Кандис Бушнел
Дневниците на Кари Брадшоу (26)

26.
Дребното копеленце в действие

Пред къщата ни се разнася звук на клаксон. „Моля те, господи, дано да е Мишката!“ — казвам си аз.

Миси, Дорит, баща ни и моя милост сме събрани около масата и се преструваме, че вечеряме в безуспешен опит да възвърнем нормалността в семейството си. При звука на въпросния клаксон баща ми става от масата, приближава се до прозореца, дръпва завесата и надниква навън.

— Да, Робърта е — потвърждава.

Аз скачам като стрела от стола си и автоматично грабвам якето и чантата от мама с изрисуваното ми име отпред, които стоят в готовност.

— Не бързай толкова! — подема татко, а Дорит върти очи. — Трябва да преговорим всичко още веднъж! Така. Значи отиваш да гледаш „Колко е важно да бъдеш сериозен“^[1] в театъра на Хартфорд. През антракта ми се обаждаш. И в единайсет часа се прибираш.

— В единайсет и нещо! — повтарям за кой ли път аз, докато пъхам ръце в ръкавите на якето си.

— Да знаеш, че ще те чакам! — повтаря за кой ли път той, като поглежда към сестрите ми. Двете са свели глави и се преструват, че се хранят, и най-вече — че нямат никаква представа къде всъщност отивам.

— Разбира се, татко — кимвам и увивам старата кожа от норка на баба ми около врата си. В нормални случаи надали бих си я сложила, обаче реших, че когато човек отива на театър, си слага точно такива неща, а съм длъжна да бъда вярна на ролята си докрай.

После тръгвам бързо към колата на Мишката, имайки усещането, че гърбът ми е мишена.

Да, излъгах. Но не за всичко. Двете с Мишката наистина отиваме на шоу, само че не в театъра. Имаме среща с Лали и Себастиан за концерта на „Ацтеките Двойната стъпка“. Не точно така си представях първата ни среща със Себастиан след раздялата по Коледа, но няма значение. Всяка молекула в тялото ми пулсира в очакване да го види.

Топлият въздух от гремлина ме удря в лицето, когато отварям вратата на колата. Мишката ме поглежда триумфално, а аз през това време чинно си слагам колана, защото знам, че баща ми ме гледа.

— Някакви проблеми? — пита приятелката ми.

— Не. Той не подозира нищичко. — И когато най-сетне успяваме да се измъкнем от нашия двор, в безопасността на магистралата, аз се разсмивам. Замаяна съм от вълнение. Притеснено проверявам състоянието на червилото си в огледалцето пред мен. — Направо не мога да повярвам, че успяхме! — пищя. — Мишке, ти си върхът!

— Че за какво са приятелите?! — отбелязва тя.

Аз се облягам назад, ухилена като луда.

Когато вчера Себастиан се обади в три следобед и баща ми му каза, че не съм на разположение, нещата в дома на семейство Брадли взеха доста грозен обрат. Аз започнах да пищя и заплаших, че ще си оскубя косата. Не че това промени нещата, разбира се. Баща ми изключи всички телефони и се барикадира в своята стая. После със сестрите ми започнахме да обмисляме план как да откраднем колата, обаче се оказа, че баща ни ни беше надхитрил и този път — беше скрил ключовете. Опитахме се да нахлуем с взлом в стаята му, но после ни се стори, че го чуваме да плаче тихичко, затова слязохме долу в бърлогата, наредихме се на дивана и се сгушихме една о друга като ужасени сирачета. Накрая баща ни слезе долу и Миси се размекна първа. Започна да реве и да нарежда:

— Татко, много съжалявам!

А баща ми й отговори:

— Ти нямаш никаква вина за това. Просто много обичам дъщерите си.

И тогава всички се споразумяхме да се постараем да бъдем по-добри в бъдеще. Обаче единственото, за което лично аз бях в състояние да мисля, бе как да се свържа със Себастиан. От съзнанието, че той е само на няколко минути път от мен, а аз не мога да го видя, ми прилошаваше — имах чувството, че в стомаха си имам плъхове, които бавно, но сигурно прегризват червата ми.

Накрая се качих в моята стая, извадих кутията със старите си разкази и се опитах да се успокоя, като си представям бляскавото си бъдеще — ще живея в Ню Йорк, ще пиша книги и ще водя живот, напълно различен от сегашния си. Представих си бъдещето си като скъпоценен камък, заровен някъде дълбоко в мен, който никой не можеше да ми отнеме, ако ще и цял живот да стоя заключена в този затвор.

А после баща ми се появи тихо в стаята ми и рече:

— Не исках да бъда толкова суров с теб.

Което ще рече, че ако запазя спокойствие и демонстрирам здрав разум, може и да имам някакъв шанс за глътка въздух.

— Няма проблеми, татко.

— Просто се опитвам да бъда справедлив. Ако пусна вас с Миси да си правите, каквото искате, ще трябва да разреша и на Дорит. Ами ако тогава тя пак избяга?

— Разбира се, татко — кимнах успокоително.

— Няма да е завинаги. Само за седмица-две. Докато измисля какво да сторя.

— Ясно.

— Защото нали разбираш, Кари — отбеляза той, като приседна на леглото ми, — всичко се върти около системите. А онова, което ни липсва в тази къща, е някаква система. Ако приложим система за успех към действията на човешките същества… ако сведем човешкото същество до най-базисното му молекулярно уравнение… в крайна сметка какво друго сме ние, ако не молекули и електрони, а електроните се ръководят от строги правила! Така! — заключи и се изправи с вида на човек, стигнал до решение на проблемите си. — Знаех си, че мога да разчитам на теб. Оценявам го! Наистина!

После ме прегърна непохватно и каза онова, което винаги казва в подобни ситуации:

— Не забравяй, че аз не само те обичам! Аз те харесвам!

— Аз също те харесвам, татко — кимнах, а после бързо щракащото ми мозъче измисли следното: — Татко? Може ли да се обадя на едно място? — И преди да е успял да ми откаже, аз бързо добавих: — Просто трябва да се обадя на Мишката, защото с нея отдавна имахме уговорена среща!

Предполагам, че точно тогава той наистина се почувства крайно неприятно, защото бързо ми разреши.

* * *

А тази сутрин, когато нещата се поуспокоиха и баща ни се съгласи да възстанови телефонната ни връзка със света — макар да продължи да настоява, че той трябва да вдига първи телефона, — Мишката се обади и започна да говори с него. През това време аз слушах от другия телефон.

— Знам, че Кари не би трябвало да излиза сега, обаче сме си купили тези билети от месеци. За театъра в Хартфорд са, а там не връщат пари. Това е част от обучението ни по английска литература. Не че сме длъжни да отидем, разбира се, но ако изпуснем тази пиеса, може и да се отрази на оценките ни.

И ето ти сега — свобода! Колата лети напред, ние си пушим на воля, радиото е надуто до дупка и двете с Мишката крещим заедно с „Б–52“. Чувствам се като замаяна от дързостта на бягството си. Нямам търпение да куфея с любимата си група. Чувствам се напълно невидима.

* * *

Или може би не. На средата на пътя към тайната ни среща аз започвам да се притеснявам. Ами ако Себастиан закъснее? Ами ако изобщо не се появи? И защо изобщо непрекъснато трябва да въртя в главата си най-лошите възможни сценарии?! Нали казват, че когато си мислиш нещо лошо, всъщност му помагаш да се случи?! Или това е просто предупреждение.

Ала ето че жълтият корвет вече е там, паркиран на мръсната пътека.

Отварям вратата на клуба. Той вече седи на бара и аз мимоходом забелязвам, че Лали също е вече там.

— Здрасти! — провиквам се весело аз.

Лали ме забелязва първа. Лицето й се отпуска по някакъв странен начин, като че ли от разочарование. Нещо не е наред! А после той се обръща и тя му прошепва нещо в ухото.

Себастиан се е сдобил със страхотен тен и целият излъчва все още безгрижието и сладникавия блясък на бохема. Той ми кимва, обаче усмивката му е твърде сдържана — не такава реакция очаквах от любовта на живота си, след като сме били разделени цели две седмици! Но може би е като куче, оставено само от господаря си — ще му трябва известно време, докато отново свикне с мен.

— Здрасти! — повтарям аз. Твърде високо и прекалено ентусиазирано. Прегръщам го и започвам да подскачам от радост.

— Олеле! — възкликва той и ме целува по бузата. — Добре ли си?

— Разбира се.

— Ами Дорит? — пита Лали.

— О, това ли? — махвам с ръка. — Нищо работа. Всичко е наред. Просто се радвам, че сега съм тук! — Сядам на стола до него и си поръчвам бира от бармана.

— Къде е Мишката? — пита той.

Мишката ли? Ами аз?

— Отби се до тоалетната. Е, кажи сега кога се върна? — питам със светнали очи, макар да знам кога — нали ме потърси.

— Вчера следобед — отговаря и се почесва по ръката.

— Съжалявам, че не можах да говоря с теб! Но нали Мишката ти се е обадила и всичко ти е обяснила? За онова, което стана с Дорит?

Лали и Себастиан си разменят многозначителни погледи.

— Всъщност — започна той, — когато баща ти ми затвори, аз се обадих на Лали. Та тя ми каза, че в петък вечерта с Дорит се е случило нещо.

— Затова отидохме в „Смарагда“ — довършва изречението му Лали.

— Знаех, че ти е забранено да излизаш — добавя той и почуква носа ми с пръст, — но просто не ми се седеше още една вечер с родителите ми!

В гърлото ми се образува буца, плъзва се надолу и се настанява в стомаха ми.

— Е, как беше ваканцията? — питам просто за да кажа нещо.

— Отегчителна.

Улавям изражението на Лали над рамото му. Не изглежда никак добре. Да не би снощи да се е случило нещо? Да не би Лали и Себастиан… Не! Не е възможно! Тя е най-добрата ми приятелка! А той е мое гадже! Те би трябвало да бъдат приятели! „Не се прави на ревнива! — коря се аз. — Така само изглеждаш по-слаба от тях!“

— Здравей, народе! — провиква се Мишката, като се приближава към бара.

Себастиан я поема в мечешка прегръдка и възкликва:

— Мишке!

— Здрасти! — потупва го по гърба тя точно толкова притеснена от нова негово любвеобилно поведение, колкото съм и аз. Себастиан никога досега не се е държал така любезно с хората.

Изгълтвам бирата си на един дъх. Аз ли съм луда или тук наистина става нещо?

— Трябва да отскоча до тоалетната! — отсичам и скачам от високия стол. Поглеждам към Лали и подмятам: — Идваш ли?

Тя се поколебава, поглежда към Себастиан и накрая оставя бирата си на бара.

— Окей.

После, когато съм вече в кабинката, питам:

— Аз ли си въобразявам или Себастиан наистина се държи странно?

— Нищо не съм забелязала.

— Хайде, стига! Наистина се държи необичайно! — Когато излизам от кабинката, я зървам пред огледалото да оправя косата си.

Но не смее да ме погледне. Само казва:

— Може би защото е отсъствал известно време.

— Мислиш ли, че нещо се е случило? Докато е бил на почивка, разбира се. Може би е срещнал друго момиче?

— Може би.

Това не е никакъв отговор. Правилният гласи: „Не, няма начин! Той е луд по теб!“ или нещо подобно.

— Значи снощи ходихте в „Смарагда“, а? — продължавам.

— Аха.

— Да ти е споменавал нещо за друго момиче?

— Не. — Полага неистови усилия да оправи някакъв непокорен кичур коса на тила си.

— И колко стояхте?

— Нямам представа. Пийнахме. Той просто искаше да се махне от техните. Аз също от нашите. Та така…

— Ясно — кимвам, макар да изгарям от нетърпение да науча повече подробности. Като например кои песни са слушали, какво са пили и дали са танцували. Иска ми се да я изпитам, да вляза в мозъка й и да разбера точно какво се е случило. Обаче не мога. Не искам да чувам нещо, с което надали ще успея да се справя.

Когато се връщаме, заварваме Мишката и Себастиан потънали в някакъв разговор.

— За какво си говорите вие двамата? — питам.

— За теб — отговаря Себастиан и ме поглежда с нехарактерна за него сериозност.

— За мен ли? — засмивам се аз.

— За това колко ти е трудно — отговаря тя.

А, не отново това.

— Е, не ми е чак толкова трудно — махвам пренебрежително. Довършвам бирата си и си поръчвам втора. После си поръчвам един шот.

— Хайде всички да си поръчаме шотове! — предлага Себастиан.

Мисълта за алкохол автоматично повдига настроението на компанията. Вдигаме чашките си и се чукаме — за новата година, за предстоящото лято, за бъдещето ни. Себастиан пуши, преметнал ръка през рамото ми. Мишката разговаря с Лали. Аз се привеждам към Себастиан и дръпвам от цигарата му. После питам:

— Да не би нещо да не е наред?

— Какво искаш да кажеш? — Дръпва от цигарата и извръща глава. В тона му се прокрадва необичайна агресивност.

— Нямам представа. Просто се държиш странно.

— Така ли? А аз си мислех, че ти си тази, която се държи странно.

— Кой, аз?

— Именно — кимва и ме поглежда с широко отворени очи.

— Може и така да е — отстъпвам неохотно. — Цялата тази история с Дорит…

— Хмммм. — Пак извръща очи под претекст, че изгася цигарата си.

А после започва готиното. Съставът излиза на сцената и всички започваме да пеем с тях. Магията на алкохола се задейства и аз внезапно осъзнавам, че вече от нищо не ми пука. Свалям кожата от норка и карам главичките да си пийнат бира. Клубът постепенно се пълни и хората се забавляват. Девет часът идва и отминава, а аз забелязвам този факт едва след като е станало прекалено късно.

В десет и петнайсет Мишката сочи часовника си и казва:

— Брадли, време е да тръгваме!

— Не искам да тръгвам!

— Само още две песни и си тръгваме! — предупреждава ме тя.

— Окей. — Грабвам бирата си и започвам да разбутвам тълпата.

Стигам точно до сцената. Улавям погледа на вокалиста, който ми се усмихва. Готин е. Много як. Има гладкото лице и къдравата коса на мъжете от ренесансовите картини. Лали си пада по него от четиринайсетгодишна. Едно време си пускахме плочите на състава, а тя съзерцаваше часове наред снимката му. Когато песента завършва, той се навежда към мен и пита какво искам да изпълнят.

— „Момиче от космоса“! — изкрещявам.

Песента започва. Вокалистът не сваля очи от мен. Устните му се движат около микрофона, а музиката се издига ли, издига, обвивайки ме в пухкав балон от хелий. А после остават само музиката, и вокалиста, и неговите плътни, сочни устни, и внезапно аз отново се връщам в онзи клуб в Провидънс с Уолт и Ранди, дива и свободна. И осъзнавам, че слушането на музиката не е достатъчно. Трябва да се включа. Трябва да… пея!

На сцената. Пред погледите на всички.

А после, сякаш с мисълта си съм предизвикала бъдещето, вокалистът ми подава ръка. Аз я поемам и той ме издърпва на сцената, като ми прави място до себе си на микрофона. И ето ме там, изливаща си душата, и преди да разбера, песента вече е свършила, а публиката се смее и ръкопляска. Вокалистът се привежда към микрофона и казва:

— За вас пя…

А аз изкрещявам:

— Кари Брадшоу!

— Нека да поздравим с аплодисменти нашата… Кари Брадшоу! — обявява той и сочи към мен.

Помахвам леко на публиката, слизам с олюляване от сцената и се промъквам през тълпата, замаяна от онова, което направих. Може и да е изглеждало малко глупаво отстрани. Но аз се чувствам жива.

И съм… тук!

— Не мога да повярвам, че направи такова нещо! — провиква се възмутена Лали, когато стигам до бара. Оглеждам подред Лали, Мишката и Себастиан, а после с трепереща ръка поемам обратно бирата си.

— Защо? — Бирата се свлича в гърлото ми и като че ли отмива цялата ми самоувереност. — Толкова лошо ли беше?

— Е, не точно лошо — отбелязва Себастиан.

— Брадли, беше страхотна! — възкликва Мишката.

Поглеждам обвинително към Себастиан, а той отново застава в отбрана:

— Просто не знаех, че можеш да пееш. Това е. Изненадах се.

— О, Кари открай време си пее! — просъсква с отровен глас Лали. — Когато бяхме в трети клас, тя пя в една училищна пиеса.

— Вече е крайно време да тръгваме — дръпва ме Мишката.

— Партито свърши — казва Себастиан, привежда се и небрежно докосва устните ми със своите.

— Вие няма ли да тръгвате? — питам ги.

Лали и Себастиан си разменят поредния мистериозен поглед, след което тя извръща очи.

— След малко.

— Хайде, Брадли! Няма нужда да причиняваме на баща ти повече неприятности! — подканя ме притеснено Мишката.

— Разбира се. — Увивам норката около врата си. — Е… — започвам неловко.

— Е — казва Себастиан, — значи до утре.

— Да — кимвам и тръгвам след Мишката.

Обаче после, на паркинга, внезапно ме изпълват угризения.

— Може би не трябваше да го правя.

— Кое?

— Да се качвам на сцената. Може би на Себастиан не му е харесало много.

— И да не е, проблемът си е изцяло негов. Лично на мен ми хареса! — отсича твърдо Мишката. Влизаме в колата и тя завърта ключа. Вече тръгва на задна, за да се измъкне, когато аз внезапно удрям таблото с ръка и се провиквам: — Спри!

— Какво? — стряска се тя и скача на спирачките.

Изстрелвам се от колата и се провиквам:

— Нещо не е наред! Трябва да се извиня! Себастиан е ядосан! Не мога да се прибера у дома, чувствайки се по този начин!

— Кари, недей! — крещи Мишката, обаче вече е твърде късно.

Влизам и се заковавам на вратата, оглеждайки хората. Погледът ми се плъзва по цялото заведение. Къде са? Няма ги. И как са успели да си тръгнат преди нас? Правя още няколко крачки напред и едва тогава осъзнавам, че греша. Те са си тук. Все още са на бара. Но не съм ги видяла веднага, защото лицата им са притиснати едно о друго, телата им са преплетени и те се целуват и опипват така, сякаш са последните хора, останали на тази земя.

Това не може да бъде! Не е възможно да виждам това, което виждам! Май съм прекалила с пиенето.

— Хей! — провиквам се. Не, очите не ме заблуждават. Те действително се целуват. Обаче мозъкът ми все още отказва да обработи реалността на сцената. — Хей! — повтарям. — Хей!

Очите им се преместват в моята посока, а после, както забелязвам твърде неохотно, устните им се разделят. За момент всичко застива, сякаш сме в една от онези стъклени сфери със сипещия се сняг. А после усещам, че кимам. Да, казва едно гласче в главата ми. Знаеше, че ще се стигне дотук. Знаеше, че това е неизбежно.

А после се чувам да изричам:

— Да не би да си мислехте, че няма да разбера?

Обръщам се, за да си тръгна, но с периферното си зрение виждам как Лали скача от стола, устните й оформят името ми, обаче Себастиан протяга ръка и я спира.

Минавам през заведението и излизам. Не се обръщам назад.

Гремлинът вече ме очаква точно пред входа. Влизам и трясвам вратата.

— Да тръгваме! — казвам.

Някъде на средата на пътя отново моля Мишката да спре колата. Тя отбива встрани от пътя, аз слизам и няколко пъти повръщам.

Когато най-сетне се вмъкваме в нашата алея, забелязваме, че всички лампи на долния етаж светят. Тръгвам с решителна крачка по пътеката и влизам у дома. На минаване покрай дневната спирам. Баща ми седи на дивана и чете списание. Вдига очи, затворя списанието и го поставя внимателно на масичката.

— Радвам се, че се прибра — казвам.

— Аз също. — И съм му благодарна, че не ми се скара, задето не му звъннах в девет.

— Как беше пиесата?

— Добре.

Пред очите ми изниква къщичка от карти, а на гърба на всяка карта пише: „Ами ако?“ После картите започват да се свличат една по една и накрая се превръщат в купчина пепел.

Ами ако Дорит не беше избягала? Ами ако снощи бях в състояние да изляза със Себастиан? Ами ако не се бях качила на сцената, за да се направя на глупачка?

Ами ако бях дала на Себастиан онова, което искаше? Ако се бях съгласила да правя секс с него?

— Лека нощ, татко!

— Лека нощ, Кари!