Кандис Бушнел
Дневниците на Кари Брадшоу (24)

24.
Циркът идва в града

— Още два дена — отбелязва Уолт, като си дръпва от джойнта. — Още два дена свобода и всичко свършва!

— Ами лятото? — пита Маги.

— Ах, да. Дългото лято на Маги — промърморва Уолт. — Слънчеви бани край басейна, мазане с бебешко масло…

— Мазане на косата с изсветляващи лосиони…

— Ти си мажеш косата с изсветляващи лосиони — отбелязва Маги, като се претъркулва.

— Вярно е — признавам.

— Ама това е адски досадно! — казва Лали и се надига от кушетката. — Вие сте шайка безделници! Я ми дайте и на мен от това!

— Мислех си, че никога няма да поискаш — казва Мишката, като й подава джойнта.

— Сигурна ли си, че искаш да пушиш? — подхвърлям насмешливо. — Последния път, когато го направи, изяде половин килограм бекон. Суров. Помниш ли?

— Беше сготвен! — негодува тя. — Господи, Кари, защо винаги трябва да си измисляш разни неща?!

— Не е ли забавно?

Шестимата — Уолт, Маги, Мишката, Лали, Питър и аз — сме се събрали в старата игрална зала над гаража на Мишката. Навечерието на Нова година е и ние самодоволно се поздравяваме, че сме прекалено готини, за да си правим труда да ходим на парти. Не че наоколо има такова, където да ни искат. В кънтри клуба са организирали танцова вечеринка за хора от третата възраст — или, както се изрази Мишката, за хора с подаващ се от джоба некролог; в библиотеката има киномаратон — „за консерватори от снобската средна класа, веднъж решили да се изживеят като интелектуалци“, по думите на Уолт; и бал в дома на Синтия Вайънд, където момичетата носят дълги рокли, а момчетата — смокинги, пият детско шампанско и се преструват на големи. Обаче последното е ограничено до двайсет от най-близките приятели на Синтия, ако човек брои двете Джен и Дона Ладона за близки приятелки. Никой от нас не е имал честта да влезе в този елитен списък, с изключение на Питър, който обаче беше поканен едва в последния момент, защото Синтия имала нужда от „допълнителен кавалер“. Но за да спестим това унижение на Питър, ние решихме да се съберем у Мишката, за да пушим марихуана, да пием руска водка и да се преструваме, че не сме неудачници.

— Хей! — подвиква Питър на Маги, почуквайки по празната си бутилка от бира. — Допълнителният кавалер има нужда от ново пиво!

— Допълнителният кавалер може да си вземе новото пиво и сам! — изкисква се Маги. — Нали за това са допълнителните кавалери? За да вършат допълнителната работа!

— Ами допълнителна дама? — обажда се Лали, като ми подава джойнта. — Как така пък никой веднъж не поиска допълнителна дама?

— Защото на допълнителната дама обикновено й викат любовница.

— Или трето колело — добавя Мишката.

Аз се прокашлям и се изхлузвам от стария хайлашки стол, на който бях прикована през последния един час.

— Някой да иска питие? — обръщам се към групата, като поглеждам многозначително Мишката. Тя обаче свива рамене, защото е напълно убедена в онова, което току-що каза.

Дори и да се е обидила, Лали не го показва.

— Аз ще пия още едно. И нека бъде двойно!

— Идва веднага!

Върху стара масичка за карти в ъгъла са поставени пликче с лед, пластмасови чаши и разнообразни алкохолни отвари. Смесвам две питиета и накрая допълвам чашата на Лали с водка. Малко гадничко е от моя страна, но откакто Себастиан ми каза, че именно Лали е взела дрехите ми, съм все в такова настроение към нея. Обърнахме всичко на смях, но въпреки това между нас продължава да се таи напрежение, подобно на облак в ясен летен ден. Вдигаш глава и внезапно осъзнаваш, че всеки момент над теб ще се разрази буря.

— Кога се връща Себастиан? — пита Лали с преднамерено нехайство, вероятно в отговор на коментара на Мишката за „третото колело“. Отлично знае, че Себастиан се връща от семейната почивка утре. Знае също така, че за неделя имаме билети за концерта на „Ацтеките Двойната стъпка“ в „Шабу Ин“. Защото не спря да говори за това. Досега.

— Утре — отговарям, като че ли не е нищо особено.

Онова, което Лали обаче не знае, е, че вече отчаяно броя часовете до неговото завръщане. Непрекъснато си представям събирането ни. Той спира пред нас в жълтия си корвет. Аз се втурвам към него, а той ме грабва в обятията си, целува ме нежно и страстно шепти: „Обичам те!“ Но когато се опитвам да си представя точно сцената, вместо себе си виждам Джули Кристи в „Доктор Живаго“. И съм в началото на двайсетте. И имам тъмна коса, и нося бяла хермелинова шапка.

— Колко е часът? — пита внезапно Уолт.

— Десет и петнайсет.

— Не знам дали ще мога да издържа до полунощ — мърка със задоволство Маги.

— Налага се! — отсичам. — Това, че сме неудачници, не означава, че трябва да си лягаме с кокошките!

— Ти говори за себе си! — Уолт грабва бутилката водка и отпива глътка от нея.

— Уолт, това е невъзпитано!

— Не го мислеше за невъзпитано, когато си разменяхме слюнки — отбелязва той.

— Хей, внимавай! — скача Питър и започва да прави боксьорски движения по посока главата на Уолт.

— Спокойно, домошарче! — изръмжава Уолт и отпива още една глътка водка.

— Не искаш ли чаша?

— Не! — Той поставя тържествено бутилката обратно на масичката и плясва с ръце. — Слушай, народе! Имам важно съобщение!

По дяволите! Това е! Моментът, който всички чакаме. Поглеждам към Мишката и Маги. Мишката кима окуражително, усмихвайки се мило така, сякаш Уолт е петгодишно детенце, което току-що й е показало рисунка на семейството си, състоящо се от точки, кръгчета и чертички. Маги покрива уста с ръка и мята диво глава от мен към Мишката с надеждата, че някоя от нас ще й каже какво да прави.

— Влязъл си в колеж! — предполага Питър.

— Не е това.

Придвижвам се зад Уолт и се кокоря на Маги, като поставям пръст на устните си.

— Хей, какво става? — хваща ме Лали. — О, сещам се! Ставаш управител на „Хамбургер Шак“!

— Пепел ти на устата! — възкликва Уолт. Това е фраза, която той никога досега не беше използвал. Сигурно я е научил от Ранди.

— Изненадата, която имам за вас, е много по-хубава! — продължава, като лекичко се поклаща. — Смятах да изчакам до полунощ, но дотогава сигурно вече ще съм заспал. — Оглежда стаята, за да се увери, че всички го слушат, след което съвсем небрежно пуска бомбата: — За онези от вас, които още не са се досетили, съм длъжен да съобщя, че вече съвсем официално съм гей!

За миг настъпва тишина, докато ние обмисляме как да реагираме на тази информация — тоест, предвид факта, че някои от нас вече я знаем, а други — не.

Тишината се нарушава от нисък, гърлен смях.

— Това ли е? — пита Лали. — Че ти си гей? И това е новина!

— Много благодаря! — прави се на дълбоко възмутен Уолт.

— Поздравления, човече! — изрича Питър. Прекосява стаята и прегръща предпазливо Уолт, като го потупва по гърба. — И кога разбра? — пита, сякаш Уолт току-що ни е съобщил, че чака дете.

— А ти кога разбра, че си хетеросексуален, Питър? — изкисквам се аз.

— Мисля, че това ние винаги сме го знаели — отговаря Маги с престорена свенливост.

Невинаги сме го знаели, разбира се. Но за щастие, десет дена след като „ние“, разбирайте Маги, научихме, Питър й предложи да ходят на къмпинг и тя се зае с подготовката му, така че напълно забрави за обидата спрямо своята женственост, която уж й е нанесъл Уолт.

— За Уолт! — вдигам наздравица аз.

— За Уолт! — припяват всички.

— И за нас! — добавям. — Випуск „Хиляда деветстотин осемдесет и…“

На вратата се чука силно.

— По дяволите!

Мишката грабва всички принадлежности за пушенето на марихуана и ги пъха под възглавничките на дивана. Питър скрива бутилката с водка зад един фотьойл. Останалите прокарваме пръсти през косите си и изтупваме пепелта от дрехите си.

— Влез! — провиква се Мишката.

Това е баща й, господин Кастълс. Въпреки че е малко старичък, никога не съм преставала да се удивлявам колко е красив. Мишката казва, че на младини бил известен като кубинския Кари Грант.

— Надявам се, че си прекарвате добре — изрича учтиво той, като влиза в стаята. Но от маниера му веднага разбирам, че това не е посещение на добра воля. — Кари? — обръща се към мен. — Баща ти те търси по телефона. Доколкото разбирам, спешно е.

* * *

— Доколкото разбирам, имат стара кола, която никой не използва. И не са разбрали, че я няма, докато аз не ги потърсих — казва баща ми. Лицето му е пребледняло. Изпаднал е в шок, а най-вероятно и в ужас.

— Татко, сигурна съм, че всичко ще бъде наред! — успокоявам го аз, като се надявам да не забележи, че в момента има две дъщери малолетни престъпници — Дорит бегълката и моя милост надрусаната. Само дето се чувствам плашещо изтрезняла и с бистър ум. — Докъде биха могли да стигнат? Нито една от тях няма книжка! И как изобщо е възможно Черил да може да кара?!

— Не знам нищо друго за тези хора, освен факта, че майката на Черил има три брака — казва той.

Кимвам и се вторачвам право напред. Въпреки че сме навръх Нова година, улиците са тъмни и почти пусти. Убедена съм, че тази нова криза с Дорит е донякъде по моя вина. Трябваше да внимавам повече с нея. Но пък откъде бих могла да знам? Тя каза, че ще ходи в библиотеката да гледа кино — баща ми дори я откара там в четири и изчака, докато не се срещна с приятелката си Мора, която познаваме от години. След това майката на Мора трябваше да ги вземе оттам в седем и да остави Дорит у дома на път за някакво новогодишно парти. Обаче, когато пристигнала в библиотеката, Мора казала на майка си, че Дорит е отишла в мола и че аз ще отида да я взема оттам. И когато не се прибрала вкъщи и до девет, баща ми започнал да се паникьосва. Опитал се да се свърже с майката на Мора, но до десет у тях нямало никой. Обадил се и в къщата на Черил, като предположил, че Дорит може би се е примъкнала при нея, обаче братчето на Черил казало, че сестра му не била вкъщи, а родителите му били в „Смарагда“. Така баща ми се обадил в „Смарагда“ и майката на Черил и доведеният й баща се прибрали вкъщи и установили, че старата им кола я няма. И в момента пътуваме към дома на Черил, за да решим какво да правим.

— Татко, съжалявам!

Той нищо не казва. Само клати глава.

— Сигурно е в мола. Или на голф игрището. Или може би на ливадите.

— Не мисля — отговаря лаконично баща ми. — Измъкнала е пет-десет долара от чекмеджето с чорапите ми.

Когато се отбиваме от главната улица и минаваме покрай бар „Смарагда“, аз извръщам очи, сякаш изобщо не съм го забелязала. Продължаваме още напред по тесен път, от двете страни на който се виждат няколко занемарени къщи, и спираме пред ранчо с лющеща се синя мазилка и наскоро ремонтирана веранда. Между летвичките на спуснатите щори се процежда светлина и докато оглеждаме къщата, от прозореца надниква човек със свиреп поглед. Лицето му изглежда яркочервено, но може да е и от светлината.

— Трябваше да се досетя — отбелязва мрачно баща ми. — Мак Келтър.

— Кой е този?

— Местен предприемач — отговаря баща ми, като че ли това обяснява всичко. Влиза в алеята и спира зад един камион. В единия край на двора се вижда занемарен гараж за две коли. Една от вратите му е отворена и вътре свети само една гола крушка.

— Какво ще рече това? — питам.

— Мак Келтър е от така наречения сенчест бизнес — започва баща ми, разкопчава колана си, а после си сваля очилата и започва да ги чисти, очевидно опитвайки се да отложи още малко неизбежната среща. — Майка ти не искаше да има нищо общо с него. Имаше няколко сблъсъка с него по повод строителните планове. И една вечер заварихме Мак Келтър на средата на алеята ни с железен лост в ръка.

Шокирана съм, че не си спомням този момент. Или може би си спомням. Имам някакъв блед спомен за всеобща истерия и как на нас, трите момичета, ни заповядаха да се скрием в мазето.

— Извикахте ли полицията?

— Не. Майка ти предпочете сама да се изправи срещу него. Аз бях уплашен до смърт, но не и тя. Знаеш каква беше мама — допълва и се просълзява. — Беше дребничка, но твърда като скала. Никой не смееше да се закача с Мими!

— Да, знам. И никога не й се налагаше да повишава глас — допълвам унило, изричайки своята задължителна реплика от нашите семейни спомени за мама.

— Беше нещо в маниера й, в начина, по който подхождаше към нещата… Беше истинска дама и мъжете веднага го усещаха — рецитира своята част татко. После въздъхва. — Та тогава тя размени няколко думи с Мак Келтър и той си замина нацупен, с подвита опашка.

Такава си беше майка ми — дама с главно „Д“. Но аз още от малка си знаех, че никога няма да стана като нея. Бях прекалено груба и непокорна. Исках да посетя всяко място, което родителите ми определяха като лошо, например Ню Йорк. Накарах Миси и Дорит да изгорят своите кукли Барби в огъня. Казах на братовчедите си, че такова нещо като Дядо Коледа не съществува. Подозирам, че майка ми си е знаела, че от мен никога няма да излезе истинска дама, не и такава като нея. Но тогава това като че ли нямаше никакво значение.

— Смяташ ли, че Дорит знае за Мак Келтър? И за мнението на мама за него? — Защото ако е така, това би обяснило донякъде поведението на малката ми сестра. — Татко, мисля, че трябва да изпратим Дорит на психоаналитик.

Говорила съм за това с баща си вече няколко пъти, но той винаги отказва. Баща ми е от поколение, което смята, че психоаналитиците са лошо и срамно нещо и при тях ходят единствено откачените. Ето, дори и при тези крайни обстоятелства, той пак не иска да чуе за това.

— Не сега, Кари — отсича. И с изражението на човек, тръгнал към гилотината, той излиза от колата.

Вратата се отваря, преди да сме успели да почукаме, и на прага застава Мак Келтър, блокирайки пътя ни. Красив е по някакъв мръснишки начин, което те кара да се почувстваш засрамен, че дори си го погледнал.

— Брадшоу? — изкисква се. — Аха — отговаря на някакъв свой въпрос. — Заповядайте!

Надявам се, че сега няма да извади железен лост.

— Ето там! — посочва към дневната с бутилката бира в ръката си. Ние се вмъкваме предпазливо, не знаейки какво да очакваме.

Една от стените на стаята е покрита от огромен телевизор, с два високоговорителя от двете страни. На другата стена има камина, играчки, разпръснати по бялата кожа пред нея, два малки жълти пудела със сълзливи очи и дълъг, ъглов диван. Опъната на него с чаша джин и тоник в едната ръка и торбичка лед в другата, лежи Кони, майката на Черил.

— Малкото ми детенце! — проплаква тя, когато ни вижда. Оставя чашата и вдига ръцете си към нас, така че ние нямаме никакъв друг избор, освен да ги поемем. — Момиченцето ми! Тя просто е малко момиченце! — изхлипва.

— Вече не е чак толкова малка — подсмива се Мак Келтър.

— Ами ако са били отвлечени? — извива Кони и започва да примигва учестено. — Ако сега лежат убити в някоя канавка…

— Стига вече, Кони! — отсича мъжът й. — Взели са колата и са отишли да пият. Когато Черил се прибере, ще й хвърля един хубавичък бой. И толкова!

Междувременно баща ми вече е успял съвсем учтиво да си изскубне ръцете от тези на Кони и стои вцепенено, като че ли се опитва да се престори, че не участва в тази сцена.

— Обадихте ли се на полицията?

— Че защо да ги намесваме? — пита Мак Келтър. — Носят само неприятности. Освен това те няма да тръгнат да търсят изчезнал човек, ако не са минали поне двайсет и четири часа!

— Дотогава може да са мъртви! — проплаква Кони. Поставя ръка на сърцето си и се опитва да си поеме дъх. — Ето това е наградата ми за всичките ми мъки! Имам си малолетна престъпница за дъщеря и пиян безделник за съпруг!

— Казах ти да си затвориш устата! — срязва я въпросният съпруг.

Двамата с баща ми се споглеждаме ужасени.

— Мисля, че трябва да ги потърсим — предлагам и поглеждам часовника си. — Сега е единайсет без петнайсет. Няма ги от около три часа…

— Може вече да са стигнали чак до Бостън! — възкликва Кони и поглежда към съпруга си.

— Аз се връщам в „Смарагда“! — обявява той. Когато забелязва шокираните ни изражения, допълва ухилено: — Хей, тя не е мое дете! А и там ме чака един приятел на име Джак Даниълс.

* * *

Тримата с Кони и баща ми обикаляме целия град в търсене на Дорит и Черил. Проверяваме ливадите, кънтри клуба и няколко малки бара, за които Кони се сеща. Въпреки че защо, според нея, някой ще тръгне да сервира алкохол на тринайсетгодишни, за мен и баща ми си остава пълна мистерия. Но все пак проверяваме, макар че всичките ни търсения се оказват напълно безрезултатни. Накрая в два през нощта се отказваме.

— Намерихте ли я? — посреща ни с надежда Миси, когато се връщаме у дома.

— Не.

— И сега какво ще правим?

— Какво бихме могли да направим?

— Но как можа да се случи подобно нещо! — проплаква сестра ми.

— Не знам. Но ако до шест сутринта не се прибере, отиваме в полицията.

Двете застиваме в ужасено мълчание, а след това аз отивам на пръсти до вратата на дневната и надниквам. Баща ми се оттегли тук, за да си страда насаме. Седнал е на дивана и бавно разгръща страниците на стария фотоалбум, който майка ми е започнала още от техния годеж.

Връщам се в кухнята, за да се подготвя за дълга нощ, и започвам да вадя от хладилника хляб, сирене и майонеза, за да си направя сандвич.

Телефонът звъни.

Звукът му е силен, пронизителен и някак си неизбежен. Хвърлям хляба и вдигам слушалката.

— Кари? — изрича мъжки глас.

— Джордж? — възкликвам шокирана. А след това веднага ме облива разочарование. И гняв. Защо е тръгнал да звъни точно сега, в нощта на Нова година? Сигурно е пиян. — Джордж, сега не е време за…

Той побързва да ме прекъсне:

— Тук има един човек, който иска да говори с теб.

— Кой?

— Честита Нова година! — изрича Дорит и се изкисква в телефонната слушалка.