Кандис Бушнел
Дневниците на Кари Брадшоу (35)

35.
Свободен човек в Париж

Пиша следното:

20 юни.

Притискам кокалчетата на пръстите си към устните и се заглеждам през прозореца.

Във влака. Татко, Миси и Дорит ме изпращат на гарата, за да ми помахат за довиждане. Аз непрекъснато повтарях, че Миси и Дорит нямаше нужда да идват. Непрекъснато повтарях, че не е кой знае какво. Непрекъснато повтарях, че отивам там само за лятото. Обаче всички бяхме нервни и другите се сблъскаха, докато се опитваха да ме изведат от вратата на нашия дом. Е, не е като да сме през 1893 година и аз да отивам в Китай, нали така? Но май всички се държахме все едно е така.

А после застанахме на разнебитената платформа и се опитвахме да водим светски разговор.

— Пазиш ли адреса? — попита татко за хиляден път.

— Да, татко. Записах си го в адресника. — И просто за всеки случай изваждам адресника си от чантата с надпис „Кари“ и го изчитам на глас: — Източна Четирийсет и седма улица, номер 245.

— А пари? Имаш ли пари?

— Двеста долара.

— Те са само за спешни случаи! Няма да ги харчиш на едно място!

— Добре.

— И ще се обадиш, когато стигнеш там, нали?

— Ще се опитам. — Обаче думата „опитам“ беше удавена в грохота на приближаващия се влак, а от високоговорителя обявиха: — Влак 1103 до „Пен Стейшън“, Ню Йорк, и до Вашингтон, пристига след приблизително една минута…

— Довиждане, довиждане… — Прегръдки на всеки подред, докато гигантският локомотив влиза в гарата и бавно забавя скорост, а колелата му пищят като ято гарги. — Довиждане, довиждане… — Баща ми вдига куфара ми на стълбите и аз притискам шапката към главата си. — Довиждане, довиждане… — Влакът тръгва с леко разтрисане, вратите се затварят, а сърцето ми слиза в стомаха. — Довиждане, довиждане… — Облекчение.

Тръгвам напред по пътеката и се клатя като пиян моряк. „Ню Йорк!“ — казвам си. Тръшвам се на първата свободна седалка, покрита с напукана червена кожа, и веднага изваждам дневника си.

Вчера си взех довиждане с всичките си приятели. Маги, Уолт, Мишката и аз се срещнахме в „Хамбургер Шак“ за един последен хамбургер с лук и чушки. Уолт вече не работи там. Намери си работа в адвокатска фирма — вдига телефоните. Баща му казал, че макар да не може да прости на Уолт, че е гей, можел да си затвори очите за този факт, ако синът му преуспее в живота. Мишката заминава на своя редовен правителствен лагер във Вашингтон, а Маги ще прекара лятото в Хилтън Хед, където сестра й и зет й са наели вила. Маги ще им помага в грижите за децата, но няма никакво съмнение, че междувременно ще забие и някой и друг спасител на плажа.

Чух, че Лали отивала в университета на Хартфорд, където щяла да учи счетоводство.

Но все пак остана още един човек, когото трябваше да видя.

Знаех, че можеше и да не го правя.

Но не можах да не го направя.

Бях любопитна. Или може би просто държах сама да се уверя, че наистина всичко свърши. Нуждаех се от доказателство, че той изобщо не ме обича и никога не ме е обичал.

В събота вечерта към седем минах покрай къщата му. Не очаквах да го заваря у дома. Бях си наумила, че ще му оставя бележка, в която му казвам, че заминавам за Ню Йорк и че му пожелавам приятно лято. Не знам как, но си навих, че точно това е правилният начин, по който трябва да постъпя — учтивият начин, който някак си ще ме направи по-мъдър човек.

Обаче колата му беше пред къщата.

Казах си, че дори няма да чукам. Ще оставя бележката на предното стъкло на колата.

Обаче после отвътре чух музика. И забелязах, че страничната врата е открехната. И внезапно осъзнах, че просто трябва да го видя.

Почуках.

— Да? — долетя леко раздразнения му глас от дълбините на всекидневната.

Почуках отново.

— Кой е? — попита той, този път по-гневно.

— Себастиан? — извиках.

А после той беше пред мен, гледаше ме през открехнатата врата. Бих искала да кажа, че той вече не ме вълнува, че като го видях, се разочаровах. Обаче това не беше вярно. И сега сърцето ми се сви така, както през онзи първи ден, когато го зърнах в групата ни по математика.

Изглеждаше изненадан да ме види.

— Какво има?

— Просто дойдох да ти кажа довиждане.

— О! — Разтвори широко вратата и излезе навън. — Къде отиваш?

— В Ню Йорк. Приеха ме в онзи семинар по творческо писане — изрекох светкавично. — Написах ти и бележка. Мислех да ти я оставя на колата, но… — Извадих сгънатото листче и му го подадох.

Той го прегледа набързо, подсмихна се и каза:

— Е, в такъв случай — късмет!

Смачка бележката и ми я върна.

— А ти какво ще правиш? Имам предвид през лятото — изтърсих внезапно, изведнъж обзета от неистовото желание да го позадържа още малко, поне още за миг.

— Отивам във Франция. — Усмихна се и подхвърли: — Искаш ли да дойдеш с мен?

Имам си следната теория: ако простиш на някого, той вече не е в състояние да те нарани.

Влакът трака и се клати. Минаваме покрай пусти сгради, надраскани с графити, билбордове, рекламиращи пасти за зъби и кремове против хемороиди, и едно усмихнато момиче в костюм на русалка, което сочи към думите: „ОБАДИ СЕ!“, с главни букви. А след това картината изчезва и влизаме в тунел.

— Ню Йорк! — провиква се кондукторът. — „Пен Стейшън“!

Затварям дневника си и го връщам в куфара. Светлинките във вагона присветват и угасват, присветват и угасват и накрая окончателно угасват.

И като новородено дете аз навлизам в бъдещето си в тъмнина.

* * *

Ескалатор, който продължава безкрайно. А после огромно пространство с плочки като в баня и остър мирис на урина и сладникава пот. Гара „Пен Стейнгън“. Навсякъде тълпи.

Спирам и оправям шапката си. Това е една от старите шапки на баба ми с дълго зелено перо и малка воалетка. По някаква неизвестна причина реших, че е подходяща за случая. Просто исках да пристигна в Ню Йорк с шапка.

Това беше част от фантазията ми.

— Гледай къде вървиш!

— Махай се от пътя ми!

— Знаеш ли къде отиваш? — Това, последното, от жена на средна възраст с черен костюм и още по-черно изражение на лицето.

— Изхода? Такситата? — питам.

— Натам — сочи ми тя още един ескалатор, който се издига като че ли към нищото.

Качвам се, като придържам куфара зад себе си. Зад мен се нарежда мъж с поклащаща се походка, с панталони на райета, идиотска шапка и очи, скрити зад тъмнозелени стъкла в позлатени рамки.

— Хей, момиченце, да не си се изгубила?

— Не съм! — отсичам.

— Сигурна ли си? — пита. — Имам едно страхотно място за теб, където можеш да отседнеш. Много сладко местенце с гореща вода и хубави дрешки! Дай да ти помогна с куфара, скъпа, изглежда тежичък…

— Имам къде да отседна, благодаря! — Той свива рамене и се изнася със същата поклащаща се походка.

— Хей! Хей, ти! — крещи нетърпеливо някой. — Искаш ли такси или не? Нямам цял ден да те чакам…

— Да, ако обичате! — изричам аз, останала без дъх, и пренасям куфара си по тротоара към едно жълто такси. Стоварвам куфара на бордюра, поставям чантата си върху него и се привеждам в отворения прозорец.

— Колко ще струва? — питам.

— Къде отиваш?

Обръщам се, за да взема чантата си — нали там е адресникът ми.

А!

— Минутка, сър…

— Проблем ли има?

— Никакъв.

Оглеждам пространството около куфара си в търсене на чантата. Трябва да е паднала. Сърцето ми се разтуптява от ужас, а бузите ми се изчервяват от срам.

Чантата ми я няма.

— Накъде? — подканя ме таксиджията.

— Ще вземете ли това такси или не? — пита мъж със сив костюм.

— Не… хммм… аз… — Той ме бутва настрани, влиза в таксито и тряска вратата под носа ми.

Ограбена съм.

Втренчвам се в отворената паст на „Пен Стейшън“. Не, не мога да се върна там! Отказвам да се върна!

Обаче нямам никакви пари. Нямам дори адреса на мястото, където ще отседна. Бих могла да звънна на Джордж, но нямам и неговия номер.

Покрай мен минават двама мъже, понесли огромен касетофон, от който гърми песента „Мачо мен“.

Вдигам куфара си. Потокът от хора ме пренася през Седмо авеню, където се озовавам пред редица от телефонни кабини.

— Извинете! — подвиквам на минувачите. — Имате ли десетаче? Монета за телефон? — В Касълбъри никога не бих го направила, никога не бих просила, но сега вече не съм в Касълбъри.

И съм отчаяна.

— Ще ти дам петдесет цента за шапката! — заявява някакъв мъж и ме оглежда развеселено.

— Шапката ми ли?

— Това перо — кимва той. — Направо е неустоимо!

— Била е на баба ми.

— Личи си. Петдесет цента. Е, вземаш ли ги или не?

— Вземам ги.

И той поставя пет десетачета в ръката ми.

Пускам първата монета в отвора.

— Оператор.

— Можете ли да ми дадете номера на Джордж Картър?

— Имам седемнайсет души с тези имена. Какъв е адресът?

— Пето авеню?

— Имам един Уилям Картър на Пето авеню и Седемдесет и втора улица. Искате ли неговия номер?

— Да!

Тя ми дава номера и аз започвам да си го повтарям непрекъснато, докато пускам втората си монета в отвора.

Вдига жена.

— Ало? — пита тя със силен немски акцент.

— Дали случайно при вас не живее един Джордж Картър?

— Господин Картър ли? Разбира се.

Какво облекчение!

— Може ли да говоря с него?

— Няма го.

— Какво?

— Излезе. Не знам кога ще се върне. Никога не ми казва.

— Но…

— Ще оставите ли съобщение?

— Да — изричам унило. — Можете ли да му кажете, че го е търсила Кари Брадшоу?

Затварям телефона и захлупвам лице в ръце. И сега какво? Адреналинът бие в слепоочията ми. Чувствам се изтощена и много изплашена. Вдигам куфара си и тръгвам напред.

Успявам да измина една пресечка. После спирам. Присядам върху куфара си да си почина. По дяволите! Разполагам само с трийсет цента, някоя и друга дреха и с дневника ми. Дневникът?

Изведнъж ми просветва нещо. Скачам, отварям куфара си и вадя оттам дневника си. Дали пък… Сигурна съм, че през онзи ден в къщата на Дона Ладона дневникът ми беше с мен!

Разлиствам страниците. Пред очите ми се нижат бележките ми по Царицата на пчелите, Принца на зубърите и историята за Лали и Себастиан. И накрая — ето го и него, съвсем сам, записан на средата на страницата със закръгления почерк на Дона Ладона и ограден три пъти.

Един телефонен номер. А под него — име.

Вдигам куфара си и се запътвам към ъгъла, към друга редица телефонни кабини. Докато пускам третата си монета в отвора, ръката ми трепери. Набирам номера. Телефонът звъни ли, звъни. Седем пъти. Девет. Десет. На дванайсетия вдига някой.

— Сигурно трябва да си много загорял да ме видиш, а? — Гласът е провлачен, сексапилен. Като че ли собственичката му току-що е станала от леглото.

Паникьосвам се. Не знам какво да кажа.

— Ало! Ти ли си, Чарли? — Дяволито. — Ако не смяташ да ми говориш…

— Почакайте! — изпищявам.

— Да? — Гласът изведнъж става подозрителен.

Поемам си дълбоко дъх и питам:

— Саманта Джоунс?