Кандис Бушнел
Дневниците на Кари Брадшоу (14)

14.
Дръж се здраво

— Миси! — провиквам се, докато чукам на вратата на банята. — Миси, банята ми трябва!

Никакъв отговор.

Накрая:

— Имам работа!

— Каква?

— Не е твоя работа!

— Миси, моля те! Себастиан ще пристигне след половин час!

— Е, и? Ще почака!

„Не може да чака“ — казвам си аз. Или по-точно аз не мога да чакам. Нямам търпение да се измъкна от тази къща. Нямам търпение да се махна оттук!

Това си го повтарям вече цяла седмица. Иначе „махането оттук“ е неопределено. Сигурно просто искам да се махна от живота си.

През последните две седмици, от онази случка в библиотеката насам, двете Джен непрекъснато ме преследват. Надничат в басейна, докато съм на тренировка, и издават разни животински звуци, когато правя скокове. Вървят след мен до мола, до супермаркета и дори до аптеката, където имаха вълнуващото преживяване да ме наблюдават как си купувам тампони. А вчера открих в шкафчето си картичка. Беше с анимационна картинка на басет с термометър в уста и бутилка топла вода на главата. Над оригиналното пожелание „Оздравявай скоро“ някой беше написал: „Не“, а отдолу „Дано скоро пукнеш!“.

— Дона никога не би написала подобно нещо! — опита се да я защити Питър.

Маги, Мишката и аз го смразихме с погледи.

Той вдигна ръце и запелтечи:

— Добре де, нали искахте мнението ми? Това е моето мнение!

— Че кой друг би могъл да го стори? — изтъкна Маги. — Тя има най-основателната причина.

— Не е задължително! — отсече Питър. — Виж какво, Кари, не искам да те обиждам, но истината е, че Дона Ладона дори няма представа коя си!

— Вече има! — контрира го Мишката.

— И как така няма да знае коя е Кари?! — ахна ужасено Маги.

— Нямам предвид, че тя не знае коя е Кари Брадшоу в буквалния смисъл на думата. Но Кари Брадшоу не е сред основните й приоритети.

— Много благодаря! — изрекох саркастично и установих, че вече наистина почвам да мразя това момче.

А после се вбесих, че Маги ходи с него. А след това избеснях, че Мишката му е приятелка. А сега съм бясна на сестра ми Миси задето от два часа виси в банята и не мога да вляза.

— Влизам! — изричам заплашително и натискам бравата. Не е заключена. Заварвам Миси седнала във ваната с крака, намазани с коламаска.

— Ако нямаш нищо против… — просъсква тя и дръпва рязко завесите на ваната.

— Ти ако нямаш нищо против! — натъртвам и се запътвам към огледалото. — Стоиш тук вече двайсет минути! Трябва да се приготвям!

— Какво ти става напоследък, Кари?

— Нищо! — изръмжавам.

— По-добре вземи си оправи настроението, защото и на Себастиан надали ще му бъде приятно да те търпи такава!

Напускам банята с гръм и трясък. Връщам се в стаята си, грабвам „Консенсусът“, отварям на заглавната страница и се вторачвам вбесено в миниатюрния подпис на Мери Гордън Хауърд. Все едно го е писала вещица. Сритвам книгата под леглото си. Тръшвам се на него и закривам лице с ръце.

Изобщо нямаше да си спомня за тази проклета книга и за още по-проклетата Мери Гордън Хауърд, ако не бях прекарала последния час в издирване на специалната ми чанта — онази от Франция, която майка ми ми остави. Изпитваше огромна вина, че си я е купила, защото била прекалено скъпа. Въпреки че беше платила за нея със собствените си пари и винаги казваше, че всяка уважаваща себе си жена трябва да има поне една качествена чанта и поне един чифт качествени обувки.

Тази чанта е едно от най-ценните неща, които притежавам. Отнасям се с нея като с бижу — нося я само в много специални случаи, а после винаги я връщам в платнената й торбичка, а оттам — в кутията й. Държа тази кутия в задната част на гардероба ми. Само дето този път, когато отворих гардероба, за да я извадя, тя не беше там. Вместо нея открих „Консенсусът“, която също беше скрита в задната част на гардероба ми. За последен път бях носила тази чанта преди шест месеца, когато двете с Лали ходихме на разходка до Бостън. Тогава тя не отлепи очи от чантата ми и непрекъснато ме питаше дали някой път не може да я вземе назаем, а аз, без да искам, се съгласих, въпреки че от мисълта за Лали с чантата на майка ми ме побиваха тръпки. Човек би си помислил, че нея също ще я побият тръпки — достатъчно, за да не си прави устата. След това пътуване си спомням съвсем ясно, че прибрах чантата на мястото й, защото реших никога повече да не я използвам, докато не отида в Ню Йорк. Обаче после Себастиан предложи да ме заведе на вечеря в някакъв тузарски френски ресторант в Хартфорд, наречен „Браунстоун“ — а ако това не е специален случай, не знам какво друго би могло да бъде.

А сега чантата я няма. И целият ми свят се разпада.

Дорит! От кражба на обеци е преминала директно към кражба на чантата ми!

Нахлувам в стаята й.

От една седмица насам Дорит е необичайно тиха. Не причинява обичайните си неприятности, което само по себе си е достатъчно подозрително. А сега си лежи на леглото и разговаря по телефона. На стената над нея има плакат с котка, люлееща се на клон. Отдолу пише: „Дръж се здраво.“

Дори слага ръка върху слушалката и се обръща към мен.

— Да?

— Виждала ли си чантата ми?

Тя извръща очи, което ме кара да се усъмня, че действително е виновна. А после изрича с невинен гласец:

— Коя чанта? Училищната ли? Мисля, че я зърнах в кухнята.

— Чантата на мама.

— Точно аз не бих могла да я видя! — изтъква тя, като продължава да се преструва на ни лук яла, ни лук мирисала. — Нали винаги я държиш заключена в гардероба ти?

— Не е там.

Дорит свива рамене и се опитва да продължи разговора си.

— Нещо против да я потърся в твоята стая? — питам небрежно.

— Давай! — кимва тя. Хитра е! Ако беше виновна, надали щеше да ми позволи.

Претърсвам гардероба й, чекмеджетата й и под леглото. Нищо.

— Виждаш ли? — изтъква Дорит с тон в стил „Нали ти казах!“. Но точно в този неин миг на триумф очите й се плъзват към гигантската плюшена панда, която седи на люлеещия се стол в ъгъла на стаята й. Пандата, която уж аз й бях дала като подарък, когато се роди.

— О, не, Дорит! — клатя отчаяно глава. — Защо точно господин Панда?!

— Не го докосвай! — пищи тя, скача от леглото и изпуска телефона. Аз грабвам господин Панда и хуквам навън.

Дорит е плътно зад мен. А докато отнасям господин Панда към стаята си, усещам, че е станал подозрително тежък.

— Дай си ми го! — крещи Дорит.

— Защо? — питам аз. — Да не би господин Панда напоследък да е направил някоя беля?

— Нищо подобно!

— Не съм съгласна. — Опипвам гърба на плюшената панда и напипвам доста големичък отвор, прикрит умело с безопасни игли, сложени отвътре.

— Какво става тук? — връхлита при нас Миси, а от краката й капе пяна.

— Това! — изричам и започвам да откопчавам безопасните игли.

— Кари, недей! — пищи Дорит, когато пъхвам ръка в отвора. Първото нещо, което изваждам, е една сребърна гривна, която не бях виждала от месеци. След гривната се появява малка лула, от онези, с които се пуши марихуана. — Не е моя, кълна се! На приятелката ми Черил е! — настоява Дорит. — Помоли ме да й я скрия.

— Ясно — кимвам и подавам лулата на Миси. А след това ръката ми докосва познатата грапава повърхност на чантата на майка ми. — Аха! — възкликвам и я изваждам. Поставям я на леглото си, след което и трите се вторачваме ужасени в нея.

Съсипана е. Цялата предна част с шикозното капаче, в което майка ми някога си държеше чековата книжка и кредитните карти, е изпръскана с нещо, приличащо на розова боя. Което съвсем случайно се оказва абсолютно същия цвят като лака върху ноктите на Дорит.

Твърде шокирана съм, за да успея да кажа каквото и да било.

— Дорит, как можа! — разпищява се Миси. — Това е чантата на мама! Защо трябваше да съсипваш точно чантата на мама?! Не можа ли за разнообразие да съсипеш нещо свое?!

— Защо пък само Кари трябва да използва нещата на мама?! — пищи в отговор Дорит.

— Не е вярно — отбелязвам с изненадващо и за самата себе си спокойствие.

— Мама остави тази чанта на Кари! — изтъква Миси. — Защото тя е най-голямата от нас.

— Нищо подобно! — извива Дорит. — Остави я на нея, защото нея обичаше най-много!

— Дорит, това изобщо не е вярно…

— Напротив, вярно е! Мама искаше Кари да бъде като нея. Само дето сега мама е мъртва, а Кари е все още жива! — И следва един от онези писъци, от който гърлото те заболява. В най-буквалния смисъл на думата.

Дорит побягва навън. А аз най-неочаквано избухвам в сълзи.

Не съм много добра в плаченето. Някои жени вероятно плачат красиво, като например момичетата в „Отнесени от вихъра“. Но в реалния живот никога досега не съм виждала жена, която да плаче красиво. Когато аз плача, лицето ми се подува, носът ми потича и едва успявам да си поема дъх.

— Какво би казала мама за всичко това?! — изричам между две хълцания.

— Не знам, но вече нищо не може да каже — отговаря Миси.

Да, ето го и нашият прочут черен хумор. Направо не знам как бихме издържали без него.

— Е, може би си права — изкисквам се и изхълцвам. — Все пак е само една чанта, нали така? Не е като да става въпрос за човек или нещо подобно, нали?

— Смятам, че трябва да боядисаме господин Панда в розово — отбелязва Миси. — Да дадем урок на Дорит. Оставила е шишенцето си с розовия лак отворено под мивката. Едва не си го излях върху краката, когато тръгнах да си вадя коламаската!

Втурвам се в банята.

— Какво правиш? — пищи Миси, обаче аз веднага се заемам да реализирам идеята си. Когато свършвам, вдигам чантата, за да я огледаме.

— Готино е! — кимва одобрително сестра ми.

Обръщам със задоволство чантата към себе си. Да, наистина е доста готино. И внезапно ме озарява велико прозрение:

— Ако промяната е целенасочена, резултатът се нарича мода!

* * *

— О, божичко! Жестока чанта! — възторгва се управителката на ресторанта. Носи дълги дамски чорапи с ръб, а горната част на косата й е тупирана във формата на вкусна целувка. — Никога досега не съм виждала нещо подобно! Това тук вашето име ли е? Кари?

Кимвам.

— А аз се казвам Айлийн! — представя се жената. — Много бих била щастлива и аз да имам чанта с името си!

Грабва две менюта и ги вдига високо, като ни повежда към маса за двама пред камината.

— Това е най-романтичната маса в заведението! — прошепва, като ни подава менютата. — Приятно прекарване, деца!

— Благодаря! — кимва Себастиан и с едно тръсване разтваря салфетката си.

Аз вдигам чантата към него и питам:

— Харесва ли ти?

— Просто торбичка, Кари — отвръща той.

— Точно това, Себастиан, не е просто торбичка. Освен това не трябва да наричаш една дамска чанта торбичка! Торбичките са онези неща, които хората през седемнайсети век са използвали, за да си носят монетите! Криели са торбичките си в гънките на дрехите си, за да спасят парите си от крадци и разбойници. Чантата, от друга страна, е създадена, за да бъде видяна! И това не е просто някаква стара чанта — беше на майка ми… — Не довършвам. Той очевидно не се интересува от произхода на моята чанта. Хммм. „Мъже!“ — казвам си и отварям менюто.

— Но пък харесвам жената, която я носи — обажда се внезапно той.

— Благодаря. — Но все още съм му малко сърдита.

— Какво ще желаеш?

Очевидно е, че щом се намираме в такъв тузарски ресторант, трябва да се държим официално.

— Все още не съм избрала.

— Сервитьор! — подвиква той. — Може ли две мартинита, моля? Чисто, с маслини! — После се привежда към мен. — Тук предлагат най-доброто мартини в региона!

— На мен пък си ми харесва „Сингапурският грог“!

— Кари — поглежда ме назидателно той, — тук не можеш да си поръчваш „Сингапурски грог“!

— И защо?

— Защото тук се пие мартини! Освен това „Сингапурският грог“ е прекалено детински. — Поглежда ме проницателно над менюто си и добавя: — И като си говорим за детинщини, какво ти става тази вечер?

— Нищо.

— Хубаво. Тогава се опитай да се държиш нормално, моля.

Отварям менюто си и се нацупвам.

— Агнешките котлети са великолепни! Както и френската лучена супа. Това беше едно от най-любимите ми неща, когато бях във Франция. — Вдига очи и се усмихва. — Просто се опитвам да те насоча.

— Благодаря — изричам с неприкрит сарказъм. А после побързвам да се извиня: — Съжалявам!

Какво ми става наистина? Защо съм в толкова лошо настроение? Никога не съм била в лошо настроение, когато излизам със Себастиан!

— Е — казва той, като поема ръката ми, — как мина седмицата ти?

— Ужасно! — отговарям и точно в този момент се появява сервитьорът с нашите мартинита.

— Наздраве! — вдига чаша Себастиан. — За ужасните седмици!

Отпивам внимателно от напитката си и после бавно оставям чашата на масата.

— Честна дума, Себастиан! Последната седмица наистина беше адски гадна!

— Заради мен ли?

— Не, не заради теб. Или поне не пряко. Просто Дона Ладона ме мрази и…

— Кари — изрича той, — ако не можеш да се справиш с тази надпревара, просто не трябва да излизаш с мен!

— Мога да се справя с нея…

— Тогава?

— Така ли е винаги? Искам да кажа, когато излизаш с някого, винаги ли има някаква надпревара?

Той се обляга назад, поглежда ме самодоволно и отговаря:

— Обикновено да.

Аха. Значи Себастиан е от онези типове, които обичат драмите. Но и аз си падам по тях. Следователно двамата може би сме идеални един за друг. Отбелязвам си на ум, че на всяка цена трябва да обсъдя този аспект от живота с Мишката.

— Е, френската лучена супа и агнешките котлети харесват ли ти? — пита ме той, преди да поръча на сервитьора.

— Разбира се — отговарям, като му се усмихвам над ръба на чашата си.

И ето ти следващият проблем — аз не искам френска лучена супа. Цял живот се тъпча с лук и сирене. Исках да пробвам нещо екзотично и изискано, например охлюви. Ала вече е твърде късно. Защо винаги правя онова, което иска Себастиан?!

В мига, в който вдигам чашата си, жена с червена коса и тежка прическа, червена рокля и голи крака се бутва в мен и половината от мартинито ми се излива по мен.

— Съжалявам, сладурче — изрича тя, завалвайки думите си. Прави крачка назад, оглежда онова, което възприема като романтична сцена между мен и Себастиан, и отбелязва: — Ех, любов! — След което се отдалечава с клатеща се походка, а аз се заемам да попия мартинито със салфетката си.

— Какво беше пък това? — просъсквам.

— Някаква пияна жена на средна възраст — свива рамене Себастиан.

— Но тя не може да промени възрастта си! — изтъквам.

— Вярно. Но няма нищо по-лошо от жена над определена възраст, която е прекалила с пиенето.

— Откъде ги учиш тези правила, ако мога да знам?

— Стига, Кари! Всички знаят, че жените са лоши пиячи!

— А мъжете са по-добри, така ли?

— Защо изобщо обсъждаме този въпрос?

— Защото най-вероятно смяташ, че жените не стават също така и за шофьори, и за учени, нали?

— Има и изключения — например приятелката ти Мишката.

Моля?

Лучената ни супа пристига, а разтопеното сирене отгоре още бълбука.

— Внимавай! — предупреждава той. — Много е горещо!

Въздъхвам, загребвам лъжица от лигавото сирене и започвам да духам. После отбелязвам:

— И все пак ми се иска някой ден да отида във Франция!

— Аз ще те заведа — изрича нехайно той, сякаш няма нищо по-естествено от това. — Може би още това лято.

А после се привежда напред и развълнувано започва да ми излага внезапния си план:

— Ще тръгнем от Париж. После ще хванем влака за Бордо — това е мястото, където правят най-хубавото вино. След това ще се насочим надолу, към Южна Франция — Кан, Сен Тропе…

В съзнанието ми автоматично изниква Айфеловата кула. Изискана лятна къща с гипсови орнаменти на някой хълм. Моторни лодки. Бикини. Очите на Себастиан — сериозни, мечтателни, вторачени в моите.

— Обичам те, Кари! — шепти той във въображението ми. — Ще се омъжиш ли за мен?

За това лято планирах да отида поне до Ню Йорк, но щом Себастиан държи да ме води във Франция, хубаво.

— Ехо!

— А? — Вдигам стреснато глава и виждам пред себе си руса жена с лента на главата и грозна усмивка, разкриваща венците й.

— Просто не можех да не ви попитам! — изписква тя. — Откъде купихте тази чанта?

— Извинете! — обръща се раздразнено Себастиан по посока на блондинката, грабва чантата ми от масата и я оставя на земята.

Жената отминава, а той поръчва още по едно питие. Но настроението вече не е същото и когато агнешките ни котлети пристигат, започваме да дъвчем в пълно мълчание.

— Хей — обаждам се по едно време, — знаеш ли, че сме като стара семейна двойка?

— В какъв смисъл? — пита безизразно той.

— Ами нали се сещаш? Вечеряме, без да си проговорим. Това е най-големият ми страх. Всеки път, когато зърна подобна двойка в някой ресторант, се натъжавам. Така де, в крайна сметка защо са си направили труда да излизат? Щом вече няма какво да си кажат, защо не си стоят у дома?

— Може би защото по ресторантите храната е по-добра.

— Много смешно. — Оставям вилицата си, внимателно изтривам устни и оглеждам заведението. — Себастиан, какво не е наред?

— По-скоро с теб какво не е наред?

— Нищо.

— Значи всичко е наред.

— Напротив, нещо не е наред.

— Просто се храня, ясно? Не мога ли да си изям агнешкия котлет, без непрекъснато да се заяждаш с мен?

Смръзвам се на мястото си. И постепенно се смалявам. Докато накрая ставам само пет сантиметра. Отварям широко очи, за да овладея примигването. За нищо на света не мога да си позволя да се разплача.

— Естествено — изричам спокойно.

Ние да не би да се караме? Как, за бога, стана това?

Отново се заемам с агнешкия си котлет, но по-скоро го човъркам, отколкото ям. Накрая оставям обратно вилицата и ножа си.

— Предавам се.

— Не ти харесва агнешкото ли?

— Не. Агнешкото е много хубаво. Но виждам, че ми се сърдиш за нещо.

— Не ти се сърдя.

— Определено така изглеждаш.

Сега е негов ред да остави приборите си.

— Защо момичетата винаги трябва да правят това? Защо непрекъснато питат: „Какво не е наред?“ Може би всичко си е наред. Може би човек просто иска да се нахрани спокойно.

— Прав си — изричам тихо и се изправям.

За момент той се паникьосва.

— Къде отиваш? — пита ококорен.

— До тоалетната.

Използвам тоалетната, измивам си ръцете и оглеждам внимателно лицето си в огледалото. Защо се държа така? Може би проблемът наистина е в мен.

И внезапно осъзнавам какъв е проблемът. Уплашена съм.

Ако нещо се случи и изгубя Себастиан, сигурно ще умра! А ако той размисли и се върне при Дона Ладона, ще умра два пъти!

На всичко отгоре утре вечер трябва да ходя на онази среща с Джордж. Исках да се измъкна от нея, обаче баща ми не ми позволи.

— Ще бъде крайно невъзпитано от твоя страна! — отбеляза.

— Но аз не го харесвам! — отвърнах и се нацупих като дете.

— Той е много приятен младеж и нямаш никаква причина да се държиш нелюбезно с него.

— Още по-нелюбезно би било да го подведа!

— Кари — изрече баща ми и въздъхна, — искам да внимаваш със Себастиан.

— Че какво му е лошото на Себастиан?

— Прекарваш доста време с него. А ние, бащите, усещаме тези неща — имам предвид, за другите мъже.

Тогава се ядосах и на баща ми. Но същевременно не събрах сили да откажа срещата с Джордж.

Ами ако Себастиан разбере за срещата ми с Джордж и скъса с мен?

Тогава ще убия баща ми. Определено ще го убия!

Защо винаги става така, че не аз контролирам живота си?!

Тъкмо се каня да се присегна към чантата си, когато осъзнавам, че не съм с нея. Тя се намира под масата, където Себастиан я скри. Поемам си дълбоко дъх. Заповядвам си да се стегна, да си лепна една хубава усмивка, да се върна там и да се правя, че всичко ми е наред.

Когато се връщам, виждам, че чиниите ни са отнесени.

— Е — започвам с престорена веселост.

— Искаш ли десерт? — пита Себастиан.

— А ти?

— Аз те попитах първи. Не можеш ли веднъж сама да вземеш едно решение?

— Разбира се. Тогава нека да хапнем и десерт! — Но защо всичко е толкова непоносимо? Китайските мъчения сигурно са далеч по-приятни от това тук.

— Два пъти чийзкейк — казва той на сервитьорката, като отново поръчва, без да се съобрази с желанията ми.

— Себастиан…

— Да? — Лицето му е мрачно като градоносен облак.

— Още ли ми се сърдиш?

— Виж какво, Кари. Посветих толкова време да планирам тази среща и да те доведа в един наистина изискан ресторант, а в знак на благодарност ти не преставаш да се заяждаш с мен!

— Какво? — подскачам. Този път наистина ме свари неподготвена.

— Имам чувството, че нищо не мога да направя като хората.

Застивам от ужас. Какво правя, за бога?

Той е прав, разбира се. Аз съм тази, която се държи идиотски и защо? Толкова ли ме е страх да не го изгубя, че сега се опитвам да го отблъсна, за да не му дам шанс да скъса с мен?

Та нали каза, че иска да ме води във Франция, за бога?! Какво повече мога да искам?

— Себастиан? — изричам тихичко.

— Да?

— Съжалявам.

— Няма нищо — потупва ръката ми той. — Всички допускаме грешки.

Кимвам и потъвам още по-надолу в стола си, но настроението на Себастиан изведнъж се оправя. Придърпва стола ми до неговия и без да се свени от пълния ресторант, ме целува.

— Цяла вечер очаквам да го направя! — прошепва.

— Аз също — промърморвам.

Или поне си мисля, че е така. Но след няколко секунди се отдръпвам от него. Все още съм малко сърдита и объркана. Но после отпивам още една глътка от мартинито си и с нея успешно натиквам гнева си надолу — изпращам го чак в краката си, където, надявам се, вече няма да ми причинява неприятности.