Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дневниците на Кари Брадшоу (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Carrie Diaries, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и редакция
midnight_sun17 (2015)
SFB
maskara (2015)

Издание:

Кандис Бушнел. Дневниците на Кари Брадшоу

Американска. Първо издание

ИК „Кръгозор“

Дизайн на корицата: Димитър Валентинов Данов

Коректор: Мария Тодорова

Технически редактор: Ангел Йорданов

Предпечатна подготовка: Георги Иванов Формат

История

  1. — Добавяне

6.
Лоша химия

И преди съм имала гаджета, но ако трябва да бъда честна, всички до едно се оказаха разочарования.

Не че са били кой знае колко лоши. Грешката си беше изцяло моя. Просто аз си падам малко сноб, когато се стигне до момчета.

До този момент най-големият ми проблем с момчетата, с които съм излизала, бе, че не бяха особено умни. И накрая се стигаше до момент, в който започвах да се мразя, че си губя времето с тях. Плашех се. Плашех се от необходимостта, да се преструвам, че съм някоя, която не съм. Разбирах, че това става много лесно, което пък ме накара да осъзная, че точно така постъпват и повечето от останалите момичета — преструват се. Ако си момиче, можеш да започнеш да се преструваш още от гимназията, а после ще продължиш по навик да се преструваш и през целия си живот, докато накрая не експлодираш и не претърпиш нервен срив, както вече се случи с няколко майки в градчето ни. Съвсем изневиделица нещо ти прищраква и в продължение на три години не се надигаш от леглото.

Извинявайте, отклонявам се от темата. Та така — момчетата. Имах двама по-сериозни: Сам, който беше идиот, и Дъг, който беше от баскетболния отбор. От двамата повече харесвах Сам. Бих могла дори да го обикна, но си знаех, че няма да продължи дълго. Сам беше красив, но невероятно тъп. Ходеше на часове по дърводелство — предмет, за чието съществувание изобщо не подозирах, докато не ми подари дървена кутия, която изработил за Свети Валентин. Въпреки тоталната му липса на интелект — а може би, и което е още по-тревожно, точно заради нея, — когато бях заедно с него, ми се струваше толкова привлекателен, че имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Ходех у тях след училище и двамата висяхме в мазето с по-големите му братя и слушахме „Тъмната страна на луната“, докато те си подаваха един на друг един джойнт. После двамата със Сам се качвахме в стаята му и оставахме там с часове. През половината от времето се притеснявах, че не трябва да бъда там, че губя ценно време, занимавайки се с нещо, което не би довело до нищо сериозно (с други думи, не използвах времето си „конструктивно“, както би се изразил баща ми). Но, от друга страна, ми беше толкова приятно, че нямах сили да си тръгна. Разумът ми ми казваше да стана, да се прибера вкъщи, да уча, да пиша разкази, да напредвам в живота, а тялото ми се чувстваше като някое безгръбначно морско създание, неспособно да се движи по сушата. Не си спомням дори да сме водили някакви особени разговори. Просто непрекъснато се целувахме и докосвахме, затворени в някакъв сапунен мехур на времето, което няма никаква връзка с реалния живот.

А после баща ми заведе мен и сестрите ми за две седмици на образователно пътешествие до Аляска и се запознах с Райън, който беше висок и безупречен и щеше да ходи в университета „Дюк“, и аз се влюбих в него. Когато се върнахме в Касълбъри, почти не поглеждах към Сам. Той непрекъснато ме питаше дали не съм срещнала някой друг, обаче аз, нали съм си страхливка, му казах, че не е така — което си беше отчасти вярно, защото Райън живееше в Колорадо и аз си знаех, че никога повече няма да го видя. Въпреки това сапуненият мехур на Сам вече беше пукнат и оттогава нататък той ми приличаше на малка локвичка течен сапун. Така е с всички балони — малко въздух и сапун. Толкова с чудесата на добрата химия.

При лошата химия обаче не получаваш дори сапунен мехур. Ако искате пример за това — аз и Дъг. По-лоша химия от тази, здраве да е.

Дъг беше с една година по-голям от мен, което ще рече, че когато аз бях заек, той беше във втори курс. Беше един от тузарите — баскетболист, приятел на Томи Брустър и Дона Ладона и въобще на цялата тайфа на фешъните. Точно като тях, и той не беше особено умен. От друга страна, не беше чак толкова красив, че всички момичета да лудеят по него, но достатъчно красив за гадже. Единственото гадно нещо в него бяха пъпките. Нямаше много, само една-две, обаче те като че ли вечно стояха в средата на жизнения си цикъл. Обаче и аз не бях идеална. Знаех, че ако искам да имам гадже, ще ми се наложи да си затворя очите за един-два недостатъка.

Запозна ни Джен П. И както можеше да се очаква, още в края на седмицата той се дотътри до шкафчето ми и попита дали искам да изляза с него на танци.

Нищо лошо. Дъг ме взе с малка бяла кола, която била на майка му. Съдейки по колата, не ми беше никак трудно да си представя майка му — изнервена жена с бледа кожа и стегнати къдрици, истински срам за сина си. От тази мисъл малко се сдухах, обаче после си казах, че съм длъжна да довърша експеримента. По време на танците висях повече с двете Джен, Дона Ладона и няколко от по-големите момичета, които до една стояха леко разкрачени предизвикателно, и аз стоях по същия начин и се преструвах, че не ме е срам.

— От горния край на Мот стрийт се открива страхотна гледка — каза Дъг след танците.

— Там не е ли също и къщата с призраците?

— Да не би да вярваш в призраци?

— Разбира се. Защо, ти не вярваш ли?

— Глупости! — махна с ръка Дъг. — Че аз дори не вярвам в бог! Това са женски простотии!

Заклех се, че няма да бъда чак дотолкова жена.

От горния край на Мот стрийт действително се откриваше хубава гледка — към ябълковите градини и дори към светлините на Хартфорд. Дъг наду радиото, после сложи ръка под брадичката ми, обърна ми главата и ме целуна.

Не беше кой знае колко зле, обаче нямаше страст. Когато после каза, че се целувам добре, бях доста изненадана. А после добави:

— Сигурно го правиш непрекъснато.

— Точно обратното. Много рядко.

— Сериозно? — попита той.

— Сериозно — отговорих аз.

— Щото не ща да излизам с кифла, с която всички останали са се въргаляли.

— Всъщност не съм се въргаляла с абсолютно никого! — провикнах се възмутено. Ама този човек луд ли е, какво? Не знае ли нищо за мен?

Около нас започнаха да се подреждат още коли, а ние продължихме да си пробваме късмета. Вечерта започна да ме потиска. Значи това било то — това била тя срещата във фешън стил. Да си седиш в кола, обграден от други коли, където всички си пробват късмета, за да проверят докъде могат да стигнат, сякаш това беше някакво ключово изискване. Започнах да се питам дали и на другите им е толкова неприятно, колкото и на мен.

Обаче после започнах да ходя на мачовете на Дъг, а след училище — и в къщата му, въпреки че имаше стотици други неща, които ми се искаше да правя, като например да си лежа вкъщи и да си чета любовни романи. Къщата му беше точно толкова потискаща, колкото си я представях — миниатюрна къщичка на миниатюрна уличка (Мейпъл Лейн), която би могла да бъде от което и да е провинциално градче на Съединените щати. Предполагам, че ако бях наистина влюбена в Дъг, нямаше да има никакво значение. Но ако наистина бях влюбена в Дъг, щеше да бъде още по-лошо, защото щях да се оглеждам със свито сърце, давайки си сметка, че това ще бъде животът ми оттук нататък и това ще бъде краят на всичките ми мечти.

Но вместо да му кажа: „Дъг, просто не искам да те виждам повече“, аз упорито продължавах да излизам с него.

Случи се след едни други танци. До този момент почти не бях позволявала на Дъг да стигне до трета база, така че този път той очевидно беше решил, че е крайно време да ме постави на място. Планът беше да бъдем с една друга двойка — Дона Ладона и едно момче на име Рой, което беше капитан на баскетболния отбор. Те бяха на предната седалка, ние — на задната. Щяхме да ходим на място, където никога нямаше да ни хванат, място, където никой не би могъл да ни открие — в едно гробище.

— Надявам се, че вече не вярваш в призраци — каза Дъг и стисна крака ми. — Но ако вярваш, значи знаеш, че ще ни гледат!

Предпочетох да не казвам нищо. Изучавах профила на Дона Ладона. Косата й представляваше истинска вихрушка от бял захарен памук. Мислех си, че прилича на Мерилин Монро. Щеше ми се и аз да приличам на Мерилин Монро. А и Мерилин Монро със сигурност щеше да знае какво да прави в подобна идиотска ситуация.

Но когато Дъг смъкна ципа на панталоните си и се опита да ми натисне главата надолу, чашата ми преля. Веднага излязох от колата. Единствената дума, която се въртеше в съзнанието ми, беше „маскарад“. Всичко е маскарад. И тази дума като че ли перфектно обобщаваше всички проблеми между половете.

Тогава бях прекалено бясна, за да изпитам страх. Тръгнах по тясната алея, която се виеше между надгробните камъни. Може и да вярвах в призраци, но не се страхувах от тях. Тревожеха ме хората. Защо не можех да бъда като всички останали момичета и да дам на Дъг онова, което искаше? Представих си се като надуваема кукла, а после една ръка се спусна отгоре ми и започна да стиска и да стиска, докато накрая куклата не издиша между пръстите, превръщайки се в непотребен парцал.

За да се разсея от мрачните си мисли, започнах да чета надписите по надгробните камъни. Гробовете се оказаха доста стари, някои на повече от сто години. После започнах да търся един конкретен вид гроб. Знаех, че това е много зловещо, но и аз бях в такова настроение. И не след дълго открих, каквото търсех: „Джебедая Уилтън, 4 месеца, 1888 г.“ Представих си майката на Джебедая и болката, която е изпитвала, докато е поставяла малкото си бебче в земята. Бях сигурна, че тази болка е по-непоносима, отколкото болката при раждането. Паднах на колене, закрих лицето си с ръце и се разревах.

Сигурно първоначално Дъг си е мислел, че ще се върна, затова не е тръгнал веднага да ме търси. Но после колата спря зад мен, вратата се отвори и Дъг изкрещя:

— Влизай вътре!

— Не!

— Кучка — отбеляза Рой.

— Влизай в колата! — заповяда Дона Ладона. — Престани да правиш сцени. Да не би да искаш да ни докараш ченгетата?!

Влязох в колата.

— Виждаш ли? — обърна се Дона Ладона към Дъг. — Казах ти, че няма никакъв смисъл!

— Не възнамерявам да правя секс с някого, само и само да ви впечатля! — отсякох.

— Уха! Тази наистина е голяма кучка! — отбеляза Рой.

— Не съм кучка! — срязах го аз. — Просто жена, която има собствено мнение!

— Ти да си жена? — изхили се подигравателно Дъг. — Това е голяма смешка!

Знаех, че тогава трябваше да се почувствам засрамена, обаче бях толкова щастлива, че всичко свърши, че не се сетих за това. И изобщо не ми пукаше за нищо друго. Бях сигурна, че Дъг никога повече няма да ми се обади, за да ме покани на среща.

Обаче той се обади. Още в понеделник сутрин го заварих да ме чака пред шкафчето ми.

— Трябва да говоря с теб — каза.

— Че говори, кой те спира!

— Не сега. После.

— Заета съм.

— Ти си много превзета! — просъска той. — Фригидна си! — Когато аз не му отговорих, той продължи със зловещ тон: — Но няма нищо. Аз знам много добре какво не ти е наред. Разбирам!

Браво! — казах аз.

— След училище ще дойда у вас.

— Няма да дойдеш!

— Не ми казвай какво да правя! — отсече той и се престори, че завърта топка на пръста си. — Не си ми майка! — Хвърли въображаемата си топка във въображаемия си кош и се отдалечи.

И този следобед действително дойде у дома. Вдигнах глава от пишещата машина и зърнах жалката бяла колица да приближава бавно по алеята пред къщата ни, подобно на мишка, предпазливо приближаваща парче сиренце.

Последната музикална фраза от Стравински беше претупана набързо, а малко след това леките стъпки на Миси се втурнаха надолу по стълбите.

— Кари! — провикна се сестра ми отдолу. — Някой те търси!

— Кажи му, че ме няма!

— Това е Дъг!

* * *

— Хайде да се разходим с колата — каза Дъг.

— Не мога — отвърнах. — Заета съм.

— Слушай какво, не можеш да постъпваш така с мен! — Вече го беше обърнал на молба и аз започвах да го съжалявам. — Длъжница си ми! Освен това е само една разходка с кола!

— Окей — омекнах аз. Мислех си, че наистина съм му длъжница, задето го унизих пред приятелите му.

— Виж какво — казах, когато вече бяхме в колата му и отивахме към неговата къща. — Съжалявам за онази вечер. Просто аз…

— О, знам! Не си готова — каза Дъг. — Разбирам. След всичко, което си преживяла.

— Не, не е това. — Знаех, че това няма нищо общо със смъртта на майка ми. Обаче не можех да събера сили да кажа истината на Дъг — че нежеланието ми се дължи на факта, че изобщо не го намирам за привлекателен.

— Няма нищо — каза той. — Прощавам ти. Ще ти дам шанс да ми се реваншираш.

— Ха! — изрекох кратко, надявайки се, че той се шегува.

Дъг подмина къщата си и продължи напред, към черния път, който отвеждаше към реката. Между неговата тъжна уличка и реката се простираха километри кални полета, изоставени през ноември. Започна да ме хваща страх.

— Дъг, спри!

— Защо? Трябва да поговорим!

Тогава разбрах защо мъжете толкова мразят тази фраза — „Трябва да поговорим“. Прилоша ми от грозни предчувствия.

— Къде отиваме? Там няма нищо!

— Напротив, там е Дървото пистолет — отвърна той.

Дървото пистолет беше чак до реката и беше кръстено така, защото една светкавица го беше сцепила така, че бе заприличало на пистолет. Започнах да пресмятам шансовете си за бягство. Ако стигнем чак до реката, бих могла да скоча от колата и да побягна по пътеката между дърветата. Дъг не би могъл да ме последва с колата, но със сигурност щеше да ме настигне пеша. И тогава какво ще направи? Ще ме изнасили? Като нищо може да ме изнасили, а след това дори да ме убие. Обаче аз не исках да отдавам девствеността си на Дъг Хаскел и не по този начин! Реших, че ако смята да ме изнасилва, първо ще трябва да ме убие.

Но може пък наистина да иска само да поговорим.

— Слушай, Дъг, аз наистина много съжалявам за онази вечер!

— Сериозно?

— Разбира се. Просто не исках да правя секс в кола с други хора. Някак си е гадно.

Вече бяхме на около половин километър от цивилизацията.

— Да бе. Мисля, че те разбирам. Обаче нали Рой е капитан на нашия отбор и…

— Рой е отвратителен! Казвам ти съвсем сериозно, Дъг, ти си много по-добър от него! Той е истински мръсник!

— И един от най-добрите ми приятели.

— Би трябвало теб да изберат за капитан на баскетболния отбор! Така де, ти си много по-висок и далеч по-красив от него! И по-умен! Ако искаш да знаеш мнението ми, смятам, че Рой просто те използва, при това по най-долния начин!

— Така ли смяташ? — Той измести поглед от пътя и се обърна към мен. Пътят ставаше все по-неравен, предназначен за трактори, а не за коли, така че Дъг беше принуден да намали скоростта.

— Ама, разбира се! — излъгах, без да ми мигне окото. — Всички го знаят! И всички казват, че ти си по-добър баскетболист от Рой!

— Така си е.

— Освен това… — Хвърлих тайничко поглед на скоростомера. Трийсет километра в час. Колата подскачаше като стар бик. Ако смятах да бягам, сега беше моментът. — Освен това наистина трябва да се прибирам у дома! — Смъкнах прозореца и студеният въздух ме удари в лицето като шамар. — Цялата кола е покрита с кал. Майка ти ще те убие!

— Майка ми нищо няма да забележи.

— Хайде, Дъг, спри колата!

— Първо ще отидем до Дървото пистолет, а после ще те върна у вас — отвърна той, но този път като че ли не беше особено уверен в думите си.

— Тогава аз излизам! — извиках и сграбчих дръжката на вратата.

Дъг се опита да издърпа ръката ми и колата излезе от пътя, като се заби в купчина слама.

— За бога, Кари, защо трябваше да го правиш?

Излязохме от колата, за да огледаме пораженията. Не беше чак толкова зле. Предимно сламки, залепнали по бронята на колата.

— Ако не беше… — започнах, изпълнена едновременно с облекчение и гняв. — Защото искаше да докажеш на глупавите си приятели, че не си неудачник!

Той се вторачи в мен, а дъхът му обгръщаше главата му като мистериозен сух лед.

После удари гневно капака на колата и изкрещя:

— Не бих те чукал, дори да ми платиш! Имаш късмет… имаш късмет, че изобщо ми мина през ума, че мога да правя секс с теб! Късмет, че дори те изведох някъде! Направих го само защото те съжалих! Съжалих те, разбра ли?

Че какво друго да каже, горкичкият!

— Хубаво. Значи сега би трябвало да си щастлив!

— О, щастлив съм и още как! — Срита предната гума. — Толкова съм щастлив, че чак не знам къде да се дяна!

Аз се обърнах и тръгнах обратно по черния път. Цялата треперех от нерви. Когато се отдалечих на около петдесет крачки от него, започнах да си подсвирквам. Когато бях на сто крачки от него, чух звука от запалването на двигателя, но продължих да вървя. Накрая той просто мина покрай мен, вперил поглед право напред, сякаш изобщо не съществувах. Вдигнах една сламка от земята и я смачках с пръсти. Парчетата се посипаха бавно върху калта в краката ми.

* * *

Разказах тази история и на Мишката, и на Маги. Разказах я даже на Уолт. Разказвах я отново и отново, като с всеки следващ път я правех все по-смешна. Мишката не можа да спре да се смее часове наред. Смехът е най-доброто средство за прогонване на лошите спомени.