Кандис Бушнел
Дневниците на Кари Брадшоу (8)

8.
Мистериите на романтиката

— Кажи ми сега точно какво ти каза!

— Каза, че съм интересна. И че съм образ.

— А каза ли, че те харесва?

— Мисля, че по-скоро харесва представата за мен.

— Да харесваш представата за едно момиче не е едно и също с това да харесваш самото момиче! — изтъква поучително Маги.

— Аз съм на мнение, че щом едно момче казва, че си интересна и си образ, това означава, че за него ти си специална! — контрира я Мишката.

— Ама пък изобщо не означава, че той иска да бъде с теб! Може би те счита за специална по един… странен начин — не се предава Маги.

— Та какво точно стана, след като ние си тръгнахме? — пита Мишката, напълно игнорирайки Маги.

— Лали дойде и ни спаси. Той се прибра вкъщи. Каза, че е имал предостатъчно вълнения за една вечер.

— А оттогава казвал ли ти е друго нещо? — пита Маги.

Почесвам се, където не ме сърби, и отговарям:

— Не. Ама това няма значение.

— Ще се обади! — отсича уверено Мишката.

— Разбира се, че ще се обади. Трябва да се обади! — припява Маги, но без особен ентусиазъм.

От случката на покрива на плевнята са изминали четири дена, а ние правим дисекция на събитията за най-малко двайсети път. Стана ясно, че след като Лали ни спаси, Мишката и Уолт също са се върнали да ни помогнат, обаче ние вече сме се били изпарили със стълбата, та те стигнали до заключението, че сме се оправили. В понеделник, когато всички се събрахме в даскало, не можехме да спрем да се смеем на преживяванията си. Всеки път, когато някой от нас поглеждаше през прозореца и виждаше „198…“, а до него безобразното червено петно, избухвахме в кикот. Сутринта в актовата зала Синтия Вайънд спомена за инцидента и изтъкна, че вандализмът над съседната частна собственост не е останал незабелязан и че ако бъдат хванати, извършителите ще бъдат сериозно наказани.

През това време всички се подхилваме самодоволно като котаци.

Което ще рече всички, с изключение на Питър.

— Възможно ли е ченгетата наистина да са чак толкова тъпи? — пита през пет минути той. — Така де, те бяха там! Видяха ни!

— И какво според теб видяха? Няколко хлапета, събрани пред старата плевня!

— Този Питър е… бррр! — споделя по-късно с мен Лали. — Толкова параноичен! И какво изобщо правеше той там?!

— Мисля, че си пада по Маги.

— Ама нали Маги ходи с Уолт!

— Да, знам.

— И сега има две гаджета, така ли? Как можеш да имаш две гаджета едновременно?

— Слушайте какво — заявява внезапно Питър, като се примъква към мен по коридора. — Не съм много сигурен, че можем да имаме доверие на този Себастиан! Ами ако ни изпорти?

— Споко, брато! Той е последният човек, който ще тръгне да ни порти пред властите!

Успокоих го, обаче само чуването на името на Себастиан ми действа като нож в корема.

От целувката насам присъствието на Себастиан е като невидима сянка, пришита към кожата ми. Никъде не мога да мръдна, без да го повлека със себе си. Когато съм под душа, той ми подава шампоана. Лицето му се носи във въздуха зад уроците в учебниците ми. В неделя Маги, Уолт и аз отскочихме до един битпазар и докато ровех в купчините тениски от шейсетте, единственото, за което бях в състояние да мисля, бе какво би харесал Себастиан.

Няма начин да не се обади.

Ама не е.

* * *

Минава цяла седмица и в събота сутринта аз неохотно започвам да стягам багаж в едно малко куфарче. Плъзвам неуверено поглед по дрехите, които съм разстлала на леглото си. Те са като случайните, несвързани мисли на тълпа непознати. Какво съм си мислела, когато си купих този пуловер с мъниста от петдесетте? Или розовата лента за глава? Или зелените дълги дамски чорапи на жълти ивици? Нямам нищо, което да облека за това интервю. Как да бъда онази, която се предполага, че съм, с тези дрехи?

А коя се предполага, че съм все пак?

Себе си.

И коя съм аз?

Ами ако той се обади, докато ме няма? Защо вече не се е обадил?

Може пък нещо да му се е случило.

Какво например? Нали го виждаш всеки ден в училище и той си е съвсем наред!

— Кари? — провиква се баща ми. — Готова ли си?

— Почти. — Сгъвам една плисирана пола и я поставям в куфарчето, а след нея слагам и пуловера с мънистата. Добавям към всичко това един широк колан и хвърлям и едно шалче на „Хермес“, което беше на майка ми. Купи го по време на едно пътешествие до Париж, на което ходиха с баща ми преди няколко години.

— Кари?

— Идвам! — Затрополявам надолу по стълбите.

Преди пътуване баща ми винаги е нервен. Изучава карти и изчислява време и разстояния. Неочакваното или неизвестното не му създават проблеми само тогава, когато са част от уравнението. Непрекъснато му напомням, че случаят не е кой знае колко драматичен. Все пак става въпрос за неговата Алма матер, а, както знаем, колежът „Браун“ е само на четирийсет и пет минути оттук.

Обаче той не може да не се суети до безбожие. Кара колата на автомивка. Тегли пари в брой. Проверява дали валидността на застраховката му не е изтекла. Дорит върти очи и подхвърля:

— Стига де! Ще отсъствате за не повече от двайсет и четири часа!

По пътя към „Браун“ вали. Докато пътуваме на изток, забелязвам, че листата вече напускат клоните на дърветата, подобно на ято птици, запътили се на юг за зимата.

— Кари — обажда се баща ми, — не обръщай внимание на дребните проблеми! Не се самонаказвай излишно за нищо! — Той обикновено долавя, когато нещо не е наред, обаче почти никога не е в състояние да уцели причината.

— Не го правя, татко.

— Защото, ако обръщаш внимание на дребните проблеми — продължава той, вече набиращ инерция за една от любимите си теми, — губиш двойно. Веднъж, когато губиш, каквото губиш, и втори път, когато губиш перспективата си. Защото животът е нещо, което просто се случва на хората. Животът е по-голям от хората. Такива са законите на природата. Жизненият цикъл… не се поддава на човешки контрол.

А не би трябвало да е така. Трябва да има закон, който да разпорежда, че всеки път, когато едно момче целуне момиче, трябва да му се обади в рамките на не повече от три дена.

— Та значи с други думи, старче, гадории в живота има всякакви, но накрая всички умират.

Казвам това по такъв начин, че баща ми се разсмива от сърце. За мое огромно нещастие чувам и смеха на Себастиан, от задната седалка.

* * *

— Кари Брадшоу, нали?

Типът на име Джордж премества папката ми от едната си ръка в другата, а след това стисва ръката ми.

— А вие, сър, сигурно сте господин Брадшоу!

— Точно така — отговаря баща ми. — Випуск 1958 година.

Джордж ме оглежда критично и пита:

— Нервна ли сте?

— Малко.

— Но няма защо! — Усмихва ми се успокоително. — Професор Хокинс е един от най-добрите. Има докторски титли и по английска литература, и по физика. От молбата ви виждам, че се интересувате и от наука, и от творческо писане. Е, тук, в „Браун“, можете да учите и двете! — Тук се поизчервява лекичко, като че ли си дава сметка, че се държи по-скоро като търговец, а после внезапно добавя: — Освен това изглеждате прекрасно!

— Благодаря — промърморвам, чувствайки се като агне на заколение.

И веднага осъзнавам, че за кой ли път съм се държала като пълна глупачка и съм драматизирала прекалено много нещата. Джордж е прав — всичко в „Браун“ е перфектно — от очарователните тухлени сгради в кампуса на колежа „Пембрук“ през великолепните морави с кокетни брястови горички, които все още не са изгубили листата си, до величествената колонада на библиотеката „Джон Картър Браун“. Единственото, което остава, е да напъхам собствената си персона в тази приказна гледка, извадена сякаш от пощенска картичка.

Но докато денят напредва през интервюто сред творческия безпорядък в кабинета на професора („Какви са вашите цели, госпожице Брадшоу?“ — „Бих искала да оставя свой отпечатък в обществото, да допринеса с нещо смислено за развитието му“) до обиколката на района, химичните лаборатории, компютърната зала, спалнята на първокурсниците и накрая вечерята с Джордж на Тейър стрийт, на мен започва да ми става все по-чоглаво и в крайна сметка се сдобивам с усещането, че съм някаква кукла, изработена от хартиени кърпички. Някъде към средата на вечерята, когато Джордж споменава, че в зала „Ейвън“ щял да свири някакъв рокаджийски състав, аз решавам, че не мога да му откажа, макар че, честно казано, предпочитам да си лежа в хотелската стая и да си мисля за Себастиан.

— Върви! — поощрява ме баща ми. Той вече е успял да ме информира, че Джордж е точно от онзи тип мъже, с които си ме е представял да излизам — интелигентен и с добри обноски.

— Сигурен съм, че „Браун“ много ще ти хареса! — отбелязва Джордж в колата. Той кара сааб. Добре конструиран, малко скъпичък, в европейски стил. „Точно като Джордж“ — казвам си аз. Ако не бях луднала толкова много по Себастиан, Джордж със сигурност щеше да ми хареса.

— А ти защо толкова много обичаш „Браун“? — питам.

— Защото съм от Ню Йорк и тук се чувствам като на почивка. Е, през лятото отново ще се върна в големия град, разбира се. Това му е едно от хубавите неща на „Браун“, че ти осигурява възможност за стаж. Та аз ще работя за „Ню Йорк таймс“.

Изведнъж Джордж ми става много по-интересен от преди.

— Аз винаги съм си мечтала да живея в Ню Йорк! — възкликвам.

— Да, това е най-хубавото място в целия свят. Но на този етап смятам, че „Браун“ ми стига. — Усмихва ми се колебливо и допълва: — Исках да дам възможност за развитие и на други свои страни.

— Защо? Какъв си бил преди?

— Измъчен — отговаря той и се ухилва. — Ами ти?

— Аз също съм малко измъчена — отговарям, като си мисля за Себастиан. Но когато спираме пред залата, се заклевам да прогоня Себастиан от ума си. Пред залата, на малки масички във френски стил, седят тълпи колежани, пият бира и флиртуват. Докато разбутваме тълпите, Джордж поставя ръка на рамото ми и го стисва лекичко. Вдигам очи към него и му се усмихвам.

— Ти си страхотно готина, Кари Брадшоу! — прошепва в ухото ми той.

Оставаме там до края на работното им време, а когато се връщаме обратно в колата, Джордж ме целува. Когато спираме пред хотела, той отново ме целува. Целувката му е изрядна и учтива като на човек, който мисли в права линия. После вади химикалка от жабката и пита:

— Може ли да ми дадеш номера си?

— Защо? — изкисквам се аз.

— За да ти се обадя, глупаче! — Опитва се отново да ме целуне, обаче аз извръщам глава.

Чувствам се леко замаяна, а когато си лягам в леглото, бирата ме удря с пълна сила. Питам се дали щях да дам на Джордж моя номер, ако не бях толкова пияна. Сигурно не. И надали щях да му позволя да ме целуне. Но да се надяваме, че сега вече Себастиан ще се обади. Мъжете винаги се обаждат, когато някой друг прояви интерес към теб. Мъжете са като кучетата — никога не забелязват новата ти прическа, но веднага надушват кога друг се опитва да нахлуе в тяхната територия.

В неделя следобед сме отново в Касълбъри. Обаче теорията ми се оказа погрешна. Себастиан не се беше обаждал. Но пък Маги — няколко пъти. Тъкмо се каня да й звънна, когато тя ми звъни.

— Какво правиш? Можеш ли да дойдеш при мен?

— Току-що се прибрахме — отговарям унило.

— Случи се нещо! Нещо много голямо! Не мога да ти обяснявам по телефона! Трябва да те видя лично!

Маги ми звучи адски напрегнато и започвам да се питам дали родителите й не са решили да се развеждат.

* * *

Вратата отваря Анита, майката на Маги. Изглежда изпита и изтощена, но си личи, че много отдавна вероятно е била хубавичка. Анита всъщност е много приятен човек — даже, ако ме питате, малко прекалено приятен. Толкова е приятна, че като я видя, винаги оставам с усещането, че приятността е погълнала истинската Анита и някой ден тя ще направи нещо драстично, например да изгори къщата.

— О, Кари! — възкликва тя. — Много се радвам да те видя! Маги отказва да излезе от стаята си и не иска да сподели с мен какъв е проблемът. Може би ти ще успееш да я накараш да слезе при нас. Ще ти бъда много благодарна!

— Не се тревожете, госпожо Стивънсън, ще се погрижа за това! — отвръщам успокоително. Маги се крие в стаята си, откакто я познавам. Не си спомням вече колко пъти ми се е налагало да ходя у тях, за да я убеждавам да излезе.

Стаята на Маги е огромна. Три от стените са заети от огромни френски прозорци, а четвъртата — от грамаден гардероб. Къщата на семейство Стивънсън е своеобразна забележителност в нашия градец, защото е проектирана от един прочут съвременен архитект и се състои предимно от стъкло. Иначе интериорът е доста аскетичен, защото бащата на Маги не може да търпи струпване на мебели. Открехвам лекичко вратата към стаята на Маги, докато Анита притеснено се крие зад мен.

— Маги?

Маги лежи на леглото си, облечена в бяла памучна нощница. Надига се изпод завивките като призрак, но от по-заядливите.

— Анита! — изграква. — Казах ти да ме оставиш на мира!

По лицето на Анита се изписва изненада, вина и безпомощност — обичайното й изражение, когато е покрай дъщеря си. Побързва да се изнесе долу, а аз влизам.

— Маги? — започвам предпазливо. — Добре ли си?

Маги сяда по турски на леглото си и подпира глава върху ръцете си.

— Не знам. Направих нещо ужасяващо.

— Какво?

— Направо не знам как да ти кажа!

Обаче аз знам, че ще ми се наложи да почакам доста за това ужасяващо откровение, затова присядам на тапицираното столоподобно нещо, което Маги използва за сядане. Според баща й това ергономично приспособление е шведско производство, предназначено да поддържа тялото в перфектната седнала поза, за да предотвратява болките в гърба. Но освен ергономично, то е и леко пружиниращо, така че аз подскачам върху него нагоре-надолу известно време. И изведнъж усещам, че ми е дошло до гуша от проблемите на хората.

— Виж какво, Маги! — отсичам твърдо. — Не разполагам с много време. Трябва да взема Дорит от „Хамбургер Шак“. — Това е вярно, донякъде. Но пък накрая и без това ще трябва да отида да я взема, нали така?!

— Ама и Уолт ще бъде там! — проплаква тя.

— Е, и? — Родителите на Уолт настояват в свободното си време той да работи, за да си събира пари за колеж, но единствената работа, която Уолт успя да си намери, е в „Хамбургер Шак“ за четири долара на час. Освен това е на половин работен ден, поради което ми е трудно да проумея как Уолт ще успее да събере пари дори за един семестър.

— Но това означава, че ще го видиш! — ахва Маги.

— И?

— И ще му кажеш, че си ме видяла!

Вече започвам да избеснявам.

— Не знам какво ще си говорим. Трябва ли да му казвам, че съм те видяла?

— Нееее! — провиква се тя. — Вече цял уикенд го избягвам! Казах му, че ще ходя на гости при сестра си във Филаделфия!

— Защо?

— Не схващаш ли? — въздъхва трагично тя. — Питър!

— Питър ли? — повтарям леко ужасена.

— Правих секс с него!

— Какво?! — Забравила съм, че краката ми са оплетени около шведското приспособление за сядане, когато подскачам толкова високо, че се претъркулвам заедно с него.

— Шшшшшт! — предупреждава Маги.

— Нещо не схващам! — отбелязвам, докато се опитвам да се разплета от странния стол. — Правила си секс с Питър?!

— Да, имах сексуален акт с него!

Следващата.

— Кога? — питам, когато най-сетне успявам да се изправя от пода.

— Снощи. В горичката зад нашата къща. — Кимва и продължава: — Помниш ли онази нощ, когато писа годината ни на покрива на плевнята? Тогава той просто не ме остави на мира! А после, вчера сутринта, се обади и заяви, че на всяка цена трябвало да ме види. Каза, че бил тайничко влюбен в мен от… някъде три години, обаче се страхувал да ме заговори, защото ме мислел за толкова невероятна, че изобщо не се е надявал да му обърна внимание. А после отидохме на разходка и почти веднага стигнахме до най-главното.

— И значи така, просто го направи? Там в гората?

— Не се прави на толкова изненадана! — Маги звучи едновременно обидено и надменно. — Само защото ти още не си го правила, не означава, че трябва да съдиш другите!

— А ти откъде знаеш, че не съм?

— А не е ли така?

— Така е. Засега.

— Е?

— Значи просто го направихте, а? Ей така? Върху листата? Ами пръчиците? Ами ако някоя ти се беше навряла в задника?

— Виж какво, когато човек се занимава с подобни неща, въобще не обръща внимание на такива дреболии като някакви си пръчици!

— Сериозно? — Не мога да не призная, че този факт разпали любопитството ми. — И как е? Как беше?

— Удивително! — въздъхва тя. — Не знам как точно да го опиша, обаче беше най-хубавото чувство, което някога съм изпитвала! Това е от онези неща, които щом веднъж ги направиш, единственото, за което си мечтаеш, е да ги правиш отново и отново. Освен това… — прави драматична пауза, — мисля, че преживях и оргазъм!

Зяпвам.

— Това е невероятно!

— Да, знам. Питър казва, че момичетата почти никога не изживяват оргазъм още от първия път. Казва, че сигурно съм много страстна, щом стана така.

— А Питър правил ли го е и преди? — Ако това момче и преди е правило секс, вече ще се гръмна!

— Очевидно — отвръща самодоволно Маги.

В продължение на няколко минути никоя от нас не казва нищичко. Маги дръпва замечтано някакво конче от завивката си, а аз зяпам невиждащо през прозореца, питайки се как стана така, че аз толкова изостанах от съучениците си. И внезапно светът ми се струва разделен на два вида хора — онези, които са го правили, и другите, които не са.

— Ясно — изричам накрая. — И това означава ли, че оттук нататък вие с Питър сте гаджета?

— И аз не знам — прошепва тя. — Мисля, че съм влюбена в него.

— Ами Уолт? Мислех си, че си влюбена в него!

— О, не! — поклаща глава тя. — И аз си мислех, че съм влюбена в Уолт, обаче това беше преди две години. Напоследък обаче той ми е по-скоро приятел.

— Разбирам.

— С него наистина сме стигали до трета база. Но оттам нататък той никога не е искал да продължи. И това ме накара да се замисля. Може би Уолт всъщност не ме обича така, както съм си мислела. Бяхме заедно цели две години, за бога! Човек би си помислил, че след две години не може да не искаш да го направиш!

Ще ми се да кажа, че той може би се пази, но истината е, че това действително ми се струва малко странно.

— Значи ти искаше, а той не, така ли? — питам просто за да си изясня нещата.

— Исках да го направим на рождения ми ден, а той отказа.

— Странна работа! — отбелязвам. — Повече от странна!

— А това определено подсказва нещо.

Не е задължително. Обаче сега не разполагам с необходимата енергия да й противореча.

И съвсем неочаквано, макар да съм наясно, че тук изобщо не става въпрос за мен, ме обзема ужасяващо чувство на загуба. Тримата с Уолт и Маги бяхме екип. През последните две години навсякъде ходехме заедно. Нощем се вмъквахме нелегално в кънтри клуба и отмъквахме колички за голф, и отивахме край потока със стекче бири, и после говорехме ли, говорехме, часове наред, за всичко, което се сетиш — от кварките до това с кого ходи напоследък Джен П. И какво ще стане сега с нас тримата? Защото някак си не мога да си представя Питър да заеме мястото на Уолт в нашите пакостливи приключения.

— Сигурно ще се наложи да скъсам с Уолт — изрича междувременно Маги. — Проблемът е, че не знам как. Така де, какво би трябвало да му кажа?

— Защо не пробваш с истината?

— Кари — започва тя с твърде подозрителен тон, — питах се дали ти не би могла…

— Какво? Да скъсам с него ли? Искаш да скъсам с Уолт вместо теб?

— Е, може би просто да го подготвиш — отвръща тихо Маги.

* * *

Маги и Питър? Не мога да си представя по-малко подхождаща си двойка! Маги е вятърничава и емоционална. А Питър е твърде сериозен. Може пък така да се допълват взаимно, знам ли.

Спирам на паркинга пред „Хамбургер Шак“, изключвам двигателя на колата и си мисля: „Горкичкият Уолт!“

„Хамбургер Шак“ е един от шепата ресторанти в нашия град, прочут със своите вкусни хамбургери с печен лук и чушки. По нашия край това се счита за върха на кулинарията. Населението на Касълбъри е лудо по печен лук и чушки и докато аз обожавам този аромат, Уолт, който е принуден да обслужва скарата за лук и чушки, казва, че от вонята им му призлява. Казва, че вече била проникнала чак в кожата му и дори насън вечно му се привиждали печен лук и чушки.

Зървам Уолт зад барплота край скарата. Единствените клиенти, които заварвам в ресторанта, са три тийнейджърки, боядисали косите си във всички нюанси на розовото, синьото и зеленото. Почти съм ги подминала, когато внезапно осъзнавам, че една от въпросните пънкарки е сестра ми.

Дорит си похапва печено лучено кръгче, сякаш всичко си е съвсем в реда на нещата.

— Здрасти, Кари! — поздравява небрежно, без дори да си направи труда да попита дали харесвам косата й. После вдига млечния си шейк и звучно изсмуква през сламката съдържанието на чашата.

— Татко ще те убие! — казвам, а Дорит свива рамене. Оглеждам приятелките й, които изглеждат точно толкова апатични към всичко, колкото е и тя. — Заминавай в колата! След малко ще се разправям с теб!

— Още не съм си изяла лучените кръгчета — заявява тя със завидно хладнокръвие. Мразя как сестра ми отказва да се вслушва в авторитети, особено в моя авторитет!

— Влизай в колата! — повишавам леко тон, поглеждам я с присвити очи и се отдалечавам.

— Къде отиваш? — подвиква ми тя.

— Трябва да говоря нещо с Уолт.

Уолт носи престилка на петна, а челото му е плувнало в пот.

— Мразя тази работа! — отбелязва той, докато пали цигара на паркинга.

— Но пък хамбургерите си ги бива!

— Когато някой ден се измъкна от това място, никога повече не искам да виждам хамбургер! До края на живота си!

— Уолт — започвам, — Маги…

Той ме прекъсва:

— Не е ходила при сестра си във Филаделфия.

— Ти откъде знаеш? — поглеждам го изненадано.

— Първо, колко често ходи на гости на сестра си във Филаделфия? Не повече от веднъж годишно. Второ, познавам Маги достатъчно добре, за да усетя кога ме лъже.

Питам се дали вече се е досетил и за Питър.

— И сега какво ще правиш?

— Сигурно нищо. Ще я изчакам лично да скъса с мен и толкова. Това ще е краят.

— А защо не вземеш ти да скъсаш с нея?

— Излишно хабене на енергия! — отсича Уолт, като мята фаса си в храстите. — Защо да си правя труда, щом и в двата случая резултатът ще бъде същият?!

Имам усещането, че понякога Уолт е прекалено пасивен.

— Но може би, ако ти си първи…

— И да спестя на Маги чувството за вина ли? А, не!

В този момент покрай нас минава сестра ми с нейната нова коса с цветовете на дъгата.

— Гледай татко да не те хване, че пушиш! — казва тя.

— Слушай какво, малката! Първо, аз изобщо не пуша и второ, ти имаш повече неща, за които да се притесняваш, отколкото цигарите! Примерно косата си!

Докато Дорит се намъква неохотно в колата, Уолт клати дълбокомислено глава и отбелязва:

— Малкият ми брат е същият като нея! Това младо поколение няма никакво уважение към възрастните!