Ю Несбьо
Спасителя (2)

Втора глава

Неделя, 13 декември 2003

Домашно посещение

Той оглеждаше чертите на лицето си в прозореца на мотрисата. Опитваше се да разбере къде се крие тайната. Но над червената си вратовръзка виждаше съвсем обикновено, безизразно лице с очи и коса, които на фона на стените в тунела между станциите „Курсел“ и „Терн“ изглеждаха черни като вечната нощ в парижкото метро. На коленете му лежеше вестник „Монд“. Прогнозираха снеговалежи, но над мотрисата улиците на френската столица все още лъщяха голи и студени под гъста ниска облачна пелена. Ноздрите му се разшириха и той вдиша слабия, строго специфичен мирис на влажен цимент, човешка пот, обгорен метал, одеколон, тютюн, мокра вълна и жлъчна киселина. Независимо колко се стараеха чистачите, така и не успяваха да отмият или прогонят тази упорита миризма от седалките.

Въздушната струя от идващия насрещен влак раздруса стъклата. Бледи светли правоъгълници изместиха за малко мрака. Той повдигна ръкава на палтото си и погледна часовника — „Seiko SQ50“. С него един клиент му изплати част от хонорара. По стъклото над циферблата вече се забелязваха резки и той се съмняваше дали не е менте. Седем и петнайсет. Неделя вечер. Вагонът бе едва на половина пълен. Огледа се. Както обикновено, голяма част от пътниците спяха по седалките. Особено през почивните дни. Жителите на Париж изключват, затварят очи и ежедневното им пътуване се превръща в безпаметен, изпълнен с вакуум отрязък от време, а червено-синята отсечка на картата със станциите представлява своеобразна свързваща линия от работата към свободата. В един вестник прочете за мъж, който цял ден се возил в метрото със затворени очи, от първата до последната станция и обратно. Чак при вечерната проверка на вагоните от служителите в депото разбрали, че е мъртъв. Вероятно човекът съвсем умишлено е слязъл в катакомбите на парижкото метро с намерението спокойно да измине в този бледожълт ковчег синята линия, свързваща живота с отвъдното.

Самият той се бе запътил в противоположна посока. Към живота. Оставаха му само две задачи: тазвечерната и една в Осло. Последната задача. После щеше да напусне катакомбите завинаги.

Преди вратите на „Терн“ да се затворят, зави предупредителна аларма. После мотрисата набра скорост.

Затвори очи и се помъчи да се представи другия мирис. На тоалетен освежител за въздух, на топла урина. Мирисът на свободата. Вероятно майка му, учителка по професия, имаше право: човешкият мозък има способността да възстановява подробно спомени в картини, но не и в миризми.

Миризма. Под клепачите му се занизаха безброй картини. На петнайсет години е, седи в коридора на болницата във Вуковар и чува как майка му реди шепнешком молитва до апостол Тома, закрилника на строителите, и до Господ да пожали съпруга й. Чува бумтежа от обстрела на сръбската артилерия, разположена до реката, и писъците на оперираните в родилната зала. Впрочем вътре нямаше бебета, защото от началото на обсадата жените престанаха да раждат. Понеже в болницата работеше като момче за всичко, той се научи да игнорира и писъците, и артилерийските изстрели. Но не и миризмите. Най-силно усещаше една особена миризма, просмукала се дълбоко в ноздрите му. При ампутация хирурзите режеха месото до костта и за да не умре пациентът от кръвозагуба, използваха своеобразен поялник да изгорят артериите и те да се затворят. Мирисът на изгоряло месо и на кръв не можеше да се сбърка с друг.

В коридора излиза лекар и подканва него и майка му да влязат. Двамата се приближават до леглото на баща му. Не смее да го погледне. Взира се упорито в голямата покафеняла ръка на баща си, впила се в дюшека, сякаш се мъчи да го разкъса на две. А това е по силите му, защото баща му се славеше като мъжът с най-силните ръце в града. Извиваше железни прътове. След като зидарите приключат с работата си, на строителната площадка отиваше баща му, хващаше с големите си ръце краищата на арматурните железа, стърчащи от отливката, и с бързо, старателно заучено движение ги огъваше и ги съединяваше. Бе виждал как работи баща му; все едно изстисква парцал. Още никой не бе изобретил по-ефективна машина от бащините му ръце.

Стиска очи, когато чува гласа на баща си, променен до неузнаваемост от болка и отчаяние.

— Изведете оттук момчето! — крещи той.

— Той сам поиска да…

— Изведете го!

После гласът на лекаря:

— Кървенето спря, започваме!

Някой го хваща под мишниците и го вдига на ръце. Той се мъчи да се съпротивлява, но е толкова малък и лек. Усеща миризмата на изгорено месо и кръв.

Последно чува как лекарят казва:

— Дайте триона.

Вратата зад него се хлопва и той се свлича на колене. Продължава молитвата на майка си. Спаси го, Господи. Пощади го, пък макар и осакатен. Бог има властта да прави чудеса, стига да поиска.

Усети, че някой го гледа, отвори очи и се върна към реалността на парижкото метро. На отсрещната седалка жена със стегнати челюсти и изморен, отвеян поглед отмести очи от него. Секундарната стрелка на часовника му се местеше, докато той си повтаряше наум адреса, за да го запомни. Опипа китката си. Пулсът му е нормален. Усещаше главата си малко олекнала, но бистра. Не го побиваха студени тръпки. Не се потеше. Не изпитваше нито страх, нито радост. Не се чувстваше напълно спокоен, но не се и тревожеше. Мотрисата намали. Станция „Шарл дьо Гол — Етоал“. Погледна жената, преди да слезе. Тя го бе огледала доста подробно, но дори и да го видеше същата вечер, едва ли би го разпознала.

Стана и пое към вратата. Спирачките изсвириха тихо. Дезодорант за тоалетна и урина. И свобода. И тя като миризмата не се възкресява в човешката памет. Вратите на мотрисата се разтвориха.

* * *

Хари слезе на перона, вдиша топлия въздух и огледа бележката с адреса. Чу как вратите се затвориха зад гърба му и усети лек полъх при потеглянето на влака. Тръгна към изхода. Рекламно пано над ескалатора го осведоми как да пребори грип или настинка. Сякаш в отговор Хари се изкашля, бръкна в дълбокия джоб на вълненото си палто и напипа кутия цигари под плоската бутилка и кутийката с млечни бонбони.

Цигарата заподскача в устата му, докато излизаше през стъклената врата, оставяйки зад гърба си необичайната влажна топлина в подземието на Осло. Изкачи стълбите и се озова в съвсем естествения за декември студ и мрак в норвежката столица. Инстинктивно се сви във връхната си дреха. Намираше се на площад „Егер“ — там се събираха пешеходните зони в сърцето на Осло, ако изобщо можеше да се твърди, че през този сезон градът има сърце. Търговците държаха магазинчетата си отворени и в неделя, защото наближаваше Коледа, затова на „Егер“ гъмжеше от забързани минувачи, които влизаха или излизаха от скромните четириетажни офис сгради наоколо. Хари прекоси площада, но се сети, че трябва да купи подарък за Бярне Мьолер — на другия ден човекът напускаше Главното управление в Осло. Шефът на Хари — неговият най-влиятелен закрилник в полицията — най-сетне се престраши да осъществи житейската си мечта за по-непретенциозна кариера и по-малък град. От следващата седмица Мьолер започваше работа в Берген като старши спецразследващ в местната дирекция. А това на практика означаваше, че Мьолер ще си прави каквото си иска до пенсионирането си. Чудесно, но защо в Берген? Дъжд и влажни планини. Мьолер дори не е родом оттам. Хари харесваше шефа си, но често не го разбираше.

Край Хари мина олюляващ се мъж в шушляков гащеризон. Приличаше на космонавт. Ухили се глуповато, а от пълните му розовочервени бузи излезе пара. Всички хора наоколо вървяха с приведен гръб и неприветливи студени лица. Бледа жена в тънко черно кожено яке с дупки на лактите премръзнала пристъпваше от крак на крак пред часовникарското ателие, а погледът й шареше неспокойно с надеждата скоро да зърне пласьора си. Дългокос брадясал просяк в топли модерни младежки дрехи седеше на земята, облегнат на уличен фенер, заел йогийска поза — навел глава, сякаш медитираше, а пред него се мъдреше кафява картонена чаша от капучино. Хари забелязваше, че през последната година просяците са се увеличили. Приличаха си. Дори използваха еднакви картонени чаши — нещо като парола помежду им. А вероятно просяците представляват същества от друга вселена, които тихомълком завземат града му, улиците му. И какво от това? Да заповядат!

Хари влезе в часовникарското ателие.

— Можете ли да го поправите? — попита той младия мъж зад тезгяха и му подаде стар ръчен часовник, подарък от дядо му.

Получи го в деня, когато погребаха майка му. Хари остана почти шокиран, но дядо му го успокои с думите, че традицията повелява всеки човек да подари часовника си на свой син или внук. Обърна му внимание на свой ред той също да завещае часовника на някого.

— Само не го оставяй за последния момент — предупреди го старецът.

Хари беше забравил за това, но през есента Олег му гостува в апартамента на улица „Софие“ и случайно намери сребърния часовник в едно чекмедже, докато търсеше геймбоя на Хари. Олег, въпреки само деветте си години отдавна показал на Хари колко го превъзхожда в общата им страст — поостарялата компютърна игра „Тетрис“ — сега заряза дългоочаквания дуел и се зае да човърка и да върти часовника, за да го накара да тръгне.

— Развален е — обясни Хари.

— Е, и? — пренебрежително подхвърли Олег. — Всичко може да се поправи.

Хари тайно се надяваше малкият да е прав, но понякога изпитваше известни съмнения. Поколеба се дали да не запознае Олег с рокбандата „Юке и Валентинерне“ и с албума им, озаглавен именно „Всичко може да се поправи“, но като размисли, стигна до извода, че майката на Олег, Ракел, едва ли ще приветства идеята на бившия си приятел със сериозни алкохолни проблеми да пуска на сипа й песни за въздействието на спиртните напитки, написани и изпълнени от музикант, починал от свръхдоза хероин.

— Можете ли да поправите този часовник? — поинтересува се Хари.

В отговор младият мъж зад тезгяха го взе и го отвори с умели, сръчни движения.

— Не си струва.

— Моля?

— Във всеки антикварен магазин ще намерите по-хубав часовник за по-малко пари, отколкото ще платите за поправката на този.

— Няма значение, опитайте се да го поправите.

— Добре — младият мъж, вече започнал да разучава вътрешностите на часовника, изглеждаше доволен от решението на Хари. — Елате следващата сряда.

Хари излезе от ателието. Чу лек звук от струна на китара през усилвател. Китаристът, младеж с рядка брада и ръкавици без пръсти, настройваше инструмента. Наближаваше времето за поредния традиционен предколеден концерт на площад „Егер“, на който изявени певци и музиканти забавляваха публиката с цел да се съберат благотворителни средства за Армията на спасението. Пред бандата, застанала зад емблематичната за Армията черна коледна тенджера за волни пожертвования, окачена на стойка насред площада, вече се трупаха нетърпеливи зрители.

— Ти ли си?

Хари се обърна. Въпроса зададе жената с наркоманския поглед.

— Ти си, нали? Идваш на среща със Снупи, нали? Трябва ми незабавно една доза нула цяло и едно, имам…

— Съжалявам — прекъсна я Хари. — Бъркате ме с някого.

Тя го погледна, наклони глава и присви очи, все едно се опитваше да прецени дали я лъже.

— Ти си! И преди съм те виждала.

— Полицай съм, затова.

Тя се сепна. Хари си пое въздух. Реакцията й се появи със закъснение, сякаш се нуждаеше от повече време, та думите му да си проправят път до мозъка й през изпържените й и унищожени нерви. В очите й припламна омраза. Хари не се изненада.

— Ченге ли си?

— Нали се разбрахме да не мърдате от „Плата“ — Хари отмести поглед към вокалиста.

— Пфу! — презрително изсумтя жената и застана пред него. — Ти не си от наркоотдела, ти си оня, дето го даваха по телевизията, дето уби…

— От Отдела за борба с насилието съм — прекъсна я Хари и я хвана под ръка. — Слушай, отиди на „Плата“. Там ще намериш каквото ти трябва. Не ме принуждавай да те закопчея.

— Не мога — отскубна се тя.

Хари тутакси съжали и вдигна отбранително длани:

— Поне ми обещай, че оттук няма да купуваш нищо, и се махам. Става ли?

Тя пак наклони глава на една страна. Тънките й обезкървени устни се разтеглиха, сякаш намираше нещо забавно в създалата се ситуация.

— Да ти кажа ли защо не мога да сляза на „Плата“?

Хари зачака.

— Защото хлапето ми е там.

Стомахът му се сви.

— Не искам да ме вижда в това състояние — продължи жената. — Чаткаш ли, полицайче?

Хари се вгледа в упоритото й лице, докато се мъчеше да измисли какво да й отговори.

— Весела Коледа — пожела му иронично тя и му обърна гръб.

Хари пусна цигарата в покафенелия дребнозърнест сняг и тръгна. Искаше да приключи възможно по-скоро е неприятната задача. Не гледаше хората, с които се разминаваше. Те също не вдигаха очи към него. Вървяха, забили поглед в леда, все едно ги глождеше гузна съвест, все едно се срамуваха, че са граждани на една от най-щедрите социалдемократични държави на света.

„Защото хлапето ми е там.“

На булевард „Фреденсборг“, до Дайхманската библиотека, Хари спря пред номера, написан върху плика в ръката му. Отметна глава, фасадата на сградата, боядисана в сиво и черно, явно бе ремонтирана скоро. Сбъднатата мечта на всеки художник на графити. По някои от прозорците вече висеше коледна украса. Мека жълта светлина струеше от привидно топлите спокойни домове. А може би наистина са топли и спокойни, насили се да се убеди Хари. Насили се, защото няма как дванайсет години да работиш в полицията, без да прихванеш задължителната за служителите на реда предубеденост към човешката природа. Все пак трябваше да му се признае, че се старае да дава отпор на мизантропската си нагласа.

Намери името на звънците, затвори очи и се помъчи да измисли как да се изрази най-подходящо. Никакъв резултат. Гласът й продължаваше да го смущава:

„Не искам да ме вижда в това състояние…“

Хари се отказа. Нима има начин да съобщиш печална вест подходящо?

Натисна с палец студеното метално копче. От вътрешността на сградата се разнесе звънене.

* * *

Капитан Юн Карлсен пусна звънеца, остави тежките найлонови торби на тротоара и вдигна поглед към фасадата. Мазилката на сградата, все едно преживяла обстрел с лека артилерия, се лющеше на едри парчета, а дъски заместваха прозорците на обгорял от пожар апартамент на първия етаж. Първоначално капитанът се обърка и подмина синята жилищна сграда, където живееше Фредриксен: всички фасади на улица „Хаусман“ изглеждаха досущ еднакви, сякаш студът е изсмукал от тях и последната капка цвят. Едва при къщата с надпис „Западния бряг“ разбра, че трябва да се върне назад. На стъклената врата към двора имаше пукнатина с формата на буква V. Знакът на победата.

Юн се загърна в шубата си, доволен, задето униформите на Армията на спасението са от дебела чиста вълна. След като завърши Офицерската школа, следваше да получи нова униформа, но в складовете на Армията не се намери подходящ размер за Юн. Затова му отпуснаха плат и го изпратиха при шивач, който издуха облак цигарен дим в лицето му и заяви, без Юн да го е питал, че не смята Исус за свой спасител. Независимо от убежденията си шивачът свърши чудесна работа и Юн му бе много благодарен, защото за пръв път му се случваше да носи удобна дреха. Повечето му познати твърдяха, че униформата не му стои по мярка главно защото ходи прегърбен. А минувачите, видели го да върви по „Хаусман“ същия следобед, вероятно си обясняваха приведената му фигура с ужасно студения декемврийски вятър, който подмяташе ледени иглички и замръзнали отпадъци по тротоарите и по натоварените булеварди. Според близките на Юн обаче той вървеше прегърбен, за да тушира внушителния си ръст и да се доближи до по-ниските от себе си. Ето сега например той отново се наведе и пусна монета от двайсет крони в кафява картонена чашка в мръсна, разтреперана ръка.

— Как си? — обърна се Юн към просяка с вид на безформен вързоп, изхвърлен на тротоара.

Кръстосал крака, клетникът седеше върху опърпан кашон и мръзнеше в снежната виелица.

— Чакам на опашка за метадонова терапия — отговори той с беззвучен и отсечен глас.

Думите му прозвучаха като несполучлива декламация на наизустен псалм. Просякът се взираше в коленете на Юн.

— Защо не се отбиеш в кафенето ни на улица „Юрте“? — предложи капитанът. — Там ще се постоплиш, ще ти дадат топла храна…

Останалата част от думите ми се изгубиха в ръмженето на автомобилите, защото светофарът светна зелено.

— Нямам време — отвърна вързопът. — Да ти се намира петдесетачка?

Юн така и не спря да се удивлява какво постоянство проявяват наркоманите в опитите си да получат каквото искат. Въздъхна и пусна банкнота от сто крони в картонената чаша.

— Провери дали няма да си намериш топли дрехи в магазините „Фретекс“. Ако ли не, в кафене „Фюрлюсе“^[1] получихме нови зимни якета. Ела да ти дадем. Ще замръзнеш в това тънко дънково яке.

Изрече всичко това с примирението на човек, напълно наясно, че дарението му ще се използва за покупка за дрога. И какво от това? Историята се повтаря. Този клетник не е нито първият, нито последният. Представлява поредната нерешима морална дилема, с каквито е изпълнено ежедневието му.

Юн натисна звънеца още веднъж. Погледна отражението си в мръсната витрина на магазина. Теа му казваше, че изглежда величествен. Напротив. Той е съвсем обикновен войник. След като свърши със задълженията си обаче, този войник ще се втурне по булевард „Мьолер“ над река Акершелва, откъдето започва източната част на града и квартал Грюнерльока, после ще мине през парка „Софиенберг“, ще спре на улица „Гьотеборг“ номер 4, където се намира жилищна сграда, собственост на Армията, с апартаменти, отдавани под наем на нейни служители. После ще влезе във вход „Б“ и ако срещне някой съсед, ще го поздрави с надеждата човекът да си помисли, че Юн се прибира в апартамента си на четвъртия етаж. Вместо да се прибере обаче, Юн ще се качи с асансьора на петия етаж, ще мине по проход във вход „А“, ще се ослуша, за да провери дали е чисто, ще се втурне към вратата на Теа и ще почука по уречения начин. Тя ще отвори вратата, а с нея — и обятията си, а той ще се сгуши там и ще се разтопи.

Земята се разтресе.

Отначало помисли, че целият град се разтърси до основи, но после разбра откъде идва вибрацията. Остави на земята едната торба и извади мобилния си телефон от джоба. На екрана се изписан номерът на Рагнхил. Днес му звънеше за трети път. Той знаеше, че няма за кога да отлага. Налагаше се незабавно да й съобщи за годежа му с Теа. Само да намери точните думи! Прибра телефона и не погледна повече отражението си във витрината. Взе обаче решение. Ще престане да се бои. Ще бъде откровен. Ще се превърне във велик войник. Заради Теа на улица „Гьотеборг“. Заради баща си в Тайланд. В името на Бог.

— Кой е? — попита раздразнен глас по домофонната уредба.

— Здравейте, аз съм Юн.

— А?

— Юн от Армията на спасението.

Той зачака.

— И какво искаш? — изпращя гласът.

— Нося ви храна. Сигурно имате нужда от…

— А цигари носиш ли?

Юн преглътна и разтъпка крака в снега.

— Не, този път парите ми стигнаха само за храна.

— Проклятие!

Мълчание.

— Ало? — извика Юн.

— Да, да, мисля.

— Ако искаш, ще дойда по-късно.

Механизмът за отваряне се задейства и Юн побърза да се шмугне вътре.

По стълбището се търкаляха празни бутилки, вестници и жълти ледени шушулки от урина. Студът си имаше и предимства: така поне Юн си спести вдишването на острата, кисело-сладникава смрад, която изпълваше сградата в по-топли дни.

Мъчеше се да върви с пъргави стъпки, но се спъна по стълбите. Жената го чакаше на вратата, забила поглед в торбите му. Явно за да не ме гледа в очите, предположи той. Жената имаше силно подпухнало, обезформено лице — резултат от дългогодишна злоупотреба с алкохол. Теглото й надминаваше препоръчителните норми. Под халата си носеше мръсна тениска. От вратата лъхна неприятна миризма на застояло.

Юн спря на стълбищната площадка и остави торбите.

— Мъжът ти вкъщи ли е?

* * *

— Да, вкъщи си е — отвърна тя на приятен френски.

Беше хубава. С високи скули и големи бадемовидни очи. Тесни, бледи устни. Облечена с вкус. Или поне онази част от нея, която се подаваше през процепа на открехнатата врата.

Той инстинктивно оправи червената вратовръзка на врата си.

От нея го разделяше верига, изработена от солиден месинг. На тежката дъбова врата нямаше табела с имената на обитателите. Докато чакаше пред сградата на Авеню Карно портиерката да му отвори, забеляза, че всичко изглежда ново и скъпо: бравите, звънците, ключалките. А мръсотията и прахът, наслоени върху бледожълтата фасада и белите щори, само още веднъж подчертаваха престижа на този парижки квартал. Във входа висяха оригинални маслени платна.

— За какво става дума?

Погледът и интонацията й не бяха нито враждебни, нито дружелюбни, но в гласа й се долавяше леко недоверие заради незадоволителното му произношение.

— Нося съобщение, мадам.

Тя се поколеба. В крайна сметка постъпи според очакванията му:

— Добре. Бихте ли изчакали? Ще го доведа.

Тя затвори вратата и заключи с леко щракване на добре смазан механизъм. Той си разтъпка краката. Трябваше да заляга повече над френския. Вечер майка му редовно го мъчеше с английски думи, но така и не успя да го научи на френски. Прикова поглед във вратата. Френско отваряне. Френско посещение. Красота.

Сети се за Джорджи. Джорджи със светлата усмивка, година по-възрастен от него, тоест в момента на двайсет и четири. Дали все още е толкова хубав? Рус, дребен и мил като девойка? Някога беше влюбен в Джорджи с безусловната, лишена от предразсъдъци любов, каквато само децата са способни да изпитват едно към друго.

Отвътре се чуха стъпки. На мъж. Някой отключи. Синя линия от работата към свободата. Скоро ще завали сняг. Той се приготви.

* * *

На вратата се появи лицето на мъжа.

— Какво, по дяволите, искаш?

Юн вдигна найлоновите торби и се опита да се усмихне:

— Топъл хляб. Ухае чудесно, нали?

Фредриксен сложи голямата си покафеняла ръка върху рамото на жена си и я избута настрани.

— На мен ми мирише само на християнска кръв…

Изрече го с ясната дикция на трезвеник, но воднистите ириси на брадатото му лице говореха за друго. Помъчи се да спре поглед върху торбите. Макар да беше едър и силен, изглеждаше вътрешно стопен. Сякаш скелетът и дори черепът му се бяха смалили. От злобното му лице висеше кожа, три номера по-голяма от необходимото. Фредриксен зашари с мръсния си показалец по пресните драскотини на носа си.

— Няма ли да ни изнесеш някоя проповед?

— Не, всъщност дойдох само да…

— О, хайде, де, войнико. Все имаш да кажеш нещо, нали? За душата ми например.

Юн се сви в униформата си.

— Не аз се разпореждам с човешките души, Фредриксен. Но поне мога да ви донеса малко храна…

— Кажи някоя мъдрост, де.

— Както вече ти казах…

— Проповядвай!

Юн гледаше Фредриксен.

— Хайде, отвори си малката влажна гадна устичка и проповядвай! — изрева Фредриксен. — Проповядвай, за да можем да изядем храната ти с чиста съвест, високомерен християнски дявол такъв! Почвай! Да приключваме по-бързо! Какво е Божието послание за днес?

Юн отвори уста и пак я затвори. Преглътна. Направи втори опит и този път успя да издаде звук:

— Бог ни е пратил сина Си, за да изкупи… греховете ни.

— Лъжеш!

* * *

— Не, за съжаление не лъжа — поклати глава Хари и погледна шокираното лице на мъжа.

От вратата се носеше мирис на готвено. Чуваше се подрънкване на прибори. Семеен мъж, баща. Досега. Мъжът се почеса по ръката, приковал поглед над главата на Хари, все едно се взира в нещо, което се намира над полицая. Дращенето от ноктите по кожата прозвуча неприятно.

Дрънченето спря. Зад мъжа предпазливо се приближи съпругата му и сложи ръка на рамото му. После надникна с големите си изплашени очи.

— Какво се е случило, Биргер?

— Полицаят дойде да ни съобщи нещо — беззвучно отвърна той.

— Какво е станало? — повтори жената и погледна Хари. — Да не е нещо с момчето ни? С Пер?

— Да, госпожо Холмен — кимна Хари и долови страха в очите й. Мъчеше се да намери подходящите думи. — Открихме го преди два часа. Синът ви е мъртъв.

Хари отмести поглед от нея.

— Но той… той… къде…

Гледаше ту полицая, ту съпруга си, който продължаваше да се чеше по ръката.

Ще я разкървави, помисли си Хари и си прочисти гърлото.

— В контейнер в залива Бьорвика. Опасенията ни се потвърдиха. Починал е преди няколко дни.

Биргер Холмен изгуби равновесие. Олюля се назад в осветеното антре и се хвана за закачалката. Жената пристъпи напред. Съпругът й се строполи на колене зад нея.

Хари си пое дъх и бръкна във вътрешния джоб на палтото си. Първо напипа студената метална плоска бутилка. После намери каквото търсеше. Извади плик. И без да е прочел писмото, се досещаше какво е съдържанието му. Официално кратко съобщение за смъртта на близък човек; никакви излишни думи. Документ, продукт на бюрократичната система.

— Съжалявам, но служебните ми задължения изискват да ви дам това.

* * *

— В какво се състои работата ви? — попита дребният мъж на средна възраст с претенциозно френско произношение, характерно не за елита на обществото, а за парвенютата.

Посетителят го огледа внимателно. Мъжът изглеждаше точно като на снимката в плика: със същия възел на вратовръзката и същия червен широк домашен халат.

Не знаеше в какво се е провинил този мъж. Едва ли бе посегнал на някого: въпреки раздразнението, изписано по лицето му, мъжът зае отбранителна, почти изплашена поза, независимо че стоеше на вратата на собствения си дом. Дали е откраднал пари? Или е извършил злоупотреба? Приличаше на счетоводител. Ала едва ли се занимава с крупни суми. Имаше хубава съпруга, но изглеждаше като мъж, който си позволява забежки. Вероятно си е легнал с жена на болезнено ревнив и отмъстителен съпруг? Не. Дребните мъже с доходи малко над средните и със съпруги, чийто вид е по-атрактивен от техния, по принцип се вълнуват повече от вероятността да не би жените им да им изневерят, отколкото от собствените си възможности за похождения. Незнайно защо мъжът го дразнеше по някакъв начин. Вероятно точно там се крие причината. Мъжът е подразнил някого.

Мушна ръка в джоба си.

— Работата ми — подхвана той и опря цевта на пистолета „Лама минимакс“, купен на скромната цена от триста долара, о опънатата месингова верига на вратата — се състои в това.

Прицели се над заглушителя. Представляваше обикновена метална тръба, закрепена за нарезите, изработена от загребски ковач. Черното плътно тиксо около горната част на цевта служеше само за уплътнение. Можеше, разбира се, да купи и от така наречените качествени заглушители — много по-скъпи — но това беше напълно излишно. Така или иначе нито един заглушител не е в състояние да притъпи напълно звука от куршума, преминаваш звуковата бариера, нито шума при срещата на горещ газ със студен въздух, нито щракването на механичните части на пистолета, които се удрят една в друга. Само в Холивудските екшъни е възможно пистолетите със заглушители да изпукат леко като пуканки под капака на тенджера.

Изстрелът изсвистя като камшик. Той надникна през тесния отвор.

Мъжът от снимката падна назад, без да гъкне. Въпреки приглушеното осветление в коридора видя в огледалото на стената отражението на вратата и едното си око, широко отворено и със златен ореол. Мъртвецът лежеше, проснат върху дебел килим в бургундско червено. Дали беше персийски? Явно все пак е имал пари.

Вече имаше само малка дупка на челото.

Вдигна очи и погледна съпругата му. Ако изобщо му е съпруга. Тя стоеше на прага към някаква стая. Зад нея имаше голям жълт хартиен абажур. Закрила уста с ръка, тя го гледаше втренчено. Той й кимна. После затвори внимателно вратата, прибра пистолета в кобура, окачен на презрамка, и заслиза по стълбите. Никога не ползваше асансьор при отстъпление. Не се качваше във взети под наем автомобили, в мотоциклети или в други превозни средства, които при повреда спират. Не тичаше. Не говореше и не викаше. Евентуални показания на очевидци за гласа му също биха улеснили полицията при издирването му.

Отстъплението, макар да криеше най-много рискове, беше любимата част от работата му. Чувстваше се в безтегловност, във вакуум.

На първия стаж пак срещна портиерката. Стоеше пред вратата на жилището си. Изгледа го колебливо. Той се сбогува шепнешком с нея, но тя не отвърна на поздрава му. Само продължи да го гледа втренчено. След час полицията щеше да я помоли да опише заподозрения. И тя щеше да го направи: мъж на среден ръст, съвсем обикновен на външен вид, на около двайсет години, може би дори трийсет, но не и четирийсет. Поне по нейна преценка.

Той излезе на улицата. Париж бучеше като прииждаща буря, която обаче така и не се развихря, макар да е неумолимо надвиснала. Пусна „Лама минимакс“-а в предварително набелязан уличен контейнер. В Загреб го чакаха още два съвсем нови пистолета от същата марка. Заради поръчаната бройка му направиха отстъпка.

Когато половин час по-късно автобусът мина покрай Порт дьо ла Шапел по магистралата между Париж и летище „Шарл дьо Гол“, във въздуха трепкаха снежинки и се стелеха по земята между оределите бледожълти стръкчета трева, надигнали вкочанените си телца към мрачното небе.

Веднага след проверката на гише „Летищен контрол“ влезе в мъжката тоалетна, застана на края на редицата бели писоари, разкопча си панталона и насочи струята към белите ароматизиращи таблетки в дъното на тоалетната чиния. Затвори очи и се концентрира върху сладникавия мирис на парадихлоробензен и парфюм с аромат на лимон от „Джей & Джей Кемикълс“. По синята линия към свободата остана само една спирка. Изрече тихо името, за да усети как му въздейства: Ос-ло.