Ю Несбьо
Спасителя (15)

Петнайсета глава

Нощта срещу петък, 18 декември

Покушението

Саил зъзнеше на пътеката по течението на Акершелва. Мътните го взели този проклет албанец! Въпреки студа реката не беше замръзнала. Черните й води допълнително сгъстяваха мрака под железния мост. Шестнайсетгодишният Саил дойде преди четири години от Сомалия заедно с майка си. На четиринайсет започна да продава хашиш, а от миналата година — и хероин. Ако Хукс пак му върже тенекия за пореден път, Саил се опасяваше, че ще зъзне цяла нощ, без да успее да пласира стоката си. Десет дози от по сто милиграма. Ако имаше навършени осемнайсет, спокойно можеше да слезе на „Плата“ и да ги продаде. Ченгетата там обаче закопчават малолетни дилъри. Затова те се навъртат по течението на реката — предимно младежи от Сомалия. Снабдяват или малолетни, или хора, които по някаква причина не желаят да се появяват на „Плата“. Скапаният Хукс, къде се губи! Саил се нуждаеше от тези пари, и то веднага!

По пътеката се зададе мъж. Не беше Хукс: той още накуцваше, след като банда гангстери от пакистански и албански произход го пребиха заради разреден амфетамин. Сякаш има друг амфетамин, освен е примеси! Приближаващият се мъж не приличаше нито на полицейски информатор, нито на наркоман въпреки синьото яке, каквото носят мнозина безпризорни зависими скитници. Саил се огледа. Наоколо не се виждаха други хора освен тях двамата.

Изчака мъжа да се приближи и изскочи от сянката под моста.

— Доза от сто милиграма?

Мъжът се усмихна, поклати глава и понечи да продължи. Саил обаче му препречи пътя. За възрастта си сомалиецът беше доста едър. Впрочем беше едър за мъж на всяка възраст. Освен това носеше нож, марка „Rambo First Blood“, с отделение за компас и въдица. Във военния магазин струва хиляда крони, но негов приятел му го продаде за триста.

— Какво предпочиташ: да купиш или само да платиш? — попита Саил и вдигна заплашително ножа, чието набраздено острие проблесна под бледата светлина от уличния фенер.

— Excuse те?^[1]

Чуждите езици определено не бяха сред силните страни на Саил.

— Money.^[2]

Саил усети как гласът му стана писклив: обирите винаги го афектираха. Нямаше представа защо.

— Now!^[3]

Чужденецът кимна и вдигна отбранително лявата си ръка. Спокойно бръкна в десния вътрешен джоб на якето. После светкавично я извади. Саил дори не успя да реагира. Прошепна единствено „мамка му“, когато разбра, че се взира право в дулото на пистолет. Прииска му се да побегне, но черното метално око сякаш го парализира.

— Аз… — подхвана той.

— Run.^[4] Now!

И Саил хукна. Бяга, докато леденият влажен въздух, лъхащ от реката, започна да гори в дробовете му, а светлините от хотел „Плаза“ и от сградата на Централната поща — да подскачат пред очите му. Спря чак когато реката се сля с фиорда. Нямаше накъде повече да бяга. Озовал се в депото за контейнери на брега, Саил закрещя в изстъпление към загражденията, че някой ден ще избие всичките.

* * *

Петнайсет минути след като Халвуршен събуди Хари по телефона, до тротоара на улица „Софие“ спря полицейска кола. Хари се качи на задната седалка до колегата си. Поздрави с едно смотолевено „добър вечер“ униформените служители на реда отпред.

Шофьорът, едър мъж с непроницаемо лице на полицай, потегли спокойно.

— Дай малко газ, де — подкани го другият — блед, пъпчив младеж.

— Колко души сме? — Хари си погледна часовника.

— Освен тази още две коли — отвърна Халвуршен.

— Значи шестима плюс нас двамата. Не искам да пускате сирени и лампи. Ще се опитаме да свършим работата без излишен шум. Двамата с теб и още един въоръжен полицай ще извършим ареста, другите петимата само ще пазят евентуалните маршрути за бягство. Имаш ли пистолет?

Халвуршен се потупа красноречиво по джоба на гърдите.

— Чудесно, защото аз нямам.

— Още ли не си уредил въпроса с разрешителното?

Хари се наведе между предните седалки.

— Кой от вас има желание да участва в залавянето на професионален убиец?

— Аз! — веднага извика младият полицай.

— Дадено — Хари се обърна към шофьора, който кимна в огледалото.

След шест минути паркираха в подножието на улица „Хаймдал“ в Грьонлан. Намираха се пред входа, където Хари вече бе идвал по-рано тази вечер.

— Да разбирам ли, че нашият човек от „Теленур“ е сигурен? — попита Хари.

— Да — увери го Халвуршен. — По думите на Туршилдсен преди петдесет минути някой се е опитал да се свърже с хотел „Интернационал“ в Загреб от вътрешен номер в приюта на Армията на спасението.

— Едва ли е случайно — Хари отвори вратата на колата. — Още повече, че става дума за територия на Армията. Отивам на кратко разузнаване.

Хари се върна след минута. Шофьорът държеше картечен пистолет „МП-5“ в скута си. Според най-новите инструкции патрулите имаха право да носят такова оръжие заключено в багажника на автомобилите.

— Да ти се намира нещо по-дискретно? — попита Хари.

Мъжът поклати глава.

— А ти? — обърна се Хари към Халвуршен.

— Имам един малък сладък „Смит & Уесън“ 38.

— Вземи моя — обади се младият полицай и разпалено обясни: — „Йерихон“ 941. Страшен е. Полицаите в Израел използват точно такъв пистолет, за да отнасят главите на арабските свине.

— „Йерихон“? — изненада се Хари. Халвуршен веднага забеляза как се свиха очите му. — Нямам никакво намерение да те питам откъде си се сдобил с такова оръжие. Но смятам за свое задължение да те осведомя, че този пистолет сто процента е внесен в страната от контрабанда лига с тартор бившия ти колега Том Валер.

Младият полицай се обърна. Сините му очи сякаш се надпреварваха с гнойните му пъпки да хвърлят гневни отблясъци:

— Не съм забравил Том Валер. Едно ще ви кажа, старши инспекторе: повечето от нас го смятат за свестен човек.

Хари преглътна и се загледа през прозореца.

— Повечето от вас грешат — отбеляза Халвуршен.

— Подай ми радиостанцията — нареди Хари.

Раздаде бързо инструкции на останалите два автомобила. Обясни им къде иска да бъдат разположени, като използва кодирани имена на улици и сгради, за да попречи на редовната аудитория на полицейската радиостанция — криминални журналисти, бандити и любопитни граждани, които не пропускаха случай да подслушат честотата, и вероятно вече бяха разбрали, че се готви някаква акция — да узнае подробности и да идентифицира мястото на събитието.

— Да започваме — подкани накрая Хари и се обърна към младия полицай: — Ти оставаш тук. Ще държиш постоянна връзка с Оперативната дежурна част. Ако възникне нещо непредвидено, ни повикай по уоки-токито на колегата ти. Ясно?

Младият мъж сви рамене.

Чак след третото позвъняване на вратата на приюта едно момче се домъкна да отвори. Само открехна вратата и ги погледна със сънливи очи.

— Полиция — представи се Хари и бръкна в джоба си. — Да му се не види, май съм си забравил служебната карта вкъщи. Покажи му твоята, Халвуршен.

— Споразумели сме се да не идвате тук. Нали знаете — напомни момчето.

— Става дума за убийство, не за дрога.

— А?

Момчето ги зяпна с разширени от ужас очи, когато видя полицая с вдигнат картечен пистолет над рамото на Хари. Отвори вратата и се отмести, без дори да погледне служебната карта на Халвуршен.

— Тук отсядал ли е мъж на име Христо Станкич? — попита Хари.

Момчето поклати глава.

— А чужденец палто от камилска вълна? — поинтересува се Халвуршен, докато Хари се шмугна зад гишето и отвори книгата с имената на гостите.

— Единственият чужденец в приюта го доведоха тази вечер с автобуса за безплатна супа — заекна момчето. — Но не беше облечен с такова палто. Дойде само по сако. Рикард Нилсен му даде зимно яке от склада.

— А да е звънил оттук? — извика Хари иззад гишето.

— Да, от телефона в кабинета зад вас.

— Кога?

— Към единайсет и половина.

— Съвпада с часа на обаждането до Загреб — тихо отбеляза Халвуршен.

— Вътре ли е сега този човек? — попита Хари.

— Не знам. Излезе и взе ключа, а аз заспах.

— Имате ли ключ за всички стаи?

Момчето кимна, откачи един ключ от връзката на колана си и го пусна в протегната ръка на Хари.

— Стая?

— Номер 26. Качете се по онези стълби, в дъното на коридора е.

Още преди да изслуша обяснението му, Хари тръгна. Униформеният полицай го следваше плътно, хванал с две ръце картечния пистолет.

— Стой в стаичката, докато всичко приключи! — посъветва Халвуршен момчето, докато вадеше револвера си; смигна му заговорнически и го потупа по рамото.

 

 

Отключи входната врата. На рецепцията нямаше никого. Нормално. Нормално му се стори и присъствието на полицейски автомобил със служител вътре малко по-нататък по улицата: все пак току-що се увери, че в района гъмжи от криминални елементи.

Качи се по стълбите, зави зад ъгъла на коридора и чу пращене: познаваше този звук от бункерите във Вуковар. Уоки-токи.

Вдигна очи. В дъното на коридора пред вратата на стаята му стояха двама мъже в цивилно облекло и един в униформа, с картечен пистолет в ръка. Веднага позна единия от цивилните, който тъкмо натискаше дръжката. Униформеният полицай вдигна подвижната радиостанция и прошепна нещо в нея.

Другите двама се обгърнаха към новодошлия. Нямаше възможност за отстъпление. Кимна им, спря пред стая 22 и поклати глава, сякаш за да покаже отчаянието си от увеличаващата се престъпност в квартала. Междувременно се престори, че усилено търси ключа из джобовете си. С периферното си зрение забеляза как полицаят от рецепцията на хотел „Скандия“ безшумно отвори вратата на стаята му и влезе, следван от другите двама. Щом се изгубиха от погледа му, той се върна по пътя, по който дойде. Слезе по стълбите на два скока. По навик бе забелязал къде се намират всички изходи от сградата още когато пристигна с белия автобус по-рано тази вечер. Поколеба се дали да не използва задната врата към градината. Стори му се твърде предвидим ход. Имаше голяма вероятност там да пази полицай. Най-големи изгледи за успех му предоставяше главният вход. Излезе и зави наляво. Така щеше да се озове точно пред полицейската кола, но поне вече знаеше, че там го очаква само един полицай. Успее ли да се измъкне от него, ще слезе до реката и ще се изгуби в мрака.

— Мамка му, мамка му! — крещеше Хари, когато установиха, че стаята е празна.

— Сигурно още не се е прибрал от разходката си — предположи Халвуршен.

Заради внезапния звук двамата се обърнаха към шофьора. Всъщност говореше не той, а уоки-токито на гърдите му:

— Виждам същия тип, който преди малко влезе в сградата. Току-що излезе пак. Идва към мен.

Хари си пое въздух. Усети особен мирис на парфюм в стаята. Стори му се някак познат.

— Той е. Успя да ни преметне — въздъхна той.

— Той е! — съобщи шофьорът в микрофона и хукна след Хари, който веднага се втурна навън.

— Супер, ще го пипна веднага — изпращя радиото. — Край.

— Не! — извика Хари, докато хвърчеше по коридора. — Не се опитвай да го спреш! Изчакай ни!

Шофьорът повтори заповедта в микрофона, но радиото само изсъска глухо в отговор.

 

 

Видя как вратата на полицейската кола се отвори. На улицата слезе млад униформен полицай с пистолет в ръка.

— Стой! — извика полицаят, застана разкрачен пред него и се прицели с оръжието.

Неопитен е, веднага съобрази той. Деляха ги близо петдесет метра тъмна улица, а за разлика от младия обирджия под моста този униформен нямаше дори хладнокръвието да изчака жертвата си да се приближи на разстояние, което да не му позволява бягство. За втори път тази вечер извади своя „Лама минимакс“. Вместо да побегне, се затича право срещу полицейската кола.

— Стой! — повтори униформеният.

Петдесетте метра се стопиха до трийсет. После до двайсет.

Вдигна пистолета и стреля.

Повечето хора надценяват вероятността да улучат с пистолет на повече от десет метра. Но подценяват и психологическия ефект от звука на барутния пукот, съчетан с камшичния плясък на оловото, когато се забива в близък до мишената предмет. Когато куршумът прониза предното стъкло на автомобила, то побеля, а после се разпадна на парчета. Същото се случи и с полицая. Пребледня като платно, свлече се на колене, а пръстите му се вкопчиха конвулсивно във възтежкия „Йерихон“ 941.

 

 

Хари и Халвуршен излязоха на улицата едновременно.

— Ето го — посочи Халвуршен.

Младият полицай, все още на колене, държеше пистолета насочен към небето. По-нататък обаче видяха в гръб синьото яке от коридора.

— Бяга към Айка — предположи Халвуршен.

Хари се обърна към притичалия шофьор.

— Дай ми картечния пистолет.

Полицаят се подчини.

— Няма… — подхвана той, но Хари вече тичаше след беглеца.

Зад себе си чуваше стъпките на Халвуршен, ала гумените подметки на кубинките осигуряваха на Хари по-добър отскок върху леда. Мъжът пред него натрупа голяма преднина: успя да завие зад ъгъла и хукна по улица „Вал“ покрай парка. Хари държеше здраво пистолета с една ръка и се мъчеше да диша, докато бягаше бързо и постепенно скъсяваше дистанцията. Забави темпото и с наближаването на ъгъла подготви пистолета за стрелба. Стараейки се да прогони всички мисли от главата си, внимателно подаде глава и погледна надясно.

Там не го причакваше никой.

По улицата не се виждаше жива душа.

Мъж със съобразителността на Станкич не би проявил неблагоразумието да се втурне в някой двор — същински капан. Хари се вторачи в парка, където големите бели снежни площи отразяваха светлините от околните сгради. Там сякаш нещо мърдаше? Само на шейсет-седемдесет метра от него човешка фигура се придвижваше бавно през снега. Синьо яке. Хари пресече улицата, засили се, прелетя над снежната пряспа, приземи се и потъна до кръста в сняг.

— Мамка му!

Изпусна картечния пистолет. Човекът пред него се обърна, а после продължи да си пробива път напред. Хари търсеше опипом пистолета, докато гледаше как Станкич трескаво се бори с мекия сняг, който лесно се поддаваше на натиск, но и усложняваше всякакво придвижване. Пръстите на Хари напипаха нещо твърдо. Ето го! Извади пистолета и се спусна напред. Измъкна единия си крак от пряспата, направи голяма крачка, наведе горната част на тялото си напред, после измъкна и другия си крак от снега. След като измина двайсет метра, млечната киселина гореше в бедрата му, но Хари успя да скъси разстоянието. Станкич тъкмо излизаше от снежното блато на пътеката. Хари стисна зъби и увеличи темпото. По негова преценка помежду им оставаха около петнайсет метра. Намираше се достатъчно близо, за да го улучи. Просна се по корем в снега и зае позиция за стрелба. Издуха снега, наслоил се по мерника, махна предпазителя, приведе оръжието в режим единична стрелба и изчака мъжът да стигне до светлия конус под фенера на пътеката.

— Police!^[5] — извика Хари и осъзна колко комично звучи следващата му дума чак след като я произнесе: — Freeze!^[6]

Мъжът пред него продължи да си пробива път напред. Пръстът на Хари натисна леко спусъка.

— Спри или ще стрелям.

На Станкич му оставаха само още пет метра, за да стъпи на пътеката.

— Прицелил съм се в главата ти — извика Хари. — Няма начин да пропусна.

Станкич се наведе напред, хвана се за фенера с две ръце и излезе от снега. Хари видя синьото яке над мушката. Притаи дъх и се концентрира върху техническото изпълнение на задачата: нали така го бяха учили да преодолява импулса в средния мозък, който, следвайки логиката на еволюцията, ти забранява да убиваш себеподобни. Постара се да натисне плавно спусъка, а не да го дръпне рязко. Хари почувства как бойната пружина реагира на натиска. Чу се щракване на метал, но не усети откат по рамото. Засечка? Стреля втори път. Отново щракване.

Мъжът стана, от дрехите му се посипа сняг. Тръгна по пътеката с тежки мудни крачки. Обърна се и погледна Хари. Полицаят застина. Станкич също замръзна с отпуснати отстрани ръце. Прилича на сомнамбул, помисли си Хари. Станкич вдигна ръка. Хари видя пистолета. Осъзнаваше колко е безпомощен в снега. Ръката на Станкич продължи към челото и описа подигравателен жест за отдаване на почест. После се обърна и хукна по пътеката.

Хари затвори очи. Сърцето му удряше бясно под ребрата.

Когато най-сетне стигна до пътеката, Станкич отдавна се бе изгубил в мрака. Хари откачи пълнителя на картечния пистолет. Очакванията му се потвърдиха. В прилив на силен гняв той запрати оръжието настрани. То се издигна като грозна черна птица пред фасадата на хотел „Плаза“, а после се приземи с мек плясък в тъмна локва.

Халвуршен намери Хари в снега с цигара в уста.

Младият полицай се подпря на колегата си задъхан, с разтреперани от тичане колене.

— Майко мила, как бързо бягаш — изпухтя той. — Офейка ли?

— Дим да го няма. Да се връщаме, хайде.

— Къде е пистолетът?

— За него ли питаш?

Един поглед бе достатъчен на Халвуршен, за да не го разпитва повече.

* * *

Пред приюта стояха две полицейски коли с включени сини лампи. Пред входа на сградата, явно заключен, зъзнеха двайсетина души с дълги обективи, подаващи се на гърдите им изпод връхните дрехи. От улица „Хаймдал“ се зададоха Хари и Халвуршен, който проведе кратък разговор по телефона.

— Защо винаги, когато ги видя струпани на едно място, ми напомнят на опашка за порнофилм? — въздъхна Хари.

— Пак ли тези журналисти! Как са разбрали, че е станало точно тук?

— Попитай новобранеца, отговорен за радиовръзката. На бас, че той ни е издал. Какво казаха от оперативната дежурна част?

— Обещаха незабавно да сигнализират на всички налични патрули да се отправят към реката. А Дирекцията за защита на населението ще изпрати дванайсетина пешаци. Как виждаш положението?

— Станкич е много хитър. Няма да го хванат. Повикай Беате.

Един от журналистите го забеляза и ги пресрещна.

— Е, какво става, Хари?

— Късно си станал, а, Йендем?

— Какво се е случило?

— Нищо особено.

— Нима? Виждам, че някой е стрелял в предното стъкло на полицейски автомобил.

— Кой ти каза? Може просто да е било строшено — отвърна Хари, а журналистът продължи да го следва по петите.

— Полицаят потвърди, че са стреляли по него.

— Значи ще се наложи да си поговоря с него. Извинете, господа!

Тълпата се отдръпна неохотно и го пропусна да мине. Хари почука на входната врата, преследван от блясъка на светкавици и щракане на фотоапарати.

— Случилото се свързано ли е с убийството на площад „Егер“? — извика един от журналистите. — Да не би да са замесени хора от Армията на спасението?

Някой отвори предпазливо вратата: шофьорът на полицейската кола, с която Хари и Халвуршен пристигнаха в приюта. Отмести се и пусна двамата си колеги. Минаха покрай рецепцията, където младият полицай, преживял огромен шок след стрелбата на Станкич, се взираше с празен поглед пред себе си, докато негов колега, приклекнал до него, се опитваше да го успокои.

На втория етаж вратата към стая 26 все още зееше отворена.

— Постарайте се да не пипате нищо — обърна се Хари към шофьора. — Госпожица Льон ще иска да провери за пръстови отпечатъци и ДНК.

Огледаха стаята, отвориха шкафа и надникнаха под леглото.

— Виж ти! — удиви се Халвуршен. — Не е оставил никакви вещи. Този тип няма ли друг багаж освен дрехите на гърба си!

— Все трябва да е носел я куфар, я някакъв калъф, в който да е внесъл оръжието в страната — съобрази Хари. — Не е изключено и да го е захвърлил някъде, разбира се. Или да го е оставил за съхранение.

— В Осло не останаха много места, където се предлага съхранение на багаж срещу заплащане.

— Мисли.

— Добре: може да е оставил куфара си в хотелски сейф или в сейфовете на Централната гара.

— Продължавай в същия дух.

— А именно?

— Станкич е навън и има багаж на съхранение.

— Сега куфарът му трябва. Ще се обадя в оперативната дежурна част и ще поискам да изпратят някого в хотел „Скандия“, на гарата и в… кой беше другият хотел, където Станкич фигурираше в списъка с гости?

— „Радисън“ на площад „Холберг“.

— Благодаря.

Хари се обърна към шофьора и го попита ще му прави ли компания навън. Излязоха през задната врата. В заснежената градинка някакъв старец пушеше и гледаше мръсножълтото небе. Изобщо не им обърна внимание.

— Как е колегата ти? — попита Хари, запали цигара и поднесе пламъка на шофьора.

— Ще се оправи. Съжалявам за журналистите.

— Вината не е твоя.

— Напротив. Когато се обади по радиостанцията, за да съобщи, че Станкич е излязъл от сградата, колегата ми каза „приюта“. Трябваше да го подкова по-сериозно.

— Трябваше да внимаваш и за други неща.

Шофьорът погледна Хари. Примига два пъти.

— Съжалявам. Опитах се да те предупредя, но ти веднага хукна след заподозрения.

— Добре. Но защо?

Запаленият връх на цигарата припламна предупредително, когато шофьорът дръпна жадно от другия й край.

— Повечето престъпници се предават още щом видят картечен пистолет — отбеляза той.

— Попитах те друго.

Лицевите мускули на шофьора се стегнаха, но постепенно пак се отпуснаха.

— Стара история.

— Мм — Хари го погледна. — Всички си имам разни стари истории. Но това не ни дава право да рискуваме живота на наши колеги, като слагаме празен пълнител в оръжието си.

— Абсолютно си прав — мъжът пусна изпушената наполовина цигара в снега и тя потъна със съскане. Пое си дъх: — Няма да ти създам проблеми, Хуле. Ще потвърдя информацията в рапорта ти.

Хари премести тежестта върху другия си крак. Огледа цигарата си. Другият полицай изглеждаше около петдесетгодишен. Малцина на неговата възраст обикалят с патрулна кола.

— А тази стара история… искам ли да я чуя?

— Вече я знаеш.

— Мм. Младо момче?

— На двайсет и две, не беше криминално проявен.

— Смъртен изход?

— Парализиран от гърдите надолу. Улучих го в корема, но куршумът минал и през гръбнака.

Старецът до тях започна да кашля. Хари му хвърли кос поглед. Непознатият стискаше угарката от цигарата между две кибритени клечки.

На рецепцията младият полицай продължаваше да се взира в нищото. Хари кимна на загрижения колега до него да ги остави насаме и приклекна.

— Кризисните психиатрични интервенции не помагат — обърна се Хари към бледия млад мъж. — Трябва да се справиш сам.

— А?

— Страхуваш се, защото си мислиш, че ако онзи бе стрелял малко по-точно, щеше да те убие. Чуй ме добре. Не си се разминал на косъм от смъртта. Изобщо не се е целил в теб, искал е да улучи колата.

— А? — повтори младият с равен глас.

— Този тип е професионалист. Знае отлично, че убие ли полицай, няма да му се размине. Стрелял е само за да те изплаши.

— Откъде знаеш…

— Важното е непрекъснато да си повтарям наум, че не се е целил в теб. Така ще си възвърнеш спокойствието и съня. Откажи терапия при психолог, защото други хора се нуждаят много повече от професионалната му помощ.

Хари стана и коленете му изпращяха.

— И не забравяй, че хората с по-висок пост от теб по принцип са по-умни. Следващия път изпълнявай каквото ти наредят, ясно?

* * *

Сърцето му биеше като на подгонено диво животно. Вятърът разлюля лампите, окачени на тънки метални жици над пътя. Сенките по тротоара заиграха насам-натам. Искаше му се да прави по-големи крачки, но гладкият лед го принуждаваше да внимава.

Явно обаждането му до Загреб от приюта го бе издало и бе довело полицията там. Всичко стана за секунди. Налагаше се напълно да изключи варианта да се свърже с нея. Чу автомобил зад гърба си. С усилие на волята устоя на изкушението да се обърне. Наостри уши. Шофьорът не намали. Подмина го. Лъхна го въздушна струя. Усети как по малката оголена част от тила му се посипа фин снежец. Полицаят видя синьото яке. Вече не е невидим. Поколеба се дали да не го изхвърли някъде, но мъж по риза посред зима не само би изглеждал още по-подозрително, а и би замръзнал от студ. Погледна си часовника. До разбуждането на града оставаха още много часове. Предстоеше му дълго време да броди навън, докато отворят първите кафенета и магазини. А се налагаше незабавно да се стопли някъде. Да си намери удобно скривалище, да се спотаи там и да си отдъхне до зазоряване.

Озова се пред мръсножълта фасада, изпъстрена с графити. Един от надписите привлече вниманието му: „Западния бряг“. Малко по-нагоре по улицата забеляза прегърбен мъж. Отдалеч остана с впечатлението, че човекът е облегнал глава на вратата пред себе си. Приближи се към непознатия. Всъщност мъжът натискаше копчето на звънеца.

Спря и зачака. Вероятно това щеше да се окаже неговото спасение.

По уредбата се чу глас. Прегърбеният се поизправи, олюля се и изрева гневно в отговор. Зачервената му кожа с напукани заради алкохола капиляри висеше отпусната от лицето му като на куче от породата шар пей. Изведнъж мъжът млъкна и ехото от виковете му се изгуби между сградите в притихналия град. Чу се бръмчене от електронен механизъм. С усилие мъжът направи крачка напред, без да падне, бутна вратата и влезе вътре.

След него тя започна да се затваря и спотаилият се мъж в синьо яке реагира със светкавична бързина. И това му изигра лоша шега. Подметките му се хлъзнаха по леда, но в последния момент той успя да посрещне ледената повърхност с длани, преди цялото му тяло да се приземи върху тротоара. Изправи се — вратата щеше да се хлопне всеки момент — втурна се напред, протегна крак и усети как тежестта на вратата притисна горната част на ходилото му. Вмъкна се вътре, спря и се ослуша. Чу се тътрузене на крака. Стъпките спряха, после мъжът продължи да се влачи. Почука на някаква врата. Отвориха му. Жена започна да крещи на този странен напевен език, норвежкия. После внезапно всичко утихна, все едно й прерязаха гърлото. Няколко секунди по-късно се чу тих звук, напомнящ хленч. Така хленчат децата, когато се успокоят след преживян шок. Вратата се затръшна и пак настъпи тишина.

Той пусна външната врата. Тя също се затвори. В отпадъците под стълбището намери няколко вестника. Във Вуковар натъпкваха обувките си с вестници: те изсмукват влагата и пазят от студа. От устата му още излизаше пара, но засега беше спасен.

* * *

Застанал в кабинета зад рецепцията в приюта, Хари чакаше отговор, притиснал слушалката до ухото си, докато се мъчеше да си представи апартамента, където звъни телефонът. Представи си огледало, отрупано със снимки. На усмихнати хора, които празнуват или се намират на екскурзия в чужбина. Повечето снимки са на приятелки. Жилище със скромно обзавеждане, но и с уютна атмосфера. Мъдрости, залепени на вратата на хладилника. Плакат на Че Гевара в тоалетната. Дали все още е на мода?

— Да, моля? — обади се сънлив глас.

— Аз съм.

— Татко?

Татко? Хари си пое дъх и усети как по лицето му плъзва червенина.

— Не, полицай Хуле.

— О, да — засмя се тихо тя с глас, едновременно висок и плътен.

— Извинете, че ви събуждам, но…

— Няма нищо.

Настъпи една от онези неловки паузи, които Хари първоначално си постави за цел да избегне.

— Намирам се в приюта — обясни Хари. — Опитахме се да задържим заподозряно лице. Според момчето на рецепцията двамата с Рикард Нилсен сте го довели тук по-рано тази вечер.

— Онзи клетник без връхна дреха?

— Да.

— В какво се е провинил?

— Подозираме го в убийството на Роберт Карлсен.

— Мили боже! — възкликна тя.

— Ако не възразявате, ще изпратя наш служител да ви разпита. Докато го чакате, моля ви, опитайте се да си спомните какво точно ви каза.

— Добре. Не може ли да дойд…

Тя млъкна.

— Ало?

— Онзи човек не каза нищо — обади се тя. — Като повечето бежанци от размирни райони. Разпознават се по начина, по който се движат. Приличат на сомнамбули, все едно функционират на автопилот и са вече мъртви.

— Мм. А Рикард разговаря ли с него?

— Не съм сигурна. Искате ли да ви продиктувам номера на Рикард?

— Да, ако обичате.

Тя се отдалечи от слушалката. Имаше право. Хари се сети как Станкич стана от снега, а от отпуснатите му ръце и безстрастното му лице се посипаха снежинки. Така изглеждат и зомбитата, излезли от гробовете във филма „Нощта на живите мъртъвци“.

Хари чу как някой се изкашля и се обърна. На вратата пред кабинета стояха Гюнар Хаген и Давид Екхоф.

— Пречим ли? — попита началникът.

— Влезте — кимна Хари.

Двамата мъже седнаха срещу него.

— Ще те помолим за кратък доклад по случая — подхвана Хаген.

Преди Хари да попита защо шефът използва множествено число, Мартине се обади в слушалката и му продиктува номера. Хари го записа.

— Благодаря. Лека нощ.

— Питам се… — подхвана тя.

— Трябва да затварям.

— Добре. Лека нощ.

Хари остави слушалката.

— Дойдохме възможно най-бързо — обади се бащата на Мартине. — Направо потресаващо. Какво точно се е случило?

Хари погледна Хаген.

— Разкажи ни — подкани го началникът.

Хари описа накратко неуспешния опит за залавянето на заподозрения, изстрела срещу колата и гонитбата в парка.

— Щом почти си го настигнал с картечен пистолет в ръка, защо просто не стреля? — изненада се Хаген.

Хари си прочисти гърлото и погледна Екхоф.

— Е, как ще обясниш постъпката си? — попита началникът с първите признаци на раздразнение в гласа.

— Тъмнината ми попречи.

Хаген изгледа продължително старши инспектора и попита:

— Значи Станкич се е намирал навън, когато сте влезли в стаята му? Някакви идеи какво прави наемен убиец на минус двайсет градуса посред нощ по улиците на Осло?

Началникът понижи глас:

— Разчитам, че контролираш денонощната охрана на Юн Карлсен, Хуле.

— На Юн ли? — учуди се Екхоф. — Но нали е в болница?

— Поставил съм охрана пред стаята му — обясни Хари, като се надяваше колебливият му глас да внушава доверие. — Тъкмо се канех да се обадя на колегата и да провери дали всичко е наред.

* * *

Между голите стени на неврохирургията в болницата в Юлевол отекнаха началните акорди от парчето „London Calling“^[7] на група „Клаш“. Мъж със слегната коса, облечен в халат, се разхождаше със система в коридора. Болният хвърли възмутен поглед към полицая, който в разрез със забраната да се използват мобилни телефони отговори на повикването:

— Странден.

— Обажда се Хуле. Нещо ново?

— Не. Из коридора се разхожда някакъв пациент, който не може да заспи. Гледа малко странно, но иначе ми се струва безобиден.

Мъжът със системата продължи да се влачи запъхтян по коридора.

— Да е ставало нещо по-рано тази вечер?

— Да, „Тотнъм“ отупа „Арсенал“ на „Уайт Харт Лейн“. Освен това спряха тока.

— А нашият човек?

— Не е гъкнал.

— Провери ли дали е добре?

— Като изключим хемороидите, нищо му няма.

Странден наостри уши. Мълчанието изведнъж му се стори зловещо.

— Само се пошегувах. Веднага ще вляза да проверя. Не затваряй.

Вътре се носеше сладникав мирис. На бонбони, предположи полицаят. Светлината от коридора близна болничната стая и изчезна, когато вратата бавно се хлопна зад гърба му. Все пак различи глава върху бялата възглавница. Приближи се. Тишина. Пълна тишина. Усети липсата на най-обичайния звук в стаята с жив човек.

— Карлсен?

Никаква реакция.

Странден се изкашля и повтори малко по-високо:

— Карлсен.

Гласът на Хари се чу от телефона съвсем ясно:

— Какво става там?

Странден доближи слушалката до ухото си:

— Спи като бебе.

— Сигурен ли си?

Странден погледна лицето върху възглавницата и разбра, че именно това го бе разтревожило: Карлсен спеше като бебе. Възрастните хора обикновено издават повече звуци по време на сън. Надвеси се над лицето, за да провери дали диша.

— Ало! — викаше Хари от слушалката. — Ало!