Кандис Бушнел
Дневниците на Кари Брадшоу (17)

17.
Стръв за наивници

— Уолт! — подвиквам и го настигам в коридора на даскалото. Той спира и отмахва кичур коса от челото си. Косата му е доста по-дълга от обикновено и по челото му струи обилна пот.

— Къде беше в неделя вечер? Очаквахме те на партито у Лали, но не се появи никакъв!

— Не ми остана време да стигна и до вас — отговаря той.

— Че защо? Какво друго може да прави човек в този град? — Опитвам се да го кажа като на шега, обаче Уолт не се връзва.

— Колкото и да не ти се вярва, аз имам и други приятели.

— Така ли?

— Извън гимназия „Касълбъри“ също има живот.

— Хайде, стига! — сръгвам го в ребрата аз. — Пошегувах се. Просто ни липсваш.

— Да, вие също ми липсвате — отбелязва той и премества учебниците си от едната ръка в другата. Просто се налага да вземам извънредни смени в „Хамбургер Шак“. Което означава, че сега се налага да прекарвам всяка свободна минута в учене.

— Ама че гадна работа! — Вече сме стигнали пред стаята за почивка на даскалите, където аз се спирам, защото се каня да вляза точно там. — Уолт, наред ли е всичко? Ама сериозно?

— Разбира се — свива рамене той. — Защо изобщо питаш?

— Ами, ей така, не знам.

— До скоро! — махва с ръка той. И докато се отдалечава, аз осъзнавам, че ме е излъгал — или най-малкото за извънредните смени. Миналата седмица водих Миси и Дорит два пъти в „Хамбургер Шак“ и той не беше там нито една от въпросните вечери.

На всяка цена трябва да разбера какво става с Уолт! Отбелязвам си мислено тази задача, а след това натискам бравата на вратата.

Заварвам вътре госпожица Смиджънс, съветник към училищния вестник, заедно с госпожица Пицчийк, която преподава домакинство и машинопис. Двете си пушат и обсъждат въпроса как биха могли да отидат да се боядисат в универсалния магазин „Дж. Фокс“ в Хартфорд.

— Сузи твърди, че този салон буквално променил живота й! — изтъква компетентно госпожица Пицчийк. — През целия си живот бе носила нюанси на синьото, а изведнъж се оказало, че би трябвало да избере оранжевото!

— Оранжевото е за тиквите — отбелязва госпожица Смиджънс, с което почти ме кара да я харесам, защото съм напълно съгласна с нея. — Ако питаш мен, цялата тази мания по цветови анализ на характера е чиста шарлатания! Просто още един начин да отделиш глупака от парите му!

„Освен това — допълвам си на ум аз — е напълно безполезен, ако кожата ти е посивяла от пушене на три кутии цигари на ден.“

— Но пък е много забавно! — контрира госпожица Пицчийк, чийто ентусиазъм очевидно е пълен бетон. — Всяка събота сутрин се събираме една група момичета, а после ходим на обяд… — В този момент вдига глава и ме вижда как вися до вратата. — Да? — пита хладно. Стаята за почивка на даскалите е напълно забранена за достъп на учениците.

— Налага се да говоря с госпожица Смиджънс — казвам смирено.

На госпожица Смиджънс очевидно й е писнало тотално от скъпата й колежка, защото, вместо да ме натири навън като мръсно псе, изрича усмихнато:

— Кари Брадшоу, нали? Заповядай, Кари! И затвори след себе си вратата, ако обичаш!

Усмихвам се, докато се опитвам да задържа дъха си. Въпреки че от време на време припалвам, близостта с две жени, които димят като комини, ме кара да изпитам неистовото желание да размахам ръка пред носа си. Но тъй като това би било изключително грубо от моя страна, се опитвам да дишам през устата си.

— Питах се… — започвам.

— Разбирам! Искаш да работиш за вестника! — отсича с изненадващо проникновение госпожица Смиджънс. — Случва се всяка година. Понякога след първата четвърт на годината някой от големите внезапно се сеща, че иска да работи за „Нътмег“. Предполагам, че искаш да наваксаш с извънкласните занимания, нали?

— Не точно — отговарям, като се надявам да не ми стане лошо от толкова обилен цигарен дим.

— Тогава защо? — поглежда ме заинтригувано учителката.

— Просто смятам, че бих могла да допринеса с нещо за облика на вестника.

Като че ли точно това не трябваше да го казвам, защото тя ме поглежда презрително и отбелязва:

— Сериозно? — Сякаш го е чувала милион пъти.

— И освен това смятам, че съм доста добър писател — добавям предпазливо, защото не смятам да се предавам толкова лесно.

Обаче госпожица Смиджънс изобщо не е впечатлена.

— Всички се натискат да пишат. Обаче ние се нуждаем от хора, които да вършат подготвителната работа. — Схващам, че вече се опитва да се отърве от мен, обаче аз не си тръгвам. Продължавам да си стоя там, едва задържайки дъха си, с изцъклени героично очи. Лицето ми сигурно я плаши донякъде, защото накрая тя се предава. — Е, добре де, ако си навита да се занимаваш с подготвителната работа, може и да ти позволим накрая да напишеш нещо. Редакторската колегия се събира три пъти седмично — понеделник, сряда и петък, в четири следобед. Ако отсъстваш на повече от едно заседание, изхвърчаш!

— Добре — промърморвам, което компенсирам с енергично кимане.

— Значи този следобед в четири.

Помахвам й дружески и побързвам да се измета оттам.

* * *

— Сигурна съм, че Питър ще зареже Маги — отбелязва Лали, докато се съблича. Протяга се чисто гола, преди да се вмъкне в банския си костюм. Винаги съм се възхищавала на липсата й на свян, когато става въпрос за тялото й. Лично аз досега така и не успях да се избавя от неувереността си, когато съм гола, поради което при всяко преобличане за плуване ми се налага да извършвам какви ли не чудати жестикулации с ръцете и краката, за да запазя чувството си за достойнство.

— Няма начин! — Правя неистови усилия да прикрия задника си, докато свалям бельото си. — Той е влюбен в нея!

— Не е влюбен, а просто иска да прави секс с нея! — поправя ме Лали. — Себастиан ми каза, че Питър го разпитвал за другите жени, с които е ходил. Особено за Дона Ладона. Звучи ли ти като човек, който е лудо влюбен в определено момиче?

Дори от самото име на Дона Ладона и до днес ме побиват тръпки. Минаха седмици, откакто тя поде кампанията за тормоз над мен, и въпреки че напоследък се ограничава единствено до мръснишки погледи в коридора, предполагам, че под повърхността всичко продължава да ври и кипи и всеки момент ще избухне. Нищо чудно прелъстяването на Питър да е част от същия този план за отмъщение, чрез който Дона Ладона ще се опита да всее раздор в групата ни.

— Себастиан ти е казал подобно нещо? — смръщвам се аз. — Странна работа. А на мен не ми е казал нищо. Ако Питър наистина е споделил със Себастиан, че се интересува от Дона, Себастиан при всички положения щеше да ми каже!

— Е, може би не ти казва всичко — подмята небрежно Лали.

Какво би трябвало да означава това, моля? Поглеждам я изпитателно. Обаче тя изглежда в пълно неведение, че по някакъв начин е нарушила негласните закони на приятелството, и започва да прави упражнения за разтягане и подготовка за плуване.

— Смяташ ли, че трябва да кажем на Маги? — питам накрая.

— Дори и някой да й каже, няма да съм аз! — отсича Лали.

— Ама той все още не е направил нищо, нали така? Значи може би са само празни приказки! Освен това Питър непрекъснато се хвали с приятелството си с Дона!

— А Себастиан не е ли ходил с нея? — пита Лали.

Още един странен коментар. Лали отлично знае, че е ходил. Имам чувството, че използва всяко възможно извинение, за да изрича името на Себастиан.

И наистина, още следващото нещо, което казва, е:

— Между другото, след няколко седмици в „Шабу Ин“ ще гостуват „Ацтеките Двойната стъпка“. Какво ще кажеш ти, аз и Себастиан да отидем заедно? Така де, бихме могли да отидем и само двете, но тъй като ти очевидно навсякъде се мъкнеш със Себастиан, няма нищо лошо и той да дойде. Освен това е много добър танцьор.

Едно време бих приела с радост идеята да слушам любимата си банда заедно със Себастиан, но незнайно защо точно в този момент изпитвам странно неудобство. От друга страна, как бих могла да откажа, без да се издам, че подозирам нещо?

— Окей, супер — кимвам.

— Ще бъде жестоко! — съгласява се със светнали очи Лали.

— Още този следобед ще го питам — отбелязвам, завивам косата си и я пъхам под плувната си шапка.

— О, не се тревожи за това! — махва с ръка Лали, сякаш всичко си е в реда на нещата. — Мога да го попитам и лично, когато го видя. — И се изнася с широка крачка от съблекалнята.

Пред очите ми изниква крайно смущаващата картина на Лали, танцуваща със Себастиан на партито й.

Заемам мястото си пред коридора, съседен на нейния. После казвам:

— Не се тревожи за Себастиан! И без това ще дойде да ме вземе в четири. Тогава ще го попитам.

Тя извърта глава към мен, свива рамене и отбелязва:

— Както желаеш.

Но в момента, в който краката ми се отлепят от земята, се сещам, че в четири вече имам среща на редакторската колегия на вестника. Тази мисъл сковава тялото ми до такава степен, че разплисквам водата като талпа. За момент съм като зашеметена от този удар, но веднага след това навикът си казва думата и аз започвам да плувам.

Мамка му! Забравих да кажа на Себастиан за срещата на редакторската колегия! Ами ако ми се наложи да тръгна, преди той да се е появил? Тогава Лали със сигурност ще го прилапа!

Дотолкова съм потънала в мисли, че се излагам феноменално с гмурването в стил лебед, което е най-лесното в моя репертоар.

— Какво ти става днес, Брадшоу? — провиква се треньорът Нипси. — Гледай да си стегнеш задника до петък, иначе…

— Непременно! — кимвам и изтривам лицето си с кърпата.

— Прекарваш твърде много време с гаджето си! — отбелязва присмехулно той. — И точно това те разконцентрира!

Поглеждам крадешком към Лали, която следи изкъсо тази размяна на реплики между мен и тренера. За момент долавям тънка усмивчица върху лицето й, но в следващия от нея няма и следа.

* * *

— Нали щяхме да ходим в мола „Фокс Рън“? — нацупва се Себастиан и отвръща раздразнено поглед от мен.

— Съжалявам! — Протягам ръка, за да го докосна, но той се отдръпва бързо.

— Ще ме намокриш!

— Нали току-що излизам от басейна?

— Виждам — промърморва той.

— Ще отида само за половин час!

— И защо изобщо искаш да работиш за този скапан клюкарник, а?

Как да му обясня? Че се опитвам да имам бъдеще ли? Себастиан няма да ме разбере. Той полага максимални усилия да няма такова.

— Хайде де! — примолвам му се аз.

— Не искам да ходя сам в мола!

Лали застава до нас, като завърта хавлията си и я мята във въздуха.

— Аз мога да дойда с теб — предлага си автоматично услугите.

— Страхотно! — светват веднага очите му, а на мен казва с усмивка: — Ние ще те чакаме там, става ли?

— Разбира се. — Всичко изглежда напълно невинно. Но защо тогава това „ние“ ме притеснява толкова много?

Питам се дали да не се откажа от тази среща на редакторската колегия във вестника и да не тръгна след него.

Дори правя няколко крачки напред, но когато излизам от басейна, спирам. Такава ли ще бъда през целия си живот? Ще вземам решение за нещо, което ми се струва важно за бъдещето ми, а после ще се отказвам с лека ръка от него заради някакъв мъж? „Голяма глупост, Брадли! Как можеш да бъдеш толкова слабохарактерна?!“ — сякаш чувам в главата си гласа на Мишката.

И отивам на срещата на редколегията.

Вследствие на доста дълго продължилото ми двоумение малко съм закъсняла. Екипът вече се е подредил около огромна кръгла маса, с изключение на госпожица Смиджънс, която се намира до прозореца и тайничко пуши цигара. И тъй като не е погълната от разговора, тя първа ме забелязва.

— О, Кари Брадшоу! Значи все пак благоволи да ни удостоиш с присъствието си!

Питър вдига очи и погледите ни се срещат. „Копеле!“, казвам си аз, като се сещам за онова, което Лали преди малко ми каза за Питър и Дона Ладона. Решавам, че ако Питър ми създава проблеми в приобщаването към екипа на „Нътмег“, ще му напомня за онова, което е казал на Себастиан.

— Всички ли тук познават Кари? Кари Брадшоу? — пита той. — Последна година е. И доколкото виждам, тя е решила… хммм… да се присъедини към екипа по описването на вестника.

Останалите ме гледат с празни погледи.

Освен Питър разпознавам трима от нашия випуск. Останалите четирима са от втори и трети курс плюс едно момиченце, което изглежда толкова малко, че сигурно е заек. Не особено обещаваща групичка писатели.

— Да се върнем на дискусията си — подема отново Питър, когато аз заемам мястото си в другия край на масата. — Някакви идеи за новия брой?

Най-малкото момиче, което има черна коса и много грозна кожа и прилича на човек, решил на всяка цена да преуспее в живота, каквото и да му струва това, вдига ръка и казва:

— Мисля, че бихме могли да напишем нещо за храната в стола. Откъде идва и защо е толкова лоша.

— Вече сме писали по тази тема — отговаря уморено Питър. — Включваме я почти във всеки брой. И досега нищо не се е променило.

— О, напротив! — провиква се един класически зубър със задължителните очила. — Преди две години училището се съгласи да разреши поставянето на автомати за продажба на здравословна храна долу в стола! Така поне можем да си купуваме слънчогледови семки!

Аха! Значи това е причината в даскало да се мотае една групичка ученици, които непрекъснато люпят семки като колония маймуни.

— Ами физкултурния салон? — пита момиче със силно опъната и сплетена на една плитка коса. — Защо да не лобираме за аеробика вместо за баскетбол?

— Не мисля, че ще бъдат много онези, които ще искат да играят аеробика във физкултурния салон — срязва го студено Питър.

— Пък и е много глупаво да пишем за неща, които хората и без това могат да си правят и у дома — изтъква зубърът. — Все едно да принуждаваш всички да ходят до пералнята.

— Но нали всичко е въпрос на избор? — контрира малкото момиче. — Което ми напомня, че бихме могли да напишем нещо за дискриминацията, на която мажоретките подлагат хората.

— Аха, това — въздъхва Питър. — Кари, ти какво ще кажеш?

— Защо имам чувството, че миналата година някой се опита да прокара закон срещу дискриминацията на мажоретките, но се провали?

— Ние няма да се откажем! — не се предава заекът. — Мажоретките подлагат грозните хора на престъпна дискриминация! Това е неконституционно!

— Така ли? — поглежда я Питър.

— А аз си мисля, че трябва да измислят закон срещу всички грозни момичета — обажда се зубърът и започва да издава някакви грухтящи звуци, които вероятно трябва да минат за смях.

Питър го поглежда неодобрително и се обръща към заека:

— Гейл, мисля, че вече обсъдихме този въпрос. Не можеш да използваш вестника, за да прокарваш каузи на семейството си! Всички знаем, че сестра ти искаше да стане мажоретка, а Дона Ладона я отхвърли два пъти. Ако в случая не ставаше въпрос за сестра ти, можеше и да помислим за нещо на тази тема. Но ситуацията е такава, че е замесена и тя. Ако сега пуснем нещо такова, всички ще решат, че вестникът се опитва по някакъв начин да принуди мажоретките да я приемат! Това е против всички правила на журналистиката…

— В какъв смисъл? — обаждам се внезапно заинтригувана. Особено когато цялата тази тирада изглежда така, сякаш Питър се опитва да защити Дона Ладона. — Защо си мисля, че целта на журналистиката е да помогне на хората да видят неправдите в света? А както всички добре знаем, неправдите започват още на нашия праг. В случая, започват точно тук, в гимназия „Касълбъри“!

— Права е! — възкликва зубърът и удря с юмрук по масата.

— Окей, Кари! — присвива раздразнено очи Питър. — Тогава ти вземи тази история!

— А, не! Не може така! — намесва се най-сетне госпожица Смиджънс. — Знам, че Кари е абитуриентка, но като нов член на екипа ни тя трябва да започне с подготвителна работа като всички останали.

Аз свивам любезно рамене, сякаш ми е все тая.

Няколко минути по-късно двете с Гейл ни настаняват в един ъгъл, за да подреждаме типи върху големи листи хартия на редове. Работата е непоносимо отегчителна. Поглеждам към Гейл и виждам, че е смръщена — не знам обаче дали защото така се концентрира, или просто е бясна. Тя е в кулминацията на най-лошата фаза от пубертета, което ще рече, че има пъпки и белези, мазна коса и лице, което все още не е успяло да настигне носа й.

— Типично, нали? — отбелязвам. — Винаги дават най-маловажната работа на момичетата!

— Ако следващата година вече не ме направят репортер, ще пусна петиция! — отсича решително тя.

— Хмммм. Винаги съм смятала, че в живота съществуват два начина да получиш онова, което искаш. Или да принудиш със сила хората да ти го дадат, или да ги накараш да искат сами да ти го дадат. Доколкото сочи опитът ми, вторият начин като че ли е за предпочитане. Сигурна съм, че ако поговориш с госпожица Смиджънс, тя ще ти помогне. Изглежда доста свестен човек.

— Не тя е лошата. Става въпрос за Питър!

— В какъв смисъл?

— Просто отказва да ми даде шанс да напиша нещо!

Може би подозирайки, че го обсъждаме, Питър се приближава към нас и казва:

— Кари, не е необходимо да правиш това!

— О, нямам нищо против! — изричам весело. — Обичам да правя разни неща с ръцете си.

— Вярно ли е? — пита Гейл, когато Питър се отдалечава.

— Майтапиш ли се? Най-големият ми кошмар бяха релефните карти! А когато бях при скаутите, се провалих в шиенето и бродерията.

Малката Гейл се изкисква.

— Аз също — казва. — Когато порасна, искам да стана като Барбара Уолтърс^[1], въпреки че всички й се присмиват. Чудя се дали и на нея някога й се е налагало да прави това, което правя сега аз.

— Сигурно. А може би и далеч по-кошмарни неща.

— Така ли мислиш? — поглежда ме с надежда детето.

— Убедена съм! — натъртвам, твърдо решена да я успокоя. В следващите няколко минути двете работим, потънали в пълно мълчание, и изведнъж аз питам: — Между другото, каква е тази работа между сестра ти и Дона Ладона?

Тя ме поглежда подозрително и пита:

— Ти познаваш ли сестра ми?

— Разбира се.

В известен смисъл това е лъжа, разбира се. Не я познавам лично, но мисля, че се сещам коя е. Сестрата на Гейл трябва да е едно момиче от нашия випуск на име Рамона, което изглежда точно като Гейл, само че не толкова пъпчива и доста по-подобрена нейна версия. Не съм й обръщала голямо внимание, защото тя дойде в нашето даскало, когато бяхме зайци, и автоматично се сдружи с други хора.

— Много добра гимнастичка е — обяснява ми Гейл. — Или поне беше, когато живеехме в Ню Джърси. Когато беше на тринайсет, стана щатски шампион по гимнастика!

— А защо тогава не е в отбора по гимнастика? — изненадвам се аз.

— Порасна. Бедрата й наедряха. Сдоби се и с цици. И центърът на гравитацията й някак се премести.

— Разбирам.

— Но все още много я бива да прави колела и всички останали номера, които правят мажоретките. Кандидатства за тяхната група и беше абсолютно сигурна, че ще влезе, защото е много по-добра от всички момичета там, в това число и Дона Ладона, които не могат да направят дори едно пълно колело. Обаче не я избраха дори за подгласничка. Миналата година пак опита, а след това Дона Ладона отишла при нея и директно в очите й заявила, че нейната няма да стане, защото не била достатъчно красива!

— Просто ей така отишла и го е казала, така ли? — ахвам изумена.

Гейл кимва и отбелязва:

— Казала е, цитирам: „Ти не си достатъчно красива, за да влезеш в групата, така че недей да губиш и нашето време, и твоето!“

— Божичко! И какво направи после сестра ти?

— Оплака се на директора.

Кимвам, като си казвам, че това е типична реакция за Рамона — винаги гледа да изтропа проблема си на някой възрастен и точно заради това вероятно не са я взели в групата. И все пак…

— И какво каза директорът?

— Казал, че изобщо не иска да бъде въвличан в момичешки работи. А сестра ми му заявила, че това е чиста проба дискриминация. Дискриминация срещу момичетата, които нямат права коса, миниатюрни нослета и идеални цици. И той се засмял.

— Шефът е копеле. Всички го знаят.

— Но това с нищо не ни помага. Затова сега сестра ми се опитва да заведе дело за дискриминация.

— И ти ще пишеш по този въпрос, така ли?

— С удоволствие, само дето Питър няма да ми позволи. А и Дона Ладона няма да иска да говори с мен. Така де, аз съм все още заек. Освен това е предупредила абсолютно всички, че ако някой някога си отвори устата по този въпрос, ще се разправя директно с нея!

— Сериозно?

— А кой е този смелчага, дето ще тръгне да се разправя с Дона Ладона, а?! — Гейл въздъхва. — Нека си признаем — тя управлява цялото училище!

— Или поне си мисли, че го прави.

В този момент Питър се връща при нас и казва:

— Имам среща с Маги в мола „Фокс Рън“. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Разбира се — кимвам и си събирам нещата. — И без това имах среща там със Себастиан.

— Чао, Кари! — помахва ми Гейл. — Беше ми приятно да се запознаем! И не се притеснявай! Няма да те заговарям, когато се засечем по коридорите!

— Не говори глупости! Разбира се, че ще ми се обадиш, когато ме видиш!

* * *

— Гейл сигурно ти е разказала всичко за Дона Ладона и сестра й Рамона — казва Питър, докато прекосяваме паркинга по посока на неговия ръждясал жълт микробус.

— Ммммммм — промърморвам неопределено.

— Глупави женски приказки! — махва презрително с ръка той.

— Така ли мислиш за ситуацията? Че са глупави женски приказки?

— Че какво друго може да е?

Отварям вратата до шофьора, събарям купчина листи на пода и се вмъквам.

— Странно — отбелязвам. — А аз те мислех за по-еволюирал по отношение на жените.

— Какво искаш да кажеш? — Питър натиска газта и завърта ключа. След няколко опита колата запалва.

— Никога не съм те мислела, че си от онези момчета, които не могат да търпят звука от женските гласове. Нали се сещаш? От онези, дето крещят на приятелките си да си затварят устата, когато те се опитват да им кажат нещо.

— И кой ти каза, че съм такъв? Маги ли? Гарантирам ти, че не съм от тях!

— Тогава защо не позволяваш на Гейл да си напише историята? Или в случая проблемът е по-скоро в Дона Ладона? — питам небрежно.

— Няма нищо общо с нея — отсича той и непохватно сменя скоростите.

— А ти колко добре я познаваш? Ама честно!

Той ме поглежда подозрително.

— Защо?

Свивам рамене и изричам:

— Чух те да говориш за нея на партито у Лали.

— Е, и?

— Просто Маги ми е много добра приятелка. И е страхотно момиче. И не искам никой да я наранява.

— И кой е казал, че ще я нараня?

— Гледай да не я нараняваш. Толкова.

Изминаваме още малко път и Питър по едно време казва:

— Не е необходимо да го правиш.

— Кое?

— Да бъдеш любезна с Гейл. Тя е голяма досада. Говориш ли веднъж с нея, никога повече няма да можеш да се отървеш.

— На мен ми се стори свястно момиче. — Поглеждам го свирепо, когато си спомням, че той отказа поне да заведе Маги до клиниката за онези противозачатъчни хапчета.

И той очевидно се чувства виновен, защото казва:

— Ако искаш да напишеш нещо за вестника, направи го! Все пак задължен съм ти.

— Задето придружих Маги до клиниката ли? Да, наистина си ми задължен.

— А за момичетата не е ли по-добре сами да се оправят с тези неща?

— Нямам представа — отбелязвам и в гласа ми се прокрадва зловеща нотка. — Ами ако Маги се беше оказала бременна?

— Нали точно това се опитвам да избегна! Мисля, че все пак заслужавам някаква благодарност, задето съм добър приятел и я карам да взема хапчетата — измърква самодоволно той, като че ли очаква потупване по гърба.

Защо мъжете винаги смятат, че светът се върти около тях? И че само те изнасят цялата тежест на света върху плещите си?

— Мисля, че Маги е достатъчно умна, за да знае, че и сама трябва да си взема хапчетата.

— Хей, не исках да кажа…

— Няма значение — махвам с ръка вбесена. Внезапно в съзнанието ми изплува онова момиче в клиниката, което си изплакваше очите, защото току-що беше направило аборт. Типът, от когото е забременяла, също не беше с нея. Би трябвало да разкажа на Питър за нея, обаче не знам откъде да започна.

— Както и да е. Все пак е било много мило от твоя страна — признава той. — Маги ми каза, че си била страхотна.

— И това те изненадва?

— Не знам, Кари — започва да пелтечи той. — Искам да кажа… винаги съм те мислел за… за малко глупава.

— Глупава ли?

— Ами ти непрекъснато се шегуваш. Никога не съм можел да разбера какво правиш в часовете по висша математика.

— Защо? Защото съм смешна ли? Не може ли едно момиче да бъде и смешно, и интелигентно?

— Не съм казал, че не си интелигентна…

— Или защото аз няма да ходя в Харвард? Знаеш ли, Маги непрекъснато ми повтаря какъв страхотен тип си. Обаче аз някак си не й вярвам. Или може би си се превърнал в абсолютен задник само през последните три дена.

— Хей, по-леко! Не е необходимо да се ядосваш толкова! Защо вие, момичетата, винаги приемате нещата толкова лично?

Кръстосвам ръце пред гърди и нищо не казвам. Усещам, че на Питър започва да му става неудобно, защото почва да се върти на седалката си.

— И така… хммм… на въпроса — изрича по едно време. — Наистина трябва да напишеш нещо за вестника. Може би профил на някой учител или нещо подобно. Тези неща винаги се приемат добре.

Вдигам крака върху предното табло на колата и отсичам:

— Ще си помисля.

* * *

Вътрешно все още кипя от гняв, когато спираме на паркинга пред мола „Фокс Рън“. Толкова съм бясна, че вече се питам дали мога да продължа да бъда приятелка с Маги, докато се влачи с този кретен.

Излизам от колата и хлопвам вратата на колата малко по-силничко, отколкото трябва. Знам, че не е никак възпитано от моя страна, обаче не успявам да се сдържа.

— Ще се видим с вас двамата вътре, става ли? — подхвърлям.

— Става — кимва той, но очевидно е притеснен. — Ще бъдем в „Мисис Фийлдс“.

Кимвам и тръгвам покрай паркинга, като междувременно започвам да ровичкам в чантата си и накрая изваждам каквото търся — цигара. Запалвам я. И докато си пуша и постепенно започвам да възвръщам нормалното си състояние, жълтият корвет се вмъква в паркинга и се заковава със свистене на спирачки на около десет крачки от мен. Себастиан. С Лали.

Със смях и кикот двамата се изнизват от колата.

В гърлото ми се събира буца. Къде са били през последния час и половина?

— Здрасти, скъпа! — докосва леко с устни устните ми Себастиан. — Бяхме много гладни, затова отскочихме до „Хамбургер Шак“.

— Видяхте ли Уолт?

— Ъхъ — отговаря Лали. Себастиан ме хваща под ръка, а с другата хваща под ръка Лали. Така подредени, тримата влизаме в мола. Единственото ми успокоение е, че Себастиан не ме излъга за „Хамбургер Шак“. Когато ме целуна, дъхът му вонеше на лук с чушки, примесен с острия аромат на цигари.