Ю Несбьо
Спасителя (25)

Двайсет и пета глава

Неделя, 20 декември

Прошката

Диаграмите и числата върху екраните, както и равномерното писукане на апарата за отчитане на сърдечната честота създаваха илюзията, че ситуацията е под контрол.

Устата и носът на Халвуршен бяха покрити с маска, а на главата му имаше нещо като каска. Лекарят обясни, че тя отчита промените в мозъчната дейност. По потъмнелите му клепачи се преплиташе фина мрежа от кръвоносни съдове. За Хари гледката представляваше новост. За първи път виждаше Халвуршен със затворени очи. Младият полицай се отличаваше с бдителност. Вратата зад Хари се отвори. Влезе Беате.

— Най-сетне — отрони тя.

— Идвам направо от летището — прошепна Хари. — Прилича на заспал летец-изтребител.

Едва когато забеляза измъчената усмивка на Беате, осъзна колко злокобно прозвуча сравнението му. Ако мозъкът му не бе толкова заспал, вероятно щеше да измисли нещо по-подходящо. Или просто щеше да си замълчи. Причината все пак да се държи що-годе адекватно беше, че полетът от Загреб до Осло продължава едва час и половина, а стюардесата със спиртните напитки сякаш нарочно мина покрай всички пътници, преди да забележи лампичката над седалката на Хари.

Двамата с Беате излязоха навън и седнаха на дивана в коридора.

— Нещо ново? — поинтересува се Хари.

Беате прокара длан по лицето си.

— Лекарят, който прегледа София Михолеч, се свърза с мен снощи. Не открил никакви наранявания по тялото й освен синината на челото. Според него най-вероятно наистина се дължала на случаен удар от врата. Лекарят наблегна колко отговорно се отнася към задължението си да не нарушава лекарската тайна, но съпругата му го убедила да осведоми полицията за резултатите от всички изследвания, защото се касае за разследване на убийство. Взетата кръвна проба от София не показала никакви нередности, но интуицията му подсказала да поиска от лаборантите да проверят кръвта й за наличието на хормона човешки хорионгонадотропин. Нивото му почти не оставило съмнения у лекаря.

Беате прехапа долната си устна.

— Интересна интуиция — подметна Хари. — Но нямам представа какво показва наличието на човешки хорионгонадотропин в кръвта.

— София е била бременна, Хари.

Хари се опита да подсвирне от изненада, ала устата му беше прекалено суха.

— Отиди да поговориш с нея.

— Веднага тръгвам: последния път станахме първи приятелки — иронично отбеляза Беате.

— Няма нужда да сте приятелки. Искам да разбереш дали е била изнасилена.

— Откъде ти хрумна?

— Интуиция.

Тя въздъхна.

— Добре. Но вече няма смисъл да бързаме толкова.

— Какво имаш предвид?

— След случилото се снощи…

— Какво се е случило снощи?

— Нима не знаеш? — погледна го учудено Беате.

Хари поклати глава.

— Оставих ти поне четири съобщения на гласовата поща.

— Вчера си изгубих телефона. Какво е станало?

Беате едва успя да преглътне.

— О, мамка му. Само не ми казвай, че е онова, което си мисля.

— Снощи застреляха Станкич. Починал е веднага.

Хари затвори очи. Гласът на Беате долетя сякаш отдалеч:

— Станкич е посегнал към якето си. Според доклада по случая са го предупредили, че ще стрелят, ако помръдне.

Вече дори са успели да изготвят доклад, помисли си Хари.

— За жалост единственото оръжие, намерено у него, е окървавено парче стъкло в джоба на якето му. От Съдебна медицина обещаха анализът на кръвта да е готов до утре. Явно е скрил някъде пистолета си, защото в момента не му е бил нужен. Ако го бяхме заловили с оръжието в него, щяхме да разполагаме със сериозно доказателство. У Станкич не открихме никакви документи.

— Само това ли?

Хари задаваше въпросите си съвсем машинално, защото мислите му бяха другаде: в катедралата „Свети Стефан“. „Кълна се в името на Сина Божий.“

— В контейнера намерихме приспособления за наркомани: спринцовка, лъжичка, такива неща. Става още по-интересно: от тавана висеше кучешки труп. На черен мецнер според пазача на депото. От трупа бяха откъснати парчета.

— Радвам се да го чуя — промърмори Хари.

— Какво?

— Нищо.

— Обяснението ти за наличието на кучешко месо в повръщаното на улица „Гьотеборг“ се оказа съвсем точно.

— В акцията участваха ли други освен екипът на „Делта“?

— Не и според доклада.

— Чий доклад?

— На ръководителя на спецотряда, разбира се. На Сиверт Фалкайд.

— Естествено.

— Така или иначе всичко приключи.

— Не!

— Няма нужда да повишаваш глас, Хари.

— Не всичко е приключило. Където има принц, има и крал.

— Какво ти става? — попита Беате с пламнали бузи. — Почина наемен убиец, а ти се държиш, все едно си изгубил… приятел.

Халвуршен, съобрази Хари, Беате първоначално възнамеряваше да каже „Халвуршен“. Хари затвори очи. Под клепачите му затанцува червена светлина. Като запалена свещ, помисли си той. Като свещ в храм. Майка му почина, когато беше още дете. Погребаха я в Ондалснес, откъдето се открива изглед към планините. Това беше предсмъртното й желание. Хари, Сьос и баща им слушаха как свещеникът говори като за непознат човек, а не за майка му. Защото баща му не намери сили сам да държи надгробно слово. Сякаш още тогава Хари си даде сметка, че без покойницата те тримата вече не са семейство. Дядо му, от когото Хари наследи високия си ръст, се наведе към него — от устата му лъхаше мирисът на току-що изпит алкохол — и му каза „Редно е родителите да си отиват преди децата.“ При спомена за това Хари усети буца в гърлото си.

— Намерих шефа на Станкич — съобщи той. — Тя потвърди, че убийството е поръчано от Роберт Карлсен.

Беате го изгледа с неприкрита изненада.

— Нещата обаче не се изчерпват с това. Роберт е бил само посредник. Някой друг дърпа конците.

— Кой?

— Нямам представа. Някой, който може да плати двеста хиляди долара за убийство.

— И шефът на Станкич ти каза всичко това просто така?

— Не, сключихме сделка.

— Каква именно?

— Не искаш да знаеш.

Беате премига. После кимна. Хари се загледа във възрастна жена, която се придвижваше на патерици по коридора, и се запита дали майката на Станкич и Фред следи информацията в норвежките електронни издания; дали е разбрала за смъртта на сина си.

— Родителите на Халвуршен обядват в столовата. Ще сляза при тях. Ще дойдеш ли и ти? Хари?

— Какво? Извинявай. Не съм гладен, хапнах в самолета.

— Ще ти бъдат благодарни. Казват, че Халвуршен говорел за теб с обич, като за по-голям брат.

— Сега не мога, по-късно — отклони поканата Хари.

Беате тръгна. Хари се върна в стаята на Халвуршен, седна на стола до леглото му и се надвеси над бледото лице върху възглавницата. В сака си носеше запечатана бутилка с „Джим Бийм“ от безмитния магазин на летището.

— Ние двамата срещу целия свят — прошепна той.

Хари щракна с пръсти над челото на младия полицай. Средният му пръст тупна мястото между очите му, но клепачите не помръднаха.

— Яшин — прошепна Хари.

Усети колко задавен е гласът му. Якето му се удари в ръба на леглото и нещо издрънча. Хари опипа подплатата. Изгубеният мобилен телефон бе паднал вътре.

Когато Беате се върна в болничната стая заедно с родителите на Халвуршен, Хари вече си бе тръгнал.

* * *

Юн лежеше на дивана, отпуснал глава в скута на Теа. Тя гледаше стар филм по телевизията. Ясният глас на Бети Дейвис кънтеше в тишината, а Юн се взираше в тавана с мисълта, че познава тавана на тази стая по-добре от тавана в собствения си дом. Ако успее да се съсредоточи максимално върху гледката, вероятно ще съзре нещо познато, нещо, различно от обезобразеното лице, което му показаха в студената морга на Държавната болница. Поклати глава, когато го попитаха дали този мъж се е появил на вратата на апартамента му, а няколко дни по-късно е извършил и нападение над полицая с нож.

— Но това не означава, че не е той — обясни Юн, а те кимнаха, записаха и го изведоха.

— Наистина ли няма да ти позволят да пренощуваш в твоето жилище? — попита Теа. — Ако останеш да спиш при мен, ще тръгнат приказки.

— Няма как — поклати глава той. — Там е извършено убийство. Пломбираха го, докато приключат с огледа.

— Пломбирали са го — повтори Теа. — Като развален зъб.

Бети Дейвис се нахвърли върху по-младата жена. Цигулките засвириха драматично.

— За какво мислиш? — попита Теа.

Юн мълчеше. Излъга я, когато й каза, че всичко е приключило. Щеше да приключи едва след като направи каквото трябва. А именно да хване бика за рогата, да спре врага, да се прояви като доблестен, макар и незначителен войник. Защото Юн вече разбра. Намираше се съвсем близо до Халвуршен, когато полицаят прослуша съобщението от Мадс Гилстрюп, и чу самопризнанието му.

Някой позвъни на вратата. Юн скочи с облекчение да отвори, все едно посреща с радост неочакван гост. Беше Рикард.

— Притеснявам ли ви? — попита братът на Теа.

— Не, тъкмо си тръгвах.

Юн се облече. И тримата не обелиха дума. Излезе и затвори вратата. Остана няколко секунди на стълбите и се ослуша. Теа и Рикард шепнеха. Защо? Рикард звучеше ядосан.

Юн се придвижи с трамвая до центъра, а оттам тръгна за квартал Холменколен. Тази неделя за разлика от друг път във влака нямаше много пътници. Явно студеното време бе отказало желаещите да покарат ски. Юн слезе на последната спирка. Под него Осло се виждаше като на длан.

Домът на Мадс и Рагнхил се намираше върху билото на възвишението Холменколен. Досега Юн не бе стъпвал там. Портата беше сравнително тясна. Същото важеше и за пътеката към паркинга. Скрита зад няколко дървета, отдалеч къщата изглеждаше като вградена в терена. По думите на Рагнхил хората оставали изненадани, когато влязат вътре и видят колко е голяма и просторна.

Юн позвъни и след няколко секунди чу глас от невидимата уредба:

— Я виж ти. Юн Карлсен.

Юн се вторачи в камерата над вратата.

— Във всекидневната съм — Мадс Гилстрюп звучеше несигурно и той се изсмя. — Предполагам, знаеш пътя.

Вратата се отвори, без Юн да я е докоснал. Влезе в преддверие с големината на неговия апартамент.

— Ехо?

В отговор пак чу собствения си глас.

Тръгна по коридор с надеждата да го отведе до всекидневната. По стените висяха картини без рамки, изрисувани с ярки маслени бои. Из къщата се носеше особена миризма, която се засилваше постепенно. Мина през кухня с кухненски бокс и маса за хранене с дванайсетина стола. Мивката беше пълна с чинии, чаши и празни бутилки от бира и твърд алкохол. Миришеше на застояла храна и бира. Юн продължи нататък. В коридора видя разпилени дрехи. Надникна в банята. Вонеше на повръщано.

Зад ъгъла го посрещна панорамна гледка към Осло и фиорда. Бе виждал града толкова отвисоко само като дете, когато с баща си ходеше на походи из Нурмарка.

В средата на всекидневната бе опънато платно. Върху този екран вървяха неми кадри от очевидно аматьорски запис на сватба. Бащата повежда булката през църквата. А тя кима усмихната на гостите. В стаята се чуваше само лекото жужене от вентилатора на прожекционния апарат. Пред платното видя високата облегалка на черен стол, две празни и една преполовена бутилка на пода.

Изкашля се и приближи. Столът бавно се завъртя.

Юн спря стреснат.

Мъжът върху стола само бегло напомняше на Мадс Гилстрюп, облечен в чиста бяла риза и черен панталон, брадясал, с подпухнало лице, с избледнели очи, покрити със сивкава мембрана. В скута му лежеше черна двуцевка с изкусно гравирани анималистични мотиви върху тъмночервения приклад. Поставена така, дулото сочеше право срещу новодошлия.

— Ходиш ли на лов, Карлсен? — попита Мадс Гилстрюп с дрезгав глас на алкохолик.

Гостът поклати глава, без да сваля поглед от двуцевката.

— В нашето семейство имаме обичай да ходим на лов за всякакви животни: и за дребни, и за едри. Ловът се е превърнал в нещо като семейно верую. Баща ми е отстрелвал какво ли не. Всяка зима ходи в страна, където се включва в лов на животни, по които още не е стрелял. Миналата година замина за Парагвай заради рядък вид горска пума. Аз изобщо не струвам като ловец. Поне според баща ми. Казва, че не притежавам нужното хладнокръвие. По думите му единственото животно, което съм успял да уловя през живота си, беше тя — Мадс Гилстрюп тръсна леко глава към екрана. — Впрочем, той смяташе, че по-скоро тя ме е хванала, а не аз нея.

Мадс Гилстрюп остави двуцевката върху масичката и подкани с жест госта си да седне.

— Следващата седмица с шефа ти Давид Екхоф ще подпишем първия от серията договори. С него Армията на спасението ще ни прехвърли собствеността върху имотите си на улица „Якоб Ол“. Баща ми ти благодари за препоръката в наша полза.

— Боя се, че нямам заслуга по въпроса — отвърна Юн и седна на черния диван. Кожата беше мека и леденостудена. — Просто дадох професионалното си мнение.

— Нима? И какво е то?

Юн преглътна.

— Прецених, че за нас е по-полезно да използваме парите, вложени в имотите на Армията, за финансиране на важни дейности.

— Други продавачи на ваше място вероятно биха пуснали имотите на свободния пазар?

— Така е. И ние възнамерявахме да го направим, но вие поставихте въпроса ребром и заявихте недвусмислено, че ако искаме оферта за всички имоти, отпада възможността за обявяване на търг.

— И все пак именно твоята препоръка се оказа решаваща.

— Просто сметнах предложението за добро.

— Я стига глупости — усмихна се Мадс Гилстрюп. — Можехте да вземете двойно по-тлъста сума.

— Да, ако бяхме предпочели да продаваме имотите поотделно, вероятно щяхме да имаме по-голяма печалба, но вашата оферта ни спести дългата и тежка работа да намерим подходящи купувачи. Везните натежаха във ваша полза и защото се ползвате с доверието на Управителния съвет, а за нас е важно бъдещият собственик на имотите ни да бъде лоялен към наемодателите ни. Кой знае как биха постъпили на ваше място по-безскрупулни купувачи.

— Клаузата в договора, с която се задължаваме да замразим наемите и да не гоним настоящите наемодатели, изтича след осем месеца.

— Доверието е по-важно от някакви си клаузи.

Мадс Гилстрюп се наведе напред.

— Нямаш представа колко си прав, Карлсен. През цялото време знаех за връзката ти с Рагнхил. След като я беше чукал, по бузите й пламтяха розови петна. Споменеше ли някой името ти в офиса, тя почервеняваше цялата. Четеше ли й от Библията, докато я оправяше? Би й харесало, предполагам… — Мадс Гилстрюп се отпусна върху стола със смях и поглади с ръка двуцевката върху масичката. — В пушката има два патрона, Карлсен. Виждал ли си какви поражения нанасят? Не е нужно дори да се прицелваш с точност. Само натискам спусъка и бум! — залепваш за стената отзад. Невероятно, а?

— Дойдох, за да ти кажа, че не искам да сме врагове.

— Врагове? — засмя се отново Мадс Гилстрюп. — Вие винаги ще си останете мои врагове. Помниш ли онова лято, когато купихте „Йостгор“ и лично комендант Екхоф ме покани да постоя там? От съжаление, защото ме възприемахте като клетото момче, чиито детски спомени Армията на спасението купи. Нали сте много чувствителни на такива теми. Боже мой, каква ненавист изпитвах към вас! Гледах ви как се забавлявате, все едно сте си у дома. Особено брат ти, Роберт. Всички момичета си падаха по него, а той постоянно ги гъделичкаше и ги водеше в плевнята, където…

Мадс си премести крака и бутна бутилката, а тя падна на пода. По паркета потече кафява течност.

— Вие изобщо не ме забелязвахте. Никой не ме виждаше, сякаш изобщо не съществувах. Толкова бяхте погълнати един от друг. Казах си: явно наистина съм невидим. Ще ви покажа на какво са способни невидимите.

— Затова ли го направи?

— Аз? — Мадс се разсмя. — Аз съм невинен, Юн Карлсен. Ние, привилегированите, винаги сме чисти като сълза, трябва вече да си го разбрал. Съвестта ни е неопетнена, защото имаме възможност да купим чуждата — на хората, чиято задача е да ни служат, да вършат мръсната работа. Такива са природните закони.

Юн кимна.

— Защо се обади на полицая и си призна?

— Първо възнамерявах да се свържа с другия, с Хари Хуле, но тъпакът нямаше визитка, и се наложи да се обадя на младия. Еди-кой си Халвуршен. Не си спомням, бях пиян.

— Каза ли на друг за това? — попита Юн.

Мадс Гилстрюп поклати глава, вдигна бутилката от пода и отпи.

— Само на баща ми.

— На баща ти? Ами да, разбира се.

— Кое се разбира? — не спираше да се смее Мадс. — Ти обичаш ли баща си, Юн?

— И то много.

— А съгласен ли си с мен, че любовта към бащата е истинско проклятие?

Юн не отговори и Мадс продължи:

— След като разговарях с полицая, баща ми дойде. Казах му какво съм направил и знаеш ли как реагира той? Извади щеката за ски и ме наби. Проклетникът удря много силно. Омразата вдъхва сили, знаеш ли. Предупреди ме да не споменавам за това пред никого. Ако опетниш семейната чест, ще те убия, закани се той. Точно така се изрази. И знаеш ли, Юн… — очите на Мадс изведнъж се напълниха със сълзи и гласът му се разтрепери. — Въпреки всичко аз го обичам. Вероятно именно поради тази причина той изпитва към мен толкова всепоглъщаща ненавист. Аз, единственият му син, съм толкова мекушав, че дори нямам сили да го намразя.

Мадс удари бутилката в паркета. Дрънченето отекна в стаята. Юн скръсти ръце.

— Сега ме чуй. Полицаят, който е изслушал признанието ти, се намира в кома. Ако обещаеш да не притесняваш мен и хората ми, ти давам дума, че никога няма да разкрия тайната ти.

Мадс Гилстрюп изобщо не слушаше Юн. Погледът му отново залепна за екрана, където младоженците стояха с гръб към камерата.

— Виж, сега тя казва „да“. От няколко часа гледам само един и същи отрязък от записа. Просто защото не разбирам. Тя се закле… — Мадс тръсна глава. — Мислех, че това ще я накара да ме обикне отново. Успея ли да извърша това… престъпление, тя ще види в мен мъжа, заблуждавах се аз. Престъпникът е смел, силен, мъжествен, нали? А не… — пое си шумно въздух през носа и процеди презрително: — … нечий син.

Юн стана.

— Време е да си тръгвам.

Мадс Гилстрюп кимна.

— Имам нещо, което ти принадлежи. Да го наречем… — той ощипа замислено горната си устна — … прощален подарък от Рагнхил.

Докато пътуваше на връщане във влака, Юн се взираше в черния сак, връчен му от Мадс Гилстрюп.

* * *

Навън температурите паднаха стремглаво и смелчагите, излезли на неделна разходка, вървяха със свити рамене и наведена глава, скрити в шалове и шапки. Беате Льон обаче не усещаше пронизващия студ. Натисна звънеца на семейство Михолеч. Откакто й съобщиха какво е състоянието на Халвуршен, Беате не чувстваше нищо.

— В момента най-сериозен проблем създава не сърцето му, а бъбреците — обясни лекарят.

Госпожа Михолеч я посрещна на стълбите и я заведе в кухнята, където дъщеря й София си играеше с косата си. Майката напълни кафеварката с вода и сложи три чаши върху масата.

— Предлагам да ни оставите да си поговорим насаме — подхвана Беате.

— София иска да присъствам — отвърна госпожа Михолеч. — Кафе?

— Не, благодаря. Трябва да се връщам в болницата. Имам само няколко въпроса.

— Добре тогава — госпожа Михолеч изля водата в мивката.

Беате седна срещу София. Помъчи се да привлече вниманието й, но девойката продължаваше да оглежда върховете на косата си.

— Сигурна ли си, че не желаеш да разговаряме на четири очи, София?

— И защо? — попита момичето със заядлив тон — изпитано оръжие на повечето тийнейджъри, когато искат да изнервят събеседника си.

— Защото ще те разпитвам за много лични неща.

— А това е майка ми, госпожо!

— Добре. Правила ли си наскоро аборт?

София се вцепени. Лицето й се сгърчи в болезнена гримаса, смесица от гняв и страдание.

— Какви ги говорите? — смотолеви тя.

Не успя да прикрие колко е стъписана.

— Кой е бащата? — продължи Беате.

София продължаваше да разпилява косата си, която изобщо не беше сплъстена. Госпожа Михолеч зяпна от учудване.

— Доброволно ли прави секс с него, или той те изнасили?

— Как смеете да говорите такива неща на дъщеря ми! — избухна майката. — Тя е още дете, а вие се отнасяте към нея като към… уличница.

— Дъщеря ви е била бременна, госпожо Михолеч. Искам само да разбера дали бременността й е свързана със случая, по който работим.

Долната челюст на майката увисна. Беате се наведе към София.

— Кой го направи? Роберт Карлсен ли?

Долната устна на девойката се разтрепери. Майката скочи от стола:

— Какво говори тя, София? Кажи ми, че не е вярно!

Девойката отпусна глава върху масата и я закри с ръце.

— София! — извика майка й.

— Да — задавено прошепна девойката. — Той беше. Роберт Карлсен. Не предполагах… изобщо не знаех, че е… такъв.

Беате стана. София хлипаше, а майка й стоеше като поразена от гръм. Беате не усещаше нищо.

— Снощи заловихме убиеца на Роберт Карлсен — съобщи тя. — Отрядът за бързо реагиране го застреля в депото за контейнери. Мъртъв е.

Двете жени изобщо не я чуха.

— Ще тръгвам.

Нито София, нито майка й обърнаха внимание на думите й. Беате излезе.

* * *

Застанал до прозореца, той се взираше в хълмистия побелял пейзаж. Приличаше на замръзнало море от мляко. На някои възвишения се забелязваха къщи и червени плевни. Изморено, слънцето се бе отпуснало над хребета.

— Няма да се върнат — отбеляза той. — Тръгнали са оттук. Или вероятно изобщо не са идвали? Да не ме излъга?

— Били са тук — възрази Мартине и дръпна тенджерата от котлона. — Когато пристигнахме, вътре беше топло. Нали видя пресните следи в снега? Сигурно се е случило нещо непредвидено. Ела, яденето е готово.

Той остави пистолета до чинията и започна да се храни. Консервните кутии с яхния бяха същите като в дома на Хари Хуле. На перваза се мъдреше стар син транзистор. От него се носеше позната попмузика, прекъсвана от непонятен говор. В момента вървеше парче от филм, който някога бе гледал. Понякога майка му свиреше тази мелодия на пианото под „единствения прозорец с изглед към Дунава“, както обичаше да се шегува баща му. А ако забележката му наистина успееше я да поядоса, той продължаваше да я дразни с въпроса как е възможно толкова интелигентна и красива жена като нея да се омъжи за него.

— С Хари гаджета ли сте? — попита той.

Мартине поклати глава.

— Тогава защо му носиш билет за концерт?

Тя не отговори.

— Според мен си хлътнала по него — усмихна се той.

Вдигна вилицата срещу него, сякаш щеше да отбележи нещо, но се отказа.

— А ти? Имаш ли си приятелка в Хърватия?

Той поклати глава, докато отпиваше от чашата с вода.

— Защо? От работа не ти остава време да си намериш?

Прихна и водата от устата му опръска покривката. Явно цялото това напрежение ми се отразява, помисли си. Нямаше друго обяснение за истеричния му смях. Мартине също се включи.

— Да не си гей? — попита тя и избърса сълзите, бликнали от очите й. — Май трябваше да те попитам дали си имаш приятел.

Той се разсмя още по-неудържимо. Направо не можеше да спре.

Тя сипа яхния в двете чинии.

— Щом толкова го харесваш, ще ти дам това — той хвърли снимка върху масата.

Същата, която взе от огледалото в апартамента на Хари. Снимката със смуглата жена и момчето. Мартине я взе и я разгледа.

— Изглежда щастлив — отбеляза тя.

— Тогава вероятно е бил щастлив.

— Да.

През прозорците се просмука сивкав мрак и проникна в стаята.

— Вероятно може отново да почувства радостта от живота — отрони тя.

— Дали?

— Да, разбира се.

Погледна радиото зад гърба й.

— Защо ми помагаш?

— Нали вече ти казах. Хари щеше да откаже да ти съдейства и…

— Не ти вярвам. Има и нещо друго.

Тя сви рамене.

— Ще ми преведеш ли какво пише тук?

Разгъна листа, който намери сред купчината книжа върху масичката на Хари.

Мартине започна да чете, като хвърляше поглед към снимката на Хари на служебната му карта. Полицаят гледаше над обектива, явно към фотографа, а не към апарата. Този факт говореше доста красноречиво за Хари.

— Разрешително за „Смит & Уесън“ 38 — обясни Мартине. — Подканват Хари да си го вземе от оръжейния склад на полицията срещу подписания документ.

— И кой се е подписал под разрешителното?

— Да видим… някой си… Гюнар Хаген, главен полицейски инспектор.

— С други думи, Хари не си е взел оръжието. Следователно не представлява никаква опасност. В момента е беззащитен.

Мартине премига.

— Какво ти се върти в главата?