Ю Несбьо
Спасителя (14)

Четиринайсета глава

Нощта срещу петък, 18 декември

Мракът

От радиатора в общото помещение в приюта на Армията се разнасяше пукот, сякаш някой го замеря с камъчета. Горещият въздух трепкаше по кафявите следи от дим по релефните тапети, пропити с никотин и лепило и с наслоената миризма на непрекъснато сменящи се хора. Дамаската на дивана жулеше кожата му през панталоните.

Въпреки сухата пращяща горещина в помещението той трепереше, докато гледаше новините на телевизор, поставен върху висока стойка на стената. Показваха кадри от познатия му площад. Не разбираше нито дума. В другия ъгъл един старец в кресло пушеше тънко свита цигара. От нея бе останала само угарка, която често-често близваше върховете на почернелите му пръсти. Той бързо извади две кибритени клечки, стисна угарката между тях и започна отново да вдишва жадно, докато си изгори устните. На масата в ъгъла върхът на бор, украсен за празника, се опитваше да блести.

Сети се за коледната вечеря в Дал.

Бяха минали две години от войната и сърбите се бяха оттеглили от територията на онова, което някога представляваше Вуковар. Хърватските власти ги натъпкаха в хотел „Интернационал“ в Загреб. Той разпита много хора дали знаят какво е станало със семейството на Джорджи и един ден попадна на друг бежанец, който му каза, че майката на Джорджи починала по време на обсадата, а той се преместил заедно е баща си в Дал — малко селище близо до границата, недалеч от Вуковар. На втория ден от Коледа се качи на влака за Осиек, а оттам — до Дал. Кондукторът потвърди, че влакът продължава за Борово — крайната гара — и се връща в Дал в шест и половина. В два часа слезе в Дал. С питане стигна до дома на Джорджи — ниска сграда, сива като целия град. Влезе във входа, намери вратата и преди да позвъни, се помоли наум да са си вкъщи. Отвътре се чуха леки стъпки. Сърцето му заби силно.

Отвори Джорджи. Не се беше променил много. Изглеждаше по-блед, но със същите руси къдрици, сини очи и сърцевидна уста, която му придаваше вид на ангел. Усмивката в очите му обаче бе изчезнала като изгоряла крушка.

— Не ме ли позна, Джорджи? — попита той. — Живеехме в един град, бяхме съученици.

— Така ли? — вдигна вежди Джорджи. — Почакай. Гласът ти ми се струва познат. Ти си Серж Долач! Ама разбира се, бегачът с най-бързите крака. Боже мой, колко си се променил. Хубаво с да срещнеш познати от Вуковар. Всички се изгубиха.

— Не и аз.

— Да, ето че си тук, Серж.

Джорджи го прегърна и го задържа дълго в обятията си. Топлината плъзна в премръзналото тяло на госта. После Джорджи го покани да влезе.

Зимният мрак се спусна, докато седяха в спартански обзаведената всекидневна и разговаряха за всичко случило се, за познатите си във Вуковар и за техните съдби. Попита Джорджи помни ли кучето Тинто, но Джорджи се усмихна смутено. Покани Серж да остане за вечеря. Баща му щял да се прибере всеки момент.

Гостът погледна часовника. Влакът потегляше от Дал след три часа.

Бащата на Джорджи остана много изненадан от посещението на стар другар от Вуковар.

— Това е Серж — представи го синът му. — Серж Долач.

— Серж Долач? — бащата го погледна изпитателно. — Мда, май се сещам кой си. Хм. С баща ти знаехме ли се? Не?

Мракът се сгъсти. Седнаха на масата. Бащата им подаде по една голяма бяла салфетка, свали червеното шалче от врата си и на негово място завърза салфетката. Преди да започнат да се хранят, прочете кратка молитва, прекръсти се и се поклони пред единствената снимка във всекидневната — рамкирана фотография на жена.

Бащата и Джорджи посегнаха към приборите, а той наведе глава и издекламира:

— Кой е Тоя, Който иде от Едом, в червени одежди от Восор, Който е тъй величествен в облеклото Си, Който пристъпя в пълната Си сила? — Аз съм, Който изричам правда и съм силен да спасявам.

Бащата го изгледа смаян. После му подаде чинията с едрите бледи парчета месо.

Хранеха се, без да разговарят. Вятърът задуха и тънките прозорци запукаха.

След месото дойде ред на десерта. Палачинки с плънка от сладко и шоколад за украса. От малък не бе ял палачинки.

— Вземи си още една, скъпи Серж — подкани го бащата. — Коледа е.

Гостът си погледна часовника. До тръгването на влака оставаше половин час. Моментът настъпи. Изкашля се, остави настрани салфетката и стана:

— С Джорджи си говорихме за всички наши познати от Вуковар. Пропуснахме да споменем само един.

— Така ли? — учуди се бащата и се усмихна: — Кого сте пропуснали, Серж?

Бащата изви главата си леко настрани — гледаше го с едното си око някак изпитателно, все едно се мъчи да разбере кое точно го смущава в непознатия младеж.

— Бобо.

По погледа на бащата гостът разбра, че се е досетил. Очаквал го е. Гласът му прокънтя между голите стени:

— Ти седеше в джипа и го посочи на сръбския комендант. — Преглътна. — Бобо е мъртъв.

В стаята настъпи тишина. Бащата остави приборите.

— Тогава се водеше война, Серж. Рано или късно всичко ще умрем.

Каза го спокойно, почти с примирение.

Бащата и Джорджи не помръднаха, когато Серж извади пистолета, затъкнат на кръста му, свали предпазителя, насочи го през масата и натисна спусъка. Чу се кратък сух изстрел. По тялото на бащата премина спазъм, краката на стола остъргаха пода. Мъжът наведе глава и погледна дупката в салфетката. Напоен от кръвта, белият плат залепна за гърдите му. Под салфетката плъзна алена роза.

— Погледни ме! — извика той и бащата машинално вдигна очи.

С втория куршум проби малка черна дупка в челото му. Главата на убития се килна напред и се удари в чинията с палачинката.

Обърна се към Джорджи. Младежът стоеше с отворена уста, а по бузата му се стичаше струйка кръв. След секунда разбра, че това не е кръв, а сладко от палачинката на баща му. Затъкна пистолета на кръста си.

— Трябва да застреляш и мен, Серж.

— С теб нямам неразчистени сметки.

Излезе от всекидневната и си взе якето. Джорджи го последва.

— Ще ти отмъстя, да знаеш! Ще те намеря и ще те убия, ако не ме изпревариш!

— И как ще ме намериш, Джорджи?

— Никога няма да забравя лицето ти. Знам кой си.

— Нима? Мислиш ме за Серж Долач. Обаче Серж Долач имаше рижава коса и беше по-висок от мен. А и аз не умея да тичам бързо, Джорджи. Но нека се порадваме, че не си ме познал. Затова ще те оставя жив.

Наведе се напред, целуна страстно Джорджи по устата, отвори вратата и си тръгна.

Във вестниците писаха за убийството, но не проведоха разследване по случая. Три месеца по-късно, случи се неделен ден, майка му каза, че в къщата им се отбил хърватин. Не разполагал с много пари, но бил посъбрал скромна сума. Сърбинът, който измъчвал покойния му брат по време на войната, се преместил да живее в съседния квартал. И човекът дошъл да моли за помощ Малкия спасител. Името му се разчуло.

Старецът в приюта си изгори пръстите на поредната цигара и изруга високо.

Той стана и отиде в приемната. Зад стъклото на гишето стоеше младеж. В стаичката се виждаше червеното знаме на Армията на спасението.

— Could I please use the phone?^[1]

Младежът го погледна изкосо:

— Само ако се обаждате в Норвегия.

— Да.

Младежът му посочи тесен кабинет зад гърба си и той влезе. Седна до бюрото и се вторачи в телефона. Сети се за гласа на майка си. Притеснен и изплашен, нежен и топъл. Като прегръдка. Стана, затвори вратата към приемната и набра номера на стаята в хотел „Интернационал“. Нямаше я. Не й остави съобщение. Вратата се отвори.

— Забранено е да затваряте вратата — поясни младежа.

— Добре, извинете. Имате ли телефонен указател?

Без да прикрива досадата си, младежът посочи дебела книга до телефона и излезе.

Отвори на името Юн Карлсен, адрес улица „Гьотеборг“ 4, и набра номера.

* * *

Теа Нилсен се вторачи в звънящия телефон.

Беше влязла в апартамента на Юн с ключа, който той й даде.

Полицаите казаха, че някъде трябва да има дупка от куршум. Намери една във вратата на шкафа.

Някакъв тип се бе опитал да убие Юн. Да му отнеме живота. Тази мисъл я ядоса. Но не я изплаши. Понякога й се струваше, че никога повече няма да изпита страх, не и от смъртта.

Полицаите огледаха жилището, ала не се задържаха дълго. Няма следи освен от куршумите, установиха те.

В болницата Юн я гледаше, докато дишаше с мъка. Изглеждаше толкова безпомощен в голямото легло. Ако затиснеше лицето му с възглавница, веднага щеше да умре. Слабостта му й хареса. Сигурно Юханес от романа на Кнут Хамсун „Виктория“ е имал право, като е казал на стария домашен учител, че потребността на някои жени да имат обект на състраданието си ги подтиква да ненавиждат своите здрави силни мъже и тайно да се надяват съпрузите им да се превърнат в инвалиди, зависещи от добрината им.

Телефонът продължаваше да звъни. Теа погледна часовника. Кой се обажда нощно време? Не и човек с почтени намерения. Теа не се страхуваше от смъртта. Но се боеше от разговор с онази, другата, за чисто съществуване знаеше, макар да не бе казала на Юн. Дали е тя?

Теа се приближи до телефона. Спря. Апаратът изписка за четвърти път. Побърза да вдигне слушалката.

— Да, моля?

Отначало човекът в другия край на линията мълчеше. После заговори за английски:

— Sorry for calling so late^[2]. Казвам се Едом. Юн вкъщи ли е?

— Не — отдъхна си тя. — В болница е.

— А, да, чух какво се е случило днес. С него сме стари приятели и искам да му отида на свиждане. В коя болница го приеха?

— В квартал Юлевол.

— Юлевол?

— Да. Попитайте за Неврохирургичното отделение. Не знам как се казва на английски. Пред стаята му обаче пази полицай и няма да ви пусне вътре. Разбирате ли?

— Да разбирам?

— Английският ми не е… особено…

— Разбирам ви отлично. Много ви благодаря.

Затвори и се загледа в телефона.

После поднови търсенето. Нали казаха, че сигурно има повече от една дупка от куршуми.

* * *

Той каза на младежа в приемната, че ще излезе да се поразходи, и му подаде ключа за стаята си.

Младежът погледна стенния часовник. 23:45. Помоли го да вземе ключа със себе си. Щял да си ляга и да заключи, но ключът за стаята отварял и входната врата.

Навън студът веднага го атакува със зъби и нокти. Наведе глава и тръгна с бързи, решителни крачки. Начинанието беше рисковано. И то много. Но нямаше друг изход.

* * *

Ула Хенму, началник-отдел в електроразпределителното дружество „Хафслюн“, седеше в оперативната централа в квартал Монтебело в Осло, и докато се взираше в четирийсетте компютърни екрана, пръснати из помещението, си мечтаеше да изпуши една цигара. През деня тук работеха дванайсет души, но нощем оставаха само трима. Обикновено всеки си седеше на работното място, но тази вечер, вероятно заради студа, тримата дежурни се скупчиха около едно бюро в средата на залата.

Гайр и Ебе се препираха на кой кон да заложат в надбягването. Тези техни спорове продължаваха вече осма година и нито веднъж не им хрумна всеки да играе за себе си.

Ула се притесняваше заради трансформатора на булевард „Ширкевайен“.

— Трийсет и шест процента пренатоварване на електрическата мрежа в район Т1. Двайсет и девет в останалите, от Т2 до Т4 — съобщи той.

— Боже мой, как надуват отоплението тези хора! — отбеляза Гайр. — Да не се страхуват, че ще умрат от студ? Не могат ли просто да се мушнат под завивките? Сладко отмъщение на трето място? Ти какво, да не получи инсулт?

— Хората не си намаляват радиаторите нощем — отбеляза Ебе. — Не и в тази страна. Не им пука каква сметка ще платят.

— Предчувствам, че това няма да приключи добре — въздъхна Ула.

— Напротив, всичко ще се нареди. Само трябва да увеличим добива на нефт.

— Говорех за Т1 — Ула посочи екрана. — Стрелката мина шестстотин и осемдесет ампера. А станцията издържа максимум петстотин ампера номинално натоварване.

— Спокойно де — каза Ебе.

В този момент се включи алармата.

— О, мамка му — ядоса се Ула. — Ето, задейства се. Провери списъка и извикай дежурните момчета.

— Виж — посочи Гайр. — И Т2 блокира. А сега и Т3.

— Бинго! — извика Ебе. — Да се обзаложим ли дали Т4…

— Късно е за облози, и той блокира — изпревари го Гайр.

Ула погледна обзорната карта.

— Добре — въздъхна той. — Значи токът спря в долната част на кварталите Согн, Фагерборг и Бишлет.

— Сетих се! Ще се хванем на бас какво се е прецакало в системата! — възкликна Ебе. — Залагам хилядарка, че е някоя кабелна муфа.

Гайр присви едното си око:

— Не, някой измервателен трансформатор е сдал багажа. Хайде да се задоволим с петстотин крони.

— Престанете най-накрая! — извика ядосано Ула. — Ебе, веднага се обади в пожарната! Почти съм сигурен, че някъде има пожар.

— И аз — кимна колегата му. — На бас за двеста кинта?

* * *

Светлината в болницата изгасна. Първоначално Юн си помисли, че е ослепял и затова всичко потъна в непрогледен мрак. Сигурно при удара е бил засегнат някой зрителен нерв и чак сега усещам резултата, изплаши се той. После обаче чу викове от коридора, постепенно тъмнината се разреди и успя да различи контурите на прозореца. Разбра, че просто електричеството е спряло.

Навън изпращя стол и вратата се отвори.

— Ехо, там ли си? — попита някакъв глас.

— Да — потвърди Юн с тънък глас.

— Ще отида да проверя какво става. Не мърдай оттук, нали?

— Няма, но…

— Да?

— Нямат ли авариен генератор?

— Само в операционните зали и в системата за видеонаблюдение.

— Аха…

Докато слушаше как стъпките на полицая се отдалечават, Юн се взираше в луминесцентната зелена табела с надпис „изход“ над вратата. Тя отново му напомни за Рагнхил. Тяхната история също започна на тъмно. След вечерята се отправиха на нощта разходка из парка „Фрогнер“ и се спряха на пустата площадка пред Монолита. Загледаха се на изток, към центъра на града. Юн й разказа интересния анекдот за Гюстав Вигелан: особняк по природа, скулпторът от Мандал се съгласил да украси „Фрогнер“ с творбите си при едно-единствено условие: паркът да се разшири така, че Монолитът, най-внушителната скулптура, да бъде разположена симетрично спрямо намиращите се наоколо църкви, а от главния вход на парка да се открива гледка към църквата в Юраниенборг. Когато представител на градската управа му обяснил, че паркът няма как да се премести, Вигелан поискал да преместят църквите.

Докато й разказваше тази история, Рагнхил го гледаше съсредоточено. Каква сила и интелигентност излъчва тази жена, удиви се той. Обаянието й го изплаши.

— Замръзвам — потрепери тя, загърната в палтото си.

— Искаш ли да се връщ…

Преди да довърши, тя обгърна с длан тила му и доближи лицето си до неговото. Юн не бе виждал по-интересни очи от нейните. Светлосиви, почти тюркоазни, с извънредно бели склери, подчертаващи цвета на иначе съвсем бледата й кожа. И Юн постъпи както винаги: прегърби се и се наведе. Езикът й проникна в устата му, влажен и топъл, настойчив мускул, мистериозна анаконда, която обгърна неговия език с желание за надмощие. Ръката й се озова върху панталона му с удивителна прецизност, а горещината проникна в кожата му през дебелия вълнен плат.

— Ела — прошепна тя в ухото му и понечи да се покатери на оградата.

Той заби поглед в земята. Зърна ивица от бялата й кожа над чорапа и се отскубна.

— Не мога.

— Защо? — простена тя.

— Дал съм обет. На Господ.

Първо тя го погледна с недоумение. После обаче очите й плувнаха във влага, заплака тихо, облегнала глава на гърдите му, и прошепна:

— Не вярвах, че ще те намеря пак.

Не разбра какво има предвид тя, но започна да гали косата й. Ето така започна всичко. Винаги се срещаха в неговия апартамент и винаги по нейна инициатива. В началото тя направи няколко неубедителни опита да го накара да наруши обета си за целомъдрие. После обаче свикна и й стигаше да лежи до него, да го милва и да се радва на неговите ласки. Понякога, по необясними за него причини, тя изпадаше в крайно отчаяние и го заклеваше да не я изоставя. Почти не разговаряха, но половото им въздържание сякаш още повече ги привързваше един към друг — или поне той имаше такова усещане. След като започна да излиза с Теа, престана да се вижда с Рагнхил. Не защото Юн нямаше желание, а защото Теа предложи всеки да има ключ за жилището на другия. Тя го възприемаше като доказателство за пълното доверие помежду им и той не намери какво да й възрази.

Юн се обърна в болничното легло и затвори очи. Искаше да сънува. Да заспи и да забрави. Ако изобщо му се удаде. Започна да се унася, когато изведнъж усети лек полъх в стаята. Инстинктивно отвори очи и се обърна. Под бледозелената светлина от табелата видя, че вратата е затворена. Вторачи се в сенките, притаи дъх и наостри уши.

* * *

Мартине стоеше на прозореца в апартамента си на улица „Безгрижие“, който също потъна в мрак след прекъсването на електрозахранването. Въпреки тъмнината обаче видя колата на пътя. Приличаше на сааба на Рикард.

Не се опита да я целуне, когато тя тръгна да излиза от автомобила му. Само я погледна с обичайния си кучешки поглед и каза, че той ще бъде новият изпълнителен директор. Получил разни сигнали. Положителни сигнали, които му предричали успех. В очите му се четеше странна упоритост. Нима тя не вярва в него?

Отговори му, че от него несъмнено ще стане много успешен мениджър и посегна към дръжката на вратата, докато очакваше да я докосне. Той обаче не го направи. Мартине излезе.

Въздъхна, извади си телефона и набра посочения номер.

— Слушам.

По телефона гласът на Хари Хуле звучеше съвсем различно. А може би промяната не се дължеше на телефона, а на факта, че си е вкъщи. Това вероятно бе домашният му глас.

— Обажда се Мартине.

— Здравейте.

Не успя да разбере дали новината го зарадва.

— Помолихте ме да се помъча да си спомня дали някой ми се е обадил и ме е попитал кой е дежурен в деня, когато убиха Роберт Карлсен.

— И?

— Мислих, мислих…

— И?

— Никой не ме е питал подобно нещо.

Дълго мълчание.

— Нима ми се обаждате, за да ми съобщите това? — попита той с дрезгав топъл глас, сякаш току-що става от сън.

— Да. Лошо ли постъпих?

— Не, не, разбира се. Благодарен съм ви за помощта.

— Няма нищо.

Тя затвори очи в очакване на гласа му:

— Прибрахте ли се… благополучно?

— Мм. Електричеството спря.

— При мен също. Ще го пуснат.

— Ами ако токът изобщо не дойде?

— Какво искате да кажете?

— Тогава сигурно ще настъпи пълен хаос.

— Често ли мислите за такива неща?

— Понякога. Инфраструктурата на нашата цивилизация е много по-уязвима, отколкото ни се иска да мислим. Вие какво смятате по въпроса?

Хари помълча известно време.

— Ами какво… — най-сетне подхвана той. — Според мен съществува постоянна опасност всички системи, на които разчитаме, изведнъж да откажат и да ни погълне нощ, където законите и правилата вече не могат да ни защитят, където властват студ и хищници и всеки трябва да се спасява поединично.

— Представата ви за света — подхвана тя, след като той не се сети какво повече да каже — не е никак подходяща за приспиването на малко момиче. Хари, вие сте безнадежден антиутопист.

— Нали съм полицай, то си е почти задължително. Лека нощ.

Затвори, без да изчака отговора й.

 

 

Хари се сви под завивката и впери поглед в стената. Температурата в апартамента спадаше.

Замисли се за небето. За Ондалснес. За дядо си, за майка си. За погребението й. Как шепнеше вечерната молитва с нежния си кадифен глас. „Непоклатима крепост е нашият Бог“. Ала в безтегловния миг преди да потъне в сън, се сети за Мартине. Още чуваше гласа й в главата си.

Телевизорът в стаята се събуди със стон и зашумя. Осветлението в коридора се включи и през отворената врата на спалнята върху лицето на Хари падна светъл лъч. Но той вече спеше.

Двайсет минути по-късно домашният му телефон звънна. Отвори очи и изруга. Замъкна се в антрето, треперещ от студ, и вдигна слушалката:

— Слушам те. Не говори високо.

— Хари?

— Горе-долу да. Какво има, Халвуршен?

— Случи се нещо.

— Нещо или нещо сериозно?

— Нещо сериозно.

— Мамка му.