Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дневниците на Кари Брадшоу (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Carrie Diaries, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и редакция
midnight_sun17 (2015)
SFB
maskara (2015)

Издание:

Кандис Бушнел. Дневниците на Кари Брадшоу

Американска. Първо издание

ИК „Кръгозор“

Дизайн на корицата: Димитър Валентинов Данов

Коректор: Мария Тодорова

Технически редактор: Ангел Йорданов

Предпечатна подготовка: Георги Иванов Формат

История

  1. — Добавяне

На Калвин Бушнел

1.
Принцеса от друга планета

Казват, че през лятната ваканция може да се случи какво ли не.

Най-вече не.

Днес е първият ден от последната учебна година в гимназията и ако питате мен, все си е същата като миналата.

Както и най-добрата ми приятелка Лали.

— Не забравяй, Брадли! Тази година вече трябва да си хванем гаджета! — отбелязва тя, докато запалва двигателя на червения пикап, който наследи от един от по-големите си братя.

— Глупости — махвам с ръка и се намърдвам на седалката до нея. Миналата година също щяхме да си хващаме гаджета, ама нещо ни се размина. — Защо не вземем да се откажем засега от тази идея, а? — допълвам, докато подреждам учебниците си на задната седалка. Писмото го пъхвам в средата на учебника по биология, където повече няма да може да си развява байрака. — И без това вече познаваме всички момчета от даскало. И не ги харесваме. Или май си забравила?

— Може би не съвсем — казва Лали, докато включва скоростния лост на задна и поглежда през рамо. От всичките ми приятели Лали е най-добрият шофьор, защото баща й е ченге и настояваше тя да се научи да кара още на дванайсет години — за всеки случай.

— Чух, че имало някакъв нов — допълва тя.

— Е, и? — Последният, който се появи в училище, се оказа някакъв селяндур, който нито веднъж не си направи труда да си смени дрехите.

— Джен П. казва, че бил готин. В истинския смисъл на думата!

— Аха. — В шести клас Джен П. беше председател на фенклуба на Лийф Гарет. — Може. Ама ако е чак толкова готин, колкото казваш, значи Дона Ладона първа ще го прилапа!

— Има много странно име — казва Лали. — Себастиан нещо-си. Себастиан Литъл ли беше…

— Себастиан Кид[1]? — ахвам.

— Точно! — светват очите й и в този момент вкарва пикапа на паркинга пред гимназията. Спира и ме поглежда подозрително. — Ти познаваш ли го?

Замълчавам, докато се чудя какво да й отговоря.

Сграбчвам дръжката на вратата. Сърцето ми се качва чак в гърлото и се опасявам, че ако отворя уста, то ще изскочи.

Поклащам глава.

Вече минаваме през главния вход на гимназията, когато Лали забелязва ботушите ми — бели лачени ботуши, единият леко очукан отпред, обаче са автентични хипарски ботуши от седемдесетте! Имам усещането, че тези ботуши са водили много по-интересен живот от моя собствен.

— Брадли — присвива презрително очи Лали, — като твоя най-добра приятелка не мога да ти позволя да се появиш с подобни ботуши на първия ден от последната ни година!

— Много си закъсняла! — срязвам я безгрижно. — Пък и все някой трябва да пораздвижи това мъртвило тук!

— За нищо на света не се променяй! — отсича приятелката ми, свива ръката си като пистолет, целува пръста си, насочва го към мен и едва след това се запътва към шкафчето си.

— Късмет и на теб, ангелче! — отговарям аз. Да не се променям, значи. Ха! И да искам, няма да стане. Не и след писмото.

А то гласи:

Скъпа госпожице Брадшоу,

Благодарим ви за подадената молба за Летния семинар по творческо писане към колежа „Ню Скул“. Макар вашите творби да са многообещаващи и издаващи огромно въображение, със съжаление ви уведомяваме, че засега не сме в състояние да ви предложим място в нашата програма.

Получих писмото миналия четвъртък. И оттогава го четох и препрочитах най-малко петнайсет пъти, просто за да се уверя, че съм го разбрала правилно. А после се сдухах. Не че се мисля за някой кой знае какъв талант, но поне веднъж в живота си се надявах да се окажа точно такъв.

На никого не казах за това писмо. Всъщност дори не бях казала ни никого, че съм кандидатствала за този семинар, включително и на баща ми. Той е завършил колежа „Браун“ и се надява аз също да вляза там. Смята, че от мен ще излезе добър учен. Ако пък чак толкова не ме бива за науката, в краен случай може да се насоча към биологията и да се занимавам с буболечки.

* * *

Точно в средата на коридора съм, когато зървам Синтия Вайънд и Томи Брустър, златната двойка на гимназия „Касълбъри“ Томи не го бива много в главата, обаче го бива в баскетбола — игра център в училищния отбор. Синтия е негова пълна противоположност — президент на випуска, председател на Организационния комитет за абитуриентския бал, виден член на Националното общество на честта, а до десетата си година вече бе спечелила всички възможни значки на момичетата скаути. Двамата с Томи ходят вече от три години. Старая се да не им обръщам внимание, но за съжаление по азбучен ред фамилията ми е точно преди тази на Томи, така че, ща не ща, съм длъжна да го търпя като съсед по шкафче и като съсед в актовата зала, което на практика означава, че цял ден съм залепена за него — а оттам, и за Синтия.

— И да не вземеш да ми правиш физиономии в актовата зала! — предупреждава го Синтия. — Надявам се да не си забравил, че този ден е изключително важен за мен! И да не забравиш за вечерята на татко в събота!

— Ама нали тогава е моето парти?! — извисява слаб гласец в протест Томи.

— Можеш да си направиш партито в петък вечер! — срязва го Синтия.

Някъде дълбоко в Синтия сигурно се крие и нормален човек, но дори и да има такъв, засега не съм имала възможността да го видя.

Дръпвам рязко вратичката на шкафчето си. Синтия внезапно вдига очи и ме забелязва. Томи ме поглежда безизразно, сякаш изобщо няма представа коя съм, обаче гаджето му е прекалено добре възпитано, за да се държи така.

— Здравей, Кари! — изрича сериозно тя, сякаш е на трийсет, а не на седемнайсет години.

Да не съм се променяла, а?! И как може човек да се промени в това невзрачно провинциално градче?!

— Добре дошли в училището на ада! — избоботва нечий глас зад мен.

Това е Уолт. Той е гадже на една от другите ми най-добри приятелки — Маги. Уолт и Маги ходят от две години, така че тримата на практика правим всичко заедно, което си е малко странно, като го изречеш, но Уолт си е такъв — той сякаш е едно от нас, момичетата.

— Уолт — изрича хладно Синтия. — Тъкмо ти си човекът, когото исках да видя!

— Ако смяташ, че ще можеш да ме насадиш в училищния съвет, дълбоко се лъжеш!

Сякаш въобще не е чула шегичката на Уолт, Синтия продължава:

— Става въпрос за Себастиан Кид. Той наистина ли се връща в „Касълбъри“?

О, пак ли! Нервните ми окончания светват като коледна елхичка.

— Поне така казва Дорийн — свива рамене Уолт, сякаш въобще не му пука. Дорийн е майката на Уолт и е педагогически съветник в нашата гимназия. Твърди, че знае всичко, и предава цялата си налична информация на Уолт — и добрата, и лошата, и напълно безпочвените клюки.

— Чух, че бил изритан от частното училище заради търговия с наркотици — продължава упорито Синтия. — Така че ако ще трябва да се разправяме с проблемен ученик, трябва да знам навреме!

— Не знам нищо за него — отвръща Уолт и я дарява с най-благата си фалшива усмивка. Той не може да търпи Синтия и Томи точно колкото мен.

— И какви наркотици по-точно? — подхвърлям небрежно, докато се отдалечаваме.

— Болкоуспокояващи май.

— О, като в „Долината на куклите“[2] значи! — Това ми е най-любимата тайна книга, заедно с „ДСМ-III“, което по-скоро е миниатюрен наръчник за психическите заболявания. — И откъде, по дяволите, човек би могъл да се снабди с болкоуспокояващи в наши дни?

— Нямам представа, Кари — отговаря намръщено Уолт, очевидно вече изгубил интерес към темата. — Може би от майка му?

— Малко вероятно.

Опитвам се да прогоня от паметта си спомена за единствената си среща със Себастиан Кид, но той коварно продължава да се връща обратно в главата ми.

Бях на дванайсет и тъкмо започвах да навлизам в странен етап от живота си. Имах кльощави крака, плоски гърди с две пъпчици върху тях и къдрава коса. Освен това носех огромни очила и непрекъснато разнасях със себе си един оръфан екземпляр от книгата на Мери Гордън Хауърд „Ами аз?“ Бях вманиачена на тема феминизъм. Майка ми беше наета от семейство Кид като вътрешен дизайнер да промени кухнята им и един ден се отбихме у тях, за да може тя да проследи какво става с проекта й. Изневиделица на вратата се появи Себастиан. И после, без абсолютно никаква причина, аз взех, че изтърсих: „Мери Гордън Хауърд смята, че повечето форми на сексуален акт трябва да бъдат класифицирани като изнасилване.“

За миг се възцари тишина. Госпожа Кид се усмихна. Беше краят на лятото и тенът й се открояваше ярко на фона на късите й панталонки на розови и зелени спирали. Беше с бели сенки за очи и яркорозово червило. Майка ми винаги казваше, че госпожа Кид била считана за голяма красавица.

— Да се надяваме, че когато се омъжиш, ще започнеш да мислиш различно по този въпрос.

— О, ама аз изобщо не възнамерявам да се омъжвам! Бракът е легализирана форма на проституцията!

— О, боже! — засмя се госпожа Кид.

А Себастиан, който се бе задържал на верандата, докато говорех, заяви:

— Аз изчезвам.

— Пак ли, Себастиан? — възкликна госпожа Кид с неприкрита доза раздразнение. — Но семейство Брадшоу току-що пристигнаха!

Себастиан сви рамене и промърмори:

— Отивам у Боби да посвирим на барабани.

Изгледах го със зяпнала уста как се отдалечава. Очевидно Мери Гордън Хауърд никога не е срещала Себастиан Кид.

Беше любов от пръв поглед.

* * *

В актовата зала заемам мястото си до Томи Брустър, който стоварва един от учебниците си върху главата на момчето пред него. Едно момиче, застанало насред пътеката, пита дали някой не може да й услужи с тампон, а две момичета точно зад мен възбудено си шепнат нещо за Себастиан Кид, който с всяко следващо споменаване на името му като че ли се сдобива с все по-голяма слава.

— Чух, че бил в затвора…

— Неговите изгубили всичките си пари…

— Нито едно момиче досега не е успяло да го задържи за повече от три седмици…

Изтиквам Себастиан Кид далеч от мислите си, като си представям, че Синтия Вайънд е не моя съученичка, а странен вид птица. Хабитат — всяка сцена, която би я приела. Оперение — карирана пола, бяла риза с кашмирен пуловер, практични обувки и наниз перли, които най-вероятно са истински. Непрекъснато мести листите си от едната ръка в другата и придърпва надолу полата си, което ще рече, че и на нея очевидно понякога й се случва да изкрейзва. Ако бях на нейно място, досега да съм откачила. Не че бих искала да съм на нейно място, ама ако бях, така щеше да е. Ръцете ми щяха да треперят, гласът ми щеше да излиза от устата по-скоро като квичене, а след това щях да се самоненавиждам, задето не съм успяла да се овладея.

Директорът — господин Джордан, се приближава до микрофона и започва да нарежда някакви досадни щуротии за това да сме влизали навреме в час и че били измислили нова система за поощрения и наказания, и дъра-бъра, дъра-бъра, а след това госпожица Смиджънс ни информира, че училищният вестник „Нътмег“[3] търси репортери и как в последния брой имало разтърсваща статия за нашия страхотен училищен стол. И накрая идва редът на Синтия.

— Това е най-важната година от нашия живот! — започва тя пред микрофона. — Намираме се на ръба на една страховита пропаст! Само след девет месеца животът ни ще бъде безвъзвратно променен! — натъртва. Май се мисли за Уинстън Чърчил или нещо подобно. Почти я очаквам да добави, че единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх. Но вместо това тя продължава: — И така, това е година на абитуриентски моменти! Моменти, които ще помним цял живот!

Внезапно по лицето на Синтия започва да се изписва раздразнение, забелязала, че всички глави се извръщат по посока на централната пътека на залата.

По нея върви бавно Дона Ладона. Облечена е като булка — с бяла рокля с дълбоко остро деколте, разкриващо пищната й гръд, подчертана още повече от миниатюрно диамантено кръстче, висящо на тънка платинена верижка. Кожата й е като алабастър. На едната й ръка е подредено цяло съзвездие сребърни гривни, които припяват нежно при всяко нейно движение. Всички я зяпват прехласнато.

Синтия Вайънд се привежда към микрофона и изрича:

— Здравей, Дона! Радвам се, че успя да се вместиш във времето!

— Благодаря — отвръща невинно Дона, като че ли закъснението й си е съвсем в реда на нещата.

Дружно кискане в залата.

Дона кимва на Синтия и й помахва с ръка, сякаш й дава разрешение да продължи. Дона и Синтия са приятелки по онзи странен начин, типичен за момичетата, когато принадлежат към една и съща класа, но всъщност не се харесват особено.

— Та както вече казвах — започва наново Синтия, опитвайки се да си възвърне вниманието на публиката, — това е година на абитуриентски моменти. Моменти, които ще помним цял живот.

Тук тя прави знак на техника на гимназията и от високоговорителите гръмва песента „Такива, каквито бяхме“.

Аз простенвам и заравям лице в тетрадката си. Започвам да се хиля заедно с всички останали, обаче после внезапно се сещам за писмото и отново се сдухвам.

Обаче всеки път, когато се почувствам толкова депресирана, се опитвам да си спомня думите на онова сладко хлапе. Много умно момиченце, обаче толкова грозно, че чак сладко. И мисля, че то също си знаеше истината за себе си.

— Знаеш ли, Кари — обърна се то веднъж към мен, — ами ако аз съм принцеса от друга планета? Представяш ли си? А на тази планета никой да не знае, че всъщност съм принцеса?

Този въпрос все още ме кара да настръхвам. Не е ли така наистина? Защото, независимо кои сме, възможно е някъде другаде да сме принцеси. Или писатели. Или учени. Или президенти. Или каквото там искаме да бъдем, за което всички останали повтарят, че не ни бива за него.

Бележки

[1] Литъл — малък; кид — дете, хлапе. — Б.пр.

[2] „Долината на куклите“ (1966 г.) — роман от Джаклин Сюзън, в който „куклите“ са всъщност приспивателни. Разказва за три приятелки, които отиват в Ню Йорк и стават много богати и известни, но така и не успяват да намерят истинската любов. Многократно издаван в България, последно от ИК „Кръгозор“ (2009 г.) — Б.пр.

[3] Nutmeg (англ.) — индийско орехче; измама, мошеничество. — Б.пр.