Кандис Бушнел
Дневниците на Кари Брадшоу (9)

9.
Хитрецът

Когато двете с Дорит се прибираме у дома, бедният ми баща само поглежда сестра ми и едва не припада. А след това заминава в стаята й, за да си поговори с нея. Това е най-гадното от всички неща — когато баща ми влезе в стаята ти за сериозен разговор. Опитва се да ти помогне да се почувстваш по-добре, но никога не се получава. Обикновено се впуска в някоя поучителна история за нещо, което се е случило с него, когато е бил малък, или пък започва да търси опорни точки в природата. За случая с Дорит избира втория подход.

Вратата на Дорит е затворена, обаче нашата къща е на сто и петдесет години, така че ако човек просто си стои пред съответната врата, може да чуе всяка думица от разговора, протичащ зад нея. И точно това правим сега със сестра ми Миси.

— И така, Дорит — започва тържествено баща ни. — Имам усещането, че действията ти, касаещи твоята… хммм… коса, са индиректно свързани с пренаселването на света, което напоследък се превръща във все по-сериозен проблем за планетата. Която не е била предназначена да издържа толкова огромни тълпи хора в толкова ограничени пространства… което на свой ред дава своето отражение в разнообразните осквернявания, които напоследък се нанасят на човешкото тяло — пиърсинг, татуировки, боядисване на косата… Желанието да изпъкнеш сред тълпата е сред основните, заложени в човешките инстинкти, и се реализира чрез все по-екстремални средства. Разбираш ли какво ти говоря?

— Не.

— Искам да кажа — продължава той, — че ти трябва да сториш всичко по силите си, за да устояваш на тези неблагоприятни инстинкти. Преуспяващото човешко същество е в състояние да овладее своите нежелани и не особено разумни желания. Вече ясно ли ти е?

— Разбира се, тате — напява саркастично Дорит.

— Във всеки случай аз все така те обичам — отбелязва баща ми, което обикновено е заключителната фраза в неговите „разговори“. А след това обикновено се разплаква. А после се чувстваш толкова ужасно, че вътрешно се заклеваш никога да не му причиняваш подобни неприятности.

Този път обаче плачът му бива рязко прекъснат от звъненето на телефона. „О, моля те, господи, нека е Себастиан!“, моля се аз, докато Миси вдига слушалката. После сестра ми закрива с ръка слушалката и казва:

— Кари, за теб е! Някакво момче!

— Благодаря — изричам хладнокръвно. Вмъквам телефона в стаята си и затварям вратата.

Трябва да е той! Кой друг може да бъде?!

— Ало? — изричам с най-спокойния си глас.

— Кари?

— Да?

— Обажда се Джордж.

— Джордж! — изписквам, като се опитвам да скрия разочарованието в гласа си.

— Прибрахте ли се благополучно?

— Разбира се.

— Радвам се. Та искам да ти кажа, че в събота вечер си прекарах страхотно. И се питах дали не би желала пак да се видим някой път.

И аз не знам дали бих желала. Обаче той пита прекалено любезно, за да му откажа. Пък и не искам да наранявам чувствата му.

— Окей — казвам.

— Има един страхотен крайпътен ресторант на средата на пътя до Касълбъри. Какво ще кажеш да отидем там следващата събота?

— Звучи страхотно.

— Ще те взема от вас около седем. Ще вечеряме в осем, а после ще те върна у вас към единайсет.

Разговорът приключва и аз се запътвам към банята, за да огледам лицето си. Изведнъж ме изпълва неистовото желание да направя някаква драстична промяна във външния си вид. Защо не взема и аз да си боядисам косата в розово и синьо като Дорит? Или да се подстрижа съвсем късо. Или да я направя платиненоруса. Вземам един молив за устни и започвам да очертавам устните си надолу. После си мацвам в средата яркочервено червило. На бузите си рисувам две огромни черни сълзи и после се отдръпвам, за да огледам резултата.

— Не е зле.

Отнасям тъжното си клоунско лице в стаята на Дорит. Сега пък тя е на телефона. От онова, което успявам да доловя, заключавам, че сравнява версии с една от приятелките й. Когато ме вижда, затваря телефона с трясък.

— Е? — питам аз.

— Е какво? — пита тя.

— Какво ще кажеш за грима ми? Чудя се дали да не отида така на даскало.

— Да не би това да е някакъв смахнат коментар за косата ми?

— Как би се почувствала, ако утре сутринта се появя в училище в този вид?

— Въобще нямаше да ми пука.

— Съмнявам се.

— Защо се държиш така гадно с мен? — изкрещява сестра ми.

— Да се държа гадно ли? — Обаче тя е права. Аз наистина се държа гадно. Защото съм в гадно, отвратително настроение.

И всичко е заради Себастиан. Понякога си мисля, че всички проблеми на този свят идват от мъжете. Ако нямаше никакви мъже, жените щяха да бъдат много щастливи.

— Стига, Дорит! Просто се пошегувах!

Дорит се хваща за главата и прошепва:

— Толкова лошо ли изглеждам наистина?

На моето тъжно клоунско лице вече не му е до смях.

Когато майка ни се разболя, Дорит непрекъснато ме питаше какво ще стане сега. А аз автоматично си лепвах усмивка, защото някъде бях чела, че ако се усмихнеш, когато си тъжен, дейността на мускулите ти ще подлъже мозъка ти и той ще те направи щастлив.

— Каквото и да се случи, ние ще се оправим — казвах на Дорит.

— Обещаваш ли ми?

— Разбира се, Дорит! Ще видиш!

— Имаш гости! — Това е гласът на Миси, която се провиква отдолу. С Дорит се споглеждаме, напълно забравили за караницата си.

После хукваме надолу по стълбите. И ето че в кухнята ни чака Себастиан. Той поглежда първо моето тъжно клоунско лице, а после розово-синята коса на Дорит. И бавно поклаща глава.

* * *

— Когато човек реши да влезе в дома на семейство Брадшоу, трябва да бъде подготвен! — изтъквам. — Тук всичко може да се случи. Всичко е възможно.

— Очевидно — казва Себастиан. Облечен е в черно кожено яке — същото, с което беше на купона у Томи Брустър, същото, с което беше и в нощта, когато писахме годината на нашето завършване на покрива на плевнята — и когато за първи път се целунахме.

— Винаги ли ходиш с това яке? — питам, докато Себастиан сменя скоростите, за да вземе завоя към магистралата.

— Не ти ли харесва? Купих си го, когато живеех в Рим.

Сякаш изведнъж ме блъсна огромна вълна. Била съм във Флорида, в Тексас и из цяла Нова Англия. Но никога не съм ходила в Европа. Дори нямам паспорт. В този момент ми се приисква поне да разполагах с такъв, за да знам как да разговарям със Себастиан. Би трябвало да направят паспорти и за гаджета.

Мъж, който е живял в Рим. Колко романтично!

— Какво си мислиш? — пита Себастиан.

Мисля си, че ти сигурно няма да ме харесаш, защото никога не съм ходила в Европа и не съм достатъчно изискана за теб. Вместо това обаче питам:

— А ходил ли си в Париж?

— Разбира се — отговаря той. — Ти не си ли?

— Не съвсем.

— Това е като да си малко бременна. Човек или е ходил някъде, или не е.

— Не съм била там лично. Обаче това не означава, че не съм била там в мислите си!

Той се засмива и отбелязва:

— Странно момиче си ти!

— Благодаря. — Поглеждам през прозореца, за да скрия самодоволната си усмивка. Изобщо не ми пука дали той ме мисли за странна или не. Просто се наслаждавам на факта, че сега съм с него.

Не го питам защо не ми се обади. Не го питам къде е ходил. Когато го заварих в нашата кухня, подпрян свойски на барплота, сякаш е бил и пребил у дома, аз се престорих, че това е нещо съвсем естествено, никаква изненада.

— Да не би да прекъсвам нещо? — попита той, като че ли самото му появяване у дома не бе достатъчно странно.

— Зависи какво наричаш прекъсване — отговорих, а вътрешностите ми изведнъж се превърнаха в диаманти, неочаквано осветени от слънцето.

— Искаш ли да излезем?

— Разбира се.

Изтичах обратно горе, за да изтрия клоунското си лице, като през цялото време си мислех, че трябваше да му откажа или най-малкото да го накарам да се поизпоти, докато ме убеди. Защото кое момиче се съгласява да излезе на среща ей така, без никакво предупреждение?! Знаех, че това мое поведение изобщо не е в моя полза — кара момчето да си мисли, че може да те потърси винаги, когато си пожелае, да те третира така, както на него му е угодно. Но просто сърце не ми даде да му откажа. Докато си нахлузвах ботушите, ми мина през ума дали скоро няма да съжалявам, че съм била толкова лесна.

Обаче вече не съжалявам. И кой въобще е измислил тези правила за ходенето по срещи?! Защо пък да не мога да бъда изключение, а?!

Той слага ръка върху крака ми. Небрежно. Сякаш двамата ходим от цяла вечност. Питам се дали, ако наистина беше така, все още щях да изпитвам същото, което изпитвам точно сега. Което е нещо като божествено замайване. И стигам до заключението, че пак щях да го изпитвам. Не мога да си представя да бъда с него и да се чувствам по различен начин.

Усещам, че започвам да губя контрол над себе си.

— Честно да ти кажа, не е кой знае какво — казва той.

— Кое? — Обръщам се рязко към него, щастието ми изведнъж бе заменено от необяснима паника.

— Европа — отговаря той.

— О! — въздъхвам с облекчение. — Европа значи.

— Преди две лета, когато живеех в Рим, обиколих всички важни места там — Франция, Германия, Швейцария, Испания, но когато се прибрах, разбрах, че няма по-хубаво място от тук!

— От Касълбъри? — ококорвам се аз.

— Разбира се. Красиво е точно като Швейцария — кимва той.

Себастиан Кид харесва Касълбъри?

— Ама аз винаги съм си представяла, че ти… че би предпочел да живееш в Ню Йорк. Или може би в Лондон. Или на някое друго вълнуващо място.

Той се смръщва и отбелязва:

— Не ме познаваш достатъчно добре. — И тъкмо съм на път да изгубя ума и дума от страх, че съм го обидила, той внезапно добавя: — Но постепенно ще ме опознаеш. — След кратка пауза продължава: — Впрочем, тъй като реших, че е време да се опознаем по-добре, сега ще те заведа да разгледаме една изложба!

— О! — Това е единственото, което мога да кажа, защото нямам никаква представа от изкуство. Защо не записах история на изкуството, когато имах такава възможност?!

Голяма загубенячка съм.

— Макс Ернст^[1] — продължава Себастиан. — Той е любимият ми художник. А твоят кой е?

— Питър Макс^[2]? — Това е единственото име, което ми хрумва в момента.

— Много си смешна! — засмива се той.

Завежда ме в Музея по изкуствата „Уодсуърт“ в Хартфорд. Идвала съм тук милион пъти по ученически мероприятия, стиснала здраво потната ръка на някое друго хлапе, за да не се изгубим. Много мразех как ни тикаха насам-натам като говеда и как помощникът на учителката — задължително някоя майка — се престараваше в забележките. Къде беше Себастиан тогава, питам се аз, когато той хваща ръката ми.

Свеждам очи към преплетените ни пръсти и забелязвам нещо, което ме шокира.

Себастиан Кид си гризе ноктите?

— Хайде да вървим! — дръпва ме той. Спираме пред картина на момче и момиче, седнали на мраморна пейка пред някакво измислено езеро в планината. Себастиан е застанал точно зад мен, подпрял брадичка върху главата ми, обгърнал с ръце раменете ми. — Понякога си мечтая да можех да вляза в тази картина. Да затворя очи и да се събудя там. Бих останал завинаги в картината.

„Ами аз?!“ — пищи нечий гласец в главата ми. Незнайно защо, но решавам, че също искам да бъда включена в тази фантазия.

— Няма ли да ти стане скучно там?

— Не и ако ти дойдеш с мен!

Едва не припадам. Нали от момчетата не се очаква да говорят подобни неща? Или по-точно — очаква се, обаче те не ги говорят. Така де, кой все още изрича подобни думи?

Момче, което е лудо, страстно влюбено в теб. Момче, което вижда колко невероятна и удивителна си ти, макар да не си нито мажоретка, нито дори най-хубавото момиче в училище. Момче, което смята, че си красива такава, каквато си.

— Родителите ми са в Бостън — казва той. — Искаш ли да ми дойдеш на гости?

— Разбира се.

Бих отишла с него и на края на света.

* * *

Открай време съм смятала, че за човека можеш да съдиш по стаята му. Но в случая със Себастиан не е така. Стаята му прилича повече на гостна в стар английски пансион, отколкото на момчешка бърлога. Леглото е застлано с изящна завивка в черно и червено, ръчна изработка, а на стената виси старо корабно кормило. Никакви плакати, никакви снимки, никакви албуми, нито бейзболни ръкавици. Няма дори мръсен чорап на пода. Поглеждам през прозореца към изсъхналото поле пред нас, отвъд което се вижда яркожълтата тухлена постройка на старческия дом. Затварям очи и се опитвам да си представя, че съм със Себастиан в картината на Макс Ернст под лазурносиньото небе.

Сега, когато съм в стаята му — с него, наистина, — усещам, че мъничко ме е страх.

Себастиан ме хваща за ръка и ме отвежда до леглото му. Поставя ръце на раменете ми и ме целува.

Не мога да си поема дъх. Аз и Себастиан Кид. Наистина се случва!

След известно време той вдига глава и ме поглежда. Толкова е близо, че виждам миниатюрните тъмнозелени пръски около ирисите му. Толкова е близо, че дори бих могла да ги преброя.

— Хей — изрича внезапно, — ти така и не ме попита защо не съм се обадил толкова време!

— Трябваше ли да питам?

— Повечето момичета на твое място щяха да го направят.

— Е, може би аз не съм като повечето момичета. — Знам, че това звучи малко арогантно, но определено не възнамерявам да му признавам как съм прекарала последните две седмици във все по-нарастваща емоционална паника, как съм скачала в очакване всеки път, когато звънне телефонът, как съм го гледала скришом в клас, как съм си обещавала, че никога, ама никога повече няма да сторя нищо лошо на този свят, само и само той да ме заговори така, както говорихме онази нощ на покрива на плевнята… и как после съм се мразила заради глупостта и момичешкия си мелодраматизъм.

— Поне мисли ли малко за мен? — подпитва ме хитричко той.

О, боже! Това вече е подвеждащ въпрос! Ако му кажа „не“, ще се обиди. Ако кажа „да“, че му се сторя жалка.

— От време на време.

— Аз пък си мислех за теб.

— Тогава защо не ми се обади? — питам със закачлив гласец.

— Страхувах се.

— От мен? — Разсмивам се, обаче той е стряскащо сериозен.

— Страхувах се, че има опасност да се влюбя в теб. А точно сега не искам да се влюбвам в когото и да било.

— О! — увесвам нос.

— Е? — пита той, като прокарва пръст по челюстта ми.

Аха! Усмихвам се. Поредният му провокативен въпрос.

— Може би просто защото досега не си успял да срещнеш подходящото момиче — промърморвам.

Хитрецът свежда устни до ухото ми и прошепва:

— Надявах се да кажеш точно това!