Ю Несбьо
Спасителя (29)

Двайсет и девета глава

Вторник, 22 декември

Главнокомандващ

Най-краткият ден в годината още не беше започнал, но на старши инспектор Хари Хуле му се струваше, че няма да има край.

След трагичната вест за смъртта на Халвуршен първо излезе да се поразходи. Нагази в дълбокия сняг и пое към близката горичка. Постоя там, загледан в раждането на деня, с надеждата студът да замрази болката, да я облекчи или поне да притъпи чувствителността му.

После се върна. Мартине го погледна въпросително, но не го попита нищо. Хари изпи чаша кафе, целуна я по бузата и се качи в колата. В огледалото за обратно виждане Мартине, застанала на стълбите със скръстени ръце, изглеждаше още по-мъничка. Хари се прибра в апартамента си, взе си душ, облече си чисти дрехи и прелисти три пъти книжата върху масичката. Остана направо изумен. За пореден път погледна голата си китка в очакване да види колко е часът. Напразно. Извади от чекмеджето на нощното шкафче часовника, подарък от Мьолер. На първо време щеше да му свърши работа. Хари пак се качи в колата и потегли към Главното управление. В гаража паркира до аудито на Хаген.

Качи се на шестия етаж. От атриума се чуваха гласове, забързани стъпки и смях. Когато обаче вратата зад него се затвори, сякаш някой внезапно изключи звука. В коридора срещна колега. Полицаят само поклати мълчаливо глава и продължи нататък.

— Здравей, Хари — поздрави Турил Ли.

Не помнеше да се е обръщала към него на малко име.

— Държиш ли се? — попита тя.

Хари отвори уста да й отговори, но почувства, че няма глас.

— След сутрешната оперативка ще се съберем да го почетем — побърза да го спаси от тежкия момент тя.

Хари кимна мълчаливо в знак на благодарност.

— Ще кажеш ли на Беате?

— Да, разбира се.

Хари стигна до вратата на кабинета си. Още докато пътуваше насам, го побиваха тръпки при мисълта за този миг. Влезе.

На стола на Халвуршен седеше човек. Люлееше се напред-назад, явно чакаше от доста време.

— Добро утро, Хари.

Гюнер Хаген. Хари остави палтото си на закачалката, без да отговори на поздрава.

— Съжалявам — продължи Хаген. — Колкото и недодялано да звучи.

— Какво искате? — Хари седна.

— Да изкажа опечалението си от случилото се. Ще го направя и на оперативката, но първо исках да говоря с теб. С Як бяхте много близки.

— Халвуршен.

— Моля?

Хари закри лице в шепите си.

— Наричахме го просто Халвуршен.

— Да — кимна Хаген. — Още нещо, Хари…

— Разрешителното за оръжие, което подписахте, е изчезнало — промърмори Хари иззад пръсти.

— А, ти за това ли… — Хаген не си намираше място на стола. — Исках да говорим за друго. Във връзка с орязване на бюджета за командировките, поисках от счетоводството да ми представят всички фактури. Оказва се, че си пътувал до Загреб. Не помня да съм разрешавал командировка дотам. Тайно разследване на норвежката полиция в Хърватия без знанието на местните власти е грубо нарушение на протокола.

Най-накрая се сдобиха с дългоочакваното провинение, помисли си Хари, без да вдига глава. Вече разполагаха с формалната причина да изритат алкохолизирания старши инспектор, та той да се озове там, където му е мястото: сред нецивилизованите цивилни. Хари се опитваше да си даде сметка какво изпитва в момента. Единствено облекчение.

— Още утре молбата ми за напускане ще бъде върху бюрото ви, шефе.

— Какви ги говориш? Ти изобщо не си ходил в Загреб с цел да разследваш престъпление. Иначе би ни поставил в много неприятно положение.

Хари вдигна глава.

— Доколкото разбирам, си решил да си направиш екскурзия до Загреб.

— Екскурзия?

— Точно така. Без конкретна цел. А това е писменият ми отговор на устното ти запитване, с който ти разрешавам да пътуваш до Загреб.

Листът хвръкна над бюрото и се приземи пред Хари.

— Няма какво повече да обсъждаме — Хаген стана и се приближи до стената, където бе окачена снимка на Елен Йелтен. — Халвуршен е вторият партньор, когото губиш, нали?

Хари кимна. В тесния кабинет без прозорци настана мълчание. Хаген се изкашля:

— Нали си виждал, че на бюрото си държа парче кост? Купих го от Нагасаки. Представлява копие на кремирания малък пръст на Йошито Ясуда, известен японски командир на батальон. — Обърна се към Хари. — По принцип японците кремират мъртъвците, но по време на войната в Бирма се принудили да ги погребват, защото имало страшно много трупове, а човешкото тяло изгаря за около десет часа. Обикновено отрязвали малкия пръст на починалия, кремирали го и го изпращали на опечалените. След решаващата битка до Пегу през 1943-а се наложило японците да отстъпят и да се скрият в джунглата. Батальонният командир Йошито Ясуда умолявал началниците си да преминат в атака още същата вечер, за да си възвърнат тленните останки на загиналите си войници, но получил категоричен отказ. Противниковата армия имала сериозен числен превес. Със сълзи на очи Ясуда се изправил пред хората си и на светлината от запалените огньове им съобщил решението на главнокомандващия. Когато обаче видял отчаяните им лица, си избърсал очите, извадил байонета си, поставил ръка върху един дънер, отсякъл кутрето си и го хвърлил в огъня. Войниците избухнали в радостни възгласи. Главнокомандващият научил за това и още на следващия ден японците преминали в контранастъпление.

Хаген се приближи до бюрото на Халвуршен, взе една острилка за моливи и започна да я изучава задълбочено.

— През първите си дни като началник на отдела допуснах доста грешки. Вероятно някои от тях са станали причина за гибелта на Халвуршен. Опитвам се да кажа… — Хаген остави острилката и си пое дъх: — … че ми се иска да ви надъхам за битка като Йошито Ясуда. Само дето не знам как…

Хари не се сещаше какво да отговори на шефа си. Затова продължи да мълчи.

— Нека се изразя така, Хари: искам да намериш онзи или онези, които са виновни за убийствата. Това е.

По време на разговора двамата мъже избягваха да се гледат в очите. Хаген плесна с ръце, за да смачка потискащото безмълвие.

— Ще ми направиш голяма услуга, ако започнеш да носиш оръжие, Хари. Останалите ще вземат пример от теб. Поне до настъпването на новата година. После ще отменя заповедта.

— Добре.

— Благодаря ти. Днес ще ти напиша ново разрешително.

Хари кимна. Хаген тръгна към вратата.

— И как с приключила японската контраатака? — попита Хари.

— С поражение — усмихна се печално Хаген и излезе.

* * *

Шел Атле Урьо работеше в материалния склад на полицията от деветнайсет години. Седнал пред фиша за футболни залози, тази сутрин той се чудеше прекалено дръзко ли е да предвиди победа на „Фулъм“ като гост в коледния двубой с „Арсенал“. Усхау обеща да му пусне фиша в обедната почивка, затова не разполагаше с много време.

Някой удари металното звънче. Урьо изруга под нос, простена и стана. Навремето той игра няколко години в първодивизионния „Шайд“, без тежки контузии да помрачат кариерата му. Затова още не можеше да си прости, че едно наглед безобидно разтежение по време на футболна среща между държавни ведомства, състояла се преди десет години, му причини толкова сериозна травма, че и до ден-днешен продължаваше да накуцва с единия си крак.

На гишето се появи рус мъж с късоподстригана коса на иглички. Урьо пое документа от ръцете му и зачете ситните букви, които сякаш се смаляваха прогресивно. Миналата седмица предложи на жена си да си купят по-голям телевизор, а в отговор тя му предложи да си запише час при очен лекар.

— Хари Хуле, „Смит & Уесън“ 38. Мдам — простена Урьо и се завлачи към оръжейния склад.

Извади доста запазен револвер: явно бившият собственик го бе щадил. Това го подсети да изиска служебното оръжие на полицая, прободен смъртоносно на улица „Гьотеборг“. Урьо взе кобур и обичайните три кутии с патрони и се върна на гишето.

— Подпишете тук, че сте получили оръжието — посочи той. — И ми покажете документ за самоличност.

Мъжът вече бе оставил служебната си карта върху гишето. Взе химикалката и се подписа. Урьо огледа с присвити от усилието очи документа и драскулките върху листа. Дали „Фулъм“ ще спре Тиери Анри?

— И стреляйте само по лошите момчета — пожела той, но не получи отговор.

Докато куцукаше към фиша, Урьо се сети на какво вероятно се дължи неразговорливостта на полицая. На служебната му карта пишеше „Отдел за борба с насилието“, а загиналият полицай май работеше точно там.

 

 

Хари паркира до красивата сграда на галерия „Хение Унста“ и пое по стръмния склон към водата.

Върху заледената повърхностна, която продължаваше до остров Снарьоя, се виждаше самотна тъмна фигура.

Стъпи предпазливо върху парче лед до брега. То се пукна. Извика Давид Екхоф по име, но мъжът върху леда не помръдна. Хари изруга. Успокои се с мисълта, че комендантът едва ли тежи по-малко от него, и пое по плуващите парчета лед, като стъпваше внимателно върху коварната им повърхност, покрита със сняг само за заблуда. Ледът обаче не се пропука под тежестта му. Придвижваше се с малки бързи крачки. Разстоянието се оказа по-голямо, отколкото му се стори от сушата. Явно затова мъжът не го чу. Хари най-сетне го приближи. Седнал на сгъваем стол, наведен над дупка в леда с кука в ръка, в палто от вълча кожа, мъжът наистина беше комендантът на Армията на спасението, Давид Екхоф.

— Сигурен ли сте, че ледът няма да се пропука? — попита Хари.

Давид Екхоф се обърна и огледа първо ботушите на старши инспектора.

— Човек никога не може да разчита на декемврийския лед във фиорда на Осло — отвърна той, а от устата му излезе сива пара. — Затова е препоръчително да ловиш риба сам. За всеки случай използвам ски. Те разпределят равномерно тежестта.

Хари кимна. Имаше чувството, че вече чува пукането на леда под краката си.

— От щабквартирата ми казаха да ви потърся тук.

— Само на това място мога да остана насаме с мислите си.

Екхоф дръпна куката.

До пробитата дупка лежеше новият брой на „Дагбладе“, кутия със стръв и нож. На първата страница на вестника съобщаваха, че времето ще омекне. Нито дума за смъртта на Халвуршен. Явно бяха приключили редакционния брой твърде рано, за да отразят трагичната вест.

— Много грижи ли имате? — поинтересува се Хари.

— Да. Тази вечер аз и съпругата ми ще бъдем домакини на премиера по време на традиционния ни коледен концерт. Освен това през седмицата предстои да подпишем договор с Гилстрюп за продажба на недвижими имоти. Наистина ми се струпаха доста грижи.

— Исках само да ви задам един въпрос — Хари се стараеше двата му крака да поемат еднакви части от тежестта му.

— Кажете.

— Помолих полицай Скаре да провери дали има движение на суми от вашата сметка към сметката на Роберт Карлсен и обратно. Такива няма. Колегата ми обаче установи, че друг човек от фамилията Карлсен редовно внася пари на ваше име. Юсеф Карлсен.

Давид Екхоф се вторачи в черната дупка. Лицето му не трепна.

— Въпросът ми е — поде отново Хари, като прикова настойчиво поглед в коменданта — защо всяко тримесечие през последните дванайсет години получавате осем хиляди крони от бащата на Роберт и Юн?

Екхоф се сепна, сякаш едра риба захапа стръвта.

— Е?

— Важно ли е?

— Да.

— Ще ви отговоря, но настоявам да си остане между нас.

— Не мога да ви обещая.

— В такъв случай ще се въздържа от обяснение.

— Ако откажете, ще ви отведа в полицията и ще ви подложа на разпит.

Комендантът вдигна глава и присви око. Изгледа внимателно Хари, преценявайки на какво е способен противникът му.

— И смятате, че Гюнар Хаген ще одобри подобна постъпка от ваша страна?

— Ще видим.

Екхоф се канеше да каже още нещо, но се отказа. Явно усети, че Хари не се шегува. Водачът на стадото застава начело не заради физическа сила, а заради способността си да преценява правилно всяка ситуация, помисли си Хари.

— Добре — кимна Екхоф. — Но историята е дълга.

— За никъде не бързам — излъга Хари.

Студът се процеждаше през подметките на ботушите му.

— Юсеф Карлсен, бащата на Юн и Роберт, беше най-добрият ми приятел — Екхоф се загледа към Снарьоя. — Следвахме заедно, после станахме колеги и на работното място. И двамата бяхме много амбициозни и с обещаващо бъдеще, както се казва. Но, най-важното беше, че и двамата споделяхме визията за силна Армия на спасението, която изпълнява Божиите дела на земята и винаги побеждава. Разбирате ли?

Хари кимна.

— Заедно се издигахме в йерархията — продължи Екхоф. — С течение на времето хората започнаха да съзират и някакво съперничество между нас за поста, който заемам в момента. Според мен обаче двамата с Юсеф се вълнувахме повече от идеята за бъдещето на Армията. Когато избраха мен, Юсеф го преживя много тежко. Вероятно и аз на негово място бих се чувствал така. Едва ли някой човек се познава дотолкова, че да предвиди всичките си реакции. И така, назначиха Юсеф за мениджър на организацията, което също е много отговорен и висок пост. Семействата ни продължиха да поддържат контакт, но срещите ни протичаха без някогашната… — Екхоф търсеше точната дума — … задушевност. Юсеф изглеждаше угнетен. През есента на 1991-а двамата с главния ни счетоводител Франк Нилсен, бащата на Рикард и Теа, открихме причината за тревогите му. Юсеф се бе забъркал в парични злоупотреби със средства на Армията.

— Какво стана после?

— Откровено казано, злоупотребите на Юсеф представляваха прецедент в историята на Армията. Докато измислим как да постъпим, двамата с Нилсен запазихме откритията си в тайна. Аз, разбира се, се почувствах ужасно разочарован от Юсеф, но осъзнах и своята вина за случилото се. Можех да подходя с повече разбиране към него, след като претърпя неуспех и избраха мен. По онова време ни беше много трудно да набираме нови попълнения в Армията. За разлика от сега малцина изявяваха желание да се включат като доброволци. Не можехме да си позволим скандал. Родителите ми оставиха вила в Южна Норвегия, която почти не използвахме, защото почивахме в „Йостгор“. Продадох я веднага, а с парите покрих дефицита в бюджета на Армията, преди и други да го забележат.

— Възстановили сте незаконно присвоената от Юсеф Карлсен сума с лични средства?

— Нямах друг избор — сви рамене Екхоф.

— Не е обичайна практика началникът на дадено предприятие да…

— Армията на спасението не е обикновено предприятие, Хуле. Ние вършим делата на Бог и сме длъжни да вземаме присърце проблемите на организацията.

Хари кимна. Сети се за костта от кутрето върху бюрото на Хаген.

— А после Юсеф Карлсен е напуснал и е заминал с жена си в чужбина, без останалите да разберат за провинението му?

— Предложих му да го понижа, но той, разбира се, не прие. Промяната щеше да събуди съмнения у останалите. Доколкото знам, в момента Юсеф и съпругата му живеят в Тайланд, недалеч от Банкок.

— И онази история за китайския селянин и за ухапването от змия е просто измислица?

— Не, не — Екхоф поклати усмихнат глава. — Юсеф наистина беше скептик. А тази случка го разтърси дълбоко. Юсеф се съмняваше в религията като всички нас.

— И вие ли изпитвате съмнения, коменданте?

— И аз, разбира се. Съмнението е сянката на вярата. Без способността да се съмняваш няма как да вярваш. Същото като със смелостта, старши инспекторе. Ако не изпитваш страх, как ще проявиш смелост?

— А парите?

— Юсеф настоя да ми се издължи. Целта му не е да се реабилитира. Станалото — станало, а и със сегашната си заплата в Тайланд едва ли ще успее да изплати целия си дълг. Според мен така сам си налага епитимия^[1], за да изкупи греха си. Защо да му отнемам тази възможност?

Хари кимна.

— Роберт и Юн знаеха ли?

— Нямам представа. Лично аз не съм им споменавал за злоупотребата. Постарах се прегрешенията на баща им да не попречат на кариерата им в Армията. Най-вече на кариерата на Юн. Той се превърна в един от най-ценните ни кадри. Да вземем например предстоящата сделка с наша жилищна сграда на улица „Якоб Ол“. Впоследствие вероятно ще се осъществят и други продажби. Навярно Гилстрюп ще иска да си възвърне и „Йостгор“. Преди десет години щяхме да търсим какви ли не външни консултанти, преди да подпишем договора. Сега обаче в редиците ни работят образовани хора като Юн, достатъчно компетентни да се справят и без чужда помощ.

— Значи Юн Карлсен е договорил продажбата?

— Не, какви ги говорите. Решението взе Управителният съвет. Но без предварителните проучвания и убедителните заключения на Юн не бихме се осмелили на такава крачка. Юн е човек с визия за бъдещето на Армията. Да не кажа и с визия за настоящето. Най-сериозното доказателство, че не свързвам простъпката на Юсеф със синовете му, е поканата към Юн Карлсен и Теа Нилсен да присъстват в почетната ложа, откъдето министър-председателят ще гледа тазвечершния ни концерт. — Екхоф смръщи вежди. — Днес се опитвам да се свържа с него, но не ми отговаря. Случайно да сте се чували с него?

— За жалост не. Да си представим, че Юн умре…

— Моля?

— Да си представим, че Юн бе загинал при извършеното покушение, какъвто е бил планът на убиеца. Кой ще заеме мястото му?

Давид Екхоф вдигна и двете си вежди.

— Тази вечер в концертната зала ли?

— Не, питам ви за поста му в Армията на спасението.

— А, сега ви разбрах. Рикард Нилсен. Това не е тайна за никого — позасмя се той. — Хората шушукат, че съревнованието между мен и Франк преди години се е възродило в конкуренцията между Юн и Рикард.

— И между тях ли се е породило напрежение?

— Където има хора, там се създава и конкуренция. В Армията е същото. Остава да се надяваме, че съперничеството между двама души ги амбицира да намерят своето място в организацията и да служат на общото дело. Та така — заключи комендантът и издърпа въдицата. — Дано отговорът ми ви удовлетворява, Хари. Франк Нилсен веднага ще потвърди разказаното от мен за Юсеф, но никак не ми се иска цялата история да се разчуе, предполагам разбирате защо.

— Понеже засегнахме темата за тайните в Армията на спасението, имам още един, последен въпрос към вас.

— Слушам ви — малко изнервено кимна комендантът, докато прибираше рибарските си такъми в една торба.

— Осведомен ли сте, че преди дванайсет години в „Йостгор“ е извършено изнасилване?

Според досегашните наблюдения на Хари каменната физиономия на Екхоф разполагаше с доста ограничени способи да изразява учудване, а в момента лицевите мускули на коменданта надскочиха собствените си възможности, затова старши инспекторът го прие за сигурен знак, че Екхоф никога не е чувал за престъплението.

— Навярно е станало някакво недоразумение, Хуле. Иначе би било истинска катастрофа. Коя е жертвата?

Хари се надяваше собственото му изражение да не издаде нищо.

— Служебните ми задължения не ми позволяват да го споделя.

Екхоф се почеса по брадичката с ръка, пъхната в дебела ръкавица.

— Разбира се. Но… нали давността на престъплението е изтекла?

— Зависи от гледната точка — отвърна Хари и погледна към брега.

— Ще тръгваме ли?

— Най-добре да не вървим един след друг. Тежестта…

Хари едва преглътна и посочи красноречиво леда.

Щом стъпи повредим на сушата, се обърна. Духаше силен вятър и вдигаше снега над леда като мъглява димна завеса. Отдалеч Екхоф стъпваше сякаш върху облаци.

Хари се върна на паркинга. Тънък слой скреж покриваше прозорците на колата му. Влезе, запали двигателя и пусна парното на най-силната степен. Горещата въздушна струя задуха срещу студените стъкла. Докато чакаше видимостта да се подобри, Хари се сети какво му каза Скаре: Мадс Гилстрюп се обадил на Халвуршен. Хари извади визитката на Гилстрюп от джоба си и набра номера му. Никой не вдигна. Понечи да прибере телефона, но той звънна. На екрана се изписа номерът на хотел „Интернационал“.

— How are you?^[2] — попита женски глас на безупречен английски.

— Горе-долу — отвърна Хари. — Получи ли…?

— Да.

Хари си пое дъх:

— Той ли е?

— Да — въздъхна тя. — Той е.

— Сигурна ли си? Не забравяй, че не е толкова лесно да идентифицираш някого само по…

— Хари? — прекъсна го тя.

— Да?

— I’m quite sure.^[3]

Ако разговаряха по-надълго, учителката по английски вероятно би му обяснила, че изразът quite sure буквално означава „доста сигурна“, но в дадения контекст се разбира като „напълно сигурна“.

— Благодаря — промърмори той и затвори.

Искрено се надяваше тя да е права.

Защото това променяше коренно ситуацията.

Хари пусна чистачките да избутат топящия се скреж. Телефонът звънна за втори път.

— Да, моля.

— Обажда се госпожа Михолеч, майката на София. Казахте да ви се обадя на този номер, ако…

— Какво има?

— Случи се нещо. Със София.