Кандис Бушнел
Дневниците на Кари Брадшоу (7)

7.
Боядисай целия град в червено

— Кари, от тази работа няма да можеш да се измъкнеш с шеги! — казва госпожа Гивънс и сочи към кутията с боя.

— Не съм възнамерявала да се шегувам — настоявам с най-невинен гласец. Открай време си имам проблем с авторитетите. Сериозно ви казвам! Превръщат ме в желе. Когато се стигне до сблъсък очи в очи с възрастни, аз съм същинско мекотело.

— Тогава какво възнамеряваше да правиш с тази боя?

Госпожа Гивънс е една от онези дами на средна възраст, които поглеждаш и си помисляш: „Ако някога стана като нея, ще се гръмна!“ Косата й е тупирана толкова, че седи кацнала на главата й като изсъхнал храст — храст, който като че ли всеки момент ще се запали. Внезапно си представям госпожа Гивънс с пламнал храст на главата си да тича като побъркана нагоре-надолу по коридорите на гимназия „Касълбъри“ и едва не избухвам в смях.

— Кари? — чака отговор тя.

— Боята е за баща ми — за един от неговите проекти.

— Това не е в твоя стил, Кари. Никога досега не си се забърквала в неприятности!

— Честна дума, госпожо Гивънс! Не е нищо особено!

— Много добре тогава. Остави боята пак мен, а след края на занятията мини да си я вземеш!

* * *

— Гивънс ми конфискува боята! — прошепвам на Мишката, когато влизаме в кабинета по математика.

— Как я откри?

— Видя ме да се опитвам да я набутам в шкафчето си.

— По дяволите! — казва Мишката.

— Напълно си права. Значи сега ще се наложи да прибегнем към план Б.

— Какъв е план Б?

— Не може да не предприемем някакви действия! — отсичам. — Ще измисля нещо!

Сядам на масата и се заглеждам през прозореца. Вече сме октомври. Време да откриеш идеалния червен лист от дърво и да го пъхнеш между два листа восъчна хартия. Или да натъпчеш карамфил в сочна ябълка и сокът й да се разтече по пръстите ти. Или да изгребеш с лъжица слузестите вътрешности на някоя тиква и да запечеш семките, докато те едва не експлодират. Но най-важното от всичко е, че вече е време да изпишем годината на нашето завършване на гимназията върху покрива на съседната плевня.

Това тук си е велика традиция. Всяка есен няколко члена на завършващия випуск изписват своята година на покрива на плевнята зад училището. Обикновено го правят момчета. Обаче тази година двете с Мишката решихме, че е наш ред. Защо само момчетата да се забавляват?! След това включихме и Лали. Лали ще донесе стълба, а двете с Мишката ще донесем боята. А после и Маги пожела да дойде с нас. Маги е напълно безполезна в подобни ситуации, но сигурно ще бъде много добра, когато се стигне до пиячката и пушенето. После Маги изплю камъчето пред Питър. Казах й да откаже Питър, обаче тя заяви, че не можела да го направи, и сега Питър тръпне в очакване на случая, макар да твърди, че няма да участва, а само ще стои встрани и ще дава ценни указания.

След часа по математика се запътвам към плевнята и оглеждам внимателно постройката. Най-малко стогодишна е и макар да изглежда здрава, покривът й е доста по-висок и стръмен, отколкото си го бях представяла. Но ако сега се уплашим, следващата седмица момчетата сигурно ще го направят, а ние не искаме това да се случи, нали?! Никакви изпуснати възможности повече! Искам да оставя някаква следа на моята гимназия, та когато остарея, да мога да кажа: „Това го направих аз! Аз изписах годината на нашето завършване върху покрива на старата плевня!“ В последно време даскалото не ме притеснява така, както обикновено, затова днес съм в добро настроение. Днес съм облечена в работен гащеризон, маратонки и риза на червени и бели точки, която си взех от един магазин за дрехи от различни модни периоди в чест на събитието. Сплела съм косата си на две плитки, а през главата си съм завързала парче необработена кожа.

Стоя си там и съзерцавам покрива, когато внезапно усещам, че ме облива чувство на мистериозно щастие, затова решавам да дам всичко от себе си, за да се претворя в някой от образите от „Животинската къща“^[1] на Джон Белуши. Втурвам се през цялата плевня, а когато се връщам там, откъдето тръгнах, заварвам Себастиан Кид. Наблюдава ме с любопитство, докато вади цигара от пакета си червено „Марлборо“.

— Забавляваш ли се? — пита.

— Разбира се — отговарям. Би трябвало да се засрамя, но не се засрамвам. Мразя онзи, дето е казал, че момичетата през цялото време трябва да изглеждат засрамени, затова още преди много време взех решение, че аз няма да го правя. — Ами ти? Ти забавляваш ли се?

— Относително казано.

Сигурна съм, че се забавлява, но не с мен. След онази нощ в „Смарагда“ не стана нищо. Нито се обади, нито дойде у дома. Единственото, което получавам, са замислените му погледи, когато се видим в часа по математика или по коридорите, или от време на време тук, в плевнята. Опитвам се да се самоубедя, че всичко е наред, че и без това нямам нужда от гадже. Обаче това не ми пречи да губя контрол над себе си всеки път, когато го усетя наоколо. Сега е по-лошо, отколкото когато бях на дванадесет, защото досега би трябвало вече да съм се научила да се владея.

Поглеждам към Себастиан, като си мисля колко е хубаво, че не може да прочете мислите ми, обаче той вече не ми обръща внимание. Гледа над рамото ми към двете Джен, които мъченически катерят хълма, сякаш никога досега не са вървели по трева. Появата им изобщо не е изненадваща. Двете Джен започнаха да преследват Себастиан навсякъде като две дребни, весели лодчици на буксир след големия кораб.

— О! — възкликвам. — Фенклубът ти е тук!

Той ме поглежда със засмени очи, обаче нищо не казва. Във въображението ми Себастиан е изключително интелигентен и проницателен мъж. Но в действителност не знам нищо за него.

* * *

Вече е вечер, девет часа, и Лали ме взема с пикала. Облечени сме с черни блузи, черни дънки и черни маратонки. Огромната октомврийска луна виси в небето над нас. Лали ми подава една бира, аз включвам радиото и двете започваме да пищим заедно с музиката. Сигурна съм, че това ще бъде най-жестокото нещо, което някога сме правили! Напълно сигурна съм, че това ще бъде един истински абитуриентски момент — момент, който никога няма да забравим.

— Синтия Вайънд да върви на майната си! — изкрещявам ей така, без никаква причина.

— Да върви на майната си и гимназия „Касълбъри“! — припява ми Лали. — Заедно с всичките фешъни!

Влизаме в алеята към даскало с почти сто километра в час и се насочваме право през тревата. Опитваме се да стигнем чак до хълма, обаче пикапът затъва, затова решаваме да го паркираме в някое тъмно ъгълче на паркинга. Докато се опитваме да измъкнем стълбата от каросерията, чувам добре познатото измъркване на един зареден до дупка двигател и ето че Себастиан Кид паркира до нас.

Какво, за бога, прави пък той тук?

Сваля прозорчето и пита:

— Да имате нужда от помощ, момичета?

— Не — казвам аз.

— Да — казва Лали и ми прави знак с очи да си затварям устата. Аз й отвръщам със същия поглед.

Себастиан се измъква от колата. Прилича на пантера, която се разгъва след сън. Дори се прозява.

— Бавно върви нощта, а?

— Може и така да се каже — отвръща Лали.

— След като така и така не изглежда да си тръгваш, би могъл да слезеш от трона си и да ни помогнеш! — допълвам аз.

— Можем ли да ти се доверим? — пита Лали.

— Зависи за какво става въпрос — отговаря той.

Накрая опираме стълбата до стената на плевнята и точно в този момент се появява Мишката, въоръжена с кутия боя и голяма четка. После паркингът се осветява от два огромни конусовидни лъча и ние разбираме, че пристига и Маги със своя кадилак. Маги все се оплаква, че не е в състояние да следи късите и дългите си светлини, затова обикновено заслепява своите колеги на пътя. Паркира и се насочва нагоре по хълма, следвана плътно от Уолт и Питър. Питър автоматично се заема с управлението на ситуацията. Грабва боята и я оглежда.

— Червена? — провиква се, сякаш вече ни е казал каква да купим, а ние не сме го чули. — Червена боя?!

— Какво й е лошото на червената боя?

— Не е традиционният гимназиален цвят за тази цел. Би трябвало да бъде синя!

— Ние пък искаме да е червена! — контрирам аз. — Който изписва годината, той избира цвета!

— Ама не е правилно! — не се предава Питър. — Така до края на годината всеки път, когато погледна през прозореца, ще виждам годината на нашето завършване, изписана в червено вместо в синьо!

— Какво значение има какъв е цветът? — намесва се Себастиан.

— Червеното е послание. Нещо като показване на среден пръст на традициите! — обажда се и Уолт. — Така де, нали това е целият смисъл на занятието?!

— Съвсем си прав, братко! — кимва Себастиан.

Маги скръства ръце пред гърди и простенва:

— Страх ме е!

— Запали си една — предлага Уолт. — Цигарата ще успокои нервите ти.

— У кого е пиячката? — пита Лали. Някой й подава бутилка уиски, тя избърсва уста в ръкава си и отпива.

— Окей, Брадли! Скачай на покрива! — командва Мишката.

Трите едновременно вдигаме глави нагоре и поглеждаме към небето. Оранжевата луна на жътвата вече се е появила иззад покрива, оставяйки зад себе си черни сенки. В призрачната й светлина върхът изглежда висок като Еверест.

— Ще се качиш горе?! — провиква се изумен Себастиан.

— Едно време Брадли беше много добра по спортна гимнастика — обяснява Мишката. — Изключително добра! Е, поне докато не стана на дванайсет. Спомняш ли си, когато направи онова превъртане на гредата и после се приземи на…

— Предпочитам да не си спомням — отговарям и поглеждам крадешком към Себастиан.

— Бих го направила и аз, обаче ме е страх от височини — обяснява Лали. Височините са единственото нещо, от което твърди, че се страхува — вероятно смята, че така изглежда по-оригинална. — Всеки път, когато минавам по моста към Хартфорд, трябва да седна на пода, за да не ми се завие свят.

— Ами ако ти караш? — пита Мишката.

— Тогава се налага да спре в средата на пътя и да седи там трепереща, докато не се появи полицията, за да изтегли колата й — отговарям вместо нея аз и се разхилвам, когато си представям картинката.

Лали ме поглежда на кръв и се провиква:

— Не е вярно! Когато карам аз е различно!

— Аха — обажда се многозначително Уолт.

Маги отпива голяма глътка уиски и изрича:

— Може би трябва да отидем до „Смарагда“. Студено ми е.

О, не! Не и след цялата тази подготовка!

— Ти ако искаш, върви, Маги. Обаче аз ще остана и ще довърша задачата! — отсичам с глас, в който се надявам да съм вложила достатъчна доза решимост.

Питър започва да разтрива раменете на Маги — жест, който изобщо не убягва от вниманието на Уолт.

— Нека останем — казва й той. — А в „Смарагда“ можем да отидем и после.

— Така, хора! — привлича всеобщото внимание Мишката. — Всички, които не искат да бъдат тук, веднага да тръгнат! А онези, които искат да останат, автоматично да си затворят устата!

— Аз оставам — промърморва Уолт и пали цигара. — И не смятам да си затварям устата.

Планът е простичък: Лали и Питър ще държат стълбата, докато аз се катеря. Когато се приземя на покрива, Себастиан ще се изкачи след мен с кутията с боята. Поставям ръка на едно от стъпалата. Металът е студен и хлъзгав. Гледай само нагоре, напомням си. Бъдещето е пред теб. Не поглеждай надолу. Никога не се обръщай назад. Никога не позволявай на другите да видят, че се страхуваш.

— Давай, Кари!

— Можеш да го направиш!

— Тя е на върха! Божичко! Ама тя е на покрива! — Това безсъмнено е Маги.

— Кари! — Това е Себастиан. — Идвам след теб!

Пълната октомврийска луна се е превърнала в яркобяло кълбо, обградено от милиони звезди.

— Хей, тук горе е адски красиво! — провиквам се. — Трябва да го видите!

Изправям се бавно, проверявам как съм с равновесието и правя няколко предпазливи стъпки напред, за да свикна с повърхността. Не било чак толкова трудно. Напомням си за всички други преди мен, които вече са го правили. Себастиан вече е на върха на стълбата, с кутията боя в ръка. С кутия в едната ръка и четка в другата аз се отправям към страничната част на покрива.

Започвам да изписвам цифрите, а бойната група отдолу напява:

— Едно… девет… осем…

— ХИЛЯДА ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И… — И тъкмо се приготвям да изпиша и последната цифра, когато кракът ми се подхлъзва.

Кутията с боя полита от ръката ми, подскача, превърта се и пада от покрива, оставяйки след себе си огромно червено петно. Маги се разпищява. Аз се свличам на колене, като се опитвам да се задържа за шинделите — дървените дъсчици, поставени вместо керемиди. В този момент чувам зад себе си меко тупване — кутията с боя се приземява в тревата. А после… нищо.

— Кари? — обажда се предпазливо Мишката. — Добре ли си?

— Няма проблеми.

— Не мърдай! — провиква се Питър.

— Не мърдам.

И това си е самата истина. Изобщо не помръдвам. Обаче после, мъчително бавно, започвам да се плъзгам надолу. Опитвам се да вклиня крака си в някой от долните шиндели, обаче кракът ми решава да се плъзне точно по разлятото петно червена боя. Успокоявам се, че няма да умра. Не ми е дошло времето. Ако щях да умра, щях да го знам по някакъв начин, нали така?! Известна част от мозъка ми осъзнава, че кожата ми се ожулва някъде, но до момента на болката остава още известно време. Тъкмо си се представям в гипсово корито, когато нечия твърда ръка сграбчва китката ми и ме измъква чак на върха. Зад себе си забелязвам как стълбата се накланя в обратната посока на покрива и като на забавен кадър се свлича в близките храсти.

Всеобщ писък и суетня.

— Добре сме! Нищо ни няма! Никакви наранявания! — провиква се Себастиан и точно в този момент в тишината на нощта се дочува вой на полицейска сирена.

— Дотук с Харвард — промърморва Питър.

— Веднага скрийте стълбата в плевнята! — командва Лали. — Ако ченгетата ни питат какво правим, просто си пушим цигарите!

— Маги, дай ми уискито! — командва и Уолт. След малко се чува трясък, когато той захвърля бутилката в плевнята.

Себастиан ме дръпва и казва:

— Трябва да се прехвърлим от другата страна!

— Защо?

— Не задавай въпроси! Просто изпълнявай! — заповядва той и бързо започваме да прехвърляме върха. — А сега легни по гръб и свий колене, за да се задържиш за покрива!

— Ама така не виждам какво става! — издигам глас в слабоват протест.

— Аз ще записвам всичко! А ти да не си мръднала и да не си отворила уста и се моли ченгетата да не ни открият!

Може и да не отварям уста, обаче дишам като барабан.

— Здравейте, полицаи! — чува се гласът на Уолт. Очевидно полицията вече е тук.

— Какви ги вършите тук, бе?

— О, нищо! Просто си пушим, нищо повече! — отговаря Питър.

— Да не би да пиете, а?

— О, нееее! — групов отговор.

Тишина, а след нея обувки, шляпащи по влажната трева.

— Какво, по дяволите, е това? — пита единият от полицаите. Лъчът на фенерчето му се плъзва по покрива и се издига в небето. — Вие да не би да боядисвате плевнята, а, хлапета? Това е престъпление! Нарушение на правото на частна собственост!

— Хей, Марони! — обръща се Лали към едното от ченгетата. — Аз съм, не ме ли позна?

— Ухааа! — възкликва Марони. — Лали Кандези! Хей, Джак, това е Лали, хлапето на Ед!

— Искаш ли да поогледаме? — пита предпазливо Джак, осъзнал, че се намира пред щерката на шефа.

— Че що? Мен си ми изглежда съвсем добре! — отвръща Марони.

Джак се изхилва.

— Окей, деца! Партито свърши! Сега искаме да се уверим, че всички сте по колите си, а после ще ви ескортираме до домовете ви!

И така всички се изпаряват.

Двамата със Себастиан лежим като залепени на покрива. Аз съзерцавам звездите, болезнено съзнаваща близостта на тялото му само на няколко сантиметра от моето. Ако това не е романтика, здраве му кажи!

Себастиан надниква долу и отсича:

— Мисля, че вече няма никой!

А после се поглеждаме в очите и се разсмиваме. Смехът на Себастиан — никога досега не бях чувала такъв — е дълбок и гърлен и като че ли някак си сладък, като узрял плод. Представям си, ме вкусът на устните му също ще бъде леко плодов, но освен това и малко остричък, с нюанс на никотин. Но пък устните на момчетата никога не се оказват такива, каквито предполагаш. Понякога са твърди и с остри зъби или пък като меки пещери, пълни с пухени възглавнички.

— Е, Кари Брадшоу — изрича той, — сега какъв е великият ти план?

Присядам и прегръщам коленете си.

— Нямам такъв.

— Ти? Да нямаш план? Това сигурно е първият случай!

Такова ли му е мнението за мен? Мисли ме за някаква задръстена, досадна, ефективна съставителка на планове? А аз винаги съм се възприемала като спонтанна личност.

— Невинаги имам план — казвам на глас.

— Но като че ли винаги си наясно къде отиваш.

— Така ли?

— Разбира се. Едва успявам да те следвам!

Какво ще рече това пък сега? Това да не би да е някакъв сън? Наистина ли водя разговор със Себастиан Кид или е сън?

— Винаги можеш да се обадиш по телефона…

— Направих го. Обаче телефонът ти дава непрекъснато заето. Затова тази вечер реших просто да се отбия у вас, но после те видях да се качваш в пикапа на Лали и те последвах. Предположих, че пак си замислила нещо много интересно!

Да не би с цялата тази тирада да иска да каже, че ме харесва!

— Ти си голям образ, знаеш ли? — допълва той.

Образ ли съм? Това добре ли е или зле? Така де, кой здравомислещ мъж се влюбва в „образ“?

— Е, може би понякога… наистина съм… малко смешна — изричам бавно.

— Даже много си смешна! Всъщност си невероятно забавен човек! А това е хубаво нещо. Повечето момичета са големи досади!

— Така ли?

— Хайде, Кари, нали и ти си момиче? Не може да не го знаеш!

— Според мен повечето момичета са доста интересни. Така де, искам да кажа, много по-интересни от момчетата. Момчетата са онези, които са големи досадници!

— Аз досадник ли съм?

— Ти? О, не! Ти въобще не си досаден! Исках да кажа…

— Да, разбрах — прекъсва ме той и се примъква по-близо до мен. — Студено ли ти е?

— Добре съм си.

Той си съблича якето. Докато го намята на гърба ми, забелязва охлузените ми ръце.

— Божичко, сигурно много те боли!

— Всъщност да, мъничко. — Дланите на ръцете ми всъщност ме болят и смъдят едновременно. — Но това не е най-лошото, което ми се е случвало. Веднъж паднах от каросерията на камиона на семейство Кандези и си счупих ключицата. Но не разбрах, че съм я счупила чак до следващия ден. Когато Лали ме накара да отида за всеки случай на лекар.

— Лали май ти е най-добрата приятелка, а?

— Долу-горе. Би трябвало да е така, защото сме приятелки още от десетгодишна възраст. Ами ти? — обръщам се към него. — Кой е най-добрият ти приятел?

— Нямам такъв — отговаря той, забил поглед в дърветата под нас.

— Като че ли при вас, момчетата, е винаги така — отбелязвам замислено. После поглеждам ръцете си и допълвам: — Хей, мислиш ли, че някога ще успеем да слезем от този покрив?

— Ти искаш ли да слезем от този покрив?

— Не.

— В такъв случай не мисли по този въпрос. Все някой ще се върне и ще ни свали. Може би Лали или другата ти приятелка, Мишката. Готина е.

— Така е — кимвам. — Тя е планирала целия си живот оттук нататък. Кандидатства директно в Йейл. И сигурно ще я приемат, защото е много умна.

— Браво на нея! — отбелязва Себастиан с нотка горчивина в гласа.

— Притесняваш ли се за бъдещето си?

— Че кой не се притеснява?!

— Прав си… Но си помислих… не знам… Помислих си, че може би ще ходиш в Харвард или нещо подобно… Нали си бил в частно училище?

— Да, наистина бях. Обаче там осъзнах, че не ми се ходи особено в Харвард.

— Че кой ще е този, който да не иска да отиде в Харвард?!

— Харвард е жесток капан! Щом влезеш веднъж в него — край с теб! Искаш не искаш, ще трябва да завършиш право. Или бизнес. А след това задължително обличаш костюм и започваш работа за някоя тлъста корпорация. И всеки ден пътуваш с метрото до центъра на Ню Йорк. А след това някое момиче те хваща, за да се ожениш за него, и преди да си се усетил, се сдобиваш с хлапета и смразяваща ипотека! Край на играта!

— Хмммм. — Не точно думите, които едно момиче се надява да чуе от едно момче, но, от друга страна, не мога да не му призная, че поне е откровен. — Разбирам какво искаш да кажеш. Аз също обичам да повтарям, че никога няма да се омъжа. Твърде предсказуемо е.

— По-нататък ще промениш мнението си. Всички жени го правят.

— Няма! Аз ще стана писателка!

— Ти и приличаш на писателка! — изтъква той.

— Така ли? — ококорвам се аз.

— Аха. Изглеждаш така, сякаш в главата ти непрекъснато се върти нещо.

— Толкова ли съм прозрачна?

— Долу-горе.

И той се привежда към мен и ме целува. И изведнъж животът ми се разделя на две части — преди и след.