Ю Несбьо
Спасителя (6)

Шеста глава

Понеделник, 14 декември

Халвуршен

Перниле Холмен изглеждаше още по-малка в креслото, докато гледаше Хари с големите си, зачервени от плач очи. В скута си държеше стъклена рамка със снимка на сина си Пер.

— Тук е на девет години — поясни тя.

В гърлото на Хари заседна буца. Натъжи се, защото засмяното момче на снимката едва ли е подозирало, че ще свърши в контейнер с куршум в главата. Освен това малкият Пер му напомни на Олег. Синът на Ракел често го наричаше „татко“. Хари се питаше колко ли време ще отнеме на Олег да започне да се обръща така към Матиас Люн-Хелгесен.

— Биргер, съпругът ми, редовно ходеше да търси Пер, когато синът ни не се прибираше в продължение на дни — сподели Перниле Холмен. — Молех Биргер да престане, защото нямах сили да понасям присъствието на сина ни у дома.

— Защо? — Хари успя някак да прогони личните си тревоги.

Биргер Холмен бе отишъл в погребалната агенция. Хари се появи в дома им без предупреждение.

— Някога живели ли сте близо до наркоман? — изхлипа майката.

Хари не отговори.

— Крадеше всичко, до което се докопа. Примирихме се. По-точно Биргер се примири. Той е по-любящият родител от двама ни.

Лицето й се сгърчи в жалко подобие на усмивка.

— Биргер винаги защитаваше Пер. Тази есен обаче чашата преля. Пер ме заплаши.

— Заплашил ви е?

— Да, със смърт — Перниле се вторачи в снимката и избърса стъклото, сякаш е прашасало. — Един ден, преди обяд, Пер позвъни на вратата. Отказах да го пусна, бях сама. Започна да плаче и да ме умолява, но аз не се пречупих. Номерата му ми бяха пределно ясни. Върнах се в кухнята и седнах. Нямам представа как е успял да влезе, но изведнъж се изправи пред мен с пистолет в ръка.

— Със същия пистолет, с който…

— Да.

— Моля, продължете.

— Заплаши ме, че ще ме застреля, ако не отключа шкафа със скъпоценностите ми. Вътре бяха останали само няколко, другите отдавна ги беше продал. Дадох му ги и той изчезна.

— А вие?

— Аз ли? Изпаднах в нервна криза. Биргер ме закара в болницата — подсмръкна тя. — Там лекарите отказаха да ми дадат повече хапчета. Казах, че съм изпила достатъчно.

— За какви хапчета става дума?

— Вие как мислите? За успокоителни, разбира се. Била съм изпила достатъчно! Само родител със син, който не ти дава да мигнеш цяла нощ от страх, че ще се върне вкъщи, може да…

Млъкна и притисна юмрук към устата си, за да задуши риданията. Очите й плувнаха в сълзи.

— Понякога направо не ми се живее — прошепна съвсем тихо тя.

Хари едва долови думите й. Погледна бележника пред себе си. Не си бе водил никакви записки.

— Благодаря ви — кимна той.

* * *

— One night, is that correct, Sir?^[1]

Рецепционистката в хотел „Скандия“ до Централната гара в Осло, зададе въпроса, без да вдига очи от резервацията на екрана.

— Yes^[2] — отговори мъжът пред нея.

Още при влизането му тя забеляза светлото му кафяво палто. Вероятно от камилска вълна. Или имитация.

Дългите, лакирани в червено нокти на рецепционистката бягаха по клавиатурата като подплашени хлебарки. Имитация на камилска вълна в зимна Норвегия? И защо не? Приятелят й бе изпратил снимки на камили от Афганистан. Писа й, че и там става много студено.

— Will you pay by VISA or cash, Sir?^[3]

— Cash.^[4]

Тя бутна към него регистрационната бланка и химикалка и помоли да види документ за самоличност.

— No need. I will pay now.^[5]

Говореше английски като британец, но произнасяше съгласните като източноевропеец.

— Няма значение. Длъжна съм да погледна паспорта ви, господине. Така гласят международните разпоредби.

Той кимна с разбиране и й подаде банкнота от хиляда крони и паспорта си. Република Хърватска? Сигурно една от новообразуваните се държави на изток. Рецепционистката му върна ресто, прибра хилядарката в касата и реши непременно да провери защитните елементи на банкнотата, след като гостът отиде в стаята си. Стараеше се да поддържа високо ниво, макар да работеше в един от най-непретенциозните хотели в града. Този мъж не й приличаше на измамник, а по-скоро на… мда… как го преценяваше всъщност? Даде му пластмасова карта, обясни му на кой етаж е, как да използва асансьора, кога сервират закуската и кога трябва да освободи стаята на заминаване.

— Ще желаете ли още нещо, господине? — изчурулика тя.

Осъзнаваше, че този хотел не заслужава безупречния й английски и изисканото обслужване, което предлага. Скоро планираше да кандидатства за по-престижно място. Ако пък не я одобрят, ще престане да бъде толкова любезна.

Той се изкашля и попита къде се намира най-близката „phone booth“ — улична телефонна кабина. Не искал да звъни от телефона в стаята си.

Рецепционистката се замисли. Мобилните технологии изместиха доста успешно уличните кабинки в Осло, но тя се сети за една съвсем наблизо, на площада пред Централната гара. Въпреки че кабинката се намираше на не повече от стотина метра, тя извади малка карта на града, отбеляза маршрута до там и му разясни как да стигне. Така правят служителите в луксозни хотели от вериги като „Радисън“ и „Чойс“. Вдигна глава, за да се увери, че я е разбрал. Кой знае защо, се почувства малко объркана.

* * *

— Пак сме двамата с теб срещу целия свят, нали, Халвуршен?

С обичайния си поздрав за добро утро Хари нахълта въодушевен в кабинета.

— Имам две съобщения за теб. Новият шеф поръча да се отбиеш в кабинета му. Освен това се обади някаква жена. Искаше да говори с теб. Имаше много приятен глас.

— Охо? — Хари метна палтото си към закачалката, но не улучи.

— Виж ти! — възкликна Халвуршен. — Нима най-сетне успя да го превъзмогнеш?

— Моля?

— Пак хвърляш дрехи на закачалката. И говориш за двама ни срещу целия свят. Не си правил така, откакто Ракел те зар…

Хари го стрелна с предупредителен поглед и Халвуршен си затвори устата.

— Какво искаше жената?

— Да ти съобщи нещо важно. Името й е… — Халвуршен разрови бележките на бюрото — … Мартине Екхоф.

— Нищо не ми говори.

— Работи в кафенето на Армията на спасението.

— Аха, сетих се!

— Поразпитала насам-натам. Пер Холмен нямал дългове.

— Наистина? Мм. Ще й звънна. Дано има и друга информация.

— Мина ми през ума и поисках номера й, но тя наблегна, че няма какво повече да ни каже.

— Добре. Чудесно.

— Защо тогава изглеждаш толкова разочарован?

Хари се наведе да си вдигне палтото, но вместо да го окачи, го облече.

— Младши, налага се пак да изляза.

— Но шефът…

— Ще почака.

* * *

Портата на контейнерното депо зееше отворена, но на оградата висеше табела с предупреждение, че влизането с превозни средства е забранено. Знак насочваше водачите да оставят автомобилите на близкия паркинг. Хари се почеса по прасеца, огледа дългата свободна пътека между контейнерите и влезе с колата. Охранителят седеше в ниска къщичка с вид на строителна барака на колела, преживяла многократни надстройки през последните трийсет години. Което впрочем не беше никак далеч от истината. Хари паркира пред входа и измина оставащите няколко метра с бързи крачки.

Охранителят, облегнат на стола с ръце на тила, дъвчеше кибритена клечка, докато Хари му обясняваше защо е дошъл. И какво го е сполетяло предната вечер.

По лицето на охранителя се движеше единствено кибритената клечка, но Хари сякаш долови лека усмивка, когато стигна до борбата с кучето.

— Черният мецнер е братовчед на родезийския риджбек — обясни той. — Едва успях да го вкарам в страната. Отличен пазач. Освен това не издава присъствието си с никакви звуци.

— Забелязах.

Кибритената клечка подскочи доволно в устата му.

— Мецнерът е ловец. Промъква се безшумно, за да не изплаши плячката.

— Плячка ли? Да не ми казвате, че кучето е искало да… ме изяде?

— Е, не знам дали точно да ви изяде.

Без да отговори еднозначно на зададения му въпрос, охранителят продължаваше да се взира безизразно в Хари. Преплетените на тила му ръце обхващаха цялата задна част на главата. Или ръцете му са твърде големи, или главата — твърде малка, помисли си Хари.

— Значи нито сте видели, нито сте чули нещо необичайно в нощта, когато са застреляли Пер Холмен?

— Застреляли? Нали се е…

— Имах предвид, когато се е самоубил. Нищо ли не ви направи впечатление?

— През зимата почти не излизам навън. А мецнерът не вдига шум, както вече споменах.

— Това не е ли сериозен недостатък за куче-пазач? Не сигнализира за опасност.

— Кучето си върши работата отлично — сви рамене охранителят. — А на нас не ни се налага да обхождаме депото.

— Мецнерът не е усетил Пер Холмен.

— Е, депото има голяма площ.

— А защо не го е забелязал по-късно?

— За трупа ли питате? Ами… нали беше замръзнал. Мецнерите не се интересуват от мъртви тела. Насочват се само към жива плячка.

Хари потръпна.

— В полицейския доклад пише, че никога не сте виждали Пер Холмен в депото.

— Вярно е.

— Току-що се отбих при майка му и взех една семейна снимка.

Хари сложи фотографията върху бюрото на охранителя.

— Ще ви помоля да я погледнете и да ми кажете дали този човек ви се струва познат.

Охранителят избута клечката към ъгъла на устата си, за да отговори, но се отказа. Пусна тила си и взе снимката в ръка. Дълго я разглежда.

— Сгрешил съм. Виждал съм го. Дойде през лятото. Все пак онова… което лежеше в контейнера, бе напълно неузнаваемо.

— Разбирам.

След няколко минути Хари открехна вратата и първо надникна предпазливо навън.

— През деня го държим заключен — ухили се охранителят. — Освен това зъбите му са тесни и раните зарастват бързо. Обмислях дали да не купя американски питбул териер. Имат много остри зъби. Направо късат парчета месо. Извадихте късмет, инспекторе.

— Не бих се изразил така — възрази Хари. — Подгответе вашия разбойник, че скоро ще дойде наша сътрудница и ще му даде да си отхапе от нещо съвсем различно от човешко месо.

 

 

— Какво по-точно? — полюбопитства Халвуршен, докато внимателно изпреварваше снегорин на пътя.

— Нещо меко — обясни Хари. — Вид глина, да речем. После Беате и екипът й слагат глината в гипс, оставят я да се втвърди и хоп! — имаме модел на кучешка челюст.

— Аха. И това е достатъчно, за да докажем, че Пер Холмен е починал от насилствена смърт?

— Не.

— Ама нали каза…

— Казах, че това ще се окаже поредният факт в подкрепа на теорията ми. Липсващото звено в доказателствената ни верига.

— Разбирам. А останалите звена?

— Обичайните: мотив, оръжие на престъплението и повод. Завий надясно.

— Нещо не ми стана ясно. Съмненията за убийство се базират върху факта, че Пер Холмен е използвал клещи, за да влезе в депото, нали така каза?

— Да, точно този факт ме накара да се усъмня. Запитах се: нима е възможно наркоман, решил в безизходицата си да потърси подслон в контейнер, да прояви съобразителност, характерна за здравомислещ човек, и да се снабди с клещи за отваряне на заключена порта? Това ме подтикна да се поразровя малко. Спри тук.

— Добре, но не разбирам откъде знаеш кой е убиецът.

— Помисли внимателно, Халвуршен. Задачата не е никак трудна. Налице са всички факти.

— Мразя, когато правиш така.

— Искам само да напреднеш в професията.

Халвуршен хвърли поглед към по-възрастния си колега, за да провери дали се шегува. Слязоха от колата.

— Няма ли да заключиш? — учуди се Хари.

— Ключалките замръзнаха през нощта. Сутринта счупих ключа, докато се мъчих да го завъртя. Откога знаеш кой е виновникът?

— От известно време.

Пресякоха улицата.

— Да се досетиш кой е убиецът всъщност е най-лесната част. Винаги е човекът, най-близко до ума на следователя. Съпругът или най-добрият приятел на жертвата. Криминално проявеният съмнителен тип от близкото му обкръжение. Но никога икономът. Трудното се състои в друго: да докажеш онова, което интуицията ти подсказва. — Хари натисна звънеца до името „Холмен“. — А ние ще направим точно това. Ще си набавим онова липсващо малко парченце, способно да превърне наглед откъслечни факти без връзка помежду си в цялостна верига от доказателства.

Отвътре се чу глас по домофона:

— Да?

— Хари Хуле от полицията. Може ли…?

Последва бръмчене от задействането на механизма.

— Важно е да се работи бързо — обясни Хари. — Повечето убийства се разкриват или в рамките на двайсет и четири часа, или никога.

— Благодаря, вече съм го чувал — кимна Халвуршен.

Биргер Холмен ги посрещна на стълбищната площадка.

— Заповядайте, влезте.

До вратата на френския балкон имаше коледна елха. Още не я бяха украсили.

— Съпругата ми си почива — побърза да уточни мъжът.

— Ще се постараем да не говорим високо.

Биргер Холмен се усмихна печално.

— Говорете както ви е удобно. Няма да се събуди лесно.

Халвуршен стрелна Хари с поглед.

— Мм — изсумтя старши инспекторът. — Успокоително ли е взела?

Холмен кимна.

— Утре ще се състои погребението.

— Разбирам, поставени сте под голямо напрежение. Благодаря ви за снимката — Хари остави върху масата фотографията.

На нея Пер Холмен седеше между майка си и баща си. Закрилян или обграден — зависи от гледната точка. Настъпи мълчание. Биргер Холмен се почеса по ръката през ризата. Халвуршен се плъзна по-напред на стола, после пак се облегна назад.

— Наясно ли сте с особеностите на пристрастяването към упойващи вещества, Холмен? — попита Хари, без да го поглежда.

Мъжът смръщи вежди.

— Перниле изпи само една таблетка приспивателно. Това не я превръща автоматично в…

— Изобщо не визирам съпругата ви. Нея вероятно ще я спасите. Но аз искам да поговорим за сина ви.

— Що за въпрос? Знам, че Пер вземаше хероин. Това му съсипа живота. — Понечи да добави нещо, но се отказа. Заби поглед в масата. — Съсипа и нашия живот.

— Не се и съмнявам. Ако обаче бяхте достатъчно осведомен по въпроса за наркотичната зависимост, щяхте да знаете, че тя потиска всичко останало.

Гласът на Биргер Холмен изведнъж се разтрепери от гняв:

— Да не би да мислите, че ми казвате нещо ново, инспекторе? Нима твърдите… съпругата ми направо… той… — сълзите го задавиха — … собствената си майка…

— Знам. Но потребността от дрога го е накарала да забрави и за баща си, и за майка си — Хари си пое дъх, — и за смъртта.

— Изтощен съм, инспекторе. Карайте направо.

— Според иззетите кръвни проби синът ви не е бил под наркотично въздействие преди смъртта си. С други думи, намирал се е в абстиненция. А когато един наркоман е в такова състояние, потребността от спасение може да го тласне дори дотам, да заплаши майка си с пистолет, за да се сдобие с хероин. Пристрастеният намира спасение не в самоубийството, а в иглата, която забожда в ръката, врата, слабините или където му е останала читава вена. Синът ви е намерен с доза хероин в джоба. Явно се е канил да се надруса, Холмен. Тогава няма логика, преди това да се е самоубил. Както казах, гладът за наркотик потиска всичко останало. Дори… желанието за смърт.

Биргер Холмен, заровил лице в шепите си, попита с по-ясен глас:

— Значи според вас синът ми е бил убит? И защо?

— Надявам се вие да ни отговорите на този въпрос.

Мълчание.

— Защо го направихте? Защото е заплашвал жена ви? Защото сте искали най-сетне да остави съпругата ви на мира?

— За какво по-точно говорите? — вдигна глава Холмен.

— Готов съм да се обзаложа, че сте го причакали на площад „Плата“. Купил си е дозата и си е тръгнал. Вие сте го проследили. Завели сте го в депото, защото синът ви често е преспивал там.

— Откъде да знам къде е преспивал? Що за обвинения…

— Знаели сте, разбира се. Показах снимката на охранителя и той веднага разпозна…

— Пер ли?

— Не, разпозна вас. Отбили сте се в депото през лятото, за да търсите сина си в празните контейнери.

Холмен прикова изумен очи в Хари.

— Планирали сте го много старателно. Взели сте клещи за портата. Избрали сте перфектното място за „самоубийство“ на наркоман — празен контейнер. Така сте се застраховали и срещу евентуалната поява на свидетели. Застреляли сте Пер с пистолета, който съпругата ви вече е виждала в ръката на сина ви.

Готов да се намеси всеки момент, Халвуршен не изпускаше Биргер Холмен от очи. Заподозреният обаче не направи опит да бяга. Дишаше тежко през носа. Почеса се по ръката и вторачи празния си поглед в стаята:

— Нямате никакви доказателства за теорията си.

Изрече го с примирен глас, все едно изразяваше съжаление заради печалния факт.

Хари разпери красноречиво ръце. Настъпи тишина. От улицата долетя весел звън.

— Този сърбеж ви мъчи отдавна, нали? — попита Хари.

Холмен веднага престана да си чеше ръката.

— Може ли да видя каква е тази екзема?

— Нищо особено.

— Така или иначе ще разбера причината. Изборът е ваш дали да стане тук, или в участъка.

Звънът отвън се усили. Да не би да минаваше шейна? През центъра? Халвуршен имаше чувството, че нещо ще избухне всеки момент.

— Добре — съгласи се Холмен, разкопча ръкава на ризата си и го запретна.

Върху бялата му космата ръка лъснаха две малки рани, покрити с коричка. Кожата около тях беше силно зачервена.

— Обърнете ръката — подкани го Хари.

Холмен се подчини: отдолу имаше рана със същите размери.

— Ухапванията от куче причиняват силен сърбеж, а? — попита Хари. — Особено след десет-четиринайсет дни, когато започват да зарастват. Един лекар от дежурния кабинет на „Спешна помощ“ ме предупреди да не чеша раните. И вие не бива да го правите, Холмен.

— Така ли? — Холмен се взираше в раните си с празен поглед.

— Три дупки в кожата. С отливка на въпросната кучешка челюст, захапала ръката ви, ще докажем кое точно куче ви е ухапало. А именно: мецнерът в депото. Надявам се, че схванахте, Холмен.

— Не исках… — запъна се Холмен, — … исках само да я отърва от всичко това.

Звънчетата изведнъж замлъкнаха.

— Ще признаете ли за извършеното убийство? — попита Хари и даде знак на Халвуршен.

Младият полицай започна да рови във вътрешния си джоб, но не намери нито химикалка, нито лист хартия.

Хари обърна очи с досада и му подаде своя бележник.

— Пер каза, че е изтощен до краен предел и няма сили да продължава. Искаше да откаже наркотиците. Намерих му стая в Приюта. Легло и три пъти храна на ден за хиляда и двеста крони на месец. Обещаха му да го включат в програма с метадоново лечение. Налагаше се да почака само два-три месеца. После изведнъж спря да ни се обажда. От Приюта ми казаха, че е изчезнал, без да си плати наема, и… После Пер се появи у нас. С пистолет в ръка.

— И вие сте взели решение?

— Пер беше развалина. Отдавна бях изгубил сина си. Не можех да му позволя да завлече и Перниле в дупката.

— Как се свързахте с него?

— Не съм го дебнал на „Плата“. Намерих го до Айка и поисках да ми продаде пистолета. Той ми го показа — носеше го в себе си — и ме накара да му го платя веднага. Убедих го да се срещнем в депото на следващата вечер под претекст, че съм оставил парите вкъщи. Знаете ли, всъщност се радвам, задето ме…

— Колко? — прекъсна го Хари.

— Какво колко?

— Колко му предложихте за оръжието?

— Петнайсет хиляди крони.

— И?

— Той дойде на уреченото място. В пистолета нямаше патрони. Никога не го бе зареждал.

— Но вие сте имали представа, че е от стандартен калибър, и сте купили патрони, нали?

— Да.

— Първо му платихте или първо…

— Моля?

— Няма значение.

— Разберете, страдахме не само ние двамата с Перниле. Всеки ден удължаваше допълнително агонията на Пер. Синът ми отдавна беше мъртъв и чакаше само… някой да спре сърцето му, което упорито продължаваше да бие. Пер чакаше своя… своя…

— Спасител.

— Да, спасител.

— Но не е ваша работа да решавате кога синът ви да се отърве от нещастието си, Холмен.

— Така е. Бог разполага с човешкия живот.

Холмен наведе глава и промърмори нещо под носа си.

— Моля? — не чу Хари.

Холмен вдигна очи, но те блуждаеха безцелно из въздуха.

— Когато обаче Господ не си върши работата, някой друг трябва да го отмени.

 

 

Кафеникав сумрак обгръщаше светлините на улицата. Заради натрупалия сняг в Осло дори през нощта не ставаше напълно тъмно. Звуците се чуваха глухо, сякаш обвити в памук, а пращенето на снега под ботушите им звучеше като далечен залп на фойерверки.

— Защо не го заведохме в участъка? — попита Халвуршен.

— Няма да избяга. Нека поговори с жена си. След няколко часа ще изпратим кола да го прибере.

— Голям актьор.

— Така ли мислиш?

— Ами да, нали каза, че щял да си изплаче вътрешностите, когато си му съобщил за смъртта на сина му?

— Още много имаш да учиш, младши — поклати глава Хари.

— Осветли ме, мъдрецо! — Халвуршен ритна ядосано снега.

— Извършването на убийство представлява много екстремно преживяване и мнозина убийци го изтласкват в подсъзнанието си. Дни наред го възприемат като позабравен кошмар. Неведнъж съм виждал такава реакция. Едва когато друг човек им съобщи какво се е случило, убийците осъзнават, че кошмарните спомени не са плод на въображението им, а действителност.

— На мен поне този Холмен ми се стори доста хладнокръвен.

— Не забеляза ли, че е напълно съкрушен? Перниле Холмен май се оказа права: съпругът й наистина е по-любящият родител от двамата.

— Любящ ли? Та той е убиец! — не сдържа възмущението си Халвуршен.

Хари сложи ръка върху рамото му.

— Помисли добре. Нима действията му не са проява на необятна бащина любов? Та той е пожертвал единствения си син.

— Но…

— Знам колко необяснимо ти се струва Халвуршен. Ще се наложи да свикнеш с такива морални парадокси. Ще се превърнат в неизменна част от ежедневието ти.

Халвуршен дръпна отключената врата на колата, но тя се оказа замръзнала. В прилив на внезапна ярост той я раздруса ожесточено и тя се отлепи от гуменото уплътнение на каросерията. Ако се съдеше по произведения звук, сякаш раздра парче плат.

Качиха се вътре. Халвуршен завъртя контактния ключ, без да спира да се удря ожесточено по челото с другата ръка. Двигателят запали с рев.

— Халвуршен… — подхвана Хари.

— Все едно. Случаят е разрешен, шефът ще остане доволен — прекъсна го младият полицай и излезе на уличното платно точно пред един камион.

Шофьорът натисна клаксона. Халвуршен му показа среден пръст в огледалото.

— Нека се усмихнем и да го отпразнуваме, а? — продължи иронично той и поднови ударите по челото си.

— Халвуршен…

— Какво? — сопна се той.

— Отбий встрани.

— Какво?

— Веднага!

Халвуршен спря до тротоара, пусна волана и се вторачи пред себе си. Докато разпитваха Холмен, по стъклото бе плъзнало истинско нашествие от рози от скреж с бързината, с която никнат гъби. Халвуршен дишаше тежко, на пресекулки. Гърдите му се повдигаха бурно.

— Понякога просто работата не върви — каза Хари. — Само не падай духом.

— Няма — отвърна Халвуршен.

— Не позволявай това да те сломи.

— Няма.

Хари сложи приятелски ръка на гърба му. След няколко минути младият полицай се успокои.

— Така те искам, момче — усмихна се Хари.

После, докато колата бавно си проправяше път в натовареното движение, двамата пътуваха в мълчание.