Кандис Бушнел
Дневниците на Кари Брадшоу (16)

16.
Докъде можеш да стигнеш?

— Какво има още? — пита Себастиан.

— Трябва да се гримирам — отговарям.

Той плъзга пръсти по ръката ми и се опитва да ме целуне.

— Нямаш нужда от грим — казва.

— Престани! — просъсквам. — Не и в къщата!

— В нашата къща не забелязах да имаш някакъв проблем.

— Обаче ти нямаш две по-малки сестри, едната от които…

— Да, знам. Била е арестувана, задето е откраднала дъвка — махва презрително с ръка той. — Което заема твърде ниско място в аналите на криминалната дейност. Числи се към групата на страховити престъпления от рода на хвърляне на пиратки в пощенските кутии на съседите.

— Както е започнал и твоят собствен престъпен живот! — отбелязвам закачливо и леко, но безапелационно затварям вратата на банята под носа му.

Той чука.

— Каквоооо?

— Побързай!

— Бързам — отговарям. — Бързам, че чак се претрепвам. — Което не е вярно. Мотая се.

Всъщност чакам обаждането на Джордж. От ареста на Дорит изминаха две седмици, но, верен на етикета, Джордж ми се обади още на следващия ден и на по-следващия, а после аз го попитах дали е говорел сериозно, когато ми каза, че е готов да се запознае с някой от моите разкази, а той каза „да“. Та изпратих му аз един и сега не съм го чувала вече пет дена, с изключение на вчера, когато оставил съобщение на Дорит, че днес ще ми се обади между шест и седем вечерта. Да го вземат мътните този Джордж! Ако се беше обадил в шест, Себастиан още нямаше да е тук и да ми се мотае в краката. А сега е почти седем. Себастиан ще побеснее, ако приема телефонно обаждане малко преди излизането ни.

Развъртам капачката на спиралата и се привеждам напред, като доближавам четчицата към миглите си. Това е вече вторият пласт и миглите ми са заприличали на остриета, обаче не ми пречи да се подготвя да нанеса и трети пласт, когато телефонът най-сетне звъни.

— Телефонът! — изкрещява Миси.

— Телефонът! — реве Дорит.

— Телефонът! — изпищявам аз и се изстрелвам през вратата на банята като подпален фишек.

— Какво става? — пита Себастиан и наднича от вратата на моята стая.

— Може би е инспекторът, който отговаря за Дорит.

— Дорит си има наблюдаващ инспектор? За кражба на дъвка? — изумява се Себастиан, обаче аз нямам време да му обяснявам.

Грабвам телефона и се изнасям в стаята на татко миг, преди Дорит да е успяла да стигне до него.

— Ало?

— Кари, здравей! Обажда се Джордж.

— О, здрасти! — изричам, останала без дъх, и затварям вратата. Какво мислиш за моя разказ? Трябва да знам! Веднага!

— Как си? — пита Джордж. — Как е Дорит?

— Добре е. — Прочете ли го? Сигурно не ти е харесал! Ако не ти е харесал, ще се гръмна!

— Осъдиха ли я на общественополезен труд?

— Да, Джордж. — Тази агония на очакването ме убива.

— И какво я накараха да прави?

На кого му пука?!

— Да събира боклуците от банкета на пътя.

— Аха. Старият номер с боклука. Има огромен ефект!

— Джордж — кратко колебание, — прочете ли разказа ми?

— Да, Кари. Прочетох го.

— И?

Следва продължителна тишина, в която обмислям практическата страна на рязането на вените със самобръсначка.

— Ти определено си писател!

Така ли? Аз съм писател? Представям си как търча из стаята на татко като обезумяла, подскачам и крещя: „Аз съм писател! Аз съм писател!“

— И определено имаш талант.

— О, боже! — Отпускам се на леглото, замаяна от екстаз.

— Но…

Пак се изправям рязко, стиснала здраво телефонната слушалка.

— Виж какво, Кари, тази история за момиче, което живее в каравана в парка за каравани в Кий Уест, Флорида, и работи в „Деъри Куин“… Ходила ли си някога в Кий Уест?

— Щом питаш, да. Няколко пъти! — отговарям самодоволно.

— А живяла ли си в каравана? Работила ли си в „Деъри Куин“?

— Не, разбира се. Обаче нищо не ми пречи да си представя, че съм.

— Няма спор, че имаш огромно въображение — продължава Джордж. — Обаче аз знам едно-две нещица за тези програми по творческо писане. Наблягат на личните преживявания и автентичността на разказа.

— Нещо не те разбирам — промърморвам.

— Знаеш ли колко разказа получават за дете, което умира? Повечето от тях изобщо не звучат достоверно. Защото човек трябва да пише за онова, което знае!

— Ама аз не знам нищичко!

— Не може да не знаеш! А ако не можеш да се сетиш, озърни се и го намери!

Радостта ми се стопява във въздуха като сутрешна мъгла.

— Кари? — провиква се Себастиан от другата страна на вратата и чука яростно.

— Може ли да ти се обадя утре? — питам бързо, като закривам с ръка слушалката и устата си. — Трябва да тръгвам на парти на отбора ни по плуване.

— Аз ще ти се обадя. И ще се разберем да излезем, става ли?

— Разбира се. — Затварям телефона и се хващам отчаяно за главата.

Кариерата ми на писател приключи. Завърши, преди дори да е започнала.

— Кари! — От другата страна на вратата гласът на Себастиан звучи все по-заплашително и раздразнено.

— Готова съм! — провиквам се аз и отварям вратата.

— Кой беше?

— Един човек от колежа „Браун“.

— Да не би да смяташ да ходиш там?

— Длъжна съм да вляза. Официално. Но всъщност да, вероятно ще отида там.

Имам чувството, че постепенно се задушавам в гъста зелена слуз.

— А ти няма ли да ходиш в колеж? — питам внезапно. Странно как така досега не съм се сещала да му задам подобен важен въпрос.

— Смятам една година да си почина — отговаря той. — Снощи, докато оглеждах документите си за кандидатстване в „Дюк“, получих внезапно прозрение. Не искам да ходя никъде! Не искам да се превръщам в част от системата! Сигурно те шокирам, нали?

— Не, разбира се. Животът си е твой.

— Да де, обаче ти как ще се чувстваш с гадже безделник?

— Ти не си безделник. Ти си интелигентен. Страхотно интелигентен!

— Просто средностатистически гений — отбелязва небрежно той. А в следващата секунда пита: — Налага ли се да присъстваме на това парти?

— Разбира се! — провиквам се аз. — Лали го организира всяка година! Ако не отидем, ще бъде адски обидена!

— Хубаво. Ти си шефът — кимва той.

После излизаме от къщата. Докато вървя след него, усещам, че на мен също не ми се ходи на това парти. Не ми се ходи на никакво парти. Пиши за онова, което познаваш. Това ли беше най-доброто, което можа да измисли Джордж? Едно клише? Да върви по дяволите! Всичко да върви по дяволите! Защо всичко трябва да бъде толкова трудно?!

* * *

— Ако не беше трудно, всички щяха да се натискат да ходят там — отбелязва Питър, заобиколен от цяла тайфа народ, скупчена около дивана. Питър току-що е разбрал, че е приет в Харвард — ранно решение от негова страна, но пък всички са силно впечатлени. — Биоинженерството е надеждата на бъдещето — продължава той, обаче на мен не ми се слушат лекции за новите клонове на науката и отивам да търся Маги. Откривам я седнала в ъгъла с Мишката.

Мишката изглежда така, сякаш са я взели за заложник.

— Виж какво, Маги — тъкмо казва тя, — това е страхотна новина за Питър! А и когато някой от Касълбъри влезе в Харвард, това говори добре за всички нас!

— Нищо подобно! Това няма нищо общо с нас, останалите! — контрира я Маги.

— Направо не мога да повярвам, че Питър отива в Харвард! — отбелязва Лали, спирайки се до нас на път за кухнята. — Не е ли страхотно?!

— Не е! — нацупва се Маги. Всички се радват заради Питър. Всички, с изключение на Маги.

Разбирам отчаянието й. Маги е едно от милионите деца, които нямат никакво понятие какво искат да правят с живота си по-нататък — точно като Себастиан и предполагам, Лали. Поради което, когато някой в близост до теб изведнъж се сети какво иска, това автоматично те изправя очи в очи със собствената ти стена от нерешителност.

— Харвард е само на час и половина път оттук — изричам с успокоителен тон, като се опитвам да отвлека вниманието на Маги от онова, което всъщност я тревожи.

— Няма никакво значение колко е далеч — тросва се мрачно тя. — Харвард не е просто кой и да е колеж. Ако отидеш в Харвард, автоматично се превръщаш в човек, учил в Харвард. И до края на живота ти хората все това повтарят за теб — той е учил в Харвард!

Не знам дали се дължи на факта, че лично аз никога няма да отида в Харвард, поради което мъничко ревнувам, но истината е, че направо ненавиждам тези елитарни изцепки. Защото според мен това кой си, не трябва да се определя от факта в кой колеж си учил. Но като че ли винаги става така.

— А щом Питър до края на живота си ще си остане мъжът, който е учил в Харвард — продължава Маги, — аз пък винаги ще си остана жената, която не е учила в Харвард!

Двете с Мишката се споглеждаме многозначително. После Мишката казва:

— Ако нямате нищо против, смятам да си взема една бира.

— Че какво й пука на нея! — процежда през зъби Маги, когато Мишката се отдалечава. — Тя нали отива в Йейл! И цял живот ще си остане жената, която е учила в Йейл! Понякога си мисля, че Питър би трябвало да ходи с Мишката. Идеални са един за друг. — Тук вече в гласа й се прокрадва горчивина.

— Мишката вече си има гадже — напомням й аз. — Или май си забравила?

— Да, вярно — кима тя. — Някакъв тип, който дори не живее тук. — И размахва некоординирано ръце. В този момент осъзнавам, че тя вече е пияна.

— Да излезем да се поразходим! — предлагам й аз.

— Навън е студено! — протестира тя.

— Още по-добре!

На излизане зърваме Себастиан и Лали в кухнята. Лали му е възложила задача — да подрежда мини хотдозите в голяма чиния.

— Няма да се бавим! — подвиквам им аз.

— Няма проблеми — казва Лали, но изобщо не поглежда към нас. После прошепва нещо на Себастиан и той се разсмива.

За миг ми става леко гадничко. Но после се опитвам да погледна на нещата откъм положителната им страна. Поне гаджето ми и най-добрата ми приятелка се разбират добре.

Когато излизаме навън, Маги увисва на ръката ми и прошепва:

— Докъде можеш да стигнеш, за да получиш онова, което искаш?

— Какво? — поглеждам я стреснато. Усещам, че замръзвам. Облаците от дъха ни ни обгръщат като лятна мараня.

— Ако наистина, ама наистина, наистина много искаш нещо и не знаеш как да го получиш, или знаеш как да го получиш, но не си много сигурна как да го направиш. Та докъде би стигнала в този случай?

За миг оставам с впечатлението, че тя говори за Лали и Себастиан, но после осъзнавам и се досещам, че говори за Питър.

— Какво ще кажеш да отидем в плевнята? — предлагам. — Там е по-топло.

Семейство Кандези си имат няколко крави, най-вече за показ, и ги държат в една праисторическа ферма зад къщата си. Над кравите има обширен плевник — любимото ни скривалище с Лали, когато имаме нещо за споделяне. Идвали сме тук сигурно милион пъти. Плевникът ухае на сено и е удивително топъл — вероятно благодарение на кравите отдолу. Кацвам на една купа сено и казвам:

— Е, Маги, какво не е наред?

Не си спомням вече колко пъти съм й задавала този въпрос през последните три месеца. Започва да става смущаващо рутинен.

Тя вади пакет цигари.

— Недей! — вдигам ръка. — Тук не се пуши! Може да стане пожар!

— Тогава да излезем навън!

— Студено е. Освен това, Маги, не може всеки път, когато се притесниш за нещо, да грабваш цигара. Така ставаш адски зависима от цигарите!

— Е, и? — поглежда ме злобно приятелката ми.

— Какво искаше да кажеш с онова „докъде можеш да стигнеш“? — питам. — Нямаш предвид Питър, нали? Не искаш да кажеш, че… нали вземаш онези противозачатъчни?

— Разбира се — казва тя и извръща очи. — Когато се сетя.

— Маги! — скачам втрещена. — Да не би да си полудяла?

— Не, не мисля.

Отпускам се на балата слама до нея, като се опитвам да измисля най-подходящите аргументи. Вторачвам се в тавана, който природата е решила да украси с плетеници от паяжини, сякаш в чест на Хелоуин. Природата и инстинктите срещу морала и логиката. Ето така щеше да обобщи въпросната дилема баща ми.

— Маги — започвам, — знам, че се страхуваш да не го изгубиш. Но онова, за което мислиш, надали е най-подходящият начин да го задържиш.

— Защо пък не?! — тросва се тя.

— Защото не е правилно. Нали не искаш да си момичето, принудило едно момче да остане с него, като нарочно е забременяло?

— Че защо?! Жените го правят непрекъснато!

— Но това не означава, че този подход е правилен.

— Майка ми е постъпила точно така — отбелязва приятелката ми. — Иначе никой не знае. Обаче аз направих някои изчисления и стигнах до извода, че най-голямата ми сестра е родена само шест месеца след сватбата на родителите ми!

— Но това е било преди много години! И тогава все още не е имало противозачатъчни!

— Може би щеше да е по-добре, ако изобщо не ги бяха измисляли!

— Маги, какви ги приказваш, за бога?! Нали не искаш още на осемнайсет да ставаш майка? Бебетата са адски досадна работа, ако питаш мен! Единственото, което правят, е да ядат и дрискат! Нали не искаш да сменяш пелени, когато всичките ти останали връстници се забавляват?! Ами Питър? Това би могло да съсипе целия му живот! На мен не ми изглежда много етично, не мислиш ли?

— Изобщо не ми пука! — отсича тя, а после избухва в сълзи.

Приближавам се към нея и прошепвам:

— Да не би вече да си бременна?

— Нищо подобно! — изкрещява тя.

— Стига, Маги, та ти и кукли не обичаш, а какво остава бебета!

— Да, така е — изхлипва и изтрива сълзите си.

— А и Питър е луд по теб. Може и да отива в Харвард, но това не означава, че ще те забрави!

— Аз пък не бях приета в Бостънския университет — казва внезапно тя, а когато я поглеждам ококорено, допълва: — Да, точно така. Получих писмото с отказа им вчера, точно в деня, в който Питър пък научи, че е приет в Харвард!

— О, Маги!

— И съвсем скоро всички ще си тръгнете оттук — ти, Мишката, Уолт…

— Е, ще отидеш някъде другаде! — изричам окуражително.

— Ами ако не ме приемат никъде?

Добър въпрос. При това въпрос, върху който досега не съм се замисляла. Ами ако и при мен нещата не станат така, както искам? Защото ако не станат, какво ще правя по-нататък? Не мога просто цял живот да си стоя в това малко градче!

— Знаеш ли, Уолт ми липсва — изрича внезапно тя.

— На мен също — кимвам и прегръщам коленете си. — Къде е той, между другото?

— Добър въпрос. През последните три седмици почти не съм го виждала. Това не е в негов стил.

— Права си — съгласявам се аз, като си спомням колко цинично бе започнал да се държи Уолт напоследък. — Хайде да му се обадим!

Когато се връщаме в къщата, установяваме, че купонът е вече в разгара си. Себастиан танцува с Лали, което леко ме ядосва, но сега имам по-важни неща, за които да се притеснявам, отколкото да се питам какво става между гаджето ми и най-добрата ми приятелка. Вдигам телефона и набирам номера на Уолт.

— Ало? — Това е майка му.

— Извинете, Уолт може ли да се обади? — крещя, за да надвикам музиката в стаята.

— Кой се обажда? — пита подозрително тя.

— Кари Брадшоу.

— О, Кари! Ами той излезе.

— А имате ли представа къде е?

— Каза, че ще се види с теб — срязва ме тя и ми затръшва телефона.

„Странна работа! — казвам си и клатя замислено глава. — Повече от странна!“

Междувременно Маги е успяла да окупира партито, привличайки всеобщото внимание със стриптийз на кушетката. Всички дюдюкат и пляскат, с изключение на Питър, който се опитва да се престори, че и той се забавлява, но всъщност е адски унизен. Не мога да оставя Маги сама да се хвърли в бездната, особено в състоянието, в което се намира сега.

Изхлузвам обувките си и скачам на кушетката до нея.

Да, наясно съм, че никой не изгаря от желание да ме гледа как правя стриптийз, но пък всички наоколо са свикнали да ме наблюдават как се правя на глупачка. Обута съм с бели памучни чорапи под евтина поличка с пайети, която си купих от един магазин за дрехи втора употреба, и сега започвам да ги събувам откъм пръстите. След броени секунди към нас се присъединява и Лали и започва да плъзга ръце по тялото си, като разбутва с лакти мен и Маги. Обаче точно в този момент аз съм застанала на един крак, поради което губя равновесие и политам назад от кушетката, като повличам след себе си и Маги.

Двете с нея си лежим на земята и се хилим истерично.

— Добре ли си? — пита Питър, като се привежда над Маги.

— Напълно! — изкисква се тя. И наистина е добре. Сега, когато Питър отново се е сетил за нея, всичко е перфектно. Или поне за момента.

— Кари Брадшоу, влияеш много лошо на хората! — порицава ме Питър, като отвежда приятелката ми.

— А ти се държиш като задръстен сноб! — промърморвам аз, оправям чорапите си и се изправям на крака.

После поглеждам към Питър, който точно в този момент налива уиски на Маги, и забелязвам, че дори разнеженото изражение на лицето му не успява да скрие арогантното му самодоволство.

Докъде би стигнала ти, за да получиш онова, което искаш?

И точно в този момент ме озарява велико прозрение. Бих могла да пиша за училищния вестник! Това със сигурност ще ми предостави достатъчно материали, които да изпратя в „Ню Скул“. И всичко ще бъде — бррр — от реалния живот!

Не!, крещи някакъв глас в главата ми. Не и за „Нътмег“! Това вече ще бъде прекалено! Освен това, ако започнеш да пишеш за училищния клюкарник, значи си лицемерка! Защото от години наред разправяш наляво и надясно, че мразиш „Нътмег“, в това число и Питър, който е главният му редактор!

Да де, ама имаш ли друг избор?, пита друг глас. Да не би да предпочиташ да не правиш нищо, да оставиш живота просто да ти се случва, както правят неудачниците? Ако не направиш поне опит да пишеш за „Нътмег“, вероятно никога няма да можеш да влезеш в онази програма по творческо писане!

Изпълнена с ненавист към себе си, аз се насочвам към бара, наливам си водка с боровинков сок и се примъквам към Маги и Питър.

— Здрасти, хора! — казвам небрежно и отпивам от коктейла си.

— Е, Питър — започвам лицемерната пледоария, — реших да приема предизвикателството ти и да започна да пиша за твоя училищен вестник! Какво ще кажеш?

На свой ред той също отпива от питието си и ме поглежда с присвити очи.

— Вестникът не е мой!

— Е, схващаш какво искам да кажа!

— Не, не схващам. Освен това е много трудно да се комуникира с човек, който не може да се изразява точно. А точността е сърцевината на доброто писане!

Да, както и „автентичността“. Както и „да пишеш онова, което познаваш“. Още две неща, които на мен очевидно ми липсват. Оглеждам внимателно Питър. Ако Харвард влияе по такъв начин на хората, които влизат в него, то тогава би трябвало да бъде забранен със закон!

— Да, Питър, наясно съм, че практически вестникът не е твой — продължавам със същия надменен тон като неговия, — но всъщност ти си му главният редактор. Чрез метафората, която си позволих да използвам, визирах единствено твоя неоспорим авторитет! Но ако не ти отговаряш за…

Той поглежда смръщено към Маги, която го поглежда неразбиращо. Накрая казва:

— Нямах предвид това. Искам да кажа, че ако наистина искаш да пишеш за вестника, аз нямам нищо против. Но трябва да се обадиш на нашия съветник — госпожица Смиджънс.

— Няма проблеми! — изричам с най-сладкия си гласец.

— О, я стига! — намесва се най-сетне Маги. — Вие двамата няма ли най-сетне да станете приятели?

Двамата с Питър се споглеждаме. Знаем, че това надали ще се случи някога. Но заради Маги ще положим усилия поне да се преструваме.