Кандис Бушнел
Дневниците на Кари Брадшоу (3)

3.
Удари под кръста

— Нямам представа как ще изтикам тази учебна година! — въздъхва Маги. Изважда от джоба си пакет цигари, който е откраднала от майка си, и запалва една.

— Ъхъ — промърморвам неопределено. Все още съм шокирана от новината, че Мишката прави секс. Ами ако всички около мен правят секс?

Идиотска работа. Разсеяно грабвам един брой на нашия училищен клюкарник „Нътмег“. Водещото заглавие пищи неистово: „КИСЕЛО МЛЯКО В СТОЛА!“ Голяма новина, няма що. Свивам презрително устни и бутвам вестника настрани. С изключение на шепата хлапета, които работят по списването на този боклук, никой друг не го чете. Обаче някой го е оставил на старата масичка за пикник пред праисторическата плевня, която се намира точно до оградата на училищния двор. Масичката си стои тук, откакто се помня, надраскана с инициали на влюбени, години на завършване на гимназията и разнообразни мисли по повод гимназия „Касълбъри“, като например: „Касълбъри е гадна работа.“ Даскалите никога не се осмеляват да припарят тук, така че мястото се е утвърдило като неофициална зона за пушене.

— Е, поне тази година ни дават и кисело мляко — отбелязвам ей така, колкото да кажа нещо. Ами ако никога не успея да разбера какво е това секс? Ами ако загина при катастрофа, без никога да съм го правила?

— Какво би трябвало да значи това? — обажда се Маги.

Ох, боже! Май пак се започва — онова вечно жалване от тялото. Сега Маги ще занарежда, че е много дебела, а аз пък ще заявя, че приличам на момче в тялото си. Маги ще каже, че й се иска да изглежда като мен, а аз ще отвърна, че ми се иска да изглеждам като нея. И нищо няма да се промени, защото само след две минути и двете ще си седим тук, все в същите тела, само дето ще сме успели да си докараме депресия заради нещо, което не можем да променим.

Като например приемането в семинара по творческо писане.

Ами ако някое момче пожелае да прави секс с мен, а аз съм прекалено уплашена, за да се съглася?

Както и може да се очаква, Маги изрича:

— Изглеждам ли дебела? Изглеждам дебела, нали?! Знаех си! Дори се чувствам дебела!

— Маги, ти не си дебела! — Момчетата се заглеждат по Маги, откакто навършихме тринайсет — факт, който тя непрекъснато и упорито забравя.

Извъртам глава. Зад нея, в мрачните ниши на плевнята, нечие огънче от цигара се движи нагоре-надолу.

— Тук има някой! — просъсквам.

— Кой? — извърта се рязко тя и в този момент от сенките се измъква Питър Арнолд.

Питър е второто по ум момче в нашия клас и малко нещо кретен. Доскоро беше бузест дребосък с тебеширена кожа, но това лято с него очевидно се е случило нещо важно — пораснал е.

И както става ясно, пропушил е.

Питър е добър приятел на Мишката, но лично аз не мога да кажа, че го познавам. Когато се стигне до взаимоотношения, с него сме като планети със свои собствени слънчеви системи от приятели. А според неписаните закони различните слънчеви системи рядко влизат в досег една с друга. Досега.

— Нещо против да се присъединя към вас? — пита той.

— Всъщност имаме нещо против. Говорим си по женски — казвам. Нямам представа защо се държа толкова дръпнато с момчетата, особено с такива като Питър. Вероятно по навик, при това лош. Доста по-лош от пушенето. Обаче наистина не ми се иска досадният Питър да развали разговора ни.

— Не, нямаме нищо против — обажда се Маги и ме сритва под масичката.

— Между другото, според мен изобщо не си дебела — изрича Питър.

Подхилвам се и се опитвам да уловя погледа на Маги, обаче тя изобщо не ме поглежда в очите. Гледа Питър. Затова аз също съм длъжна да гледам към Питър. Косата му е по-дълга и лицето му се е изчистило, но има и нещо друго. От него се излъчва нещо.

Самоувереност.

Ама че работа! Първо Мишката, а сега и Питър! Тази година всички ли се канят да изглеждат различно?!

Маги и Питър продължават да не ми обръщат внимание, затова аз грабвам отново училищния вестник и се преструвам, че чета. Това вече привлича вниманието на Питър.

— Какво мислиш за „Нътмег“? — пита.

— Пълен боклук — отговарям.

— Много благодаря — кимва той. — Аз съм главният редактор.

Чудничко! Ето че пак сгафих.

— А ти, щом си толкова умна, защо не пробваш да пишеш за вестника, а? — пита Питър. — Така де, нали разправяш наляво и надясно, че искаш да ставаш писателка! Какво си написала досега?

Може и да не е искал да звучи толкова нападателно, но истината е, че този въпрос ме хваща напълно неподготвена. Да не би Питър по някакъв начин да е разбрал за отказа да ме вземат на летния семинар? Абсурд! И тогава вече се вбесявам.

— Какво значение има дали съм написала нещо или не?!

— Щом твърдиш, че си писател, значи трябва да си написала нещо! — отбелязва самодоволно Питър. — Иначе би трябвало да се хванеш при мажоретките или нещо подобно!

— А ти би трябвало да си завреш тъпата глава в буре с вряло масло!

— Може и да го направя! — засмива се добронамерено той. Питър сигурно е от онези шибани типове, дето толкова са свикнали да ги обиждат, че изобщо не се обижда от нищо.

Но въпреки това аз не съм на себе си. Грабвам сака си за плуване.

— Трябва да ходя на тренировка — изричам, сякаш този разговор въобще не ме интересува.

— Какво й става? — обръща се Питър към Маги, когато се отдалечавам от тях нацупена.

Тръгвам надолу по хълма към салона по физическо, тътрейки белите си ботуши през зелената трева. Защо винаги става така? Когато кажа на някого, че искам да стана писателка, всички завъртат очи. Влудяват ме! Особено като се има предвид, че пиша още от шестгодишна. Имам доста голямо въображение и в продължение на известно време пишех поредица от разкази за едно семейство моливи, наречено „Номерата 2“, които непрекъснато се опитваха да се измъкнат от железния захват на лошия, наречен „Острилката“. А после писах за едно малко момиченце, страдащо от някаква мистериозна болест, която й придава вид на деветдесетгодишна бабичка. А това лято, за да се набутам в онази тъпа програма за творческо писане, написах цяла книга за момче, което се превръща в телевизор и никой в семейството му не забелязва това, докато той не изчерпва електричеството на цялата къща.

Ако бях казала на Питър истината за нещата, които съм написала, той сигурно щеше да се изсмее. Като всички онези хора на летния семинар.

— Кари! — провиква се Маги. Тича през игрището, за да ме настигне. — Извинявай за Питър! Каза, че се шегувал за онези писателски работи! Това момче има странно чувство за хумор.

— Колко си наблюдателна!

— Искаш ли след плуването да отскочим до мола? — пита тя.

Плъзвам поглед през игрището до сградата на гимназията и към огромния паркинг до нея. Все са си същите, както и досега.

— Защо не? — Вадя писмото от учебника си по биология и го натъпквам в джоба си.

На кого му пука за Питър Арнолд?! На кого му пука за летните семинари?! Някой ден ще бъда писател! Сигурна съм! Някой ден, но не точно днес.

* * *

— Писна ми от този салон! — промърморва Лали, хвърляйки нещата си на пейката в съблекалнята.

— На мен също — кимвам, докато смъквам ципа на ботушите си. — Още от първия ден — и плуване! Отврат!

Вадя един стар цял бански от сака си и го оставям в шкафчето. Плувам откакто се помня, още преди да се науча да ходя. Любимата ми снимка е на пет месеца, седнала в жълта лодчица във водите на Лонг Айлънд. Облечена съм с бански на точки, а на главата си имам сладка бяла шапчица. Ухилена съм до уши.

— Ти ще се оправиш — обажда се Лали. — Проблемната съм аз.

— В какъв смисъл?

— В смисъл на Ед — смръщва се тя, като има предвид баща си.

Кимвам. Макар че иначе е ченге, понякога Ед се държи по-скоро като хлапе, отколкото като баща. Всъщност дори не е просто ченге — детектив е, при това единственият в целия град. Лали и аз винаги се смеем, като стане въпрос за това, защото така и не става ясно какво точно разследва, тъй като досега в Касълбъри не е имало нито едно сериозно престъпление.

— Отби се в училище — казва Лали, докато се съблича. — И се скарахме.

— Че какво е станало пък сега?

Семейство Кандези се карат като монголци, но после винаги се сдобряват, пускат страхотни шеги и правят странни неща, като например да карат водни ски по боси крака. За известно време ме бяха почти осиновили и на мен ми се искаше да бях родена Кандези, а не Брадшоу, защото при тях непрекъснато се смеех, слушах рокендрол и играех семеен бейзбол в летните вечери. Ако знаеше, баща ми щеше да получи инфаркт. Но така стояха нещата.

— Ед не иска да плаща за колеж — отговаря Лали и се обръща гола към мен с ръце на кръста.

— Какво!

— Не иска да плаща! — повтаря тя. — Каза ми го днес! Казва, че никога не бил ходил в колеж и не бил умрял от това — изрича подигравателно. — Та сега мога да избирам между две неща: или да отида във военно училище, или да си намеря работа. Защото на него изобщо не му пука какво искам аз!

— О, Лали! — възкликвам шокирана. Как е възможно подобно нещо?! Вярно е, че в семейството на Лали има пет деца и парите никога не са им стигали. Но досега двете с нея си мислехме, че тя ще отиде в колеж — всъщност, че и двете ще отидем в колеж, а после ще направим нещо важно и значимо. Докато лежахме в тъмното, сгушени в спалния чувал на земята до леглото на Лали, си шептяхме възбудено тайните си. Аз ще стана писателка, а Лали ще спечели златен медал по свободен стил. Но ето че сега мен ме отхвърлиха от летния семинар, а на Лали й забраниха да ходи в колеж.

— Както изглежда, ще прекарам целия си живот в този тъп град! — изрича бясно тя. — Сигурно ще започна работа при Ан Тайлър и ще печеля по пет долара на час. Или пък ще се хвана в супермаркета. Или… — плясва се по челото, — бих могла да работя и в банката! Но май за там трябва да си завършил колеж!

— Е, няма да е вечно така — опитвам се да я успокоя. — Може би ще се случи нещо…

— Какво например?

— Може да спечелиш стипендия с плуването!

— Плуването не е професия!

— Или пък наистина да влезеш във военното училище. Братята ти…

— И двамата са във военното училище и го ненавиждат! — срязва ме Лали.

— Не можеш да позволиш на баща ти да разрушава живота ти! — изричам разпалено. — Намери си нещо, което искаш да правиш, и просто го направи! Ако наистина искаш нещо, ама много го искаш, Ед не е в състояние да те спре!

— Ясно — свива саркастично устни приятелката ми. — Сега единственото, което ми остава, е да измисля какво е това нещо, което искам. — Разтваря банския си и пъхва крака в отворите му. — Виж какво, аз не съм като теб. Аз нямам никаква представа какво искам да правя с живота си. Така де, и как бих могла да имам?! Та аз съм само на седемнайсет! Единственото, което знам със сигурност, е, че не искам някой да ми казва какво не мога да направя!

Обръща се, за да вземе новата си плувна шапка, и без да иска събаря всичките ми дрехи на пода. Навеждам се да ги вдигна и тогава забелязвам, че писмото от колежа „Ню Скул“ се е изхлузило от джоба ми и се е приземило точно до краката на Лали.

— Ще го взема — изричам, обаче тя е по-бърза от мен.

— Какво е това? — пита, като вдига смачкания лист.

— Нищо — смотолевям безпомощно.

— Нищо ли? — Очите й се разширяват, когато зърва обратния адрес. — Нищо значи, а? — повтаря, докато приглажда писмото.

— Лали, моля ти се!

Очите й се стрелкат наляво-надясно, докато чете краткия отказ.

По дяволите! Знаех си, че трябваше да оставя това писмо у дома! Трябваше да го разкъсам на малки парченца и да го изхвърля в боклука. Или да го изгоря, макар че не е толкова лесно да изгориш писмо, независимо от това колко драматично звучи подобен жест по книгите. И ето че вместо да направя всичко това, аз си го разнасям навсякъде, надявайки се то да ми служи като някаква напомка да престана да се напъвам.

А сега съм като парализирана от собствената си глупост.

— Лали, недей! — прошепвам.

— Чакай малко! — вдига ръка тя и изчита писмото втори път. После вдига очи, поклаща глава и стисва съчувствено устни. — Много съжалявам, Кари!

— Аз също — свивам рамене, опитвайки се да се престоря на безразлична. Обаче вътрешностите ми се чувстват така, сякаш са пълни с натрошени парчета стъкло.

— Не, сериозно! — Тя сгъва писмото и ми го връща, след което се заема да оправи очилата си за плуване. — Гадно ми е, че ти напълних главата с глупостите на моя баща, докато ти толкова много страдаш от този отказ! Сигурно е отвратително, а?

— Горе-долу.

— Е, както изглежда, и двете ще се позадържим тук за известно време — отбелязва тя, като ме потупва по рамото. — А дори и да отидеш в „Браун“, той е само на четирийсет и пет минути оттук. Значи непрекъснато ще се виждаме.

Отваря вратата към басейна и в съблекалнята нахлува топла пара, примесена с вонята на хлор и почистващи препарати. Иска ми се да я помоля да не казва на никого за този отказ, обаче се сещам, че това още повече ще влоши нещата. А ако се правя, че изобщо не ми пука, Лали сигурно ще забрави за цялата случка.

И наистина — тя мята хавлията си на пейката до стената и се втурва напред по плочките.

— Последният е развалено яйце! — изкрещява и се мята във водата като гюлле.