Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дневниците на Кари Брадшоу (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Carrie Diaries, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и редакция
midnight_sun17 (2015)
SFB
maskara (2015)

Издание:

Кандис Бушнел. Дневниците на Кари Брадшоу

Американска. Първо издание

ИК „Кръгозор“

Дизайн на корицата: Димитър Валентинов Данов

Коректор: Мария Тодорова

Технически редактор: Ангел Йорданов

Предпечатна подготовка: Георги Иванов Формат

История

  1. — Добавяне

5.
Скални цветя

— Маги, излез от колата!

— Не мога.

— Моля те!

— Сега пък какво има? — намесва се Уолт.

— Имам нужда от цигара!

Тримата седим в колата на Маги, която е паркирана в края на задънената улица, на която живее Томи. Не сме помръднали от колата вече най-малко петнайсет минути, защото Маги се ужасява от тълпи и всеки път, когато ходим на купони, отказва да излезе от колата. От друга страна, тя притежава най-хубавата кола от целия випуск. Гигантски кадилак, който побира поне деветима човека и разполага със стереоуредба и жабка, пълна с цигарите на майка й.

— Вече изпуши три цигари.

— Не се чувствам добре! — проплаква Маги.

— Може би нямаше да се чувстваш толкова зле, ако не беше изпушила всичките тези цигари една след друга — отбелязвам, като се питам дали майка й забелязва, че след като Маги й върне колата, от жабката липсват поне стотина цигари. Веднъж зададох този въпрос на приятелката си, обаче тя завъртя очи и заяви, че майка й си нямала хал хабер какво прави и че не би забелязала дори и ако бомба вдигне къщата им във въздуха. — Хайде, идвай! — увещавам я аз. — Знаеш, че това е просто страх!

Тя ме поглежда кръвнишки и изрича:

— И ние дори не сме канени на това парти!

— Но и не бяхме непоканени. Което ще рече, че сме поканени!

— Не мога да понасям Томи Брустър! — жалва се тя и скръства ръце пред гърди.

— И откога човек трябва да харесва някого, за да ходи на купоните му? — изтъква очевидното Уолт, а след това допълва: — Писна ми! Аз просто влизам!

Маги го срязва с поглед и той вдига безпомощно ръце.

— Аз също! — намесвам се внезапно аз.

Двамата с Уолт се измъкваме от колата. Маги ни наблюдава през предното стъкло и запалва нова цигара. А след това демонстративно заключва и четирите врати.

Смръщвам се и се обръщам към Уолт:

— Искаш ли да остана с нея?

— А ти искаш ли да прекараш цялата нощ в тази кола?

— Не съвсем.

— Аз също — кимва Уолт. — И въобще не смятам да търпя това нейно абсурдно поведение до края на учебната година!

Изненадана съм от яростта на Уолт. Обикновено търпи безропотно всички невротични състояния на гаджето си.

— Така де, помисли си — какво толкова може да й се случи? Да се удари в някое дърво ли?

— Прав си — оглеждам се. — Наоколо няма никакви дървета.

Тръгваме надолу по улицата към къщата на Томи. Единственото хубаво нещо на нашето градче Касълбъри е, че макар да е страшно отегчително, то си има своя собствена хубост. Ето, дори и тук, в този чисто нов квартал без почти никакви дървета наоколо тревата по ливадите е яркозелена, а улицата е като колосана бяла панделка. Вечерта е топла, има и пълнолуние. Ярката луна осветява къщите и полетата отвъд тях — през октомври би трябвало да са пълни с тикви.

— Да не би с Маги да имате някакви проблеми? — питам по едно време Уолт.

— И аз не знам — отговаря той. — Напоследък се държи отвратително и изобщо не мога да разбера какво става с нея. А преди ни беше толкова забавно заедно!

— Може би минава през някакъв период.

— Тя този период си го влачи през цялото лято! В крайна сметка не е като да си нямам и аз проблеми.

— Например?

— Като на всички останали — отговаря той.

— Вие двамата също ли правите секс? — изтърсвам неочаквано аз. Ако искаш да получиш някаква информация за някого, трябва да го свариш напълно неподготвен. Човекът обикновено е толкова шокиран от въпроса ти, че си изпява всичко.

— Трета база — отговаря със спортна енигматика Уолт.

— Какво ще рече това? — питам.

— Не мисля, че ми се иска да задълбавам повече.

Подсвирвам, защото не му вярвам.

— Нали вие, момчетата, само за това си мечтаете, а? Да задълбаете!

— Зависи от момчето — отговаря той.

Приближаваме къщата на Томи, която като че ли всеки момент ще се разпадне от надутата до дупка музика — „Джетро Тъл“[1]. Тъкмо се каним да се намърдаме вътре, когато някаква невероятно бърза жълта кола профучава по улицата, завива в края й и се заковава на тротоара точно до нас.

— Кой, за бога, е това? — възкликва вбесено Уолт.

— Нямам представа. Обаче жълтото е много по-готино като цвят за кола, отколкото червеното.

— Познаваме ли някого, който кара жълт корвет?

— Естествено, че не! — отговарям, но вътрешно се питам същото.

Обожавам корветите. Отчасти защото баща ми смята, че са боклуци, но най-вече защото в моя консервативен градец те са смятани за ненужно бляскави и са знак за това, че на човека, който кара такава кола, изобщо не му пука какво мислят хората. В града ни има магазин за каросерии на корвет и всеки път, когато мина покрай него, си представям какъв корвет бих карала, ако имах възможност. Обаче един ден баща ми почти не развали всичко, като изтъкна, че каросерията на корвета е изработена от пластмаса, а не от метал, и че ако колата катастрофира, се раздробява на парчета. И оттогава насам всеки път, когато погледна корвет, си представям как пластмасовият му корпус се раздробява на милиони парченца.

Обаче шофьорът на този корвет не бърза да излезе — светва лампичките, вдига прозорците, после ги смъква, после пак ги вдига, като че ли не може да реши дали да отиде на купона. Накрая вратата се отваря и от жълтата кола се материализира самият Себастиан Кид като същинска Велика тиква, стига Великата тиква да беше на осемнайсет години, метър и осемдесет и шест на височина и да пушеше цигари „Марлборо“. Той поглежда към къщата, подхилва се и тръгва напред към алеята.

— Добър вечер — кимва по посока на мен и Уолт. — Надявам се, че партито е добро. Ще влизаме ли?

— След теб — кимва Уолт и завърта очи.

Божичко, говори в множествено число! Краката ми омекват.

* * *

Себастиан автоматично изчезва сред тълпа от почитателки, а ние с Уолт си проправяме път към бара. Грабваме си две бири, а после се връщаме до главния вход, за да се уверим, че колата на Маги все още е в края на улицата. Там си е. После се сблъсквам с Мишката и Питър, които са се облегнали на една тонколона.

— Надявам се, че не ти се ходи до тоалетна! — крещи ми Мишката вместо поздрав. — Джен П. зърна Себастиан Кид и откачи, защото бил толкова красив, че не можела да го понесе, и започна да се задъхва от вълнение, та сега двете с Джен С. охлаждат страстите в тоалетната.

— Виж ти! — отбелязвам и оглеждам внимателно Мишката. Опитвам се да проверя дали изглежда по-различно, след като е правила секс, но така, като я гледам, ми се струва все същата.

— Ако питаш мен, Джен П. има проблем с излишъка на хормони — добавя Мишката, без да се обръща конкретно към никого.

— Трябва да има закон за това!

— За кое? — крещи Питър.

— Няма значение — отговаря Мишката. Оглежда се и допълва:

— Къде е Маги?

— Крие се в колата си.

— Разбира се, къде да е другаде — кимва Мишката и делово отпива от бирата си.

— Маги тук ли е? — обажда се Питър и се надига, за да огледа обстановката.

— Все още е в колата си — обяснявам аз. — Може би ти ще успееш да я изкараш оттам. Аз вече се отказах.

— Няма проблеми! — кимва отривисто Питър и се втурва навън като човек с мисия.

Сцената в тоалетната ми се струва твърде интересна за изпускане, затова се запътвам на горния етаж. Самата тоалетна е в края на дълъг коридор и пред вратата се вие дълга опашка от хлапета, очакващи реда си. Дона Ладона чука яростно на вратата и крещи:

— Джен, аз съм! Пусни ме вътре! — Вратата се открехва лекичко и Дона се вмъква. Опашката полудява.

— Хей! Ами ние? — провиква се възмутено някой.

— Чух, че долу също имало тоалетна.

Няколко разгневени хлапета се бутат покрай мен и точно в този момент отдолу се появява Лали.

— Какво, за бога, става тук?

— Джен П. откачила на тема Себастиан Кид и се е заключила в банята заедно с Джен С. Току-що Дона Ладона влезе, за да се опита да я изкара оттам.

— Това са глупости! — отсича Лали. Отива до вратата, започва да бие с юмруци по нея и да крещи: — Махайте се веднага оттам, кокошки такива! Хората искат да пишкат! — И когато минават няколко минути, през които Лали продължава да крещи и да обижда фешънките, заключени вътре, тя се обръща към мен и с престорено безразличие се провиква: — Голяма работа! Хайде да ходим в „Смарагда“!

— Готово! — отсичам със същото нехайство аз, сякаш всеки ден сме там.

„Смарагдът“ е един от малкото барове в нашия град, който — ако се вярва на баща ми — се слави с репутация на сборно място на различни тъмни субекти: алкохолици, разведени и наркомани. Била съм там само три пъти и непрекъснато се оглеждах за въпросните дегенерати, но така и не забелязах никого, който да отговаря на описанието на баща ми. Всъщност аз бях тази, която изглеждаше подозрителна — тресях се като вейка, ужасена, че някой ще ми поиска личната карта, и тъй като нямах такава, ще повика полицията.

Обаче това беше миналата година. Тази година ще стана на седемнайсет. Маги и Мишката са вече почти на осемнайсет, а Уолт съвсем официално си е пълнолетен, така че не могат да го изритат.

Двете с Лали откриваме Уолт и Мишката и се оказва, че те също искат да дойдат с нас. Групата ни се запътва бойно към колата на Маги, където я заварваме, потънала в разговор с Питър. Това леко ме вбесява, без и аз да знам защо. Решаваме, че Маги ще закара Уолт, Мишката ще вземе Питър, а аз ще се кача при Лали.

Благодарение на скоростното шофиране на приятелката ми ние пристигаме първи пред „Смарагда“. Паркираме пикапа колкото е възможно по-далече от бара, за да не може никой да се досети къде сме.

— Не мислиш ли, че в тази работа има нещо странно? — обаждам се, докато чакаме другите. — Забеляза ли как Маги и Питър бяха потънали в разговор? Чудно нещо, особено след като Уолт ми сподели, че двамата с Маги имат проблеми.

— Голяма изненада, няма що! — изкисква се Лали. — Баща ми смята, че Уолт е гей!

— Той твоят баща смята всички мъже за гейове! В това число Джими Картър[2]! — парирам я аз. — Както и да е. Важното е, че Уолт не би могъл да бъде гей! Вече от две години е с Маги. И освен това знам, че те правят и други работи, освен да излизат заедно, защото той ми каза!

— Един мъж може да прави секс с жена и пак да си е гей — настоява Лали. — Спомняш ли си госпожица Крътчинс?

— О, да! Горката госпожица Крътчинс! — въздъхвам, съгласявайки се с приятелката си. Госпожицата ни беше учителка по английски миналата година и все още не беше омъжена и точно тогава се запозна с „един прекрасен мъж“, и не можеше да престане да говори за него, и след три месеца те се ожениха. Обаче после, само един месец по-късно, тя обясни пред класа, че е анулирала брака си. Клюките гласяха, че съпругът й се оказал хомосексуалист. Госпожица Крътчинс така и не събра сили да го признае, но пък ни даваше полезни насоки с разни уж случайно подхвърлени фрази от рода на: „Има някои неща, с които една жена не може да се примири“ и други подобни. А след това госпожица Крътчинс, която до този момент бе изключително жизнерадостна и пълна с възторг за английската литература, като че ли постепенно се сви в себе си като пукнат балон.

Мишката спира до нас своя зелен гремлин, а след нея идва и кадилакът. Знам, че мъжете не са никак справедливи, когато плюят по жените шофьори, обаче Маги наистина е кошмарен шофьор. Докато се опитва да паркира колата, предните гуми обират бордюра. Тя излиза, поглежда към гумите и свива безразлично рамене.

А после всички полагаме задружни усилия да се правим на напълно невинни душици, потеглили към бар „Смарагда“, който изобщо не е чак толкова долнопробно място, както си мислят някои. Има си канапенца, тапицирани в червена кожа, малък дансинг с дисколампа отгоре и управителка с изрусена коса, обилно изпълваща работната си риза.

— Маса за шестима? — пита тя, като че ли сме достатъчно пораснали, за да пием.

Нанизваме се един след друг в едно сепаре. Когато сервитьорката идва при нас, аз си поръчвам „Сингапурски грог“. Винаги, когато съм на бар, се старая да си поръчвам най-екзотично звучащото заглавие в менюто. В този „Сингапурски грог“ има няколко вида алкохол, в това число и нещо, наречено „Галиано“, и си върви с вишничка и чадърче. А после Питър, който си е поръчал класическо уиски с лед, поглежда към коктейла ми и се ухилва:

— Не се забелязва особено, а?

— Какво искаш да кажеш? — питам невинно, докато смуча коктейла през сламката.

— Че не си пълнолетна. Само непълнолетен може да си поръча питие с чадърче и плодче. Че и сламка на всичко отгоре! — допълва.

— Може, обаче после си отнасям чадърчето у дома, за спомен. А ти какво си отнасяш вкъщи за спомен, освен махмурлука, разбира се?

Мишката и Уолт решават, че идеята ми е много забавна, поради което се наговарят до края на вечерта да си поръчват само питиета с чадърчета.

Маги, която обикновено пие само руска водка, този път си поръчва уиски с лед. За мен това е потвърждение, че между нея и Питър става нещо. Защото знам, че когато Маги харесва някого, прави същото като него. Пие същото питие, носи същите дрехи, внезапно започва да се интересува от същите спортове, които той харесва, дори и да са напълно смахнати, като например рафтинг в бързеи. През цялата ни втора година в гимназията, преди да започне да излиза с Уолт, Маги харесваше един доста чудат тип, който ходеше всеки уикенд на водопада, за да тренира рафтинг в бързеи. Не мога да ви кажа колко часа съм стояла и мръзнала по скалите в очакване той да мине покрай нас с кануто си! Добре де, знам, че не е точно кану — каяк беше, но продължавах да го наричам кану само за да вбеся Маги, задето ме караше да студувам покрай реките.

А после вратата на „Смарагда“ отново се отваря и всички забравят кой какво пие и защо.

До управителката застават Дона Ладона и Себастиан Кид. Дона е метнала ръка през врата му, а след като той вдига два пръста, за да покаже колко души са, тя поставя другата си ръка на лицето му, обръща го към себе си и започва да го целува.

След десетина секунди показност в този стил Маги не издържа и просъсква:

— Същинска отврат! Дона е абсолютна мръсница! Не мога да повярвам на очите си!

— Е, не е чак толкова лоша — контрира я Питър.

— Ти откъде знаеш? — пита Маги.

— Преди две години ме бяха прикрепили към нея, за да й помагам в уроците. Оказа се доста забавна. И умна, между другото.

— Това обаче не й дава право да се държи като мръсница по баровете!

— Така, като гледам, той не се дърпа особено — промърморвам, като разбърквам коктейла си.

— Кой е този? — пита Лали.

— Себастиан Кид — обажда се Мишката.

— Да, знам как се казва! — махва с ръка Лали. — Но кой е всъщност? Какво прави? Що за характер е?

— Никой не знае — отговарям. — Но е ходил в частно училище.

Лали не може да свали очи от него. В интерес на истината никой от присъстващите в бара като че ли не може да откъсне очи от сцената, която се разиграва на входа. На мен обаче внезапно ми писва от този Себастиан Кид и номерата му за привличане на общественото внимание.

Щраквам пръсти пред очите на Лали, за да я върна на земята, и се провиквам:

— Хайде на дансинга!

Двете отиваме до джубокса и избираме няколко песни. Ние не пием редовно, така че след няколко глътки вече започваме да усещаме леко замайване и всичко изведнъж ни става смешно. Избирам любимата си песен „Ние сме семейство“ на „Систър Следж“, а Лали избира „Крака“ на „Зи Зи Топ“. Занасяме се на дансинга. Демонстрирам последователно няколко танца — понито, електрическата пързалка, препънката и бутаницата, както и няколко допълнителни стъпки, лично мое изобретение. Музиката се променя и двете с Лали започваме да откачаме с онзи луд танц, който измислихме преди няколко години по време на плуване, където размахваш ръце във въздуха, после приклякваш и разтърсваш задника си. Когато се изправяме, установяваме, че Себастиан Кид също е на дансинга.

Танцува доста добре, което според мен изобщо не е изненадващо. Танцува известно време с Лали, след което се обръща към мен и започва с бутаницата. Това е танц, в който съм много добра, и на един етап един от краката му трябва да е между моите, а аз да го притискам — полагам максимални усилия да се представя достойно, защото, в крайна сметка, това е законна част от танца.

Той пита:

— Не те ли познавам отнякъде?

А аз:

— Всъщност — да.

И тогава той казва:

— Точно така! Майките ни са приятелки!

Бяха приятелки — подчертавам. — Учили са заедно в „Смит“.

А после музиката завършва и всеки се връща на своята маса.

— Изключително възхитително! — кима одобрително Мишката. — Трябваше да видиш изражението на Дона Ладона, когато той танцуваше с теб!

— Той танцуваше и с двете ни! — поправя я Лали.

— Все тая!

— Именно! — слагам точка на спора и се оттеглям в тоалетната.

Тя се намира в края на тесния коридор в другия край на бара.

Когато излизам, заварвам Себастиан Кид на прага, като че ли си чака реда да влезе.

— Здравей! — изрича той с провлачен свалячески глас като онези актьори по старите филми, обаче е толкова сладък, че просто не мога да му се разсърдя.

— Здрасти! — отвръщам предпазливо.

Усмихва се. А после изрича най-абсурдното нещо, което някога бях чувала:

— Къде си била през целия ми живот!

Аз едва не се разсмивам, обаче той изглежда напълно сериозен. През главата ми преминават няколко варианта за отговор и накрая се спирам на следния:

— Извинявай, но ти не си ли на среща с друга?

— Кой казва, че е среща? Тя просто е момиче, с което се запознах на купона!

— На мен си ми прилича на среща.

— Просто се забавляваме — казва той. — За тази вечер. Ти на същото място ли си живееш?

— Очевидно…

— Хубаво. Някой ден ще мина да те видя.

И се отдалечава.

Това е едно от най-странните и най-вълнуващи неща, които са ми се случвали някога. И въпреки абсурдната мелодраматичност на сцената се улавям, че се надявам да е бил напълно сериозен в онова, което каза.

Връщам се развълнувано на масата, но усещам, че атмосферата вече е различна. Мишката като че ли е започнала да се отегчава от разговора си с Лали, Уолт седи и се цупи, а Питър нетърпеливо разклаща кубчетата лед в чашата си. Маги пък внезапно решава, че иска да си тръгва.

— Това като че ли означава, че аз също трябва да си тръгвам — въздъхва Уолт.

— Теб ще те оставя първи — казва Маги. — Ще вземем и Питър. Той живее съвсем близо до нас.

Всички се намърдваме в съответното си превозно средство. Аз умирам да разкажа на Лали за срещата си със знаменития Себастиан Кид, но преди да съм успяла да изрека и думица, приятелката ми обявява, че е „малко бясна на Мишката“.

— Защо? — втрещявам се аз.

— Заради онова, което каза! Че онзи тип Себастиан Кид бил танцувам с теб, а не с мен. Тя не видя ли, че той танцуваше и с двете ни?!

Правило номер пет: винаги се съгласявай с приятелките си, дори и това да е за твоя сметка, само и само да не ги разстройваш.

— Така е — кимвам, вътрешно мразейки се. — Той наистина танцуваше и с двете ни.

— Освен това от къде на къде ще танцува с теб, ако мога да знам?! — продължава Лали, вече набрала скорост. — Особено, след като се появи с Дона Ладона!

— Нямам представа.

Но точно тогава си спомням думите на Мишката. Защо пък да не танцува с мен?! Да не би да съм толкова грозна? Не мисля! Може пък той да ме възприема като умна, интересна и забавна. Нещо като Елизабет Бенет в „Гордост и предразсъдъци“[3].

Разравям чантата си и откривам една от цигарите на Маги. Запалвам я, дръпвам си лекичко и издишвам дима през прозореца.

— Ха! — изричам на глас без никаква конкретна причина.

Бележки

[1] Английска прогресив рок група, основана 1968 г. — Б.ред.

[2] Джеймс (Джими) Ърл Картър — президент на САЩ за периода 1977–1981 г. — Б.пр.

[3] „Гордост и предразсъдъци“ (1813 г.) — най-известният роман на английската писателка Джейн Остин. Многократно издаван в България, последно от „Мърлин Пъбликейшънс“ 2010 г. — Б.пр.