите.

Момчето избърса потеклия си нос с ръка.

— Ще ме научиш ли как се прикрепят мини?

Преди разсъмване на следващата сутрин той се добра до лагера си, зъзнещ от студ и целият в кал. Зад него, при насипите, от отворените капаци на два взривени сръбски танка се виеха кълба дим. Бобо го издърпа в окопа и нададе победоносен вик:

— Роди ни се малък спасител!

Още същия ден, когато Бобо издиктува радиосъобщението, предназначено за щабквартирата, момчето се сдоби с кодово име, което щеше да го съпровожда, докато сърбите продължават да окупират родния му град и да го сриват със земята. Убиха Бобо, отнеха живота на стотици лекари и пациенти в болнични заведения, а дръзналите да окажат съпротива тикнаха в затвора и ги подложиха на нечовешки изтезания. Прозвището на момчето се превърна в горчив парадокс. Даде му го един от онези, които той не успя да спаси. Malj spasitel.

От гъстата мъгла се зададе червен автобус.

* * *

В съвещателната зала в червената зона на шестия етаж се носеше тихо жужене от гласове и смях. Хари влезе. Явно добре бе преценил кога да се появи. Пропусна задължителните за всяко прощално парти куртоазни разговори, почерпка със сладкиши и размяна на колегиални шеги и закачки. Обикновено мъжете следват този сценарий, когато се разделят с човек, когото ценят и уважават. Дойде тъкмо навреме за връчването на подаръците и за многословните, високопарни речи. Такива речи тук произнасяха само пред публика, но не и насаме.

Той обходи помещението с поглед и за свое щастие бързо откри единствените три добронамерени лица: оттеглилия се от поста Бярне Мьолер, полицай Халвуршен и Беате Льон, младия ръководител на Отдела по експертно-криминална дейност. Никой не обърна внимание на Хари. Той, от своя страна, също не гледаше присъстващите. Беше напълно наясно, че си е навлякъл неприязънта на колегите си от Отдела за борба с насилието. Веднъж Мьолер му каза, че хората ненавиждат само една комбинация повече от намусен алкохолик, а именно намусен алкохолик с внушителен ръст. Хари, висок сто деветдесет и три сантиметра, имаше слабост към чашката и сърдитата физиономия не слизаше от лицето му. Способностите му на блестящ следовател никак не смекчаваха вината му в очите на гилдията. За никого не бе тайна, че ако не се ползваше с протекцията на Бярне Мьолер, Хари отдавна да е изхвърчал от полицията. А сега, след напускането на шефа, началството щеше да следи всяка крачка на инспектор Хуле и да го дебне кога ще сбърка. Парадоксално, но факт: разобличаването на Принца, което му лепна етикета на заклет аутсайдер, го пазеше от уволнение. Том Валер, старши инспектор в Отдела за борба с насилието, се оказа един от главните организатори на мащабния нелегален внос на оръжия в Осло през последните години. Валер приключи земния си път в локва кръв в мазето на общежитие в квартал Кампен, а на кратка церемония три седмици по-късно началникът на криминалната полиция през зъби похвали Хари за неговия принос при разобличаването на корумпирани служители в системата.

— Благодаря — кимна тогава Хари.

Плъзна поглед над събралите се колеги колкото да провери дали някой ще вдигне очи към него. Първоначално реши да се ограничи само с едно „благодаря“, но отвърнатите от него лица и недоволните усмивки разпалиха силното му негодувание и той продължи:

— Сега няма да е толкова лесно да ме изритате, защото ако някой дръзне да го направи, медиите ще се усъмнят, че този някой се бои да не погна и него.

Всички погледи се насочиха тутакси към него. В тях се четеше крайно изумление. Хари не спря дотук:

— Няма какво да се преструвате на учудени, колеги. Том Валер работеше като старши инспектор в отдела и този пост му осигуряваше възможност да осъществява контрабанда. Както знаете, беше известен с кодовото име Принца, а… — Хари направи кратка пауза, местейки очи от човек на човек; накрая се спря върху началника на криминалната полиция. — Където има принц, има и крал.

— Ей, старче! Над какво умуваш? — попита го Халвуршен и го изтръгна от спомените му.

Хари вдигна глава.

— Мисля си за кралете — промърмори той и пое чашата с кафе, която Халвуршен му подаде.

— Точно пред теб е новият крал — посочи Халвуршен.

До масата с подаръците мъж в син костюм разговаряше с началника на криминалната полиция и с Бярне Мьолер.

— Това ли е Гюнар Хаген? — попита Хари с пълна уста. — Новият шеф на полицейския отдел?

— Вече не се нарича „шеф на полицейски отдел“.

— Нима?

— Новото наименование е главен полицейски инспектор. Минаха повече от четири месеца, откакто промениха полицейските звания.

— Наистина ли? Сигурно тогава съм бил в болнични. Ти още ли се водиш редови полицай?

Халвуршен се усмихна.

Новият главен полицейски инспектор изглеждаше младолик за възрастта си. В циркулярното писмо пишеше, че е на петдесет и три години. Хари го прецени като мъж със среден ръст. Слаб, почти изпит. Мрежата от ясно открояващи се мускули на лицето, около челюстите и по врата му говореше за аскетичен начин на живот. Новият началник имаше правилна, волева уста и издадена напред брадичка. Обратната му захапка издаваше скрита амбиция. Черната му коса, макар с лека лисевина на темето, оформена като тонзура, изглеждаше доста гъста и човек би си помислил, че още не оплешивява, а просто се е спрял на по-ексцентрична прическа. Дебелите му зловещи вежди представляваха поредното доказателство, че окосмяването по тялото му вирее върху благодатна почва.

— Идва право от Въоръжените сили — промърмори Хари. — Сигурно ще въведе сутрешна физзарядка в отдела.

— Носило му се е името на съвестен полицай, преди да смени попрището.

— По информацията от циркулярното писмо ли съдиш?

— Радвам се, че си толкова положително настроен, Хари.

— Аз ли? Винаги съм склонен да дам шанс на новите хора.

— Само един шанс — натърти Беате.

Тя се бе приближила към тях. Отметна настрани късата си руса коса.

— Защо накуцваш, Хари?

— Снощи се сборичках с озверяло куче-пазач в контейнерното депо на пристанището.

— А ти какво търсеше там?

Хари погледна Беате, преди да отговори. Ръководната позиция в Отдела по експертно-криминална дейност й се отрази благотворно. И отделът само спечели от назначението й. Беате поначало беше отличен специалист, но Хари не бе забелязвал у нея лидерски качества. Точно обратното, нейната пословична скромност граничеше с желание да не бъде изобщо забелязвана от околните.

— Исках само да разгледам контейнера, където са намерили Пер Холмен. Я ми кажи, как е влязъл в депото?

— Прерязал е катинара с клещи. Намерихме ги до тялото му. А ти как влезе?

— Намерихте ли друго освен клещи?

— Хари, няма никакви следи от…

— Знам, знам. Намерихте ли други вещи?

— Ами обичайните: дрога, еднократна доза хероин, пластмасов плик с тютюн. Нали знаеш, събира тютюна от угарките по улицата. В джобовете му, разбира се, нямаше и пукната пара.

— А „Берета“-та?

— Серийният й номер е заличен по познатия начин. Почеркът на лигата на Принца.

Хари отдавна бе забелязал, че Беате избягва да си мърси устата с името на Том Валер.

— Мм. Пристигнаха ли резултатите от кръвните проби?

— Да. В момента на самоубийството е бил изненадващо чист. Не се е друсал през последните дни. С други думи е бил напълно адекватен и способен да го извърши. Защо питаш?

— На мен се падна приятната задача да поднеса на родителите печалната вест.

— Уф, че гадно! — възкликнаха в хор Льон и Халвуршен.

Все по-често им се случваше да казват едно и също, и то едновременно, макар да имаха връзка едва от година и половина.

Началникът на криминалната полиция се прокашля и присъстващите се обърнаха към него. Шепотът утихна.

— Бярне поиска думата — началникът се олюля на пети и направи пауза, за да засили ефекта от думите си. — Давам му я с удоволствие.

Множеството се разшумя. Хари видя леката усмивка на Бярне, обърнат към шефа си.

— Благодаря ти, Турлайф. Благодаря на теб и на началника на Главното управление за подаръка. Колеги, признателен съм за прекрасната картина.

Посочи масата с подаръците.

— Колеги? — прошепна с недоумение Хари.

— Да. Скаре и още неколцина събраха пари.

— За първи път чувам за подобно нещо.

— Сигурно са забравили да поискат от теб.

— А сега дойде моят ред да раздам малко подаръци — обяви Мьолер. — От наследството, което ще ви оставя. Първата ми скъпа вещ е тази лупа.

Вдигна я пред лицето си. Всички се разсмяха, защото лицето на бившия им шеф придоби гротескни черти зад увеличителното стъкло.

— Лупата ще отиде при момичето, което достойно защитава името на баща си. Тя е прекрасен следовател и полицай. Никога не се кичи с лаврите на успехите си, а предпочита заслугите й да бъдат приписвани на Отдела за борба с насилието. Както знаете, изследваха я специалисти по човешкия мозък, защото малцина са хората с нейния fusiform gyrus. Това момиче има дарбата да запомня всяко лице, което е виждала някога.

Хари забеляза червенината, плъзнала по лицето на Беате. Тя не обичаше да се превръща в център на всеобщото внимание. Най-малко пък искаше да блести с природната си даденост да разпознава престъпници с криминални досиета върху неясни, зърнести снимки. От Отдела за борба с грабежите продължаваха да я викат да им съдейства при заплетени случаи.

— Беате — обърна се към нея Мьолер, — надявам се да не забравиш моето лице. Вече няма да ме виждаш всеки ден. Ако случайно се колебаеш, използвай тази лупа.

Халвуршен бутна леко Беате по гърба. Мьолер й връчи подаръка си и я прегърна под бурните ръкопляскания на колегите, а тя пламна като божур.

— Следващата вещ е този стол — продължи Бярне. — Възнамерявам да подаря и него, защото както разбрах, моят наследник Гюнар Хаген си е поръчал нов, с черна кожа, висока облегалка и други екстри.

Мьолер се усмихна на новия шеф, но онзи не му върна усмивката. Само кимна.

— Столът ще отиде при полицай от Стайншер, когото още с идването му при нас настанихме в един кабинет с най-големия хулиган в сградата, стопанин на разнебитен стол. Младши, крайно време е.

— Ура! — възкликна Халвуршен.

Всички се обърнаха към него с усмивка. Той на свой ред също се усмихна.

— И накрая искам да подаря един скъп за мен предмет на специален за мен човек, който има нужда от него. Този човек с най-талантливият ми следовател и най-ужасният ми кошмар. — Мьолер извади от джоба на сакото си ръчен часовник: — На човека, който винаги се съобразява само със собствената си интуиция, със собствения си работен график и — напук на всички опити да го накараме да не закъснява за служебните ни съвещания — със собственото си разбиране за време. Надявам се моят подарък да ти помогне да си свериш часовника с колегите от отдела, Хари. Не приемай думите ми само в буквалния им смисъл.

Разнесоха се откъслечни ръкопляскания. Хари се приближи и прие подаръка: часовник със семпла черна кожена верижка. Марката не му беше позната.

— Благодаря.

Двамата мъже се прегърнаха.

— Нагласих го да избързва с две минути — прошепна Мьолер. — Така ще стигаш навреме, дори да си мислиш, че си закъснял. Приключих с наставленията, останалото си го знаеш.

— Благодаря — повтори Хари.

Мьолер го задържа доста дълго в прегръдката си. Хари се сети, че трябва да остави на масата подаръка си за бившия си началник. За късмет така и не разопакова дивидито с „Всичко за Ева“.

Бележки

[1] Trka (сърбохърв.) — надпревара, състезание. — Б.пр.

[2] This is your wake-up call (англ.) — Поръчали сте събуждане по телефона. — Б.пр.