Ю Несбьо
Спасителя (32)

Трийсет и втора глава

Вторник, 22 декември

Изход

В шест и половина вечерта в Отдела за борба с насилието кипеше трескава суматоха.

Хари откри Ула Ли до факса. Погледна постъпващото съобщение. С подател Интерпол.

— Какво става, Ула?

— Гюнар Хаген се обади на всички колеги в града. Събира ни по спешност. Тук сме до един. Ще пипнем виновника за смъртта на Халвуршен.

В гласа на Ли звучеше сурова решителност, която отразяваше цялостната атмосфера на шестия етаж.

Хари влезе при Скаре. Той разговаряше по телефона, застанал зад бюрото.

— Можем да ви създадем много повече проблеми — на теб и на приятелчетата ти — отколкото очакваш, Афи. Ако откажеш да ми помогнеш и да предупредиш хората си да си отварят очите по улицата, ще се озовеш веднага на челно място в списъка с издирваните лица. Ясно ли се изразих? И така: търсим хърватин със среден ръст…

— С руса, късоподстригана коса на иглички — изсуфлира Хари.

— С руса, късоподстригана коса на иглички — повтори в слушалката Скаре. — Обади ми се, ако чуеш нещо.

Затвори.

— Навън сякаш е избухнала война. Всичко живо се е включило в издирването. През живота си не съм виждал такава повсеместна мобилизация.

— Мм — кимна Хари. — Все още ли няма следа от Юн Карлсен?

— Все едно се е изпарил. Знаем само, че с приятелката му, Теа Нилсен, имат среща на концерта довечера. Ще ги настанят в почетната ложа.

Хари си погледна часовника.

— Значи Станкич разполага с час и половина да се справи със задачата си.

— Нима?

— Позвъних в концертната зала. Всички места са разпродадени още преди четири седмици, а охраната няма да пуска хора без билети дори във фоайето. Влезе ли в сградата, Юн е в безопасност. Обади се в „Теленур“. Ако Туршилдсен е на смяна, накарай го да проследи мобилния телефон на Карлсен. Погрижи се пред концертната зала да има достатъчно полицаи, да са въоръжени и да разполагат с описание на Станкич. После се обади в кабинета на премиера да съобщиш за извънредните мерки за сигурност.

— Аз ли? — притесни се Скаре. — В… кабинета на премиера?

— Точно така. Вече си голямо момче.

Хари набра по стационарния телефон един от шестте номера, които знаеше наизуст. Останалите пет бяха на Сьос, на бащиния му дом в Опсал, на Халвуршен (мобилен), на Бярне Мьолер (домашния в Осло) и на Елен Йелтен (отдавна закрит).

— Да, моля.

— Аз съм, Ракел.

— Очаквах да се обадиш — пое си дъх тя.

— Защо?

— Защото тъкмо си мислех за теб — засмя се тихо. — Какво да се прави?

Хари затвори очи.

— Удобно ли е утре да се видя с Олег? Както се бяхме разбрали.

— Чудесно! Много ще се зарадва. Ще дойдеш ли да го вземеш от къщи? — Ракел явно долови колебанието му и побърза да добави: — Сами сме.

Хари искаше и едновременно се страхуваше да я попита какво точно означава това.

— Ще дойда към шест — отвърна той.

* * *

Според Клаус Туршилдсен мобилният телефон на Юн Карлсен се намирал в източната част на града, в кварталите Хаугерю или Хьойбротен.

— Това няма да ни помогне особено — намръщи се Хари.

След като в продължение на час снова неспокойно от кабинет в кабинет, за да проследи как върви работата, Хари се облече и предупреди колегите си, че отива в концертната зала.

Паркира на непозволено място в малка уличка близо до сградата на Външно министерство и се спусна по широките стълби към булевард „Рюсельок“. После зави надясно и се озова пред залата.

По големия открит площад пред стъклената й фасада подтичваха хора в официално облекло, подгонени от пронизващия студ. Пред входа стояха двама широкоплещести мъже в черни палта и със слушалки на ушите. Пред сградата пазеха още шестима униформени полицаи. Зъзнещите зрители на концерта ги гледаха с изумление, защото не бяха свикнали служителите на реда в Осло да носят картечни пистолети.

В лицето на един от униформените Хари позна Сиверт Фалкайд и се приближи до него.

— Не знаех, че е мобилизиран и отряд „Делта“.

— Никой не ни е викал — отвърна Фалкайд. — Обадих се в „Защита на населението“ да питам с какво можем да помогнем. Той беше твой партньор, нали?

Хари кимна, извади кутия с цигари от вътрешния си джоб и я поднесе на Фалкайд, но той само поклати отрицателно глава.

— Юн Карлсен още ли не се е появил?

— Не. След идването на министър-председателя няма да пускаме повече хора в почетната ложа. — В същия миг пред сградата спряха два черни автомобила. — Ето го и него!

Премиерът излезе и охраната бързо го поведе към входа. Преди вратата да се затвори, Хари зърна комитета по посрещането му: широко усмихнатия Давид Екхоф и притеснената Теа Нилсен, и двамата в униформи на Армията на спасението.

Хари запали цигара.

— Мамка му, колко е студено. Не си чувствам ръцете и половината глава — оплака се Фалкайд.

Завиждам ти, помисли си Хари.

След като изпуши половината цигара, старши инспекторът каза:

— Няма да дойде.

— Така изглежда. Дано само не е намерил Карлсен.

— Говоря именно за Карлсен. Разбрал е, че играта свърши.

Фалкайд погледна високия полицай. Преди да научи за проблемите му с алкохола и за опърничавия му нрав, ръководителят на спецотряда беше убеден, че Хари Хуле е роден да служи в „Делта“.

— Каква игра?

— Дълга история. Влизам. Ако въпреки всичко Юн Карлсен се появи, арестувайте го.

— Карлсен ли? — напълно се обърка Фалкайд. — А Станкич?

Хари пусна цигарата, тя изсъска и потъна в снега.

— Да — замислено кимна той и промърмори сякаш на себе си: — А Станкич?

* * *

Седнал в полумрака, чоплеше палтото, проснато върху коленете му. От тонколоните струеше мелодия на арфа. Над публиката прибягваха малки светли конуси от прожекторите на тавана. Явно търсен ефект с цел да подклажда любопитството на публиката в оставащите минути преди началото на концерта.

Публиката на предните редове се раздвижи. Появиха се дванайсетина души. Неколцина зрители понечиха да се изправят. Чу се трескаво шепнене и хората пак седнаха. Явно в тази страна не засвидетелстваха уважение на политическите си избраници. Новодошлите се настаниха на три реда пред него. През последния половин час местата там стояха празни.

Забеляза наблизо мъж в костюм с кабел, пъхнат в едното му ухо, но в залата не се виждаха униформени полицаи. И броят на охраняващите отвън не изглеждаше тревожно голям. Очакваше да са мобилизирали повече полицаи. Нали Мартине го осведоми, че ще присъства и министър-председателят. От друга страна, какво значение имаше броят на полицаите? Той беше невидим. По-невидим от всякога. Огледа се със задоволство. Колко ли души в залата носят смокинги? Представи си какъв хаос ще настъпи. А той ще се оттегли безпроблемно и бързо. Предния ден влезе на оглед и си набеляза маршрута за бягство. Преди да заеме мястото си тази вечер, отиде в мъжката тоалетна да провери дали не са заковали прозорците отвън. Планът му беше да ги отвори и да излезе на корниза — беше достатъчно широк. Оттам щеше да скочи от триметрова височина върху покрива на някоя кола, оставена на паркинга; да си облече палтото, да се смеси с тълпата по оживената „Хокон VII“ и след две минути и четирийсет секунди бърз ход да се озове на перона пред Националния театър, където на всеки двайсет минути минаваше влак за летището. Постави си за цел да хване влака в 20:19. А преди да излезе от мъжката тоалетна, мушна две ароматизиращи таблетки в джоба на сакото си.

На входа на залата пак поискаха да видят билета му. Той поклати засмяно глава, когато жената го попита нещо на норвежки и посочи палтото му. Тя го заведе до мястото му в почетната ложа, която всъщност обхващаше четири реда с обикновени седалки в средата на залата, само дето бяха отделени от останалите с червена лента. Мартине му обясни къде ще седят Юн Карлсен и Теа, приятелката му. Най-сетне се появиха. Погледна си бегло часовника. Осем и шест. Залата тънеше в полумрак и контражурът от сцената му пречеше да различи хората от делегацията, но неочаквано един от малките прожектори освети едно от лицата. Макар да зърна само за секунда бледата кожа и измъченото изражение, не се съмняваше, че именно тази жена седеше на задната седалка в колата до Юн Карлсен на улица „Гьотеборг“. Зрителите отпред продължиха да се суетят. Накрая все пак си намериха местата и стената от човешки тела седна. Стисна револвера под палтото си. В барабана имаше шест патрона. Отначало оръжието му се струваше непривично, имаше по-тежък спусък от пистолет, но след упорити упражнения разбра колко дълбоко трябва да хлътне спусъкът, за да се произведе изстрел.

Като по невидим сигнал в залата настъпи тишина.

На подиума се качи мъж в униформа, вероятно за да приветства гостите на норвежки. Докато го слушаха, зрителите станаха на крака. Без да разбира за какво става дума, стана и той. Хората около него наведоха мълчаливо глави. Явно някой беше починал. Мъжът отпред каза още нещо и всички седнаха.

Най-сетне завесата пред сцената се вдигна.

* * *

Застанал отстрани до сцената, Хари гледаше как завесата се вдига. Светлината му пречеше да види публиката, но усещаше присъствието на многобройните зрители като дихание на огромно животно.

Диригентът вдигна палката и третият госпъл хор в Осло започна с песента, която Хари вече бе чувал в храма на Армията:

„Нека се вее знамето на спасението, напред към свещената война!“

— Извинете — чу глас до себе си и се обърна: млада жена с очила и слушалки. — Какво правите тук?

— Полиция.

— Аз съм помощник-режисьор. Ще се наложи да ви помоля да не ни пречите.

— Търся Мартине Екхоф — обясни Хари. — Знам, че е в залата.

— Ето я там — жената посочи хора.

Чак сега Хари забеляза Мартине: стоеше най-отзад, на горното стъпало, и пееше със строго, почти страдалческо изражение. Все едно изпълняваше не химн в прослава на победите на Армията, а елегия за изгубена любов.

До нея стоеше Рикард. За разлика от нея той се усмихваше блажено. Докато пееше, лицето му се бе преобразило. Суровата безнадеждност бе изчезнала. От младите му очи струеше блясък — израз, че с цялото си сърце споделя възвишената цел, изразена в песента: да направят света по-добър, да проправят път на милосърдието и любовта към ближния. За своя изненада Хари установи колко силно въздействие оказват текстът и мелодията.

След края на песента публиката аплодира хористите и те се насочиха към рояла. Рикард изгледа учудено Хари, но не каза нищо. Щом го забеляза, Мартине заби поглед в пода и се помъчи да избегне срещата с него. Хари обаче не й позволи и застана пред нея.

— Давам ти последен шанс, Мартине. Моля те, не го пропилявай.

Тя въздъхна тежко.

— Вече ти казах: не знам къде е.

Хари я хвана за раменете и процеди шепнешком:

— Ще те осъдят за съучастничество. Наистина ли ще му доставиш това удоволствие?

— Удоволствие? — изморено се усмихна тя. — Там, закъдето е тръгнал, не го чака нищо приятно.

— А песента, която току-що изпълнихте? „Който се смилява и е на грешниците истински другар.“ Това нищо ли не означава за теб?

Тя мълчеше.

— Разбирам, искам от теб нещо много по-трудно от прошката, която толкова великодушно раздаваш на несретниците, отбили се във „Фюрлюсе“. Проявяваш снизхождение към престъпленията на наркомани, готови да откраднат, за да утолят гладът си, а отказваш да простиш на човек, който наистина се нуждае от прошката ти? Грешник на път към ада.

— Престани — помоли задавено тя и немощно се опита да го отблъсне.

— Все още можеш да го спасиш, Мартине. Да му дадеш още един шанс, а на себе си — възможност да започнеш живота си на чисто.

— Господинът притеснява ли те, Мартине? — попита Рикард.

Хари сви ръката си в юмрук, без да се обръща. Приготви се да реагира бързо, докато се взираше в разплаканите очи на Мартине.

— Не, Рикард. Остави ни.

Хари чу как стъпките на Рикард се отдалечиха. Продължаваше да гледа Мартине. На сцената засвири китара. После се включи и пиано. Хари позна песента. Беше я слушал на площад „Егер“. И по радиото в „Йостгор“. „Morning Song“. Сякаш се случи преди цяла вечност.

— Ако не ми помогнеш да го спра, и двамата ще умрат — предупреди я Хари.

— И защо ми го казваш?

— Защото Юн е психически неуравновесен и е изцяло подвластен на гнева си. А Станкич не се бои от нищо.

— Само не ми разправяй, че си толкова обсебен от мисълта да ги спасиш, защото това ти е работата.

— Така е. Има и още една причина. Дадох обещание на майката на Станкич.

— На майка му? Нима си говорил с нея?

— Заклех се да направя всичко по силите си, за да спася сина й. Ако не попреча на Станкич, ще го застрелят. Също като невинния наркоман в депото. Повярвай ми.

Хари се обърна и си тръгна. Стигна до стълбите. Чу глас зад гърба си:

— Той е тук.

Хари се вцепени.

— Какво?

— Дадох на Станкич твоя билет.

 

 

Пуснаха сценичното осветление. Под силната струяща светлина силуетите на седалките пред него се очертаваха ясно. Той потъна в седалката, вдигна внимателно ръка, използва предната седалка за опора на оръжието така, че да си осигури възможност за изстрел към гърба, облечен в смокинг, от лявата страна на Теа. Възнамеряваше да стреля два пъти. После да стане и да изпрати още един куршум, ако се наложи. Отсега обаче знаеше, че два ще бъдат достатъчни. Спусъкът вече потъваше по-лесно под пръста му. Заради прилива на адреналин. Не изпитваше страх. Под натиска спусъкът стигна до половинмилиметровата ничия земя, където оръжието спира да оказва съпротива, а стрелецът се отпуска и продължава да натиска, защото вече няма връщане назад: предоставил е контрола на неумолимите закони и случайности на механиката. Главата върху гърба на мушка се обърна към Теа и каза нещо.

Умът му тутакси съобрази две неща: Юн Карлсен трябва да носи униформа, а не смокинг; разстоянието между Теа и Юн е неестествено голямо за двама влюбени в концертна зала със силна музика.

Мозъкът му отчаяно се мъчеше да отмени вече започналото действие: натискането на спусъка.

Чу се гръм.

 

 

Музиката отекваше в ушите на Хари.

— Какво? — Хари се мъчеше да надвика ужасяващите удари на барабаниста по краш чинелите.

Сякаш оглуша.

— Седи на деветнайсети ред, три реда зад Юн и премиера. Двайсет и петно място. В средата. — Направи опит да се усмихне, но устните й трепереха неистово. — Бях ти запазила най-хубавия билет, Хари.

Той я погледна и хукна към зрителите.

* * *

Докато тичаше към перона на Централната гара, Юн Карлсен се мъчеше да движи краката си с бързината на палки по барабан, но се затрудняваше: никога не се бе отличавал като бърз бегач. Точно под носа му автоматичните врати се затвориха с проточена въздишка и сребристият влак за летището потегли. Юн простена, остави куфара на земята, свали малката раница от гърба си и се отпусна върху една от художество оформените пейки. В ръцете си обаче продължаваше да стиска черния сак. До следващия влак оставаха десет минути. Няма страшно, успокои се той. Имам достатъчно време. Цялото време на света. Дори му се щеше да не разполага с толкова много. Взря се в тунела, откъдето се очакваше да дойде следващият влак. След като отпрати София и призори най-сетне успя да заспи в апартамента на Роберт, му се присъни кошмар: окото на Рагнхил се взираше упорито в него.

Погледна часовника.

Коледният концерт вече е започнал. Теа сигурно не може да си намери място от притеснение и недоумява защо още го няма. Както и останалите, впрочем. Юн дъхна на дланите си да ги стопли, но студеният въздух мигом охлади влагата и ръцете му съвсем се вкочаниха. Налагаше се да постъпи така. Нямаше друг начин. Защото се натрупаха много проблеми, нещата излязоха извън контрол и той не можеше да рискува повече.

Всичко стана по негова вина. Снощи, докато беше със София, излезе извън кожата си. Трябваше да го предвиди. Напрежението от последните дни търсеше отдушник. Побесня най-вече защото София не обели нито дума, не издаде нито звук. Само го гледаше с вглъбения си поглед. Като безсловесно жертвено агне. И той я удари с юмрук по лицето. Кожата върху кокалчетата на ръката му се обели. Удари я пак. Колко глупаво от негова страна.

За да не я гледа, я обърна към стената и успя да се успокои чак след еякулацията. Тогава обаче грешката вече не можеше да се поправи. Огледа я, докато тя се обличаше. Този път никой нямаше да повярва на обичайните й обяснения, че се блъснала в някаква врата или паднала на леда.

Другата причина за решението му незабавно да се покрие беше безгласното обаждане по телефона миналия ден. Провери номера. Хотел „Интернационал“ в Загреб. Не му стигаше умът как са се сдобили с номера на мобилния му телефон. Не фигурираше никъде. И въпреки това го обзе смътно предположение: Роберт е мъртъв, но те не смятат задачата за приключена. Юн не очакваше подобна развръзка. Не разбираше защо се е получило така. Вероятно щяха да изпратят още някого в Осло. Трябваше незабавно да се махне оттук.

Веднага отиде да си купи билет: нямаше време за губене. Щеше да лети със самолет за Банкок през Амстердам. Билетът беше издаден на Роберт Карлсен. И през октомври пътува до Загреб под чуждо име. Удостоверяваше самоличността си с десетгодишния паспорт на брат си. Приликата между Юн и Роберт на снимката не можеше да се отрече, а освен това всички служители, извършващи летищна и гранична проверка, са наясно, че за едно десетилетие външността на младите хора претърпява доста промени.

След като купи билета, Юн пое към улица „Гьотеборг“, събра най-важното в един куфар и раница. До излитането на самолета оставаха десет часа. Трябваше да се скрие някъде. Затова отиде в една от така наречените „частично обзаведени“ квартири на Армията в квартал Хаугерю. Имаше ключ. От две години в жилището не бяха влизали наематели. Вътре миришеше на мухъл, а мебелировката се свеждаше до диван и фотьойл с изтърбушен пълнеж плюс легло, чийто дюшек бе покрит с петна. София си знаеше урока: устната заповед на Юн гласеше „всеки четвъртък в шест следобед тук.“ Някои от петната бяха останали от нея. Други — от Юн, когато идваше сам и фантазираше за Мартине. След изнасилването в „Йостгор“ успя да утоли свирепия си нагон и после дълго търси как да постигне същото удовлетворение. Чак когато започна да се среща с петнайсетгодишната хърватка, усети някогашното облекчение.

През есента Роберт дойде при него бесен. София му бе споделила нещастието си. Юн едва съумя да овладее гнева си. Почувства се неописуемо… унизен. Същото изпита и на тринайсет, когато баща му го наби с колана си, защото майка му намерила петна от сперма по чаршафите.

Роберт го заплаши, че ще разкаже всичко на ръководството, ако Юн припари още веднъж до София. Осъзна, че му остава само едно — да се откаже от нея. Нито Роберт, нито Рагнхил, нито Теа бяха способни да разберат каква нужда има той от младата девойка. Единствено с нея задоволяваше потребностите си и постигаше спасение. След няколко години София щеше да му се струва прекалено стара и Юн щеше да си намери друго момиче. Но дотогава тя щеше да бъде малката му принцеса, светлината в душата му и огънят на тялото му точно като Мартине, когато той усети онази особена магия през нощта в „Йостгор“.

На перона се събраха доста хора. А може и нищо да не се случи. Ще изчакам няколко седмици и ако всичко е спокойно, ще се върна, реши той. При Теа. Извади мобилния си телефон и й написа съобщение: „Татко е болен. Тази вечер летя за Банкок. Ще се чуем утре.“

Изпрати го и потупа черния сак. Пет милиона крони в долари. Баща му щеше да се зарадва на новината, че най-сетне ще изплати дълга си и ще бъде свободен. На плещите си нося чужди грехове, помисли си Юн. И помагам на другите да се спасят.

Отново се вторачи към тунела с вид на черна очна кухина. 20:18. Къде се дяна проклетият влак?

* * *

Къде се изгуби Юн Карлсен?

Взираше се в редиците гърбове пред себе си. Ръката с револвера се отпусна. Пръстът му се подчини и прекрати натиска върху спусъка. Не му се мислеше, че бе на косъм да произведе изстрел. Вече разбра: Юн Карлсен не е в залата. Изобщо не е идвал. Точно затова гостите от делегацията се засуетиха, преди да си намерят местата.

Музиката стана по-спокойна. Четките леко докосваха кожата на барабаните. А китаристът плъзгаше съвсем нежно пръсти по струните.

Забеляза как приятелката на Юн Карлсен се наведе на седалката си. Раменете й се свиха, все едно търсеше нещо в чантата си. Няколко секунди остана неподвижна, с наведена глава. После стана и започна да си проправя път към изхода с нетърпеливи, резки движения. Хората на реда ставаха и й правеха място. В съзнанието му веднага се оформи план.

— Excuse те^[1] — обърна се той към съседа си и стана.

Не обърна никакво внимание на укоризнените погледи. Зрителите от неговия ред демонстративно се изправяха с дълбока въздишка и усилие, но единственото, което го интересуваше в момента, беше да не позволи на последния си шанс да пипне Юн Карлсен да му се изплъзне.

Излезе във фоайето и спря. Чу как тапицираната врата се затвори зад гърба му и музиката мигом заглъхна. Младата жена не бе успяла да се отдалечи. Застанала до една колона, пишеше нещо на телефона си. До другия вход към залата двама мъже в костюми разговаряха, а двамата гардеробиери зад плота гледаха в далечината напълно отнесено. Той отново провери дали палтото, метнато върху ръката му, скрива напълно револвера, и понечи да тръгне към нея. Спряха го нечии забързани стъпки зад гърба му. Обърна се тъкмо навреме, за да зърне едър мъж със зачервено лице и широко отворени очи. Мъжът тичаше точно срещу него. Хари Хуле. Станкич знаеше, че вече е късно да насочи оръжието си към полицая. Ръката на Хуле се стовари върху рамото му и той залитна към стената. За негово учудване Хуле отвори вратата към залата и се спусна вътре.

Станкич се облегна на стената и стисна очи. После се поокопити, видя как младата жена пристъпва нервно от крак на крак, притиснала телефона до ухото си с притеснена физиономия, и се приближи към нея. Отметна леко палтото, за да се види револверът, и каза бавно и отчетливо:

— Please come with те^[2] В противен случай ще се наложи да те убия.

Очите й потъмняха, когато страхът разшири зениците й. Тя изпусна телефона.

* * *

Падна и се удари в релсите. Юн гледаше изумен телефона, който продължаваше да звъни. За миг, преди да види на дисплея името на Теа, си помисли, че пак получава тайнствено безсловесно обаждане като вчера. Снощи не чу глас, но беше жена. Юн не се съмняваше. Беше Рагнхил. Стига! Какво става, нима е започнал да губи разсъдъка си? Съсредоточи се върху дишането си. Моментът не беше подходящ да губи контрол.

Стисна конвулсивно черния сак, когато влакът навлезе в перона.

Вратата издиша шумно и се отвори, той се качи, остави куфара в отделението за багаж и си намери свободно място.

* * *

Празното място зина срещу него като дупка, останала от избит зъб. Хари огледа лицата от двете страни, но всички бяха или прекалено възрастни, или прекалено млади, или не отговаряха на пола на заподозрения. Втурна се към деветнайсети ред и приклекна до белокос старец:

— Полиция. Издирваме…

— Моля? — високо попита старецът и сложи ръка зад ухото си.

— Полиция — повиши глас Хари.

Малко по-напред мъж с кабел в ухото се размърда и докладва нещо на ревера си.

— Издирваме човека, който най-вероятно е седял до вас. Да сте забелязали някой да е излизал или вл…

— Моля?

Възрастната жена, явно придружаваща стареца, се наведе напред:

— Току-що излезе от залата. И то по време на песента…

Последното изрече с такова възмущение, сякаш не допускаше полицията да има друго основание да арестува невъзпитания зрител.

Хари се втурна към изхода, отвори вратата, пресече фоайето и хукна по стълбите към преддверието. Още преди да е излязъл, извика на униформения гръб пред сградата:

— Фалкайд!

Ръководителят на „Делта“ се обърна и отвори вратата.

— Да си видял някой да излиза през последните две минути?

Фалкайд поклати отрицателно глава.

— Станкич в е сградата. Предупреди всички!

Фалкайд кимна и повдигна ревера си.

Хари се върна във фоайето и забеляза малък червен телефона на пода. Попита жените на гардероба дали някой е напускал залата. Двете се спогледаха и отрекоха в един глас.

— А има ли друг изход освен главния по стълбите?

— Само авариен — осведоми го едната.

— Да, но вратата му се затръшва толкова силно, че щяхме да чуем, ако някой го е използвал — напомни другата.

Отново застана до вратата на залата и огледа фоайето отляво надясно, като се мъчеше да се сети откъде би могъл да избяга Станкич. Дали Мартине му каза истината? Наистина ли Станкич е бил в залата? Усети слаб сладникав мирис на парфюм. Да, Мартине не го беше излъгала. Чак сега се сети, че на влизане в залата се блъсна в един човек. Разбра накъде е тръгнал Станкич.

Дръпна рязко вратата на мъжката тоалетна. Въздухът от отворения прозорец в дъното го близна с мразовития си език. Втурна се към прозореца, погледна корниза и паркинга отдолу. Удари гневно по перваза:

— Проклятие!

От едната кабинка се чу звук.

— Ехо! — извика Хари. — Има ли някой?

В отговор водата обля шумно писоара. И пак същото хлипане. Погледът на Хари обходи кабинките и намери единствената заета. Легна по корем върху пода и видя два крака в официални дамски обувки.

— Полиция! — извика Хари. — Добре ли сте?

Хлипането спря.

— Той отиде ли си? — попита разтреперан женски глас.

— Кой?

— Каза ми да не мърдам оттук петнайсет минути.

— Няма го.

Вратата се отвори. Теа Нилсен седеше на пода между тоалетния блок и стената, а гримът се стичаше по бузите й.

— Заплаши, че ще ме убие, ако не му кажа къде е Юн — задавено се заоправдава тя.

— И вие какво направихте? — попита Хари, докато й помагаше да седне върху капака на тоалетната чиния.

Тя премига объркано.

— Теа, какво му казахте?

— Юн ми изпрати съобщение на мобилния — отвърна тя, вторачила празния си поглед в стената. — Баща му се разболял. Довечера излита за Банкок. Само си представете, точно тази вечер.

— За Банкок? Казахте ли това на Станкич?

— А трябваше да посрещнем премиера заедно — продължи отнесено тя. По бузата й е търколи сълза. — Дори не ми вдигна, когато му се обадих… аз… аз…

— Теа! Казахте ли на Станкич, че тази вечер Юн лети за Банкок?

Тя кимна с вид на сомнамбул, все едно всичко това вече не я засяга.

Хари стана и се върна във фоайето, където Мартине и Рикард разговаряха с мъж, в чисто лице Хари разпозна член от охраната на премиера.

— Отменете тревогата — обяви Хари. — Станкич вече е напуснал сградата.

Тримата се обърнаха към него.

— Рикард, сестра ти е отвън. Погрижи се за нея. Мартине, ще дойдеш ли с мен?

Без да чака отговор, Хари я хвана под ръка и тя се принуди да подтичва по стълбите, за да не изостава.

— Къде отиваме? — попита тя.

— На летището.

— И за какво съм ти аз?

— За да ми помогнеш, мила Мартине. Да намериш мъжа, невидим за моите очи.

* * *

Оглеждаше чертите на лицето си в прозореца на влака: челото, носа, бузите, устата, брадичката, очите. Мъчеше се да отгатне къде се крие тайната, но над червеното шалче не виждаше нищо особено. Само безизразно лице с очи и коса, които изглеждаха черни като нощта, обгърнала стените на тунела между Централната гара на Осло и Лилестрьом.