Кандис Бушнел
Дневниците на Кари Брадшоу (27)

27.
Момичето, което…

Ковчег. Само дето не е истински ковчег. По-скоро е лодка. И тя потегля. Трябва да се кача на нея, обаче хората ми препречват пътя. Не мога да ги заобиколя. Сред тях е и Мери Гордън Хауърд. Тя ме сграбчва за ръкава на якето и ме дръпва назад. „Никога няма да го преодолееш! Този страх ще те държи цял живот! Никой мъж вече няма да те обича…“

Не! Нееееееее!

* * *

Събуждам се. Чувствам се като парцал. Спомням си, че снощи се случи нещо кошмарно.

Спомням си какво е.

Отричам го.

Знам, че е истина.

Питам се какво да правя. Да избеснея, да се обадя на Лали и Себастиан и да се разпищя? Или да излея кофа свинска кръв върху тях както във филма „Кари“ (обаче откъде ще я взема тази кръв, а е и твърде отблъскващо). Или да се престоря, че съм болна от сериозна болест и да направя опит за самоубийство (тогава ще ме съжаляват, наистина, но защо да им доставям това удоволствие?). Или да се престоря, че нищо не се е случило. Да се държа така, сякаш със Себастиан все още сме заедно, а инцидентът с Лали е просто странно отклонение от иначе щастливия ни романс.

Минават пет минути. През главата ми се стрелкат странни мисли. Например — в живота има четири вида момичета:

Момичето, което си играеше с огъня.

Момичето, което отвори Кутията на Пандора.

Момичето, което подаде ябълката на Адам.

И момичето, чиято най-добра приятелка открадна гаджето й.

Не, не е възможно! Не може да я харесва повече от мен! Не може! Но, разбира се, че може.

Защо? Удрям с юмруци по леглото, опитвам се да си разкъсам дрехите (памучно горнище на пижама, което изобщо нямам спомен как съм облякла снощи), пищя във възглавницата. После се отпускам шокирана назад. Вторачвам се в тавана и в този момент ме озарява едно ужасно прозрение:

Ами ако оттук нататък никой не пожелае да прави секс с мен? Ако цял живот си остана девствена?

Изтръгвам се някак си от леглото, втурвам се долу, грабвам телефона.

— Не изглеждаш никак добре — казва Дорит.

Изръмжаване.

— С теб ще се разправям по-късно!

Връщам се тичешком обратно в стаята си с телефона. Внимателно затварям вратата. С трепереща ръка набирам номера на Лали.

— Лали може ли да се обади?

— Кари? — казва тя. Звучи леко напрегната, но изобщо не така уплашена, колкото се надявах. Много лош знак.

— Моля те, кажи ми, че онова, което се случи снощи, не се е случило!

— Хммм… Ами… Всъщност се случи.

— Защо?

— Какво защо?

— Как можа да го направиш?! — Агонизиращ вик.

Тишина. А после:

— Не исках да ти казвам… — Пауза и аз започвам да пропадам в плаващи пясъци. Смъртта изглежда неизбежна. — Но вече аз ходя със Себастиан!

Толкова просто. Толкова делово. Толкова неоспоримо.

Това не може да се случва на мен.

— И това не е от вчера — допълва.

Знаех си! Знаех си, че между тях двамата става нещо, но просто не ми се вярваше! И все още не ми се вярва.

— Откога? — искам да знам.

— Наистина ли държиш да знаеш?

— Да! — просъсквам.

— Заедно сме още отпреди той да отиде на почивка.

— Какво!

— Единственото, което знам, е, че той се нуждае от мен.

— И на мен ми каза същото!

— Е, сигурно е размислил.

— Или може би ти си го накарала да размисли.

— Мисли си каквото щеш! — тросва ми се грубо тя. — Важното е, че сега иска мен!

— Не е вярно! — просъсквам злобно. — Просто ти искаш него повече, отколкото искаш мен!

— Какво би трябвало да означава това?

— Не схващаш ли? С теб вече не сме приятелки! И никога повече няма да бъдем! Оттук нататък как бих могла да ти проговоря?!

Продължителна, злокобна тишина. Накрая:

— Обичам го, Кари.

Прищракване. Разговорът приключи. Седя на леглото си потресена.

* * *

Не мога да се изправя пред цялото даскало на общото събрание. Затова се насочвам директно към плевнята. Може пък да изкарам и целия ден тук. Изпушвам една след друга три цигари. Тук е шибано студено. Решавам да използвам думата „шибан“ при всеки удобен случай.

Как е възможно да стане това? Кое е онова, което тя има, а аз нямам? О, вярно, това вече го минах. Очевидно е, че съм напълно неадекватна. Или може би си го заслужавам. Аз го отнех от Дона, а сега Лали го отне от мен. Каквото повикало, такова се обадило. А после някое друго момиче ще го отнеме от Лали.

Как изобщо можах да бъда толкова глупава?! Винаги съм си знаела, че не бих могла да го задържа. Не съм достатъчно интересна. Или достатъчно секси. Или достатъчно хубава. Или достатъчно умна. Или може би просто съм прекалено умна?

Отпускам глава в ръцете си. Понякога се правех пред него на по-глупава, отколкото съм. Казвах: „О, за какво става дума?“, когато знаех много добре какво ми говори той. Това обаче ме караше да се чувствам така, сякаш нямам представа коя съм или коя би трябвало да бъда. Кисках се нервно на неща, които въобще не ми бяха смешни. А после ставах прекалено фиксирана върху устните си или как движа ръцете си. Постепенно започнах да живея в една черна дупка на несигурността, която се премести в съзнанието ми подобно на нежелан роднина, който отказва да си тръгне от къщата ти, обаче продължава да критикува мебелировката.

Би трябвало да изпитвам облекчение. Чувствам се така, сякаш съм ходила на война.

— Кари? — изрича предпазливо Маги. Вдигам очи. Тя стои пред мен с розови бузи и коса, сплетена на две дълги плитки, и поставя облечената си в ръкавица ръка на устните си. — Добре ли си?

— Не. — Гласът ми е по-скоро беззвучно грачене.

— Мишката ми каза какво е станало — прошепва тя.

Кимвам. Скоро всички ще знаят. И ще почнат да ме обсъждат и да говорят зад гърба ми. Ще се превърна в посмешище. Момичето, което не успя да задържи гаджето си. Момичето, което не беше достатъчно добро. Момичето, което беше изиграно от най-добрата си приятелка. Момичето, което можеш да тъпчеш, колкото си искаш. Момичето, което няма никакво значение.

— Какво ще правиш сега? — пита дълбоко възмутена Маги.

— Че какво бих могла да направя? Тя каза, че той казал, че се нуждае от нея!

— Лъже! — изкрещява Маги. — Тя е една долна лъжкиня! Непрекъснато се хвали, непрекъснато се изтъква! Все тя е най-добрата! И ти открадна Себастиан просто защото ти завижда и ревнува!

— Е, може пък той наистина да я харесва повече от мен — изричам изтощено.

— Не е възможно! А ако е така, значи е пълен глупак! И двамата са зли, отвратителни човечета, които просто се заслужават един друг! Лика-прилика са си! По-добре стана, че се отърва! Той не беше достатъчно добър за теб!

Обаче беше. Беше единственото, за което съм си мечтала. Ние бяхме родени един за друг. И никога повече няма да обичам друг така, както обичах него!

— Трябва да направиш нещо! — провиква се Маги. — Направи нещо! Запали пикапа й!

— О, Маги — вдигам тъжно глава, — вече съм твърде уморена за подобни работи!

* * *

През часа по висша математика се крия в библиотеката. Жадно поглъщам „Любовните зодии“. Лали е скорпион, което напълно се връзва. Себастиан (Се-еба-стиан) е лъв. Очевидно двамата ще имат експлозивен секс.

Правя опит да разбера кое най-много мразя в тази ситуация. Срамът и унижението? Загубата на гаджето и на най-добрата ми приятелка? Или предателството? Сигурно са го планирали от седмици. Говорели са си за мен и как ще се отърват от мен. Кроили са тайни планове. Обсъждали са как ще ми кажат. Но не ми казаха. Нямаха очи да ми кажат. Просто поставиха факта точно пред мен, пред лицето ми. Като че ли единственият начин, по който са можели да се справят с този проблем, е да бъдат хванати. И изобщо не са помислили как ще се почувствам. Аз бях елемент от картината само като препятствие, защото за тях нямах никакво значение. За тях съм един никой.

Всичките тези години приятелство… Лъжа ли са били?

Спомням си как веднъж, в шести клас, Лали имаше рожден ден и не ме покани. Един ден се появих в училище и Лали не ми говореше и никой не искаше да говори с мен. Или поне така изглеждаше. Маги и Мишката продължаваха да говорят с мен. Но не и Лали, нито останалите момичета, с които движеше, например Джен П. И тогава нямах представа какво да правя. Майка ми каза, че трябва да се обадя на Лали, а когато го направих, майката на Лали заяви, че тя не си била у дома, макар да чух как Лали и Джен П. се хилеха зад нея.

— Но защо постъпват така с мен? — попитах майка си.

— И аз не знам — вдигна безпомощно рамене тя. — Това е просто едно от онези неща, които момичетата правят.

— Но защо?

Тя поклати глава и рече:

— От ревност и завист.

Но тогава не го мислех за ревност и завист. Мислех го по-скоро за инстинктивно действие, както когато глутница диви животни отвеждат един от групата си в пустошта, за да го оставят да умре.

Беше плашещо — фактът, че едно момиче не може да живее без приятели.

— Не им обръщай внимание! — посъветва ме майка ми. — Дръж се така, като че ли нищо не е станало. Лали ще ти проговори отново. Ще видиш!

И се оказа права. Аз наистина започнах да се преструвам, че нищо не е станало, рожденият ден на Лали мина и отмина и ето че само четири дена по-късно двете с Лали по някакъв мистериозен начин бяхме отново приятелки.

Но после, в продължение на седмици, всеки път, когато Лали споменеше за рождения си ден (била водила шест момичета в увеселителен парк), аз цялата се изчервявах при спомена, че съм била пренебрегната. И когато най-сетне събрах сили да я попитам защо не ме е поканила, тя ме погледна изненадано и, самата невинност, възкликна:

— Че как? Ти нали също беше там?

Поклатих глава.

— О! — кимна тя. — Значи сигурно пак си била в едно от онези твои идиотски състояния.

— Тази Лали е пълна тъпачка! — бе отбелязала майка ми, след като й разказах за разговора ни. Думата „тъпак“ беше рядка в нейния речник и тя я използваше само за най-низшите форми на човешки същества.

Тогава не обърнах внимание. Реших, че сигурно и това е едно от нещата, които момичетата правят. Обаче сега, това предателство, и то ли е обичайното поведение на момичетата?

— Хей! — открива ме Мишката между рафтовете. — Той не беше на математика. А тя не беше на общото събрание. Очевидно наистина се чувстват виновни.

— Или може би са в някой хотел. Да се чукат.

— Брадли, не трябва да им позволяваш да те превръщат в парцал! Това е все едно доброволно да ги оставиш да победят! Трябва да се държиш така, сякаш не ти пука!

— Обаче на мен ми пука!

— Да, знам. Но понякога човек трябва да се държи точно обратното на онова, което очакват от него хората. Сега онези двамата искат от теб да откачиш. Искат да ги намразиш. И колкото повече ги мразиш, толкова по-силни ще стават!

— Просто искам да знам защо!

* * *

— Страхливци! — просъсква презрително Уолт, като поставя подноса си на масата до моя. — Даже не им стиска да се появят в училище!

Гледам невиждащо чинията си. Пърженото пиле внезапно започва да прилича на огромно насекомо, картофеното пюре — на некрозирала тъкан. Отмествам подноса настрани.

— Уолт, кажи ми, от мъжка гледна точка, защо той постъпи така?

— Защото тя е различна. И е много по-лесна. В началото винаги е много лесно — отговаря веднага той. Прави кратка пауза и допълва: — Много е възможно дори това да няма нищо общо с теб.

Тогава защо се чувствам така, както се чувствам?

През останалите часове присъствам в клас. Само присъствам. Физически съм там, но мислено съм зациклила на един и същи кадър: шокираното изражение на Лали, когато ги излових да се целуват със Себастиан, и начинът, по който устните на Себастиан се разкривиха от неудоволствие, когато ме видя да се връщам в клуба. Може би се е надявал да ни държи едновременно под ръка.

* * *

— Тя е пълна кучка! — отсича Маги — Пълна, завършена кучка!

— А аз си мислех, че я харесваш — подмятам хитро аз. Държа да разбера кой действително е на моя страна.

— Да, харесвах я — кимва Маги, извива рязко волана, пропуска завоя и сега се носим в обратното платно. — Докато не направи това!

— Значи, ако не беше го направила, все още щеше да я харесваш — уточнявам.

— Не знам. Сигурно. Но никога не съм била луда по нея, ако ме разбираш. Просто винаги съм я виждала като невероятно арогантна и самомнителна. Сякаш всичко, което тя върши, е страхотно.

— Дааа — кимвам, изпълнена с горчивина. И в главата ми отново зазвучават думите на Лали: „Важното е, че сега иска мен!“ Отварям жабката пред мен и вадя една цигара. Ръката ми трепери. — Знаеш ли кое е най-плашещото? Ако не беше постъпила така, вероятно все още щяхме да бъдем приятелки.

— Е, и?

— Просто е странно, не мислиш ли? Да бъдеш приятел с някого толкова дълго, а после, само заради едно нещо, всичко да свърши. При това този човек може и да не е бил лош преди това. Или поне ти не си го виждала като такъв. Затова започваш да се питаш дали това лошо нещо в него винаги си е било там, крило се е и просто е чакало да се покаже, или проявата е била еднократна и човекът все още си е добър, обаче ти повече не можеш да му имаш доверие.

— Кари, това, което направи Лали, е истина — приземява ме бързо Маги. — Което означава, че тя е лош човек. Просто преди не си го забелязвала. Но сигурно с течение на времето щеше да го осъзнаеш.

Тя натиска леко спирачките и постепенно пред нас се разкрива тухлената фасада на къщата на Себастиан. Минаваме бавно покрай нея. Червеният пикап на Лали е паркиран на алеята, точно зад жълтия корвет на Себастиан. Свивам се, сякаш някой ме е ритнал в корема.

— Казах ти! — отсича победоносно Маги. — А сега би ли започнала, ако обичаш, да се държиш като нормален човек и да признаеш, че я мразиш и в червата?

* * *

Ден втори. Събуждам се обезумяла и гневна, след като цяла нощ съм сънувала как се опитвам да забия юмрук в лицето на Себастиан, но не успявам да го докосна.

Оставам в леглото си до последната минута. Не мога да повярвам, че все още ми се налага да се справям с това. Няма ли най-сетне да свърши?

Днес няма начин да не са на училище.

А аз не мога да пропускам общо събрание и математика всеки ден.

Пристигам в даскало. Решавам, че имам нужда от цигара, преди да се изправя срещу тях.

Очевидно Себастиан се чувства по същия начин, защото и той е в плевнята, седнал на масичката за пикник с Лали. И Уолт.

— Здрасти — поздравява небрежно.

— О, браво! — възкликва притеснено Уолт. — Имаш ли една цигара?

— Не — отговарям и присвивам очи. — А ти нямаш ли?

Лали все още се прави, че не ме вижда.

— Вземи си от моите — предлага Себастиан и ми подава пакета. Поглеждам го подозрително, но все пак си вземам цигара. Той отваря ветроупорната си запалка — онази с кончето, изправено на задните си крака — и ми поднася пламъка.

— Благодаря — кимвам, вдишвам и автоматично издишвам дима.

Но какво правят тук? За момент се изпълвам с безумната надежда, че се канят да ми се извинят, че Себастиан ще каже, че е допуснал грешка, че онова, което съм видяла преди две вечери, не е онова, за което си мисля. Но вместо това той приплъзва ръка под китката на Лали и сплита пръсти в нейните. Погледът й се стрелка страхливо към мен, а устните й оформят смутена усмивка.

Това е тест. Те ме изпитват, за да установят докъде могат да стигнат, преди да експлодирам.

— Е — обръща се Себастиан към Уолт, — Лали ми каза, че на Нова година си направил голямо съобщение!

— О, я си затваряй устата! — срязва го Уолт, хвърля цигарата си и се изнася с гордо вдигната глава. Аз също хвърлям моята и изгасвам фаса с подметката на обувката си.

Уолт ме чака пред входа.

— Положението е повече от ясно! — прошепва ми той. — Отмъщение!