Кандис Бушнел
Дневниците на Кари Брадшоу (23)

23.
Степенуването на X

— Кари! — вика сестра ми Миси.

— Събуди се! — крещи в ухото ми сестра ми Дорит.

Простенвам. Пред затворените ми очи се въртят видения на въртящи се задници.

— Кари? Жива ли си?

— Мммнннннггг… — Преглъщам.

— Ох-ох-ох! — иронизира ме Дорит, когато отхвърлям завивките.

— Махай се! — Скачам от леглото, втурвам се в банята и започвам да драйфам.

Когато вдигам очи, Миси и Дорит стоят на прага. Устните на по-малката ми сестра са разкривени в злобна, триумфална усмивка, като онзи Гринч, който си мислеше, че е откраднал Коледата.

— Татко знае ли? — питам.

— Че се прибра в три посред нощ? Надали — шепне Миси.

— Не му казвайте! — предупреждавам и впивам очи в Дорит.

— Себастиан те чака долу — изрича с най-сладкия си гласец тя.

Какво!

Седнал е на масата в трапезарията, точно срещу баща ми.

— Ако приемем, че X е равно на минус Y до десета степен — тъкмо казва баща ми, като драска уравнението на гърба на един плик, — то тогава е повече от очевидно, че Z се превръща в случайно число. — И бутва плика към Себастиан, който го поглежда учтиво.

— Здравейте! — изричам тихо и помахвам с ръка.

— Добро утро — казва баща ми. Излъчването му подсказва, че първоначално е мислел да ми постави въпроса за неугледния ми външен вид, но като че ли уравнението е взело превес. — Виждаш ли, Себастиан? — продължава да почуква с молива си той върху въпросния X. — Опасността тук е от степенуването на X…

Шмугвам се покрай тях в кухнята, където изравям от шкафа един древен буркан разтворимо кафе, изсипвам половината от него в огромна чаша и зачаквам водата да заври. Сещам се за израза „гледаният чайник никога не завира“, но си знам, че това изобщо не е вярно. С прилагането на подходящото количество топлина водата в крайна сметка ще заври, независимо от това дали някой я гледа или не. Което някак си ми се струва странно съотносимо към настоящата ситуация. Или може би просто мозъкът ми вече завира.

Отнасям чашата си с кафе в трапезарията. Установявам, че баща ми е преминал от висшата математика към разпит на Себастиан относно неговото бъдеще.

— Та в кой колеж каза, че ще ходиш? — пита, а в гласа му се долавя напрежение — доказателство, че Себастиан не е успял да го впечатли с познанията си за степенуването на целите числа.

— Не съм казвал — усмихва се мазно Себастиан и потупва собственически крака ми — жест, който със сигурност ще побърка баща ми. Стискам ръката му, за да го накарам да спре. — Просто реших да си почина една година — продължава той. — Да обиколя света. Да отскоча до Хималаите, такива неща.

Баща ми го поглежда крайно скептично, а аз отпивам от кафето си. Все още е твърде горещо и прилича по-скоро на тиня, отколкото на истинско кафе.

— Все още не съм готов да вляза в системата — продължава Себастиан, като че ли това е достатъчно, за да обясни тоталната му липса на амбиции.

— В такъв случай вероятно разполагаш с някакви пари.

— Татко! — възкликвам възмутено.

— Няма нищо. Така е, наистина. Баба ми почина и остави цялото си имение на мен и сестра ми.

— Аха — кимва баща ми. — Схванах. Просто си младеж с голям късмет. И предполагам, че ако попаднеш в някакви неприятности, винаги успяваш да се измъкнеш от тях.

— За последното не знам, сър — отговаря учтиво Себастиан, — но за късмета сте прав. — Поглежда ме и поставя ръка върху моята. — Защото имах голям късмет, че срещнах дъщеря ви!

Предполагам, че от това излияние би трябвало да се почувствам поласкана. Но единственото, което чувствам, е, че пак ми се драйфа. Каква игра играе той пък сега?

Баща ми ме поглежда многозначително, с което ми подсказва, че някак си не вярва много на този тип, но единственият начин, по който успявам да реагирам, е да го даря с болнава усмивка.

— Та така! — отсича Себастиан и потърква ръце. — Питах се дали не искаш да отидем да се попързаляме на езерото?

Да се пързаляме на езерото ли?

— Хайде, изпивай си кафето по-бързо! — Изправя се и стиска ръката на баща ми. — Приятно ми беше да си поговорим, господин Брадшоу.

— На мен още повече! — кимва баща ми. Веднага разбирам, че той няма представа как да тълкува това момче, защото единственото, което прави, е да го потупа по рамото.

Мъжете са големи чудаци.

* * *

Аз ли трябва да започна този разговор или той? Или ще се преструваме, че снощи нищо не се е случило?

— Как е Дона Ладона? Смяташ ли, че би могъл да я убедиш да ми върне дрехите?

Внезапността на атаката ми го стряска. Едната му кънка се пъхва под него и за момент той едва не пада на пързалката.

— Ха! Ти ми говориш!

Той оправя баланса си и двамата продължаваме напред в пълно мълчание, докато аз обмислям чутото.

Значи аз съм виновна, така ли?

Че какво съм направила? Спускам шапката над ушите си и в този момент покрай нас профучава момче с хокейни кънки, сякаш изобщо не забелязва другите десетина човека, които се пързалят на езерото. Себастиан грабва хлапето за раменете точно в момента, в който то се кани да се блъсне в нас, и го бутва в противоположната посока.

— Внимавай! — извиква предупредително.

— Ти внимавай! — озъбва му се хлапето.

Аз се оттеглям встрани, където около участък с опасен лед са поставени няколко предупредителни конуса. По ръбовете на дупката се плиска черна вода.

— Ти беше тази, която изчезна снощи! — изтъква след малко Себастиан с неподправено самодоволство в гласа.

Аз го поглеждам наполовина ядосано, наполовина озадачено.

— Търсих те навсякъде. А после Лали ми каза, че си си тръгнала. — Честна дума, Кари — клати глава той, — това беше изключително невъзпитано от твоя страна!

— А от твоя, да танцуваш с Дона Ладона, не беше, така ли?

— Просто един танц. Нали точно това правят хората на дансинга? Танцуват. — Вади пакет цигари от вътрешния джоб на коженото си яке.

— Така ли? Обаче не танцуват с най-големите врагове на приятелките си! Които освен това са им откраднали и дрехите!

— Кари — изрича търпеливо той, — Дона Ладона не ти е откраднала дрехите.

— Тогава кой?

— Лали.

— Какво!

— След като ти си тръгна, с Лали си поговорихме надълго и нашироко. — Хваща цигарата между палеца и показалеца си и я запалва. — Просто е искала да се пошегува.

Внезапно усещам, че главата ми се замайва. Или по-точно — че се замайва още повече, тъй като засега студеният въздух не успя да допринесе с нищо за облекчаване на махмурлука ми.

— Само не се ядосвай! Страхувала се да ти каже, защото ти си го направила на голям въпрос. Заявих й, че аз ще ти кажа, а тя ме помоли да не го правя, защото си щяла да се ядосаш. — Прави пауза, дръпва още няколко пъти от цигарата, а после бръсва фаса в кръпката черна вода, където той изсъсква като дефектен фойерверк и се гмурва бързо под леда. — И двамата знаем колко си чувствителна.

— О, значи вече станах и чувствителна, така ли?

— Така де, след случилото се с майка ти…

— Да не би Лали да ти е говорила и за майка ми?

— Не! — побързва да я защити той. — Е, може и да го е споменавала един-два пъти. Но какво от това? Всички знаят…

Мисля, че пак ще повърна.

Само не замесвайте и майка ми във всичко това! Не и днес! Няма да мога да го понеса! Без да казвам нищо, аз грабвам една треска от леда и я захвърлям в дупката в леда.

— Да не би да плачеш? — пита той наполовина подигравателно, наполовина съчувствено.

— Разбира се, че не.

— Напротив! — Звучи направо щастливо. — Отвън се правиш на хладнокръвна, като че ли нищо не те притеснява, но вътрешно изживяваш всичко. Ти си романтик, Кари! Мечтаеш си някой да те обича!

Не е ли това мечтата на всеки човек? Тъкмо се каня да кажа нещо, когато нещо в изражението му ме спира. Усещам проблясък на враждебност, примесен със състрадание. Той да не би да ми предлага любовта си или просто ми я хвърля в лицето?

Замълчавам, като си казвам, че на всяка цена трябва да запомня как е изглеждал точно в този момент, защото засега не съм в състояние да разгадая намеренията му.

— Но защо? — питам накрая. — Защо й е на Лали да ми взема дрехите?

— Защото напоследък те смяташе за голяма досада.

— В какъв смисъл?

— Нямам представа. Каза ми, че двете открай време си спретвате груби шеги. Каза, че веднъж, преди някакво състезание, ти си й дала разхлабителна дъвка.

— Но тогава бяхме на дванайсет!

— Е, и?

— Какво „е, и“?

— Сега ли смяташ да скъсаш с мен? — изтърсва внезапно той.

— О, боже!

Захлупвам чело с плетената си шапка. Значи ето защо е дошъл у дома толкова рано сутринта. Ето защо ме доведе на пързалката. Иска да скъса с мен, обаче го е страх да го направи, затова иска аз да скъсам с него. И ето защо снощи танцува с Дона Ладона. Решил е да се държи по възможно най-гадния начин, така че накрая да не ми остави никакъв друг избор, освен да скъсам с него.

Не че и аз не обмислям същото през последните дванайсет часа.

Докато танцувах с Уолт и Ранди в онзи клуб в Провидънс, мисълта за „зарязване на копелето“ ме крепеше като ракетно гориво, изстрелвайки ме в стратосферата на безгрижното блаженство. Танцувах все по-яко и настървено, изливайки цялата си агресия, питайки се защо ми трябва Себастиан, когато мога да имам това — тази процесия от потни тела, които проблясват и избухват като фойерверки. Страхотно е!

— Майната му на Себастиан! — пищях, размахвайки ръце като откачена поклонничка на съвременни езически ритуали.

Докато се клатеше до мен, Ранди отбеляза:

— Скъпа, за всичко, което се случва на този свят, си има причина!

Обаче сега вече не съм толкова сигурна. Наистина ли искам да скъсам с него? Той ми липсва. Освен това без него ще ми стане адски скучно. Пък и как е възможно да промениш чувствата си само за един ден?

А и може би — просто може би — всъщност Себастиан е онзи, който се страхува. Може би се страхува да не разочарова момичето си, страхува се, че няма да бъде достатъчно добър за нея, затова я отдалечава максимално от себе си, докато тя не установи, че той въобще не е онзи невероятен, специален човек, за когото се представя. Когато той каза, че външно се държа хладнокръвно, но вътрешно искам любов, може да не е имал предвид точно мен. Може би тайничко е говорел за себе си.

— Не знам. Точно сега ли трябва да взема решение? — изричам накрая, дръпвам шапката си назад и го поглеждам.

А това, очевидно, се оказват точно думите, които е трябвало да изрека, защото той ме поглежда и се разсмива.

— Ти си луда!

— Ти също.

— Сигурна ли си, че не искаш да скъсаш с мен?

— Само защото си толкова убеден, че го искам. Не съм толкова лесна, ако още не го знаеш.

— О, много добре го знам! — И той поема нежно ръката ми и двамата се плъзваме по езерото.

* * *

— Искам да го направя, но не мога! — прошепвам.

— Защо?

Намираме се в стаята му.

— Уплашена ли си? — пита.

— Мъничко. — Претъркулвам се на лакът. — Не знам.

— Невинаги боли. На някои момичета всъщност им харесва още от първия път.

— Да. Като например на Маги.

— Виждаш ли? Всичките ти приятелки вече го правят! Не се ли чувстваш глупаво да си единствената, която още не го е правила?

Не.

— Да.

— Тогава защо не можеш да го направиш с мен?

— Може би няма нищо общо конкретно с теб.

— Разбира се, че има — отсича той, сяда и си обува чорапите. — Иначе щеше да го направиш.

— Но аз не съм го правила все още с никого! — Припълзявам след него и обвивам с ръце раменете му. — Моля те, не ми се сърди! Просто не мога да го направя… днес. Ще стане някой друг ден. Обещавам.

— Ти винаги казваш така.

— Но този път наистина го мисля!

— Добре — поглежда ме предупредително той. — Но недей да очакваш, че ще те чакам още дълго.

Обува си дънките, а аз се отпускам обратно на леглото и се разсмивам.

— Какво му е толкова смешното? — пита.

Токова ми е смешно, че едва успявам да изрека:

— Дотогава винаги можеш да се утешаваш с порно касети! С яки бомби!

— Ти откъде знаеш за това? — избеснява той.

Покривам лице с възглавницата и пак се изкисквам.

— Още не си ли разбрал, че от мен нищо не остава скрито-покрито?