Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дневниците на Кари Брадшоу (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Carrie Diaries, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и редакция
midnight_sun17 (2015)
SFB
maskara (2015)

Издание:

Кандис Бушнел. Дневниците на Кари Брадшоу

Американска. Първо издание

ИК „Кръгозор“

Дизайн на корицата: Димитър Валентинов Данов

Коректор: Мария Тодорова

Технически редактор: Ангел Йорданов

Предпечатна подготовка: Георги Иванов Формат

История

  1. — Добавяне

18.
Групичките се създават, за да бъдат разрушавани

— Какво ще кажеш? — питам Мишката, като потропвам с химикалка по масата.

— Да нападаш Дона Ладона още с първата ти статия за „Нътмег“? Твърде рисковано, Брадли. Особено след като все още не си изслушала нейната версия за нещата.

— Не че не съм опитвала — контрирам.

Което не е съвсем вярно. Истина е, че по едно време бях започнала да я следвам, но всъщност не съм правила опит да се изправя очи в очи с нея. Единственото, което направих, е да мина покрай къщата й три пъти. Семейство Ладона живее на върха на един хълм в голяма нова къща, която е невероятно грозна. Има две колони отпред, една стена от тухли, втората стена е с гипсова мазилка и останалите от дърво, като че ли човекът, който я е проектирал, не е успял да реши от какво точно иска да я направи и накрая е струпал всичко на едно място. Но пък, от друга страна, това отразява перфектно начина, по който Дона Ладона се отнася към мъжете.

При две от минаванията ми оттам къщата определено беше празна. На третия път обаче зърнах Томи Брустър да излиза между колоните, следван от Дона. Точно преди да се качи в колата си, Томи се хвърли напред, като че ли се опитваше да я целуне, обаче тя го отблъсна с показалеца си и се засмя. И докато Томи беше все още на алеята и беснееше, пред къщата спря друга кола — син мерцедес. От нея излезе висок, доста красив младеж, мина покрай Томи така, сякаш него изобщо го нямаше, и автоматично хвана Дона през кръста. После двамата влязоха обратно в къщата, без изобщо да погледнат назад.

Когато става въпрос за момчета, Дона действително води доста интересен живот.

— Защо не започнеш с нещо не чак толкова проблематично, а? — пита сега Мишката. — Просто да дадеш възможност на хората да свикнат с мисълта, че ти пишеш за вестника.

— Но ако не пиша за Дона Ладона, просто нямам за какво да пиша! — извивам жалостиво глас аз. Вдигам крака на масата и накланям стола си назад. — Най-готиното при Дона е, че всички се страхуват от нея. Така де, какво друго от живота на гимназията е в състояние да предизвика толкова много брожения и напрежение?

— Групите.

— Групите ли? Че ние дори не сме групичка!

— От гледна точка на това, че през последните десет години се движим почти с едни и същи хора, може да се каже, че сме групичка.

— Аз пък винаги съм смятала, че ние сме против групичките.

— Сдружението против групичките също е групичка, нали? — изтъква Мишката.

— Да, в това като че ли има нещо наистина — замислям се аз, като се накланям максимално назад със стола си. Когато заставам почти перпендикулярно на пода, краката ми се изплъзват и аз падам назад, като междувременно събарям и няколко учебника. Столът се приземява на главата ми, а когато надниквам изпод седалката му, над мен стои със загрижено лице малката Гейл.

Крайно време е някой да каже на това момиче, че вече има шампоани и против пърхот.

— Кари? — кокори се тя. — Добре ли си? — Оглежда се като обезумяла и започва да събира учебниците от пода. — Най-добре е веднага да станеш, докато библиотекарката не те е открила! А ако те открие, ще те изрита!

Мишката избухва в смях.

— Защо ми се смеете? — простенва Гейл, стиснала цяла купчина книги. Очите й се пълнят със сълзи.

— Скъпа — казвам аз, — не се смеем на теб! Просто ние сме най-големите! И изобщо не ни пука дали библиотекарката ще ни изгони или не.

— А дори и да се опита, сигурно ще й покажем среден пръст! — добавя Мишката. После двете се споглеждаме и пак се изхилваме.

— О, ясно — мънка Гейл и започва нервно да гризе устните си. Аз дръпвам стола до мен и я каня: — Заповядай, седни!

— Сериозно?

Момичето предпазливо присяда на ръба на стола и аз изричам тържествено:

— Гейл, представям ти Робърта Кастълс, позната повече като „Могъщата Мишка“ или за още по-кратко — „Мишката“!

— Здравейте! — изрича срамежливо детето. — Знам всичко за вас! Вие сте истинска легенда! Всички казват, че вие сте най-умното момиче в цялото училище! Ще ми се и аз да бях нещо подобно. Да бъда най-умната, де. Защото си знам, че никога не мога да се надявам да бъда най-красивата.

Точно в този момент в библиотеката се материализират двете Джен и започват да душат като хрътки. Забелязват ни и сядат през две маси от нашата.

— Виждаш ли онези момичета? — соча ги аз с глава на Гейл. — Смяташ ли, че са красиви?

— Кои, двете Джен ли? Ама, разбира се! Разкошни са!

— Сега! — подчертавам. — Красиви са сега! Но след две години…

— Ще изглеждат много, много стари. Ще приличат на четирийсетгодишни лелки! — довършва Мишката.

Малката Гейл покри уста с ръка и се изхилва.

— Но защо? — после пита. — Какво е станало с тях?

— Сега нищо. Но върхът им е гимназията — обяснявам аз.

— Каквоооо!

— Точно така — съгласява се тържествено Мишката. — А след гимназията всичко за тях тръгва надолу. Бебета. Съпрузи, които им изневеряват. Работа без никаква перспектива. Следователно не е никак добре да стигнеш върха си още в гимназията. Защото оттам нататък всичко е главоломно спускане надолу. И животът ти се превръща в същински кошмар.

— Никога не съм се сещала да погледна на нещата от този ъгъл — отбелязва Гейл и оглежда двете Джен така, сякаш са страховити пришълци от друга планета.

— Та като стана въпрос за това — казвам аз, — кое за теб е най-гадното нещо в гимназията?

— Ами… храната?

— Не става. Историите за стола вече досадиха на всички. Проблемите с Дона Ладона също се изключват.

— Ами в такъв случай бих казала… групичките!

— Групичките, значи — кимам и поглеждам косо към Мишката. — И защо?

— Защото те карат да се чувстваш неуверен в себе си. И винаги усещаш, че не принадлежиш към дадена групичка, защото тези хора просто не разговарят с теб. А понякога, ако все пак си в някоя групичка, все едно живееш в „Повелителят на мухите“[1]. И непрекъснато се питаш дали ти няма да бъдеш този, който ще бъде убит. — След това изявление тя отново слага ръка на устата си. — О, май много се разприказвах.

— Нищо подобно! Продължавай да говориш! — подканвам я аз. Вадя една тетрадка, обръщам я на празна страница и започвам да пиша.

* * *

— Знаеш ли, че онази история, която пиша за „Нътмег“, върви доста добре — отбелязвам, докато изваждам тавата с шоколадови бисквитки от фурната.

Себастиан обръща на следващата страница на списание „Тайм“, което чете, и подхвърля:

— И за какво се разказваше в нея?

Казах му вече двайсетина пъти.

— За групичките в училище. Вече успях да интервюирам поне десетина човека и получих доста интересни отзиви.

— Хмммм — промърморва Себастиан, без да проявява абсолютно никакъв интерес.

Но въпреки това аз не се отказвам:

— Уолт е на мнение, че макар групичките да ти осигуряват защита, те могат и да спънат развитието ти като личност. Ти какво мислиш?

— Какво мисля аз ли? — изрича Себастиан, без да вдига поглед от списанието. — Мисля, че Уолт си има по-важни проблеми.

— Какви по-точно?

— Толкова ли искаш да знаеш? — Този път ме поглежда над очилата си за четене, които са изработени в стил на слънчевите очила „Рей Бан“. Винаги, когато си сложи очилата за четене, сърцето ми се разтопява. Той все пак има и недостатъци! Не вижда добре. Адски е сладък всъщност.

— Разбира се, че искам.

— Тогава ми се довери и изобщо не се занимавай с него — отбелязва енигматично и се връща към списанието си.

Аз вадя топлите бисквитки от тавата и внимателно ги подреждам в една чиния. Поставям чинията пред Себастиан и сядам срещу него. Той разсеяно си взема една бисквитка и я захапва.

— Какво точно четеш? — питам.

— За рецесията — отговаря и пак обръща страницата. — Повече от ясно е, че точно сега не е моментът за търсене на работа. А вероятно не е и моментът за влизане в колеж. Така, като гледам, ще бъдем принудени да изкараме целия си живот в мазетата на родителите си.

Най-неочаквано го сграбчвам за ръката и питам:

— Какво по-точно знаеш за Уолт?

— Просто го видях — свива рамене той.

— Къде?

— На едно място, което не знаеш и което е по-добре никога да не познаваш.

Ама какви ги говори този човек?

— И какво е това място? — не се предавам аз.

Той сваля очилата си и отсича:

— Стига по този въпрос! Скучно ми е! Хайде да отскочим до мола!

— На мен пък не ми е скучно. Искам да разбера всичко за Уолт!

— Аз пък не желая да говоря по този въпрос! — отсича той и се изправя.

Хммм. Вземам си една бисквитка и натъпквам половината в устата си. После казвам:

— Не мога да дойда с теб до мола. Трябва да работя по ръкописа си. — И когато той ме поглежда неразбиращо, допълвам: — За вестника.

— Както искаш — свива рамене той. — Обаче аз не възнамерявам да седя тук и да те чакам да пишеш.

— Но аз държа да изпипам нещата!

— Хубаво. Значи до скоро.

— Почакай! — Грабвам си якето и хуквам след него.

Той обвива с ръка кръста ми и двамата изпълняваме смешните стъпки, които си измислихме една вечер в „Смарагда“, и в този дух се изнасяме до колата му.

Но когато потегляме, аз поглеждам назад към нашата къща и усещам, че ме изпълва огромна вина. Не трябваше да излизам с него. Трябваше да си остана вкъщи и да работя по статията. Какъв писател ще излезе от мен, щом нямам никаква самодисциплина?!

Обаче Лали наскоро се хвана на работа в мола, в магазин „Гап“. Така че, ако оставя Себастиан сам, той със сигурност ще се отбие при нея и двамата пак ще останат сами, без мен. Чувствам се отвратително, задето не мога да имам доверие на приятелката си със Себастиан, но напоследък двамата наистина стават все по-близки. Всеки път, когато ги видя, те или се шегуват за нещо, или се поздравяват с пляскане на ръцете. И мен ме обзема поредното грозно предчувствие. То прилича на тиктакане на часовник, само дето тиктаканията се разреждат все повече и повече, докато накрая не остане нищо — само тишина.

* * *

Синтия Вайънд излиза на сцената пред цялото училище и вдига един екземпляр от последния брой на „Нътмег“.

— А тази седмица имаме една история от Кари Брадшоу за групичките! — обявява.

Постни аплодисменти, след което всички побързват да се изправят.

— Браво, Брадли! В крайна сметка публикуваха материала ти! — търчи при мен Мишката.

— Нямаме търпение да го прочетем — промърморват подигравателно няколко дечица, докато минават покрай мен.

— Слава богу, че всичко свърши, нали? — появява се и Себастиан и намигва на Мишката.

— Какво искаш да кажеш? — питам озадачено аз.

— Този „Нътмег“ — продължава да говори той на Мишката. — И теб ли те тормозеше с онези безкрайни репортерски въпроси?

— Не, разбира се! — отговаря Мишката и го поглежда безкрайно изненадана.

— Все тая. Важното е, че всичко свърши! — повтаря той и се ухилва.

Мишката ме поглежда неразбиращо, обаче аз свивам рамене, все едно й казвам: „Момчета, какво да ги правиш!“

— Е, аз пък мисля, че статията ти е страхотна! — извисява нарочно глас Мишката.

* * *

— Ето я и нея! — провиква се Маги. — Ето я нашата звезда!

— О, я стига, Маги! Само някаква си глупава история в „Нътмег“!

Но въпреки това не мога да не изпитам огромно задоволство. Плъзвам се до нея на масичката за пикник край плевнята. Земята вече е замръзнала, а от няколко месеца насам температурите варират единствено между студено, по-студено и много студено. На главата си имам плетена шапка с дълга опашка, завършваща с пискюл. Маги, която се справя със зимата, като се преструва, че тя не съществува, и отказва да си сложи шапка и ръкавици, освен когато ходи на ски, потрива ръце между две дръпвания на цигарата, която двамата с Питър си подават. Лали пък е обута с ботуши, каквито носят работниците по строежите — това като че ли е последният писък на модата тази зима.

— Дай да си дръпна и аз — обръща се Лали към Маги, което е твърде необичайно, защото Лали почти никога не пуши.

— Да, статията си я биваше — признава неохотно и Питър.

— Всичко, което Кари прави, е добро — отбелязва Лали. От ноздрите й се вие дим. — Нали е така? Кари винаги трябва да успее!

Тази враждебност целенасочена ли е? Или просто е в лошо настроение? Лали ме поглежда право в очите, като че ли ме предизвиква да отгатна сама.

— Невинаги успявам — контрирам аз. Измъквам една цигара от пакета на майката на Маги. Очевидно се е отказала от опитите да ги спира. — И по-точно, обикновено се провалям — отбелязвам, като се опитвам да обърна всичко на майтап. Запалвам цигарата, вдишвам дълбоко, задържам дима в устата си и после издишвам няколко перфектни кръгчета. — Но от време на време и на мен ми се случва да имам късмет.

— Я стига! — подвиква Лали с неприкрита заядливост в гласа. — Пишеш за „Нътмег“, имаш поне четири трофея за скокове във вода и освен това открадна Себастиан от Дона Ладона! На мен това ми звучи като да получаваш всичко, което искаш!

За момент настъпва напрегната тишина. После Мишката казва:

— Този въпрос е доста сложен. Дали човек винаги получава онова, което иска?

— Ти го получаваш — отвръща Маги. — Ти и Питър го получавате!

— И Лали. Както и ти, Маги! — настоявам аз. — Освен това не смятам, че съм откраднала Себастиан от Дона Ладона. Той ми каза, че вече не се виждал с нея. А дори и да беше така, тя… е, надали бих могла да я нарека своя приятелка. Така че нищо не й дължа.

— Пробвай да й го кажеш! — подсмихва се подигравателно Лали и смачква ядовито фаса с тежките си ботуши.

— Че на кого му пука за Дона Ладона?! — провиква се изведнъж Маги. Поглежда към Питър и допълва: — Писна ми да слушам за това момиче! И не искам никой повече да споменава името й, чухте ли?

— Съгласни сме — кимва неохотно Питър.

— Така — казвам аз.

Питър извръща очи, докато пали цигарата си, а после ме поглежда и казва:

— Предполагам се сещаш, че от този момент нататък Смиджънс ще очаква от теб друга история за вестника.

— Няма проблеми.

— За какво ще пишеш този път? — пита Лали. Взема си още една цигара от пакета на Маги, оглежда я и я пъхва зад ухото си.

— Е, все ще измисля нещо — отговарям, като не преставам да се чудя защо днес приятелката ми се държи толкова странно.

Бележки

[1] „Повелителят на мухите“ (1954 г.) — един от най-известните романи на британския писател Уилям Голдинг, алегория за безуспешните опити на цивилизацията да опитоми варварските инстинкти на човечеството. — Б.пр.