Кандис Бушнел
Дневниците на Кари Брадшоу (31)

31.
Пинки превзема Касълбъри

— Маги ме натиска да ходя на онази среща на организационния комитет за бала заедно с нея — изрича под сурдинка Питър. — Имаш ли нещо против ти да довършиш вестника?

— Няма проблеми! Да си прекарате добре. Ние с Гейл ще се оправим.

— Само не казвай на Смиджънс, става ли?

— Няма — уверявам го топло аз. — Можеш напълно да ми се довериш.

Питър като че ли не е толкова убеден, обаче вече няма друг избор. Маги стои зад нас и го чака.

— Питър? — подвиква тя.

— Идвам!

— Така, Гейл — отбелязвам самодоволно, когато те изчезват от залата, — време е да се захващаме за работа!

— Не се ли страхуваш, че можеш да загазиш?

— Че защо? Един истински писател трябва да бъде безстрашен! Трябва да бъде като орел, присвил хищно ноктите си!

— Кой го казва?

— Мери Гордън Хауърд.

— Тя пък коя е?

— Няма значение. Не си ли доволна, че вече ще можеш да си отмъстиш на Дона Ладона?

— Разбира се. Но ако тя не се досети, че става въпрос за нея?

— Дори и тя да не се досети, ще бъде единствената, гарантирам ти!

Хващаме се на работа и бързо започваме да сваляме историята на Питър за изискванията за физическата форма на абитуриентите, замествайки я с моята за царицата на пчелите — иначе казано, Дона Ладона. След това двете с Гейл отнасяме заготовката на утрешното издание на „Нътмег“ в аудио-визуалната зала, където няколко щастливи зубъра ще я превърнат в истински вестник. Няма съмнение, че Питър и госпожица Смиджънс ще избеснеят. Но какво могат да ми направят — да ме уволнят ли? Не мисля.

Събуждам се рано на другата сутрин. За първи път от дълго време насам нямам търпение да отида на училище. Втурвам се в кухнята, където баща ми пържи яйце.

— Ти си будна? — възкликва изненадано той.

— Аха — кимвам, препичам си една филийка хляб и я намазвам с краве масло.

— Изглеждаш щастлива — отбелязва предпазливо той, докато пренася яйцето си на масата. — Наистина ли си щастлива?

— Разбира се, татко. Защо да не съм щастлива?

— Не исках да повдигам този въпрос — започва той и автоматично се сковава от неудобство, — обаче Миси ми подсказа мъничко за онова, което се е случило със… хмммм… Себастиан. Та не че искам да влошавам нещата още повече, но от известно време ми се ще да ти кажа, че човек не трябва да разчита на другите, за да бъде щастлив. — Бодва жълтъка на яйцето, за да го накара да изтече, и кимва, сякаш се съгласява сам със себе си. — Знам, че ме мислиш за просто един старец и че изобщо не разбирам какво става, но да знаеш, че аз съм много наблюдателен. И не можах да не забележа скръбта ти от този инцидент. Много ми се искаше да ти помогна по някакъв начин — защото ако щеш вярвай, но нищо не наранява един баща повече от това да вижда детето си съсипано, — но едновременно с това си знам, че не мога. В подобни неща човек, за съжаление, остава сам. Иска ми се да не беше вярно, но е така. Но когато преминеш сам през подобни премеждия, ставаш по-силна личност. Има огромно значение за развитието ти като човешко същество да знаеш, че притежаваш сили, на които винаги можеш да разчиташ, и…

— Благодаря, татко — казвам и го целувам по темето. — Схванах.

Качвам се в стаята си и започвам да тършувам в гардероба.

Обмислям дали да не облека нещо скандално, като например чорапи с ръб и плисирана поличка, но после размислям. Не искам да привличам излишно внимание върху себе си. Вместо това си слагам кадифени джинси, памучна блуза с обло деколте и чифт мокасини.

Днес е един от онези необичайно топли априлски дни, които те изпълват с надеждата, че пролетта пристига. Решавам да се възползвам от времето и да отида пеш на училище.

С автобус разстоянието е около шест километра. Обаче аз съм наясно с всички преки пътеки и улички до даскало, така че мога да стигна за около двайсет и пет минути. Пътят ми минава покрай къщата на Уолт — красива кутийка с хубав жив плет отпред. Предният двор е в перфектно състояние благодарение усилията на Уолт, но никога няма да престана да се дивя как семейството му успява да се побере в това тясно пространство. Те са пет деца, а стаите са четири, което означава, че Уолт цял живот е бил длъжен да дели стая с по-малкия си брат, когото мрази.

Ала когато се приближавам до къщата, забелязвам нещо крайно необичайно. В далечния край на задния двор се вижда зелена палатка за къмпинг — външен електрически кабел в яркооранжево я снабдява с ток от къщата. Чудя се какво прави тази палатка там — Уолт никога не би позволил подобно нещо в задния си двор, би го сметнал за обида. Правя още няколко крачки напред и в този момент палатката се разтваря и от нея излиза самият Уолт, блед и раздърпан, с намачкана тениска и дънки, които изглеждат така, сякаш е спал с тях. Потрива очи и се заглежда в червеношийката, която подскача пред него в търсене на червейчета. А после започва да размахва ръце и да крещи:

— Махай се! Къш! Проклети птици!

— Уолт?

— А? — Присвива очи. Знам, че има нужда от очила, обаче той отказва да ги носи, защото смята, че те само още повече щели да влошат нещата. — Кари? Ти какво правиш тук?

— А ти какво правиш в тази палатка? — питам аз, не по-малко изумена от него.

— Това е новият ми дом — отговаря той със смесица от ирония и сарказъм. — Не е ли приказен?

— Не разбирам.

— Задръж малко! — вдига ръка. — Трябва да пишкам. Ей сега се връщам.

Влиза в къщата и само няколко минути по-късно излиза с чаша кафе.

— Бих те поканил, но не мога да ти гарантирам, че обстановката вътре ще ти хареса — казва.

— Какво става? — влизам след него в палатката. Земята е застлана с мушама, върху нея е проснат един спален чувал, виждат се грубо армейско одеяло, купчина дрехи и малка пластмасова масичка, върху която има стара лампа и отворена кутия бисквитки „Ореос“. Уолт разравя купчината дрехи, измъква пакет цигари и ми подава една. — Това е едно от предимствата на живеенето отвън — никой не може да ти каже да не пушиш.

— Виж ти! — отбелязвам и сядам по турски върху спалния чувал. После запалвам цигарата и се опитвам да схвана какво става.

— Значи вече не живееш у вас, така ли? — изтърсвам накрая.

— Очевидно. Изнесох се преди няколко дена.

— Не е ли малко студеничко за къмпинг?

— Не и днес. — Претъркулва се и изгася цигарата си в пръстта в ъгъла на палатката. — Но и дори да е студено, за мен няма значение. Свикнал съм. Обичам трудностите.

— Така ли?

Той въздъхва, поглежда ме с уморени очи и отбелязва:

— А ти как мислиш?

— Тогава защо си тук навън?

Той си поема дълбоко дъх и отвръща:

— Баща ми, Ричард де, разбрал, че съм гей. О, да! — кимва, забелязал шокираното ми изражение. — Брат ми е прочел моя дневник…

— Ти си водиш дневник?

— Разбира се, Кари! — отсича с нетърпелив тон той. — Винаги съм си водел дневник! Най-вече с архитектурни идеи — изрезки от списания със сгради, които ми харесват, както и мои рисунки. Но там има също така и някои по-лични неща, няколко полароидни снимки на мен и Ранди, та тъпият ми брат някак си успял да събере две и две и изтропал всичко на родителите ни!

— Мамка му!

— Именно. — Уолт пали нова цигара. — На майка ми, разбира се, изобщо не й пука — тя има брат, който е гей, въпреки че никой не смее да го изрече на глас. Наричат го „заклет ерген“. Обаче баща ми побесня. Той е такъв задник, че човек трудно би повярвал, че е религиозен, но наистина е. За него да бъдеш хомосексуален е смъртен грях или нещо подобно. Както и да е. Та вече не ми се разрешава да ходя на църква, което, между нас казано, си е огромно облекчение, обаче после баща ми стигна до заключението, че не може да ми има доверие и да ме остави да спя в къщата. Страхува се, че мога да повлека по пътя на грешниците и братята си.

— Ама това е пълен абсурд!

Той свива рамене и отбелязва:

— Е, можеше и да е още по-зле. Поне ми е позволено да ползвам кухнята и банята.

— И защо не ми каза? — питам.

— Сякаш ти си нямаш достатъчно свои проблеми!

— Имам си, но пък и винаги имам време за проблемите на другите!

— Нямаше да го приемеш на сериозно.

— О, боже! Толкова ли лоша приятелка съм?

— Не си лоша — отговаря Уолт. — Просто си прекалено обсебена от собствените си проблеми.

Свивам крака, прегръщам ги и се заглеждам в платнището на стените. После промърморвам:

— Съжалявам, Уолт. Нямах никаква представа. Предлагам ти да дойдеш да живееш у дома, докато това отшуми. Баща ти не може вечно да се сърди, я!

— Да се обзаложим ли? — поглежда ме иронично той. — Според него аз съм дяволско семе. Поради което се отказа от мен.

— Но защо тогава не напуснеш тази къща? Да избягаш?

— И къде да отида? — поглежда ми присмехулно той. — Пък и какъв смисъл има? И без това Ричард отказа да ми плаща колежа — като наказание, че съм гей. Смята, че ако отида в колеж, ще започна да се преобличам като жена и да ходя непрекъснато по дискотеки и други подобни глупости. Както и да е. Та сега всеки цент ми е ценен. Мисля да живея в палатката до септември, а след това отивам в колеж. — Отпуска се назад върху влажната възглавница и отбелязва: — Всъщност тук никак не е зле. Харесва ми.

— Нищо подобно! Ще дойдеш да живееш у дома! Аз ще спя при сестра ми, а ти можеш да вземеш моята стая…

— Кари, аз не прося милостиня!

— Но поне майка ти…

— Тя не смее да се весне пред очите на баща ми, когато е в такова настроение. Защото това само би влошило нещата още повече.

— Мразя хетеросексуалните мъже! — отсичам.

— Да — въздъхва Уолт, — аз също.

* * *

Толкова съм шокирана от положението, в което се намира Уолт, че са ми необходими няколко минути, докато осъзная, че тази сутрин в актовата зала нещо не е наред. Публиката е малко по-притихнала от обичайното, а когато заемам мястото си до Томи Брустър, забелязвам, че той чете „Нътмег“.

— Видя ли това? — пита, като разтърсва вестника.

— Не — свивам рамене. — Защо?

— Нали и ти пишеше за този парцал?

— Да. Веднъж. Но беше преди месеци.

— Е, най-добре вземи сега да го прочетеш! — изрича предупредително.

— Окей — кимвам, самата невинност.

И за да подчертая още повече факта, че нямам пръст в тази работа, аз се изправям, минавам през залата и стигам до сцената, където грабвам един екземпляр от вестника от купчината в ъгъла. Когато се обръщам, зървам зад себе си две второкурснички.

— Може ли да подадеш и на нас по един вестник? — питат, като се бутат една друга.

— Чух, че вътре всичко било за Дона Ладона — казва едната. — Направо не мога да повярвам, че някой може да направи подобно нещо!

Подавам им по един вестник, а аз се обръщам, за да се върна на мястото си. Налага се да забия нокти в дланите си, за да не издам треперенето на ръцете си. По дяволите! Ами ако ме хванат? Не, няма да ме хванат. Стига да се държа нормално, а Гейл да си държи езика зад зъбите.

Имам си следната теория: не могат да те изловят в нищо, стига да се държиш така, сякаш всичко си е наред.

Отварям вестника и се преструвам, че чета, като междувременно тайничко се озъртам да проверя дали Питър вече се е появил. Да, тук е и също чете задълбочено „Нътмег“. Бузите му са с цвета на червено цвекло и червенината пълзи надолу по врата му като пламъци.

Връщам се най-сетне на мястото си, където Томи очевидно е приключил с четенето на статията и вече набира скорост.

— Който и да е направил това, трябва да бъде изритан от училище! — казва. Поглежда пак заглавната страница, за да види името. — И кой е този Пинки Уедъртън? Никога не съм го чувал.

Него?

— Аз също — кимвам аз и правя озадачена физиономия. Не мога да повярвам, че Томи смята Пинки Уедъртън за истински ученик, при това за момче. Но сега, след като самият той ми предостави тази възможност, смятам да я доразвия. — Трябва да е някой нов.

— Единственият нов в даскало е Себастиан Кид. Мислиш ли, че той би могъл да го направи?

Скръствам ръце пред гърди и вдигам поглед към тавана, като че ли отговорът се крие някъде там.

— Ами все пак той ходеше по едно време с Дона Ладона, нали? И тя май го заразя. Може би е решил да й отмъсти по някакъв начин.

— Вярно бе! — плясва се по челото Томи. — Знаех си аз, че в този тип има нещо коварно! Знаеш ли, че бил в частно училище? Чувам, че семейството му било доста богато. И сигурно затова се надсмива над нас, обикновените хора. Мисли се за по-добър!

— Прав си! — светват ентусиазирано очите ми.

Томи набира все повече скорост.

— Трябва да направим нещо с този тип! Да му срежем гумите! Или да уредим да го изритат от даскало! Хей! — Очевидно внезапно се сеща за нещо и се почесва по главата. — Ти не ходеше ли по едно време с него? Май чух, че…

— Само два-три пъти — признавам, преди да е успял да свърже нещата. — Но той се оказа точно такъв, какъвто ти каза — адски коварен тип!

* * *

През целия час по математика усещам очите на Питър впити в гърба ми. Себастиан също е тук, но от случката на паркинга насам аз старателно избягвам да го поглеждам. Днес обаче, когато го виждам да влиза, не мога да не се усмихна. Той ме поглежда стреснато, а после ми връща усмивката, очевидно изпитващ огромно облекчение, че вече не му се сърдя.

Ха! Само да знаеше какво му се готви!

В мига, в който звънва звънецът, аз се втурвам навън. Обаче Питър бързо ме настига.

— Как стана това? — пита авторитетно.

— Кое? — тросвам се аз.

— Как кое? — Завърта очи, като че ли не може да повярва, че се опитвам да му въртя номера. — Статията в „Нътмег“ разбира се!

— Нямам представа — отговарям и продължавам напред. — Направих точно това, което ми каза. Отнесох заготовката в аудио-визуалната зала…

— О, не, направила си нещо друго! — не се предава той.

— Питър — въздъхвам, — наистина не знам какво искаш да кажеш!

— Е, гледай да се сетиш, защото Смиджънс иска да ме види веднага в кабинета си. И ти също идваш с мен.

Сграбчва ръката ми, но аз бързо се изтръгвам.

— Сигурен ли си? Наистина ли си готов да й признаеш, че не довърши вестника?

— Мамка му! — сеща се той и ме поглежда ядно. — Значи се постарай много бързо да измислиш нещо.

— Няма проблеми. — Мисълта за сцена между Питър и госпожица Смиджънс е твърде изкусителна, за да й устоя. Аз съм като подпалвач, който държи да наблюдава пожарите си.

Госпожица Смиджънс седи зад бюрото си с вестник, разтворен пред нея. Пепелта от цигарата в ръката й наближава пет сантиметра.

— Здравей, Питър! — казва тя и доближава цигарата до устните си. А аз наблюдавам в захлас, очаквайки всеки момент падането на пепелта. После тя оставя цигарата си в пепелник, пълен догоре с фасове, обаче стълбчето пепел си стои непокътнато. От огромната керамична купа в другия край на бюрото се вие дим от все още незагаснали фасове.

Питър сяда. Смиджънс ми кима вяло — очевидно присъствието ми не я интересува особено.

— Е — пита, като запалва следващата цигара, — кой е Пинки Уедъртън?

Питър я поглежда неразбиращо, а после се обръща и ме поглежда на кръв.

— Той е нов — казвам.

— Той ли?

— Или тя — намесва се Питър. — Той или тя съвсем наскоро са се преместили да живеят тук.

Това обаче изобщо не минава пред госпожица Смиджънс.

— Виж ти! И откъде?

— Ами, не знам — мърмори Питър. — Може би от Мисури?

— А защо не мога да открия нито него, нито нея в списъка на учениците си?

— Защото току-що се премести тук — отговарям. — Вчера. Е, не точно вчера, разбира се. Може би миналата седмица или там някъде.

— И сигурно името му все още не е влязло в системата — допълва Питър.

— Ясно — кимва Смиджънс и вдига вестника. — Обаче този Пинки Уедъртън се оказва един много добър писател! Бих искала да видя още неща от неговите — или нейните — неща във вестника!

— Разбира се — кимва не особено убедено Питър.

Госпожица Смиджънс поглежда Питър и му се усмихва ехидно. Махва с цигарата си, като че ли иска да каже още нещо, и точно тогава дългото стълбче пепел се приземява в деколтето й. Тя скача и започва да изтръсква пепелта от блузата си, а ние използваме намалението, за да се измъкнем. Вече сме при вратата, когато тя се провиква:

— Почакайте!

Ние бавно се обръщаме.

— За този Пинки — отсича, примижавайки през дима, който се вие пред очите й. Устните й се извиват в коварна усмивка. — Искам да се запозная с него. Или с нея. И кажете на тази личност Пинки да реши от какъв пол е!

* * *

— Видяхте ли това? — пита Маги, като хвърля вестника на масата в стола.

— О, да — кимва Мишката, докато налива топла вода в супата си на прах. — Цялото даскало вече говори за това.

— И как така аз не знаех досега за това нещо тук? — обръща се обвинително тя към Питър.

— Може би защото си много заета с организационния комитет за бала? — предполага той. Пъхва се между Маги и Мишката. Маги пак грабва вестника и сочи заглавието. — И какво е това име, между другото? Пинки Уедъртън?

— Може би е прякор. Като Мишката — изтъквам.

— Но истинското име на Робърта не е Мишката! Така де, искам да кажа, тя не може да подписва есетата си с „Мишката“, нали така?

Питър ме поглежда многозначително и потупва Маги по главата.

— Няма нужда да тревожиш красивата си главица с неведомите механизми на „Нътмег“! Аз държа всичко под контрол!

— Така ли? — поглежда го изненадано тя. — Тогава какво ще правиш с Дона Ладона? Сигурно вече е побесняла!

— Всъщност — обажда се най-сетне Мишката, докато духа супата си, — на нея като че ли й харесва.

— Сериозно? — Маги се обръща назад и поглежда към другия край на стола.

Мишката е права. Дона Ладона действително изглежда доволна. Както винаги, обсебила е цялото внимание на своята маса. И както винаги, е обкръжена от блюдолизци и придворни пчелички, които са се събрали плътно около нея, сякаш тя е някоя велика филмова звезда, имаща нужда да бъде защитавана от феновете си. Дона се пъчи, усмихва се и привежда деликатно брадичка, после изкусително вдига рамене, като че ли всичките й движения се записват от невидима камера. Междувременно обаче Лали и Себастиан незнайно защо отсъстват. Едва когато се изправям с празния си поднос, ги забелязвам, сбутани един до друг, в края на една празна маса в другия край на стола.

Тъкмо се каня да се омета оттук, когато се сдобивам с невероятната привилегия да бъда привикана от самата Дона Ладона.

— Кари? — Гласът й е като училищен звънец. Аз се обръщам и тя ми помахва над главата на Томи Брустър.

— Здрасти — приближавам предпазливо.

— Видя ли онази история в „Нътмег“? — пита ухилена, безсъмнено много доволна от случилото се.

— Нямаше как да я пропусна.

— Луда работа! — въздъхва тя, сякаш вече й е трудно да издържи на толкова много внимание. — Но както казах на Томи, а после и на Джен П., този, който е написал историята, очевидно ме познава много, ама много добре!

— Сигурно е така — усмихвам се приятелски аз.

Тя примигва срещу мен и изведнъж, колкото и да се старая, осъзнавам, че повече не мога да я мразя. Ето, опитах се да я съсипя, обаче тя някак си успя да извърти всичко в своя полза.

„Браво на нея!“ — казвам си, докато се отдалечавам.