Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Случаите на инспектор Хари Хуле (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Frelseren, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Ю Несбьо. Спасителя

Норвежка. Първо издание

Превод: Ева Кънева

Оформление на корицата: Борис Драголов

Формат: 16/56/84

Печатни коли: 331/2

ИК „Емас“, 2012 г.

ISBN: 978-954-357-229-8

История

  1. — Добавяне

Дванайсета глава

Четвъртък, 17 декември
Болница и пепел

Във витрината на близкия магазин видя отражението на полицейска кола, която се движеше бавно след него. Продължи да върви. Наложи си да овладее порива да побегне панически. Допреди малко тичаше бясно по стълбите от апартамента на Юн Карлсен и излизайки на тротоара, почти събори млада жена с мобилен телефон в ръка. После се спусна в парка на запад, към оживените улици на града. Сега се намираше точно там.

Полицейската кола се движеше с неговата скорост. Видя някаква врата, отвори я и сякаш влезе във филм. В американски филм с кадилаци, украшения на вратовръзките и млади копия на Елвис. От уредбата се носеше музика в стил кънтри, но сякаш пусната три пъти по-бързо. Костюмът на бармана изглеждаше като свален от обложката на грамофонната плоча на изпълнителя.

Огледа се в изненадващо препълнения тесен бар и чак след малко установи, че барманът го е заговорил.

Sorry?[1]

A drink, Sir?[2]

— Защо не? Какво ще ми предложите?

— Например един Slow Comfortable Screw-Up. Приличате ми на човек, който има нужда от чаша оркнейско уиски[3].

— Благодаря.

Чу се воят на полицейска сирена. В бара беше много горещо и потта изби по тялото му. Свали си шалчето и го натъпка в джоба на палтото. За щастие цигареният дим в заведението поглъщаше миризмата на пистолета в джоба му. Взе си питието и седна до прозореца.

Кой беше другият мъж в апартамента? Приятел на Юн Карлсен? Негов роднина? Или просто негов съквартирант? Отпи от уискито. Имаше вкус на болница и на пепел. Защо изобщо си задава подобен идиотски въпрос? Единствено полицай би реагирал по такъв начин. Само полицай би успял да повика толкова бързо помощ. Вече знаеха коя е мишената. Това правеше задачата му още по-трудна. В плановете му се намеси и необходимостта да прецени не е ли по-безопасно да те оттегли. Отпи още една глътка.

Полицаят видя палтото му от камилска вълна.

Отиде в тоалетната, премести пистолета, шалчето и паспорта си в джобовете на сакото и натъпка палтото в кошчето за смет под мивката. На тротоара отвън се спря и огледа цялата улица, докато разтриваше премръзналите си ръце.

Последната задача. Най-важната. От нея зависеше всичко.

Спокойно, каза си той. Не знаят кой си. Върни се на стартова позиция. Мисли конструктивно.

И все пак, без да успее да го спре, въпросът отново си проправи път в съзнанието му:

Кой беше мъжът в апартамента?

* * *

— Не знаем — отвърна Хари. — Възможно е същият да е убил и Роберт.

Дръпна си краката, за да направи място на медицинската сестра, която буташе празна носилка в тесния коридор.

В… възможно е, казвате? — заекна Теа Нилсен. — Нима подозирате, че са повече от един?

Леко наведена напред, тя стискаше конвулсивно дървената седалка на стола, сякаш се боеше да не падне.

Беате Льон сложи утешително ръка върху коляното й.

— Засега не знаем нищо повече. Важното е, че му се размина. Според лекаря има само мозъчно сътресение.

— Което аз му причиних — уточни Хари. — А ръбът на кухненския плот проби малка дупка в челото му. Куршумът от пистолета не го е улучил, намерихме го в стената. Вторият куршум пък се е забил в кутията с мляко. Само си помисли — вътре в нея. Третият е влязъл в хладилника между стафидите и…

Беате погледна красноречиво Хари, за да му напомни, че в момента Теа едва ли се интересува от любопитни балистични факти.

— Няма значение. Юн е добре, но понеже изпадна в безсъзнание, лекарите ще го задържат за наблюдение.

— Добре, може ли да го видя?

— Разбира се — кимна Беате. — Само ще ви помоля преди това да разгледате тези снимки. Кажете ми, ако някой от мъжете ви се струва познат.

Беате извади снимки от една папка и ги подаде на Теа. Лицата на снимките бяха силно увеличени и приличаха на мозайки от черни и бели точки.

Теа поклати отрицателно глава:

— Трудно ми е да ви отговоря. Не откривам разлика между тях.

— Аз също — съгласи се Хари. — Беате обаче е специалист по разпознаване на лица и според нея това са двама различни мъже.

— Или поне така предполагам — уточни тя. — Освен това нападателят на Юн връхлетя върху мен, докато бягаше от апартамента. На мен той не ми заприлича на нито един от мъжете на тези снимки.

Хари остана смаян: Беате никога не се колебаеше, станеше ли въпрос за човешки лица.

— Боже мой — прошепна Теа. — Колко души са замесени?

— Успокойте се. Пред стаята на Юн сме поставили охрана — съобщи Хари.

— Какво? — Теа го погледна с разширени от ужас очи.

Досега очевидно не й бе минало през ум, че Юн, макар и приет за лечение в болница, все още се намира в опасност. Е, вече й го напомниха. Чудесно.

— Елате да го видим — дружелюбно я подкани Беате.

Да, помисли си Хари, елате с мен и оставете този идиот да помисли по въпроса, че е редно да се държим внимателно с хора в състояние на шок.

Хари чу забързани стъпки в другия край на коридора и се обърна.

Халвуршен сякаш се спускаше по слалом, криволичейки между пациенти, посетители и медицински сестри, обути с тракащо сабо. Задъхан, спря пред Хари и му подаде лист с блед черен шрифт. По лъскавината на хартията разбра, че разпечатката е направена от факса в полицията.

— На едната страница ще намериш списъци с имената на пасажерите. Опитах се да се свържа с…

— В болницата съм длъжен да си изключа телефона. Нещо интересно?

— Лесно се сдобих със списъците. Изпратих ги на Алекс, той ги погледна веднага. Неколцина от пътниците имат разни дребни провинения в досието си, но те не ни дават основания да ги подозираме в убийство. Появи се обаче нещо съмнително…

— Да?

— Един от пътниците в списъците е пристигнал в Осло преди два дни. Имал е и билет за връщане със самолет, който по разписание е трябвало да излети вчера, но са отложили полета за днес. Христо Станкич. Не се е явил на гишето за летищен контрол. Странно се, като се има предвид, че билетът му е бил евтин и не може да се презавери. В списъка фигурира като хърватски гражданин. Помолих Алекс да провери регистъра с населението на Хърватия. Тя не е член на Европол, но понеже хърватите нямат търпение да влязат в ЕС, са проявили желание да сътрудничат…

— Давай по-накратко, Халвуршен.

— Христо Станкич не съществува.

— Интересно — Хари се почеса по брадичката. — Не е задължително обаче Христо Станкич да е замесен в случая.

— Не, разбира се.

Хари огледа името в списъка. Христо Станкич. Просто едно име, но въпросното лице се представя с това име на гишето за летищен контрол, където искат паспорт. Хотелите също изискват паспорт при настаняване.

— Провери списъците с имената на гостите във всички хотели в Осло — нареди Хари. — Така ще разберем дали Христо Станкич е нощувал в някой от тях през последните дни.

— Започвам веднага.

Хари се поизправи и кимна на Халвуршен. Надяваше се младият му колега да разтълкува правилно жеста му, а именно „доволен съм от работата ти“.

— А аз отивам при психолог.

 

 

Кабинетът на психолога Столе Ауне се намираше в онази част на „Спурвайсгата“ — ще рече улица „Трамвайна“ — където няма релси, но затова пък тротоарите предлагат доста разновидности на човешката походка: самоуверената, пъргава походка на неработещите майки, развили култ към бодибилдинга във фитнесцентър „САТС“; предпазливата походка на изтощената, но неизгубила кураж клиентела на хосписа за наркозависими.

— Значи този Роберт Карлсен е предпочитал малолетни момичета — повтори Ауне.

Бе окачил туиденото си сако на облегалката и притисна двойната си брадичка към папийонката.

— За това може да има много причини, разбира се, но нали каза, че е израснал с родители, членове на Армията на спасението, и е бил възпитан в строго религиозен дух?

— Да, точно така — кимна Хари и вдигна очи към препълнените, доста неподредени етажерки на библиотеката в кабинета на своя съветник по лични и служебни въпроси. — Но не е ли само мит разбирането, че човек придобива перверзни нагласи, ако расте в затворена и догматично религиозна среда?

— Не — просто отвърна Ауне. — Сред извършителите на подобни сексуални престъпления членовете на християнските секти заемат челно място.

— Защо?

Ауне долепи върховете на пръстите си и премлясна доволно:

— Ако по време на детските и юношеските си години човек е бил наказван или унижаван например от родителите си, задето се е опитал да изрази сексуалността си, той изтласква тази част от личността си. В резултат естественото му сексуално съзряване спира и сексуалните предпочитания поемат по други пътища, така да се каже. С настъпването на зрелостта мнозина от тези хора се опитват да се върнат в онзи стадий от развитието си, когато все още им е било позволено да се държат естествено, да изживяват сексуалността си.

— Слагат си например памперси.

— Да. Или си играят с екскрементите си. Сещам се за следния случай. Един сенатор от Калифорния…

Хари се изкашля.

— Възможно е в зряла възраст да се върнат и към така нареченото core-event[4] — продължи Ауне. — Най-често то е последният път, когато успешно са осъществили сексуалните си намерения, тоест когато сексуалността им е функционирала. Това главно събитие би могло да бъде влюбване или сексуален контакт през юношеските им години, който не е бил последван от наказание, защото е останал в тайна.

— А може ли да бъде посегателство?

— Да. Ситуация, в която са имали контрол и са се чувствали силни, тоест обратното на унизени. Такива хора посвещават целия си живот на целта да възстановят въпросната ситуация.

— Но едва ли е толкова лесно човек да се превърне в сексуален насилник.

— Прав си. Много родителите пребиват децата си само защото са ги заварили с порносписание, но в зряла възраст тези тийнейджъри развиват съвсем нормална здрава сексуалност. Ако искаш обаче да увеличиш многократно вероятността у даден юноша да се появи склонност към извращения, ще му осигуриш агресивен баща, властна и за предпочитане сексуално извратена майка и среда, изтъкана от премълчани случки и заплахи да гори в ада заради похотта си.

Телефонът на Хари изписка веднъж. Той прочете съобщението от Халвуршен. Лице на име Христо Станкич отседнало в хотел „Скандия“ до Централната гара в нощта преди убийството.

— Как върви с анонимните алкохолици? — поинтересува се Ауне. — Помагат ли ти да се въздържаш от употреба на спиртни напитки?

— И да, и не — Хари стана.

* * *

Стресна го крясък.

Обърна се. Озова се само на сантиметри от две широко отворени очи и зинала като черна дупка уста. Хлапето притисна носа си о стъклената стена на детската занималня в „Бъргър Кинг“ и се отпусна назад с радостен смях върху килима от червени, жълти и сини пластмасови топки.

Избърса кетчупа, полепнал по устата му, изпразни подноса в коша за отпадъци и тръгна по „Карл Юхан“. Мъчеше се да се свие в тънкото сако, но студът щипеше безпощадно. Реши да си купи ново палто, щом намери сносна стая в „Скандия“.

Шест минути по-късно влезе в лобито на хотела и застана зад двойка, която явно вече се настаняваше. Рецепционистката му хвърли бегъл поглед и не даде знак да го е познала. Отново се зае с двамата гости. Разговаряха на норвежки. Жената се обърна към него. Руса, млада. Усмихна му се. Хубава е, помисли си той, без да е нещо особено. Той също й се усмихна. Устните му се разтеглиха в неискрена усмивка, защото само преди няколко часа видя същата жена пред жилищната сграда на улица „Гьотеборг“:

Без да мърда, наведе глава и си мушна ръце в джобовете. Стисна пистолета. Това го успокои. Вдигна очи и погледна в огледалото зад рецепционистката. Образът се разми, раздвои се. Той затвори очи, вдиша дълбоко и пак ги отвори. Постепенно едрият мъж попадна във фокус. Късоподстриганата му глава, бледата му кожа и зачервеният нос, суровите, ясни черти на лицето му, смекчени от чувствената уста. Той беше мъжът в апартамента на Юн Карлсен. Полицаят.

Огледа рецепцията. Други гости нямаше. И сякаш за да сложат край на съмненията му, сред пороя от неразбираем норвежки до ушите му долетяха две добре познати думи. Христо Станкич. Наложи си да не мърда. Нямаше представа как са успели да се доберат до това име, но започна да разбира какви ще бъдат последиците.

Русата жена взе ключа, който рецепционистката й подаде, вдигна куфар за инструменти и тръгна към асансьора. Едрият мъж каза нещо на рецепционистката и тя си записа. Обърна се и погледите им се срещнаха за миг. После полицаят пое към изхода.

Рецепционистката се усмихна, поздрави го любезно с някаква заучена норвежка фраза и го погледна въпросително. Той я попита дали има свободна стая за непушачи на последния етаж.

— Сега ще проверя, господине — пръстите й затракаха по клавиатурата.

— Извинете, бихте ли ми казали дали мъжът, с когото разговаряхте преди малко, е онзи полицай от снимката във вестника?

— Нямам представа — усмихна се тя.

— Изглежда ми познат, как му беше името…

Тя погледна в бележника си.

— Хари Хуле. Известен ли е?

— Хари Хуле?

— Да.

— Не, взех го за друг. Объркал съм се.

— Имаме една свободна стаят. Ако искате да се настаните там, попълнете този формуляр и да ми покажете паспорта си. Как искате да платите?

— Колко струва?

Тя му съобщи цената.

— Съжалявам — усмихна се той. — Вижда ми се много скъпо.

Излезе от хотела и влезе в гарата. Заключи се в тоалетната. Там се помъчи да си събере мислите. Бяха се сдобили с името. Значи се налага да пренощува някъде, където не искат документ за самоличност. Лицето Христо Станкич вече няма как да се качи на самолет, кораб, влак или да пресече границата. Какво да прави? Трябва незабавно да й се обади в Загреб.

Излезе на предгаровия площад. Духаше вледеняващ вятър. С тракащи зъби огледа телефонните кабинки. Мъж в шушляково яке се бе облегнал на белия фургон насред площада, където продаваха кренвирши. Якето му придаваше вид на космонавт. Дали си въобразява, или мъжът наистина следеше кой се приближава до телефоните? Възможно ли е да са уловили разговорите му и сега да дебнат кога пак ще посмее да се обади? Не, изключено. Поколеба се. Ако подслушват уличните телефони, рискува да я издаде. Взе решение. Разговорът може да почака. Сега му трябва стая, легло и печка. На такива места обаче обикновено искат пари в брой, а той похарчи последните за хамбургер.

Във високото помещение между магазините и влаковите перони намери банкомат. Извади картата „VISA“, прочете указанията на английски, които гласяха „магнитната лента трябва да бъде долу вдясно“, и протегна ръка да пъхне картата. Спря. Картата беше издадена на Христо Станкич. Устройството веднага щеше да я засече и да сигнализира. Поколеба се. Прибра картата в джоба си. Бавно тръгна из помещението. Магазините тъкмо затваряха. Нямаше пари дори за топла дреха. Един мъж от охраната го изгледа мнително. Пак излезе на площада. Лъхна го студен вятър. Мъжът до фургона за кренвирши си бе тръгнал. Но до скулптурата на тигъра стоеше друг.

— Трябват ми малко пари и място, където да пренощувам.

И без да знае норвежки, разбра какво казва мъжът. Защото беше същият наркоман, на когото даде пари вчера. Ако не го беше направил, сега тези пари щяха да му послужат. Поклати глава и погледна към зъзнещата група от наркомани, застанали на мястото, което той взе за автобусна спирка. Белият автобус бе дошъл.

* * *

Гърдите и дробовете го боляха. Но приятно. Бедрата му горяха. Приятно.

Понякога, когато разследването започваше да буксува, Хари слизаше в служебната фитнес зала и се качваше на велотренажора. Така не мислеше по-ефективно, но поне мозъкът му спираше да работи.

— Казаха ми, че си тук.

Гюнар Хаген се качи на съседния велотренажор. Плътноприлепналата жълта тениска и шортите по-скоро подчертаваха, отколкото да покриват мускулите по аскетично слабото тяло на началника.

— На коя програма тренираш?

— На девета — задъхваше се Хари.

Хаген нагласи височината на седалката, качи се и бързо настрои компютъра на велотренажора.

— Чух, че днес си преживял доста драматична ситуация.

Хари кимна.

— Не се притеснявай да си вземеш болничен — продължи Хаген. — Все пак наближават почивни дни.

— Няма нужда, шефе. Чувствам се добре.

— Чудесно. Току-що говорих с Турлайф.

— С началника на криминалната полиция?

— Искаме да знаем докъде стигнахте с разследването. Започнаха да ни се обаждат влиятелни личности. Армията на спасението се радва на голяма популярност и те питат дали ще успеем да открием убиеца преди Коледа. Заради празничното спокойствие и така нататък.

— Миналата година политиците не прекъснаха празничната си почивка заради шест случая на смърт от свръхдоза.

— Искам да знам на какъв етап е разследването, Хуле.

Хари усети как потта смъди по зърната на гърдите му.

— Въпреки че „Дагбладе“ публикува снимките на заподозрения, не са се обадили свидетели. Според анализа на Беате Льон става дума за двама извършители, не за един. Съгласен съм с нея. Мъжът, който дойде в апартамента на Юн Карлсен, беше облечен в палто от камилска вълна, носеше шалче и дрехите съвпадат с облеклото на мъжа от снимката във вечерта преди убийството.

— Само дрехите ли съвпадат?

— Не успях да разгледам внимателно лицето на нападателя. И Юн Карлсен не си спомня почти нищо. Една негова съседка призна, че пуснала в сградата някаква англоговорящ, който искал да остави коледен подарък за Юн пред вратата му.

— Добре — кимна Хаген. — Тази теория за повече от един убиец не бива да се разгласява. Продължавай.

— Не мога да ви кажа почти нищо повече.

— Нищо?

Хари погледна скоростомера и спокойно увеличи на трийсет и пет километра в час.

— Натъкнахме се на фалшив паспорт на хърватин, Христо Станкич. Днес човекът не се е качил на самолета за Загреб, макар да е имал билет. Намерихме къде е бил отседнал: в хотел „Скандия“. В момента Льон проверява стаята му за ДНК-следи. В хотела няма много гости, та се надявахме рецепционистката да разпознае мъжа от снимките ни.

— И успя ли?

— За съжаление не.

— Какви основания имаме да подозираме точно този Станкич?

— Всъщност само фалшивия паспорт — Хари погледна крадешком към скоростомера на Хаген: 40 км/ч.

— И как ще го открием?

— В епохата на информацията имената оставят следи. Всичките ни агенти са в бойна готовност. Ако лицето Христо Станкич се настани в хотел в Осло, ако си купи самолетен билет или използва кредитната си карта, веднага ще разберем. По думите на рецепционистката той я питал къде има уличен телефон и тя го упътила към предгаровия площад. „Теленур“ ще ни изпрати списък с изходящите разговори от телефонните кабинки през последните няколко дни.

— Значи разполагате само с един хърватин с фалшив паспорт, който не се е явил на летището за полета си — обобщи Хаген. — В задънена улица си, нали?

Хари мълчеше.

— Опитай се да мислиш по-разчупено.

— Добре, шефе — беззвучно се съгласи Хари.

— Винаги има изход — продължи началникът. — Разказвал ли съм ти как се справила японската армия с избухналата на фронта холера?

— Май не съм имал това удоволствие, шефе.

— Войниците се намирали в джунглата на север от Рангун и не можели да поемат нито храна, нито вода. Организмът им щял да се изсуши. Главнокомандващият обаче нямал намерение да умира и наредил всички да изпразнят морфина от спринцовките си, да ги напълнят с вода от манерките и да снабдят организма си с вода интравенозно.

Хаген увеличи темпото. Хари напразно очакваше да чуе учестено дишане.

— И идеята дала резултат. След няколко дни обаче им останал само един варел с вода, гъмжащ от ларви на комари. Заместник главнокомандващият предложил да изсмучат със спринцовките сока от плодовете, които растели наоколо, и да си го инжектират. Плодовият сок по принцип съдържа деветдесет процента вода. А и нямали какво да губят. Войската се спасила благодарение на изобретателността и мъжеството на водачите си, Хуле. Изобретателност и мъжество.

— Изобретателност и мъжество — изпухтя Хари. — Благодаря, шефе.

Хари въртеше педалите с всичка сила, а дъхът му съскаше като огън през отворена врата на камина. Скоростомерът показваше 42 км/ч. Погледна с каква скорост се движи началникът му. 47. При това дишаше съвсем спокойно.

Хари се сети за книга, написана преди хиляда години: „Изкуството на войната“[5]. Подари му я един банков крадец. В нея се казваше: „Не се бий, ако положението не е съдбоносно.“ Хари осъзнаваше, че не бива да влиза в тази битка. Защото независимо от изхода щеше да се окаже губещ.

Намали скоростта. 35 км/ч. За своя изненада не изпита раздразнение, само примирение. Навярно вече узряваше и се разделяше с онзи идиот, който винаги тръгва с рогата напред, стига някой да размаха червена кърпа. Погледна Хаген. Началникът движеше краката си с мъка, а по лицето му бе избил лъскав слой пот.

Хари си избърса челото. Пое си дълбоко въздух и натисна педалите. Само след секунди почувства сладката болка.

Бележки

[1] Sorry? (англ.) — Моля? — Б.пр.

[2] A drink, Sir? (англ.) — Едно питие, господине? — Б.пр.

[3] Оркнейските острови на север от Шотландия се прочути с малцовото си уиски. — Б.пр.

[4] Core-event (англ.). — Главно събитие. — Б.пр.

[5] „Изкуството на войната“ (края на VI — началото на V в. пр.н.е.) — Авторството се приписва на Сун Дзъ, а според някои е дело на неизвестна група китайски философи. Днес идеите на книгата оказват влияние върху бизнес тактиката и други сфери на живота. — Б.пр.